Решение № 7146 от 20.12.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 177/2024 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД. Ищецът С. Ш. Й. поддържа твърдение, че е наследник по закон на Ш. Ю.Р., който бил един от пряко пострадалите, в резултат от действията на правоохранителните органи на Държавата, които са предмет на разследване по сл. дело № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 - II/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем преобразувано в ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП-София. Вредите били причинени в следствие нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на посоченото по-горе наказателно дело, което е известно в публичното пространство като делото за т. нар. „Възродителен процес“. В исковата молба се поддържа твърдението, че след като наследодателят Ш. Ю.Р. починал в хода на разследването - правата му на пострадало лице преминали върху ищеца, на основание чл. 74, ал. 2 от НПК, а последният, качеството на наследник по закон на пострадалия, твърди да е материално легитимиран да получи дължимото на наследодателя обезщетение, в хипотезата на чл. 2б от ЗОДОВ. Независимо от изложените до тук твърдения, ищецът С. Ш. Й. поддържа също и твърдение, че лично той също пострадал от престъпленията, които са предмет на разследването по сл. дело № 1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 - II/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем: ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП-София, поради което имал качество на пострадало лице и по чл. 74, ал. 1 от НПК и в това качество, бил надлежно материално легитимиран - на собствено основание да получи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане на посоченото дело в разумен срок. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът поддържа твърдения, че спрямо неговият баща била осъществена репресия и насилствена асимилация по време на т. нар. „Възродителен процес“, тъй като през периода от 25.03.1985г. до 04.01.1989г. бил фактически лишен от свобода в Затвора на остров Белене, в ТВО при Затвора в гр. Бобов дол, а после в с. Копиловци, макар да не бил извършил престъпно деяние и правата му да не били ограничени по силата на изричен съдебен акт. В архивите на местата за лишаване от свобода, същият фигурирал с принудително даденото му име – Н.С.Н.. В затвора на остров Белене Ш. Ю.Р. бил фактически лишен от свобода в помещения при лоши битови условия. През първите месеци нямал право да се свързва с роднините си, нито имал право на свиждане, но бил принуден да полага безвъзмездно тежък физически труд, но без осигурителни плащания. При последващия престой, който бил реализиран също принудително в с.Копиловци, наследодателят на ищеца бил поставен в тежки ограничения и изолация, които според ищеца били имали идентични последици на лишаване от свобода, по смисъла на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. Ищецът поддържа, че престоят на баща му в затвора на остров Белене, ТВО- Бобов дол и след това в с. Копиловци оставили трайни и сериозни щети върху неговото здраве. През периода 1985 г. – 1989 г., наследодателят, както и цялото семейство (вкл. самият ищец) били принудени да напуснат територията на страната и да се установят в бежански лагер в гр. Виена, Република Австрия, а по- късно и в Република Турция. След като узнал, че е започнало разследване на т.нар. „Възродителен процес“, по сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II-048/1999 по описа на ВОП - София, наследодателят на ищеца очаквал и силно се надявал да бъдат открити и санкционирани виновните лица, но за негово силно разочарование, досъдебното производство не било приключено до неговата смърт, поради което и на основание чл.74, ал.2 от НПК - правата на пострадало лице преминали върху ищеца, в качеството му на син и наследник по закон. Макар да не бил лично задържан и лишен от свобода по време на т.нар. „Възродителен процес“, ищецът също твърди да е пострадал лично, на самостоятелно основание, тъй като в резултат на задържането на баща му били засегнати правата му на личен и семеен живот. След като узнал за започналото разследване на т.нар. „Възродителен процес“, по сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II-048/1999 по описа на ВОП - София ищецът също имал субективното лично правно очакване, да бъдат открити и санкционирани виновните лица, но в досъдебното производство така и не било приключено до предявяването на иска, което причинило лично на ищеца значителни неимуществени вреди. Тъй като твърди, че продължителността на досъдебното производство в периода, превишаващ 30 години към момента на предявяване на настоящия иск нарушила правото на ищеца, както и правото на неговия наследодател, да бъде осъществено разглеждане и решаване на делото в разумен срок ищецът счита, че съгласно чл. 2б от ЗОДОВ, вр. с чл. 7 от ЗОДОВ е надлежно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. При изложените фактически твърдения и съобразно направеното с молба с вх. № 12074/02.02.2024г. изрично уточнение, ищецът претендира за осъждане на Държавата да му изплати сумата от 40 000 лева, представляваща наследено обезщетение за претърпени от наследодателя Ш. Ю.Р. неимуществени вреди, и на лично основание да му заплати сумата от 80 000 лева – представляваща обезщетение за лично претърпените неимуществените вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП- София, а сега ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София за периода от образуване на делото през януари 1991г. до момента на предявяване на настоящия иск, ведно със законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД, считано от 05.01.2020 г. до окончателното изплащане на дължимото обезщетение. С оглед очаквания благоприятен изход от процеса, ищецът претендира за осъждане на ответника да му заплати сумата на направените съдебни разноски. Исковата претенция е оспорена от процесуалния субституент на ответника –Прокуратура на РБ, чрез подадения отговор от Софийска градска прокуратура. Мотивиран от съображенията, които са подробно изложени в отговора на исковата молба - ответникът оспорва допустимостта и основателността на тази претенция. В подадения отговор от Софийска градска прокуратура, ответникът релевира доводи, че исковата претенция е недопустима, с оглед липсата на положителни процесуални предпоставки - ищецът не е имал качеството на пострадал/наследник в производството, което твърди, че е приключило в неразумен срок, тъй като липсват доказателства наследодателят му изобщо да е бил конституиран в някакво процесуално качество, нито да е разпитван в производството като свидетел, а съобразно направените от ищеца изявления - ищецът също не е бил разпитван като свидетел по делото, поради което се поддържа, че подадената молба от ищеца на основание чл. 75, ал. 3 НПК, дори да би била подадена - би била недопустима. Независимо от релевираните по- горе съображения за неоснователност на иска, ответникът сочи, че от ищеца не са представени и доказателства за конституирането му като страна по реда на чл. 75 от НПК. Ответникът поддържа доводи, че по отношение на твърденията за вреди в качеството на наследник - с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗОДОВ било процесуално недопустимо наследник на увредения, да предявява претенция за обезщетение на неимуществени вреди, ако неговият наследодател не е предявил такава претенция пред съда. Ответникът поддържа тезата, че претенцията за търпени вреди, в резултат от събитията през 1985 г. - 1989 г. /задържане под стража и принудителна административна мярка/ - същите са подлежали на обезщетение по реда на специалния закон – Закон за политическата и гражданска реабилитация на репресираните лица /ЗПГРРЛ /. Ответникът поддържа тезата, че наследодателят на ищеца е бил реабилитиран с Решение на Народното събрание с право на обезщетение и в този смисъл се поддържа, че е налице друг ред за защита, с правните последици от този факт по чл.8, ал.3 ЗОДОВ. В този контекст, ответникът релевира и възражение за изтекла давност на претенцията и поддържа, че производството следва да бъде прекратено като недопустимо. В случай, че съдът приеме, че претенцията е процесуално допустима, ответникът оспорва същата като недоказана по основание по подробно изложените съображения в отговора, а също така и по размер. По същество счита, че производството не е продължило извън разумния срок при съобразяване на правната и фактическата сложност на делото, броя на страните, обема на доказателствата, както и необходимостта да се извършват процесуални действия чрез съдебни поръчки в чужбина, както и следствени действия, както и нееднократното спиране на производството. Наред със споменатите вече възражения, ответната страна релевира съображения, че за вредите, търпени в периодите след внасяне на делото в съда до връщането му в прокуратурата, същата не е пасивно легитимирана да отговаря, тъй като през този период друг правен субект е отговорен за своевременното разглеждане на делото. Поддържат се доводи, че от ищеца не са ангажирани доказателства, че са настъпили твърдените от него неимуществени вреди като пряк и непосредствен резултат от релевираното нарушение на правото на разглеждане на досъдебното производство в разумен срок. Ответникът оспорва размера на претендираните вреди, поддържайки тезата, че е прекомерно завишен и несъобразен с критериите по чл. 52 ЗЗД. Отделно от изложеното, ответникът спорва като неоснователна и претенцията за присъждане на законна лихва, както и началния момент, от който се претендира акцесорната претенция за законна лихва за забава. Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: Съдържанието на приетото като доказателство удостоверение за наследници установява, че ищецът по делото С. Ш. Й. е законен наследник /син/ на Ш. Ю.Р., починал на 10.05.2003 г. Приетото като доказателство Удостоверение с изх. № 15593 от 09.03.1992 г. на Министерство на вътрешните работи установява, че за времето от 25.03.1985 г. до 04.01.1989 г. наследодателят на ищеца Н.С.Н. /Ш. Ю.Р./ е бил задържан и лишен от свобода в трудововъзпитателно общежитие – ТВО „Белене“, ТВО „Бобов дол“ и ТВО „Копиловци“. Не се спори, че в документите от тези години имената на наследодателя на ищеца Ш. Ю.Р. са били принудително сменени а в списъците същото лице – Н.С.Н.. От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № 404/05.04.2022 г. на Община Кубрат, обл. Разград се установява, че имената Ш. Ю.Р. и Н.С.Н. са имена на едно и също лице. От съдържанието на представените като доказателства по делото Предложение на Началника на ОУ – МВР гр. Разград се установява, че по отношение на лицето Н.С.Н. /Ш. Ю.Р./ е направено предложение, във връзка с което със Заповед № I – 599 от 25.03.1985 г. на Зам. министъра на МВР е наложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ – „Принудително установяване в ТВО „Белене“ за срок от 3 години. Няма спор между страните, че за времето от 25.03.1985 г. до 04.01.1989 г. наследодателят на ищеца Н.С.Н. /Ш. Ю.Р./ е бил задържан и лишен от свобода в трудововъзпитателно общежитие – ТВО „Белене“, ТВО „Бобов дол“ и ТВО „Копиловци“. Същите факти се установяват и посредством съдържанието на приетото като доказателство Удостоверение с изх. № 15593 от 09.03.1992 г. на Министерство на вътрешните, От представените като доказателства по делото Справка с рег. № 1868 от 04.03.1986г., Предложение на Началника на ОУ на МВР - Разград и Телеграма № 80/382 от ОУ на МВР Кюстендил до ОУ МВР Разград се установява, че е направено предложение за това: лицето Н.С.Н. да бъде включен в категория „Б“ и да продължи да изтърпява принудителното му заселване в с. Копиловци, Кюстендилски окръг за доизтърпяване срока на наказанието до 04.04.1988 г. Видно от представения като доказателство по делото Протокол от 17.04.1987 г. от заседание на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ, след като е разгледано предложението на началника на Окръжно управление на МВР гр. Разград е взето решение и със Заповед № I – 277 от 13.05.1987 г. по отношение на лицето Н.С.Н. е наложена приложена административна мярка „Принудително установяване в друго населено място“ за срок от 3 години в с. Копиловци, окръг Кюстендил. От съдържанието на приетото като доказателство по делото Предложение от 14.03.1988 г. на началника на Окръжно управление на МВР - Разград се установява, че е направено предложение да бъде отменена принудителната мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ на лицето Н.С.Н.. От приетия като доказателство по делото Протокол от 01.11.1988 г. от заседание на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1 от ЗНМ се установява, че е взето решение по отношение Н.С.Н., живущ в село Копиловци, окръг Кюстендилски да бъде прекратена административната мярка „Принудително установяване в друго населено място“. От представената по делото Заповед № I – 709 от 10.11.1988 г. на зам. министъра на Министерството на вътрешните работи се установява, че въз основа на предложението на началника на ОУ на МВР гр. Разград е издадена заповед за прекратяване на превантивната административна мярка по отношение на Н.С.Н.. Не е спорно, че след прекратяване действието на административната мярка - ищецът и семейството му са били екстрадирани във Виена, а след това изселени в Турция през 1989 г., както и че впоследствие са се завърнали в България. Видно от представените писмени доказателства с Постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, което е преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят, че и към момента наказателното производство все още не е приключило с краен съдебен акт по същество. Установява се, че следствено дело № 1/1991 г. е образувано срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК – че в периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК, вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната. С Постановление от 26.04.1991 г. е спряно предварителното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили – София на основание чл. 22, т. 1 от НПК поради наличие на заболяване на обвиняемото лице, което пречи на провеждане на производството по делото. С Постановление от 15.07.1991 г. на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили – София е отменено постановлението на прокурора от 26.04.1991 г. за спиране на предварителното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили и е постановено да бъдат извършени необходимите следствени действия по делото за изясняване на фактическата обстановка и привличане като обвиняеми на установените виновни лица. С Постановление от 08.08.1991 г. на Главния прокурор на Република България е отменено постановлението на Прокуратурата на въоръжените сили от 15.07.1991 г., с което е било отменено постановлението за спиране и е възобновено предварителното производство по сл. дело № 1–1991 г. водено срещу обвиняемия за престъпление по чл. 162, ал. 1 от НК, поради отпадане на основанието за спиране. С постановление от 21.12.1992 г. и постановление от 14.01.1993 г. на Прокуратура на въоръжените сили обвиняемите лица са привлечени за престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК. С Постановление за частично прекратяване на наказателното производство от 25.06.1993 г. на Прокуратурата на въоръжените сили е било прекратено наказателното производство по сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили в частта по обвинението за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 20, ал. 2 от НК срещу обвиняемите. На 20.07.1993г., следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е било внЕ.о с обвинителен акт във Върховния съд на Република България, с който на обвиняемите са били повдигнати в извършване на престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК, както и срещу един от обвиняемите за извършване на престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК, по което е било образувано НОХД № 1/1994 г. на Военна колегия при Върховния съд. С Разпореждане по НОХД № 1/1994 г. по описа на Военна колегия на Върховен съд, делото е било прекратено и върнато за допълнително разследване на Прокуратурата поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила с даване на задължителни указания. На 19.12.1997 г. следствено дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили е било внЕ.о за втори път с обвинителен акт във Върховния съд на Република България, с който на обвиняемите са били повдигнати обвинения за извършване на престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 от НК и срещу един от обвиняемите за престъпление по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. С Разпореждане от 28.04.1998 г. по НОХД № 1/1994 г. по описа на Върховен касационен съд на Върховен съд на Република България е било прекратено съдебното производство по НОХД № 1/1998 г. и делото е върнато за допълнително разследване на Прокуратурата на въоръжените сили за изпълнение на задължителни указания. С постановление от 29.09.1998 г. на Софийска военно-окръжна прокуратура е преобразувано наказателното производство по сл. дело № 1/1991 г. по описа на ПВС в следствено дело № 780-II/1998 г. по описа на СВОП срещу двама от обвиняемите за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 от НК за това, че при условията на продължавана престъпна дейност, през периода от 08.05.1984 г. до 18.12.1988 г. обвиняемите са злоупотребили с властта си системно и от това са настъпили тежки последици – насилствено установяване в местата за лишаване от свобода на около 600 души български граждани, за различни срокове от време, без да имат постановени присъди или мярка за неотклонение „Задържане под стража“. С постановлението е било прекратено частично наказателното производство спрямо един от обвиняемите за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г. и през 2002 г. производството по делото е спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е възобновявано. От представените по делото писмени доказателства /л. 133 – л. 143, както и от л. 175-180/ се установява, че в периода от 2018 г. до 2021 г. са образувани множество наказателни дела по заявления по чл. 368 от НПК с искания за ускоряване на производството по сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II -048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура - София, по които съдът е определял едномесечен или двумесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по процесното досъдебно производство. С Постановление от 04.10.2018 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София е спряно наказателното производство на основание чл. 244, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 25, ал. 2 във вр. чл. 242, ал. 1 от НПК. Видно от постановлението в хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са били установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, като от тях разпитани са били общо 369 души, но не са били разпитани още 38 свидетели, които са починали, както и 35 лица, които по това време преобладаващо са се намирали на територията на Република Турция. В тази връзка в хода на досъдебното производство е била изпратена четвърта поред съдебна поръчка до Република Турция с искане за разпит на 35 лица, намиращи се на територията на Р. Турция, от която не са били получени резултатите, поради което наказателното производство е било спряно. Като доказателства по делото са приети Писмо вх. № 03/2001 г. от 27.06.2024 г. от Военно – окръжна прокуратура – гр. София, /находящо се на л. 529 от делото/, както и Писмо вх. № 03/2001 г. от 29.12.2021 г. на Военно – окръжна прокуратура до Началника на РУ „Полиция“ – МВР гр. Кубрат, от съдържанието на които се установява, че до Началника на РУ на МВР гр. Кубрат са били изпратени екземпляри от постановлението за спиране на наказателното производство по досъдебно производство № II – 048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – гр. София за сведение и връчване на лицата С. Ш. Й., както и на Г. Ш. Т.. От представените като доказателства по делото - Писмо рег. № 190000-189 от 11.01.2022 г. на Началника на РУ на МВР гр. Кубрат до Военно-окръжна прокуратура гр. София и Докладна записка рег. № 290р – 348 от 11.01.2022 г. /находящи се на л. 540-541 по делото/ се установява, че при извършена проверка относно връчването на постановлението за спиране на наказателното производство не са били установени посочените лица, както и адресите им, във връзка с което на ВОП – София са били изпратени посочената докладна записка и екземпляри от невръчени постановления на лицата С. Ш. Й., както и на Г. Ш. Т.. С Постановление на наблюдаващия прокурор от 18.04.2022 г. производството по делото е възобновено на основание чл. 199 и чл. 245, ал. 2 от НПК. С Постановление от 31.05.2022 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София е прекратено наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения жив обвиняем в производството. С Определение № 1331 от 20.06.2022 г., постановено по н.ч.д. № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в е било потвърдено постановлението на Военно-окръжна прокуратура – София от 31.05.2022 г., с което е прекратено наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София. С Определение № 1223 от 22.12.2022 г., постановено по н.ч.д. № 821/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, НО, 6-ти състав е било отменено определението от 20.06.2022 г., постановено по н.ч.д. № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в за прекратяване на наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София и делото е върнато на Военно-окръжна прокуратура – София за продължаване на процесуално-следствените действия. Видно от приложените по делото протоколи за предявяване на разследването на ВОП – гр. София /находящи се на л. 542 – 547 от делото/ на основание чл. 227-229 от НПК е било предявено разследването по досъдебно производство № II – 048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура – гр. София, пр. пр. № 00003/2001 г. по описа на ВОП – гр. София за престъпления по чл. 387, ал. 2, във вр. чл. 20, ал. 3, вр. чл. 26, ал. 1 от НК на пострадалия С. Ш. Й., син на пострадалото лице Ш. Ю.Р. /починал/ и на същия са били предоставени материалите по наказателното производство. Като доказателство по делото е представен и Акт за раждане № 292 от 07.12.1967 г. на ищеца С. Ш.ов Ю., издаден от Народен съвет – гр. Кубрат, окр. Разград, от съдържанието на който е видно отбелязване, че е било променено неговото име на С.Н.С., както и че с Решение № 307 от 31.07.2000 г. на Районен съд – Кубрат, постановено по гр. д. № 426/2000 г. в производство по чл. 424 и сл. ГПК и чл. 19 от ЗГР е допуснато промяна на имената на С.Н.С. с имената С. Ш. Й.. От приетата като доказателство молба с вх. № 03/2001 г. от 29.12.2023 г. до Военно-окръжна прокуратура – София се установява, че тримата наследници на Ш. Ю.Р., сред които е и ищецът по делото С. Ш. Й., са поискали на основание чл. 75 от НПК да бъдат конституирани като пострадали лица в досъдебната фаза на ДП № II-048/1999 по описа на ВОП- София, за което да им бъда предоставена информация за хода на разследването. Видно от съдържанието на молбата, в същата е посочено, че лицата са пострадали в лично качество на основание чл. 74, ал. 1 от НПК, както и като наследници на основание чл. 74, ал. 2 от НПК на Ш. Ю.Р. /с принудително дадени имена Н.С.Н./ за реализирането на т. нар. „възродителен процес“ от 25.03.1985 г. до 04.01.1989 г., който е бил лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, ТВО „Бобов дол“ и в с. Копиловци. Като доказателство по делото е копие от Удостоверение за членство на ищеца С. Й. в Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, изготвено на турски език, с превод на български език. По делото е представен препис от бр. 44 от 01.06.1990 г. на Държавен вестник, в който е обнародван списък на лицата, приет с решение на Комисия на Народното събрание за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, сред които е и ищецът. Видно от приетото като доказателство по делото Постановление от 30.09.2024 г. на Военно-окръжна прокуратура – София по ДП № II-048/1999 г., пр. пр. № 00003/2001 г. по описа на ВОП – София е постановено на екипа от военни следователи при ВОП – гр. София да проведат разследване в насока извършено деяние по чл. 416 и сл. от НК и издирване и установяване на съучастници на първоначално обвинените лица в извършването на тези престъпления. По делото са събрани и гласни доказателства за установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди и интензитета им, чрез разпит на свидетеля А.М.Х.. Свидетелят заявява, че познава ищеца от времето, когато той е бил на 10 годишна възраст. През 1976 г. – 1977 г. свидетелят се запознал и с бащата на ищеца. С „възродителен процес” той самият също бил в Белене за период от около една година и три месеца, където бил и бащата на ищеца, който бил постъпил там по-рано. Свидетелят сочи, че по време на престоя му в Белене, не са били заедно с бащата на ищеца и не са контактували, тъй като били разпръснати из целия остров на различни обекти, а след като напуснал Белене разбрал, че са насочени в различни населени маста. След настъпването на политическите промени имал възможността да контактува лично с бащата на ищеца, след като били изгонени от България на една и съща дата и двамата се видели в гр. Виена. Във Виена били заедно два дни, но в различни хотели, а след това заминали за гр. Истанбул, но там се разделили - бащата на ищеца отишъл да живее в гр. Адапазаръ, а той в гр. Измир. Често контактували по телефона, но направили лична среща с него едва преди 3-4 години, малко преди той да почине. Последната им среща била в гр. Истанбул. Тогава се събрали на срещата общо около 100 души от около 500 души, които били на о. Белене. На срещата бил поканен и посланикът на НРБ, като всички те търсили начин да започнат дела, защото никой не им обръщал внимание. Свидетелят сочи, че бащата на ищеца бил спокоен и културен човек, художник по професия. Същият му споделял, че не вярвал да дочака приключването на делата, поради това, че трябвало да бъдат разпитани всички тези 500 човека, които били в Белене. Според свидетеля, всички те знаели, че рано или късно ще има дела, но той казвал, че може би няма да доживее този момент, а за него било важно да приключи това делото, за да има справедливо наказание и виновните да бъдат наказани. Свидетелят сочи, че на о. Белене извършвали принудителен труд, но имало моменти, в които си контактували, включително и с бащата на ищеца. Ищецът и неговият баща разбрали, че ще има дело, след смяната на режима и тогава се окуражили, че рано или късно ще има дело и ще има наказани. По-късно създали цивилно дружество на хора като тях, които се борели за правата си във връзка с наказване на виновните. Бащата на ищеца починал, но синът му станал член на това дружество, а той самият също, поради което двамата започнали да се виждат по-често. Свидетелят сочи, че независимо от обстоятелството, че им казвали, че виновните за възродителния процес са починали и делото трябвало да бъде прекратено, техните очаквания били да бъдат наказани в този случай другите виновници. Свидетелят сочи, че бащата на ищеца му споделял, че нещата се протакали във времето и не се случвали така, както той желаел, поради което се ядосвал. Разговорите им по телефона винаги били свързани с темата около развитието на тези досъдебни производства и само за това говорели. Свидетелят сочи, че ищецът бил изключен от училище, заради баща си. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/, според който нормативен текст: Държавата отговаря чрез съответния орган за вредите, които са причинени на граждани, в резултат на нарушаване правото им на разглеждане и разрешаване на делата в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. По допустимостта: Искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от Конвенцията е с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и отговорността на държавата следва да се реализира по особения ред на ЗОДОВ, когато делото, по което е допуснато нарушението е висящо към датата на влизане в сила на закона. /Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о./. Правната възможност да се претендира обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на забавено правосъдие, произтича от прякото действие на разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България, съгласно която държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Тази възможност произтича и от непосредствената приложимост по чл. 5, ал. 4 КРБ на ЕКЗПЧОС, в сила за Република България от 07.09.1992 г., която закрепва правото на разглеждане на делата в разумен срок от националните съдилища. В заключение следва да се обобщи, че правото на ищеца, упражнено посредством предявяването на иска по чл. 2б ЗОДОВ, намира нормативно основание в ЕКЗПЧОС и КРБ, като ЗОДОВ регламентира специален облекчен процесуален ред за реализирането на това право и представлява вътрешно правно средство за защита по смисъла на чл. 13 ЕКЗПЧОС /решение № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г. о./. Неоснователно е и възражението на ответника за недопустимост на производството поради неосъществена процедура по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ. Същата е предпоставка за провеждане на съдебно дирене само по приключили производства. Процесното досъдебно производство № II-048 от 1999 г. на СВОП за разследване на извършени по време на т. нар. "Възродителен процес" престъпления е висящо – няма спор, че това производство не е приключило с окончателен съдебен акт. Съгласно чл. 60а от ЗСВ административното производство за разглеждане на заявления срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е допустимо само за производства, приключили с влязъл в сила акт, като е предвиден преклузивен 6-месечен срок за сезиране на административния орган. Предвид това липсата на подадено заявление по чл. 60а от ЗСВ не се явява положителна процесуална предпоставка за допустимост и не препятства разглеждането на настоящата претенция с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни и възраженията на ответната страна за недопустимост на производството, в частта по отношение на претенцията на ищеца за обезщетение за неимуществени вреди, в качеството на наследник на наследодателя си Ш. Ю.Р., с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно която било процесуално недопустимо- наследник на увредения, да предявява претенция за обезщетение на неимуществени вреди, ако неговият наследодател не е предявил такава претенция пред съда. Легитимиран да предяви иск по чл. 2б ЗОДОВ за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е страна в производството. В този смисъл и доколкото процесното дело представлява наказателно производство в досъдебната си фаза, страни в производството са обвиняемото лице и пострадалото лице. Относно качеството пострадал на лицето следва да се отбележи, че в практиката си ЕСПЧ въвежда понятието „пострадал“ или „жертва“, с което назовава лицето, легитимирано да претендира нарушение на ЕКЗПЧОС, т.е. физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено засегнато от твърдяното нарушение. Като „пряк пострадал“ /“пряка жертва“/ се определят лицата, пряко засегнати от нарушението, а „непряк пострадал“ /“непряка жертва“/ са лицата, които са лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. При това ЕСПЧ възприема тезата, че ако прекият пострадал е починал преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение на ЕКЗПЧОС от наследник - съдът може да признае легитимацията и на близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото, чието нарушаване се твърди, принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако жалбоподателят демонстрира личен интерес от делото, например материален интерес, защита на личната или семейната репутация и др. В своята практика, ЕСПЧ възприема тезата, че лицето, встъпило в правата на наследодателя си, има качеството на „непряко пострадал“ и е легитимирано да предяви претенцията за нарушение на чл. 6 ЕКПЧ. Разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ представлява специална вътрешноправна защита на признатото от чл. 6 § 1 от Конвенцията право. Възможността за предявяване на иска от наследник на пострадал е в съответствие и със задължителната практика на ВКС, съгласно която лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство (в този смисъл решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV г.о., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ІV г. о., определение от 13.07.2023 г. по гр. дело № 2327/2023 г. на ВКС). След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на пряко пострадал, а за предходния период - на непряко пострадал /решение № 50240 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4654/2021 г., IV г. о./. В хода на съдебното дирене бе установено, че Ищецът С. Ш. Й. е един от тримата наследници по закон /низходящ, син/ на Ш. Ю.Р., починал на 10.05.2003 г. Съгласно чл. 74, ал. 2 от НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници /в този см. решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. ВКС, III г.о./. Следователно след смъртта на Ш. Ю.Р., в правата му на пострадал в рамките на наказателното производство са встъпили тримата му наследници по закон, сред които е и ищецът С. Ш. Й.. Встъпването му в производството се е осъществило чрез подаването на молба с вх. № 03/2001 г. от 29.12.2023 г. до Военно-окръжна прокуратура – София от ищеца С. Ш. Й. и останалите наследници по закон на починалото лице Ш. Ю.Р., а именно – Ш.Р.Р. /съпруга/ и Г. Ш. Тюллер /дъщеря/, с която същите са поискали да участват в производството като наследници по смисъла на чл. 74, ал. 2 НПК на пострадалото лице Ш. Ю.Р., както и на основание чл. 75 от НПК, в качеството на пострадали от деянията, предмет на ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП – София – в лично качество. Съдържанието на приетите доказателства установи, че във връзка с подадената молба – на посочените по- горе три лица са били връчвани актове на органите на досъдебното производство за сведение, сред които и описаното по-горе постановление за прекратяване на делото. Във връзка с изложените правни изводи, настоящият съдебен състав намира, че ищецът се явява надлежно процесуално легитимиран, в качеството си на непряк пострадал и като наследник по закон на баща си Ш. Ю.Р., както и като пряк пострадал /след смъртта на наследодателя си/ да претендира вредите от нарушение на чл. 6, § 1 ЕКПЧ доколкото е встъпил в правата му в наказателния процес. Наличието на други наследници на Ш. Ю.Р. – неговата съпруга и дъщеря, не засяга процесуалната, а е относимо само към материалноправната легитимация и евентуално за определяне на размера на обезщетението. В тази връзка, настоящият съдебен състав оценява като неоснователно възражението на ответника Държавата, действаща чрез процесуален субституент Прокуратурата на Република България, че ищецът не е легитимиран да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, които се дължат на бащата/пострадал и не се наследяват. По изложените съображения, съдът намира, че искът е процесуално допустим, доколкото е предявен от лице с валидна процесуална легитимация, при спазване на предписаните от процесуалния закон ред и форма, пред компетентен да го разгледа съд и е насочен срещу надлежен процесуален субституент на Държавата. По основателността на иска: Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешно- правна защита на признатото от чл.6, § 1 от Конвенцията право, като ангажира отговорността на Държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска е лицето, което има статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС - носител на права, признати от националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне и изходът на производството има решаващо значение за тези права. Критериите, въз основа на които се прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 КЗПЧОС са посочени примерно в закона в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. По реда на чл. 2б от ЗОДОВ Държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от деянието, предмет на забавеното дело. В тази връзка следва да се има предвид, че за нарушените права на ищеца- право на личен и семеен живот и на достойнство и зачитане на личния интегритет - съществува установен специален ред за претендиране на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди по Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/. Наличен е специално установен административен ред за защита по ЗПГРРЛ, който изключва възможността за защита по гражданскоправен ред /определение № 189 от 4.05.2018 г. по ч.гр. д. № 1627/2018 г. на III г.о., определение № 170 от 5.06.2020 г. по ч. гр. д. № 921/2020 г. на IV г.о., определение № 124 от 27.01.2023 г. по ч. гр. д. № 4755/2022 г. на II г.о. и др./. Независимо дали ищецът или неговият баща са получили или не обезщетение по посочения закон, посоченото обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се открие възможност за прилагане на общия ред за защита на субективни права. Доколкото, за тези вреди е предвиден специален ред за обезщетяване по ЗПГРРЛ, за обезщетяване на вреди с такъв източник не са приложими - нито нормите на ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за причинени от нейни органи вреди, нито нормите на ЗЗД за ангажиране отговорността на конкретните лица, обвинени за извършване на престъплението, което е предмет на забавеното дело /в този смисъл - определение № 2399 от 16.05.2024 г. по ч.гр. д. № 1075/2024 г. на ВКС, IV г.о./. Двата закона уреждат последиците от различни правопораждащи факти. ЗПГРРЛ урежда правото на еднократно обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, които са причинени от незаконна репресия на лицата заради техния произход или религиозни вярвания в периода 9.09.1944 г - 10.11.1989 г. в различни случаи. С предявения иск по реда на чл.2б от ЗОДОВ се претендира отговорност на Държавата за други вреди - от забавено разследване на инкриминираните репресивни действия, извършени по време на възродителния процес, а не се претендира обезщетение за репресивни действия. Поради изложеното, съдът намира за ирелевантни за производството по чл. 2б ЗОДОВ изложените в исковата молба твърдения за търпени неимуществени вреди, причинени от задържането на бащата на ищеца /упражнената репресия/, което е довело до лишаване от основни права и на членовете на неговото семейство. Тези обстоятелства са извън предметния обхват на фактическия състав на претенцията, поради което не следва да бъдат взимани от съда при преценка размера на обезщетението. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда самостоятелна хипотеза на отговорност на Държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. С оглед на наведеното възражение за погасяване на процесните вземания по давност следва да бъде посочено, че при започнало през 1991 г. и все още неприключило досъдебно производство не би могло да бъде прието, че погасителната давност за вземането, представляващо обезщетение за бавно правосъдие, е започнала да тече, респективно, че същата е изтекла към момент, предхождащ предявяване на исковата молба. Затова и съдът намира възражението на ответника в тази насока за неоснователно. Съгласно чл. 2б от ЗОДОВ за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делото над разумния срок отговаря Държавата, като субект на гражданското право. Когато са налице предпоставките отговорността на Държавата да бъде реализирана чрез иск, тя се представлява от процесуален субституент - правозащитния орган, възложените задължения, на който не са изпълнени в разумен срок. Държавата отговаря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от образуването на наказателното производство до приключването с краен акт на компетентния правозащитен орган, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните действия е без значение. Релевантна е общата продължителност на производството, разумността на която се преценява като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство, въз основа на примерно изброените в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии, които представляват и приложимите стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ. По приложението на чл. 2б от ЗОДОВ има трайно установена практика на ВКС /решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г. по описа на ВКС, III г.о. и др./, според която съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съобразно примерно посочените в закона - чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии, но прилага и съобразява стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съобразно цитираната съдебна практика, при преценката дали е спазен разумен срок за разглеждане на делото, съдът изхожда от критериите заложени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като следва вземе предвид общата продължителност и предмета на делото, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Необходим елемент от фактическия състав на този специален деликт е установяване на сочените неимуществени вреди, причинна връзка с установеното нарушение за разглеждане на делото в разумен срок и размера на претендираното обезщетение. Тежестта на неизчерпателно посочените критерии за преценка се оценява от съда, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице /в този смисъл решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о./. Предмет на установяване по делото е общата продължителност на наказателното дело, с оглед неговата фактическа и правна сложност, като се преценява осъществяването на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, които се дължат на поведението на претендиращата обезщетение страна. В рамките на съдебното дирене в настоящия процес, съдът намира за установено, че наследодателят на ищеца – Ш. Ю.Р., в качеството на пострадал от престъплението, за което е повдигнато и водено разследването по наказателното производство, има качеството на участник, който е и субект на наказателното производство, поради което за него възниква и качеството на „жертва“ по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Това негово качество е възникнало от момента на образуване на досъдебното производство – 31.01.1991 г. и именно от този момент следва да се определи неговата продължителност, респ. разумността на тази продължителност. След смъртта на неговия наследодател Ш. Ю.Р. - ищецът С. Ш. Й. е упражнил правата си на основание чл. 75, ал. 3 във вр. с чл. 74, ал. 2 от НПК, поради което - след встъпване в това производство на мястото на наследодателя си - той има качеството на пряко пострадал, а за предходния период - на непряко пострадал, тъй като предмет на делото е прехвърлимо и наследимо право, което е възникнало в правната сфера още приживе на наследодателя му. Така ищецът С. Ш. Й. се явява легитимиран в качеството си на непряк пострадал и пряк пострадал (за периода след смъртта на наследодателя си) да претендира вреди, причинени при нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ като наследник по закон на баща си Ш. Ю.Р., доколкото е встъпил в правата му в наказателния процес. По делото се установи, че процесното следствено дело е било образувано на 30.01.1991г. и до предявяването на иска – 05.01.2024 г., то е висящо във фазата на досъдебното производство като неговата продължителност към този момент е повече 33 години и 11 месеца. От друга страна, следва бъде отчетена високата фактическа и правна сложност на образуваното досъдебно производство, в което ищецът и неговия наследодател са участвали. В тази връзка следва да се посочи, че от представените доказателства по делото действително се установи, че фактите, обосноваващи обвиненията са били многобройни, а наред с това са били повдигнати обвинения срещу няколко лица и за извършването на няколко отделни деяния, което предполага извършването на множество процесуално-следствени действия по делото, които са засягали широк кръг от лица. Независимо от изложеното, обаче настоящият състав намира, че споменатата фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите като неговата продължителност значително надхвърля критериите за определяне на разумен срок. Такова забавяне не може да бъде обосновано и с установяването на пострадалите от деянието лица, респ. с необходимостта от посочването им в обвинителния акт, поради което неоснователно е възражението на ответника, че предмета и обхвата на разследването водили до отсъствие на продължило извън рамките на разумния срок наказателно производство. Изложеното дава основание на настоящия състав да приеме, че в действителност е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което е в резултат на действията на органите на досъдебното производство. В същият този контекст следва да се вземе предвид и обстоятелството, че по делото не се установиха причини от обективно естество, които да наложат изключително дългата продължителност на делото. Общият период на продължителност на досъдебното производство към настоящия момент е 33 години и 11 месеца. Тази продължителност на следственото дело, довела до изтичането и на срока на абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 3 от НК за погасяване на наказателното преследване на престъплението, за което то е образувано и се води разследването, не може да бъде оправдана с характера и сложността на знаково за Държавата и обществото дело, като причина за превишаване на разумния срок. В хода на досъдебното производство на няколко пъти са били допуснати съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителните актове, като не са били положени достатъчно усилия по надлежното идентифициране на пострадали от престъплението лица, въпреки посочването на част от тях в обвинителния акт, което е довело до двукратно връщане на делото от съда за допълнително разследване. Предвид изложеното - съдът приема, че в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а органите на разследването и на държавното обвинение не са упражнили всички обективно възможни и необходими за конкретния случай процесуални правомощия – така че, да се обезпечи ритмичното и своевременно извършване на необходимите процесуално - следствени действия. Във връзка с изложените правни изводи, съдът намира, че поради неизпълнение на задълженията на Прокуратурата, е нарушено правото на ищеца, като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок. По този начин ищецът е бил лишен от възможността да се ползва от представените му от закона права на пострадал, като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с Държавата, с цел получаване на справедливост и наказване на виновните. Предвид изложеното, съдът намира, че искът е доказан по своето основание. По отношение на размера на обезщетението: При предявен иск по реда на чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, според практиката на ЕСПЧ, както и съгласно трайно установената практика на ВКС /решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., на ВКС, IV г.о. и др./ е налице оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство причинява обичайни неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Презумпцията обаче, има отношение към факта на настъпването на вредите, но не и на техния размер, който във всеки отделен случай следва да бъде установен, като се отчита спецификата на конкретния случай и естеството на вредите. Доказването на обема на вредите е в доказателствена тежест на ищеца. Съобразявайки цитираната съдебна практика следва да се приеме, че както по принцип, така и в конкретния случай - накърненото право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок има за неизменна последица емоционално напрежение, стрес, загуба на доверие в институциите, безпомощност, раздразнителност, неудовлетвореност, който в конкретния случай, при ищеца, са продължили повече от 33 години. В тази връзка съдът намира, че продължителността на висящото наказателно производство несъмнено е повлияло неблагоприятно върху неимуществената сфера на наследодателя на ищеца Ш. Ю.Р., както и върху неимуществената сфера на самия ищец С. Ш. Й.. Житейски логично и обосновано е, че неоправданото забавяне на досъдебното производство е породило у тях огорчение и разочарование от невъзможността да се установят и накажат виновните лица. Липсата на резултат от многобройните молби и запитвания на пострадалите е породило у тях неудовлетвореност и загуба на вяра, че ще получат справедливост за упражнената спрямо тях репресия. По тази причина, настоящият състав на съда намира, че установената презумпция на ЕСПЧ за възникването на вредоносния резултат не е опровергана. От друга страна - ответникът /Държавата/, чрез своя процесуален субституент, не ангажира доказателства, които да оборят тази презумпция. На следващо място, съдът намира, че по делото не се откриват конкретни данни за това- наследодателят на ищеца – Ш. Ю.Р. и в последствие самият ищец С. Ш. Й., да са възпрепятствали развитието на досъдебното производство или да са забавили разглеждането му. Тъкмо напротив - представените писмени доказателства, както и събраните гласни доказателства установяват, че ищецът С. Й. е членувал в сдружение с нестопанска цел, което е било ангажирано със защита правата на пострадалите от „Възродителния процес“, включително чрез подаване на жалби и молби за ускоряване на наказателното производство, от което следва, че същият е бил ангажиран с развитието му. Изложеното води до извод, че именно неизпълнението на задълженията на органите на досъдебното производство е причинило неоправданото забавяне на висящото наказателно производство, което се характеризира с неразумна продължителност. За установяване на претърпените вреди по делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпит на свидетеля А.М.Х., от които също се установи, че поради неоправдано дългия срок на висящото съдебно производство наследодателят на ищеца е търпял негативни емоционални преживявания, свързани с липса на вяра в справедливостта и невъзможност да бъде установена обективната истина и реализирана отговорността на виновните за Възродителния процес лица. Установи се и че упражнената спрямо Ш. Ю.Р. репресия по време на „Възродителния процес“ е оказала негативно влияние и впоследствие и върху ищеца С. Й., изразяващи се в невъзможност за реализация, който изпитвал и неудовлетвореност от липсата на справедливост за извършените посегателства спрямо семейството им. Установените в хода на разпита на свидетеля обстоятелства относно неблагоприятните последици, породени от проведената насилствена асимилация, обаче не са относими към въпроса за претърпените в резултат от забавянето на наказателното производство неимуществени вреди, доколкото същите илюстрират единствено значимостта на производството за ищеца и не могат да служат за определяне размера на неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от неразумната продължителност на производството. Предвид изложеното и с оглед приетите по делото доказателства, настоящият състав на съда намира, че в действителност е било накърнено правото на ищеца за разглеждане на процесното наказателно производство в разумен срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС – първоначално в качеството на наследник на Ш. Ю.Р., а после и в лично качество, . При определяне на размера на дължимото се обезщетение съобразно чл. 52 от ЗЗД настоящият състав на съда съобрази, че наследодателят на ищеца Ш. Ю.Р. след смъртта си е оставил общо трима наследника по закон, единият от сред които е ищецът С. Ш. Й.. В тази връзка, настоящият съдебен състав намира, че независимо от обстоятелството, че всеки от наследниците по закон е носител на собствено материално право и притежава самостоятелна процесуална легитимация - споменатият факт следва да бъде съобразен при определяне на размера на дължимото обезщетение, което поначало се определя глобално, а не за всеки наследник поотделно. На следващо място, при определяне размера на дължимото се обезщетение следва да се вземе предвид и обстоятелството, че по делото липсват данни ищецът да е участвал фактически в самото производство. Въпреки това по делото има доказателства, че ищецът е проявил известна активност - подал е молба за встъпване в досъдебното производство, във връзка с което на същия са били връчвани актове на органите по процесното следствено дело за сведение, същият е участвал и в сдружение, което е било ангажирано с подаване на жалби и молби за ускоряване на наказателното производство. При определяне на размера на обезщетението следва да се отчете обстоятелството, че ищецът е бил конституиран лично, като страна в самото производството едва през 2023 г., когато е подал молба до Военно-окръжна прокуратура – София. От този момент, за него пряко настъпват вреди от забавения процес (до този момент има качеството на непряко пострадал). Макар практиката на ЕСПЧ да е категорична, че при предявяване на иска от наследник, преценката за разумен срок съобразно продължителността на производството се извършва от неговото начало, а не от конституирането на наследника, то няма указания на Съда за това - размерът на обезщетението да отчита вредите, от периода преди встъпването в процеса (т.е. за период, в който той не е бил страна по делото). В тази връзка, съдът намира, че макар и за преценката, дали е налице нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок да има значение продължителността на производството - общо за пострадалия и наследника му, то при преценка за размера на обезщетението и доколкото същото следва да се съобрази индивидуално и конкретно, следва да бъде съобразен периодът, в който ищецът е понесъл вреди от забавяне на делото - считано от конституирането си едва през 2023 г. Наред с това, съдът взе предвид също и обстоятелството, че показанията на разпитания свидетел по делото А.М.Х., в действителност не разкриха значителен обем на негативни психо-емоционални преживявания на ищеца, в резултат от продължилото извън разумния срок наказателно производство, а по-скоро установяват негативни психически изживявания във връзка с приложените в периода на 80-те години на ХХ век процесуално- репресивни мерки спрямо неговия наследодател. З а тези факти съдът кредитира показанията на свидетеля, защото няма никакви съмнения, че ищецът е страдал, но при това съобрази, че значителната част от съобщените от свидетеля факти, се намират извън предмета на настоящото дело, защото този предмет е ясно очертан от дефинирането на основанието на предявения иск - чл. 2б от ЗОДОВ. Както беше посочено по- горе, правно значимите факти за настоящия процес, не са свързани с онези вреди, които ищецът е понесъл лично, както и в качеството му на наследник на пострадалото лице поради репресиите по време на т.нар. „Възродителен процес“, а с обема на вредите, които ищецът твърди да е понесъл след това - поради неразумния срок на приключване на досъдебното производство. Показанията на свидетеля Х., обаче, не бяха фокусирани върху правнорелевантните вреди, които се твърди да са настъпили в резултат от неразумната продължителност на процесното следствено дело. От показанията на свидетеля може да се установи само, че ищецът е бил разочарован, понеже той, както и неговият наследодател са очаквали в продължителен период от време приключване на делото за т.нар „Възродителен процес“ да получат морално възмездие на преживените репресии. Субективното им очакване обаче остава обективно неоправдано, вкл и към настоящия момент. По делото не са налице доказателства, сочещи на извод за конкретни негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Няма нито доказателства, нито дори конкретни факти или данни за това, продължителността на воденото производство да е оказало сериозен негативен ефект върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Не бяха ангажирани убедителни доказателства за настъпили негативни последици за здравето на ищеца, надхвърлящи типичните за всеки потърпевш от бавното разследване на престъпление. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. - не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната. Предвид изложеното и при съобразяване на особеностите на разглеждания случай за значимостта на производството за наследодателя на ищеца, както и за самия ищец, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за причинените му неимуществени възлиза в общ размер на 10 000 лева, от които сумата от 8000 лева – дължимо обезщетение на ищеца, в качеството му на наследник на пострадалото лице Ш. Ю.Р., както и сумата от 2000 лева – лично като пострадало лице, след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си. За да достигне до този извод, съдът взе предвид изложените вече аргументи, че при преценка за размера на обезщетението следва да се съобрази индивидуално и конкретно периодът, в който ищецът е понесъл вреди от забавяне на делото, считано от конституирането си в процесното досъдебно производство едва през 2023 г. Съобразявайки изложените обстоятелства и отчитайки икономическия стандарт в страната, в периода на настъпване на вредите и определяне размера на обезщетението, съдът приема, че обезщетение в размер 10 000 лева е обективно справедлив за доказаните вреди. При определяне размера на обезщетението, съдът взе предвид съдебната практика по аналогични случаи от забавено правосъдие по чл. 2б от ЗОДОВ. Поради изложеното, съдът намира, че исковата претенция следва да бъде уважена да размер на сумата от 10 000 лева, до който размер искът се явява основателен и доказан. Претенцията за присъждане на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ, в частта - за разликата над определеното обезщетение от 10 000 лева и до пълния претендиран размер от 120 000 лева - следа да бъде отхвърлен, като недоказан и поради това - неоснователен. Основателността на иска води до основателност и на акцесорната претенция, поради което посочената сума следва да се присъди заедно със законната лихва, която е дължима от датата на подаване на исковата молба. Това е така, тъй като претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на делото до предявяване на иска (т.е. неразумната продължителност е елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ), поради което горепосочената сума следва да се присъди заедно със законната лихва, дължима върху нея от датата на подаване на исковата молба – 05.01.2024 г., до окончателното й изплащане. За периода от 05.01.2020г. (така заявената искова претенция) до 04.01.2024 г. включително - акцесорната претенция за законната лихва за забава, следва да бъде отхвърлена като неоснователна. По отношение на съдебните разноски: С оглед изхода от спора следва да бъде разпределена и отговорността за разноските по делото, при условията на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ. Предвид изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по делото в общ размер на сумата от 58, 03 лева, от които 29, 70 лева – разходи за държавни такси в производството (същите не са обусловени от уважения размер на иска), както и сумата от 28.33 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска. Така мотивиран, съдът