Решение № 5592 от 9.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13624/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Същото е образувано по въззивна жалба на Ц. Б. Д., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. К. Ч. срещу решение № 18156/09.10.2024 г. на СРС, 66 състав, постановено по гр.д. 8 844/2024 г., с което са отхвърлени предявените от нея срещу Висш Съдебен Съвет искове с правно основание чл. 344 ал.1 т.1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата, извършено със заповед 15754/22.12.2023 г. на Главния секретар на ВСС, на основание чл. 344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяване на ищцата Ц. Д. на заеманата преди уволнението длъжност „стенограф“ в администрацията на ВСС и по чл. 344 ал.1 т.3 вр. с чл. 225 КТ за заплащане на сумата от 13 314 лв., обезщетение за оставане без работа поради незаконосъобразност на уволнението за периода 03.01.2024 г. – 03.07.2024 г., ведно със законната лихва от 15.0.2024 г. до окончателното й изплащане.

Във въззивната жалба са наведени твърдения, че обжалваното съдебно решение е постановено в нарушение на материалния и процесуален закон и представлявал необоснован акт.

Заявени са твърдения, че уволнението е незаконно, тъй като заповедта за същото била връчена по време на болничен, което безспорно се установявало от събраните по делото писмени доказателства.

Заявени са твърдения, че същата е подписана от свидетели, но не носи подпис на жалбоподателката.

Заявени са твърдения, че в настоящата хипотеза били относими единствено разпоредбите на Вътрешните правила за назначаване, атестиране и повишаване в ранг на съдените служители в администрацията на ВСС, утвърдени със заповед № 14497/28.11.2019 г. на Гл. секретар на ВСС, а за неуредените случай субсидиарно са приложими нормите на КТ като е недопустимо прилагане по аналогия на нормите в ПАС, както бил процедирал СРС.

Заявени в жалбата са и възражения относно извода на СРС за законосъобразно проведена процедура по атестиране на жалбоподателката като се поддържат твърдения, че същата била опорочена. Заявени в тази връзка са твърдения, че не е проведена междинна среща от 01.06.2023 г. – 13.06.2023 г., която служи за обсъждане на работния процес и евентуални пропуски на служителя като непровеждането на такава е довело да нарушаване на правото й на справедливо оценяване. Отделно от това се поддържат твърдения, че въззивникът не е допускал пропуски в работата си, не са й правени забележки или отправяни критики, не са отправяни и препоръки. Заявени са възражения, че изводът на съда, че междинна среща не е необходима и е незадължителна е неоснователен.

Поддържат се в жалбата твърдения, че преценка, мотивираща определянето на оценка 5 - „неприемливо изпълнение“ изцяло липсва като във формуляра бланкетно са изброени критериите и показателите без да са изложени конкретни обективни факти и съображения. Констатациите на свой ред противоречали на поведението на Д., която не е получавала забележки относно изпълнението на работата си, нито корекции в изготвените от нея кратки и пълни стенографски протоколи. Били погазени грубо принципите за стабилитет на защита на служителя при законосъобразно изпълнение на служебните задължения.

Твърди се в жалбата, че съдебният състав на СРС не се произнесъл по наведеното твърдение за злоупотреба с правото на уволнение от страна на работодателя при установени обстоятелства, че жалбоподателката е на 59 години с оставащи 3 години до пенсия като месеци наред е била без работно място, помещение или компютър респ. без елементарни условия на труд, поради което счита, че презумпцията по чл. 8 ал.2 от КТ е успешно оборена.

Заявени са възражения за неправилно разпределена доказателствена тежест от страна на състава на СРС.

Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което уволнението на ищцата да бъде признато за незаконно и същата да бъде възстановена на заеманата от нея преди неправомерното уволнение длъжност.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника в първоинстанционното производство Висш съдебен съвет, чрез процесуален представител юрк. Д.Г., в който са наведени подробни съображения относно правилността на решението като е заявено искане за неговото потвърждаване.

Страните са заявили и искане за присъждане на разноски пред настоящата съдебна инстанция.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма. Исковете са предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

Фактическата обстановка е правилно установена от СРС. В жалбата липсват наведени възражения по отношение на нея, поради което настоящият съдебен състав не намира причина да преповтаря или ревизира същата.

Доказателствената тежест по отношение установяване на правно- релевантните факти по делото е правилно разпределена от СРС в определение 25833/24.06.2024 г., постановено по реда на чл. 140 от ГПК. Докладът по делото е приет без възражение от страна на ищеца, видно от стореното изявление на процесуалния му представител в открито съдебно заседание от 10.07.2024 г., поради което възраженията, заявени във въззивната жалба досежно неправилно разпределена доказателствена тежест са преклудирани, а разгледани по същество са неоснователни.

Страните в производството не се формирали спор, че са били в трудово правоотношение по повод сключен договор № ВСС-5103/13.03.2023 г., по силата, на който ищцата – въззивник е изпълнявала длъжността „стенограф“ при ответника – въззиваема страна.

Не е формиран спор, че трудовото правоотношение е прекратено по силата на заповед № ВСС-15754/22.12.2023 г. на основание чл. 340а ал.6 вр. с чл. 355 ал.5 т.1 от ЗСВ, във връзка с получената от служителя окончателна крайна обща, възможно най-ниска годишна оценка на изпълнението на длъжността „оценка 5 – неприемливо изпълнение“ /до 44% вкл./.

Съгласно нормата на чл. 340а ал. 6 от ЗСВ работодателят може да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие със съдебен служител, получил възможно най- ниската годишна оценка на изпълнението на длъжността, в едномесечен срок от получаване на окончателната оценка. Сочената разпоредба представлява специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение със съдебен служител като за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на КТ, съгласно препращащата норма на чл. 359 от ЗСВ.

Прекратяването на трудовия договор в тази специална хипотеза се осъществява при наличието на няколко предпоставки, които като съвкупност следва да са налице към момента на връчване на заповедта за прекратяване: 1.законосъобразно проведена процедура по атестирането, 2. получена най - ниска годишна оценка за изпълнение на длъжността от съдебния служител и 3. прекратяване в едномесечен срок от получаване на окончателната атестационна оценка след предвиден ред за оспорването й по вътрешно- административен ред. Поради което, предметът на съдебния контрол обхваща спазването на реда, условията, сроковете, прилагането на относимите за длъжността комплексни показатели за атестиране и на процедурата за атестиране, установени с Вътрешните правила като съдебния контрол не обхваща съдържанието на получената от лицето оценка и нейната обективност, респ. правилност, която преценка е изцяло в правомощията на работодателя /решение 266/26.04.2024 г. по гр.д. 2638/2023 г. на Четвърто ГО на ВКС/.

Законосъобразно проведената процедура по атестирането, съобразно разпоредбата на чл. 17 ал.6 от Вътрешните правила за назначаване, атестиране и повишаване в ранг на съдебните служители в администрацията на ВСС включва:

1. Провеждане на междинна среща от първи до тридесети юни като при отсъствие на атестирания междинната среща се провежда в 7-дневен срок след неговото завръщане и 2. Изготвяне на оценка и вписване на резултатите в атестационен формуляр: от първи до петнадесети декември.

Нормата на ал.7 на чл. 17 от Вътрешните правила установява, че на междинната среща прекият ръководител и атестираният правят преглед на изпълнението на задълженията по длъжностна характеристика, на възложените конкретни задачи, на показаните компетентности, като се отправят и препоръки, които са свързани и/или могат да подобрят изпълнението на длъжността като с оглед ал.8 на същата разпоредба резултатите от срещата се оформят в становище, приложение № 4, което се прилага към атестационния формуляр при годишното атестиране.

Съобразно приложимите Вътрешни правила, провеждането на междинна среща с прекия ръководител на атестирания служител е част от атестационната процедура като резултатите от същата са част от атестационния формуляр. Предвид използваната словесна конфигурация, провеждането или непровеждането й не зависи от преценката на работодателя, а е задължителен елемент от процедурата по атестация на служителя, насочена към изпълнение на целите на атестирането по арг. на чл. 15 ал.1 т. 5 от Вътрешните правила.

Настоящият съдебен състав не може да сподели извода на СРС, че провеждането на междинна среща било предоставено на преценка на административния ръководител с оглед нормата на чл. 163 ал.2 от ПАС. Цитираната разпоредба от ПАС е абсолютно неприложима в рамките на настоящата хипотеза доколкото атестираният служител е в трудово правоотношение с ВСС, а не със съдебен орган, включен в системата на съдилищата в РБългария. Вярно е, че служителите в администрацията на ВСС са съдебни служители по арг. на чл. 340 ал.3 от ЗСВ, но звената на администрацията, функционалните им характеристики, организацията на работата в администрацията на органите на съдебната власт, длъжностното разписание, типовите длъжностни характеристики на съдебните служители, редът за провеждане на конкурс, условията за несъвместимост за съдебен служител и органите по назначаването им се определят с правилници, приети от ВСС по арг. на чл. 342 ал.2 вр. ал.1 от ЗСВ. В изпълнение на тази законова делегация, ВСС е приел нарочни правилници, относими към всички структурни звена, включени в системата на съдебната власт – ПАС, ПАПРБ, ПОДВССНА и т.н.

Нормата на чл. 64 ал.4 т.4 от Правилника за организация на дейността на ВСС и неговата администрация определя Гл. секретар като работодател на служителите на администрацията, който ръководи, координира и контролира функционирането на администрацията на ВСС, при което утвърждава вътрешни правила за дейностите, осъществявани от администрацията, поради което именно тези утвърдени вътрешни правила са относимия акт за извършване на преценка за законосъобразното провеждане на процедурата по атестиране на служителите от администрацията на ВСС по арг. на §1 от ЗР на Вътрешните правила.

Данни за проведена междинна среща по делото няма. Фактът на непровеждане на такава среща се признава и от ответника – въззиваема страна. В самия отговор към въззивната жалба, въззиваемата страна признава, че провеждането на междинна среща като част от процедурата по атестиране е необходим елемент от същата / стр. 24 в делото, последен абзац/. Не могат да бъдат споделени твърденията, заявени в писмения отговор на въззиваемата страна, че такава не била проведена, доколкото към датата, фиксирана като срок за провеждането й, не били налице условията на чл. 17 ал.2 от Вътрешните правила, но същите били изпълнени към крайния период на атестиране. След като Вътрешните правила предвиждат провеждане на междинна среща като необходим и задължителен етап от процедурата по атестиране на съдебния служител, то същият следва да отговаря на условията по чл. 17 ал.2 от Вътрешните правила, считано към датата на провеждане на междинната среща. Иначе казано, съобразно Вътрешните правила на атестация подлежат съдебни служители с възникнало трудово правоотношение най-късно 30.12 на предходната година при проведена междинна среща на 30.06. в годината на извършване на атестацията, за да бъдат изпълнени изискванията на чл. 17 ал.2 от Вътрешните правила. Видно от данните по делото към 30.06 / крайния срок на провеждане на междинната среща и при липсата на данни през месец юни 2023 г. атестираната да е отсъствала от работа/ шестте месеца, необходими по чл. 17 ал.2 от Вътрешните правила по отношение на атестираната не са били изтекли, което изрично се признава и от въззиваемата страна, поради което тя не е подлежала на атестиране.

С оглед неспазване на изискването за чл. 17 ал.6 т.1 от Вътрешните правила процедурата по атестиране на служителя е била опорочена, което като краен правен резултат води до извод за незаконосъобразно прекратяване на трудовото й правоотношение от страна на работодателя на соченото основание респ. заявеният иск по чл. 344 ал.1 т.1 от КТ е основателен.

Предвид този извод на настоящия съдебен състав безпредметно се явява обсъждането на останалите заявени в жалбата възражения, но с оглед пълнота на мотивите съдът в решаващия му състав намира, че следва да изложи съображения и по тях.

Вън от нарушението на чл. 17 ал.6 т.1 от Вътрешните правила, констатирано с оглед изложените съображения, други не се констатират.

Правилността на преценката на работодателя, обективирана в поставените оценки по релевантните показатели за дейността на служителката респ. крайната оценка на атестираната са извън обхвата на съдебния контрол, както вече беше посочено, а същите подлежат на оспорване по реда на чл. 22 ал.1 от Вътрешните правила пред Гл. секретар на ВСС, право от което служителката се е възползвала. Поради което заявените възражения в този смисъл в жалбата са неотносими.

Основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение не попада в приложното поле на чл. 333 ал.1 от КТ, където са посочени хипотезите на прекратяване на трудово правоотношение, ползващи се със закрилата по чл. 333 ал.1 т.3 от КТ. Изброяването на основанията, попадащи под сочената закрила е изчерпателно, поради което разширителното тълкуване на разпоредбата е недопустимо и в този смисъл заявените възражения в жалбата не могат да бъдат споделени.

Възраженията, касаещи липсата на подпис от страна на служителя върху заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не намират законодателна подкрепа, предвид нормата на чл. 335 ал.2 т.3 от КТ.

Доводът за наличие на злоупотреба с право от страна на работодателя, обоснован с предпенсионната възраст на въззивника – ищец при ангажираните по делото доказателства не може да бъде споделен. Обстоятелството, че ищцата –въззивник многократно оставала извън работно време също не установява злоупотреба с право, доколкото тази възможност е изрично предвидена като част от служебните й задължение по арг. от чл. 345 ал.3 от ЗСВ респ. чл. 83 ал.2 от ПОДВССНА. Предвид което презумптивната сила на чл. 8 ал.2 от КТ не е разрушена, а заявените във въззивната жалба възражения са неоснователни.

С оглед основателността на иска по чл. 344 ал.1 т.1 от КТ, основателен се явява и обусловеният иск по чл. 344 ал.1 т. 2 от КТ.

Възражения във въззивната жалба в частта на иска по чл. 344 ал.1 т.3 от КТ не са заявени, не е заявено искане за отмяна на решението на СРС в частта за този иск, поради което и с оглед диспозитивното начало в процеса, настоящият съдебен състав намира, че не дължи произнасяне по същия, а решението на СРС в тази част е влязло в сила.

При този изход на спора и несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде отменено като бъде постановено ново, с което заявените искове по чл. 344 ал.1 т.1 и т.2 от КТ бъдат уважени.

Съдът дължи произнасяне по разноските като на основание чл. 78 ал.1 от ГПК на ищцата се следва сума от 800 лв. – адвокатско възнаграждение пред СРС с оглед изхода на спора и при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, извършените по него процесуални действия, своевременно релевираното възражение по чл. 78 ал.5 от ГПК на ответника и данните за реалното му заплащане. Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78 ал.6 от ГПК сумата от 160 лв. – ДТ.

На основание чл. 78 ал.1 от ГПК на въззивника се следва сумата от 400 лв. – разноски пред настоящата инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение с оглед извършените процесуални действия по делото, неговата фактическа и правна сложност респ. своевременното възражение по чл. 78 ал.5 от ГПК.

Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 80 лв. – ДТ за настоящото производство.

Предвид изложените съображения съдът