Решение № 1452 от 4.11.2024 г. на Районен съд - Русе по дело № 2753/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Ищцата М. И. Д. твърди, че на 20.11.2019 г. сключила с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 3686604/20.11.2019 г., по силата на който получила в собственост 1500 лв., които следвало да върне за 40 седмици на 20 вноски, при фиксиран годишен лихвен процент от 35 % и ГПР от 41, 02 %, като общо дължимата от нея сума била в размер на 1721 лв. Съгласно чл. 4 от договора, заемателят следвало да осигури в тридневен срок от сключване на договора две физически лица–поръчители, които да отговарят на ограничителните условия, посочени в договора или банкова гаранция, като било предвидено, че алтернативно кредитополучателят може да обезпечи изпълнението на договора чрез одобрено от кредитора дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки. На същата дата между ищцата и втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен договор за поръчителство. И двата договора били сключени в офис на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с посредничеството на служителя Й И Р. По силата на договора за поръчителство, ищцата дължала възнаграждение на дружеството–гарант в общ размер 1059 лв., което следвало да заплаща разсрочено на вноски от 52.05 лв., дължими на падежните дати на вноските по кредита. Предоставен й бил и общ погасителен план за дължимите двуседмични вноски за главница, договорна лихва и възнаграждение на дружеството-гарант. Ищцата погасила изцяло задълженията си по договор № 3686604/20.11.2019 г. от общо 2367, 66 лв. чрез „Български пощи“ ЕАД, а остатъкът в размер на 412, 34 лв. бил погасен чрез рефинансиране, извършено с Договор за паричен заем № 3887420 от 30.07.2020 г., по силата на клаузата на чл. 3, ал. 1 от същия. Счита процесният договор нищожен, съгласно чл. 22 от ЗПК, поради изначалната недействителност на задължителен реквизит на договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не е породила валидни правни последици, поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146 от ЗЗП. Според съдебната практика, при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай договорната лихва надхвърляла три пъти размера на законната лихва, с което, в разрез с добросъвестността, кредиторът използвал материалната затрудненост на кредитополучателя, за да получи престация, значително неравностойна на предоставения от него кредитен ресурс. Извършеното договаряне създавало неравноправност, съгласно чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП в правоотношението поради това, че размерът на записаната в договора възнаградителна лихва бил неточен и подвеждащ, тъй като в нея не било включено вземането за възнаграждение на дружеството-поръчител „Файненшъл България“ ЕООД. Поради свързаността на „Файненшъл България“ ЕООД с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, се разкривала действителната си природа на цена на кредита – скрита договорна лихва в полза на кредитодателя. Когато кредитор създавал предпоставки да получи допълнителни престации, неточно и подвеждащо именувани като различни от договорната лихва вземания, възникващи привидно на друго правно основание, клаузата за възнаградителна лихва била неравноправна. С такова договаряне се заобикаляли изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на дълга, поради което било осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК. Кредиторът не изпълнил и изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. ЗПК не въвеждал легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз, както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата, при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи. Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК - разписаният в него ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на ГПР. По изложените съображения вземането от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал.3, т. 1 ЗПК. Уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като в него не бил включен разходът за възнаграждението на дружеството - поръчител. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал. 1 ЗЗП, на което основание клаузата за ГПР била неравноправна. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В § 1, т. 1 от ДРЗПК била дадена легална дефиниция на общите разходи по кредита. Възнаграждението по договора, сключен с вторият ответник – поръчител изпълнявало горепосочените условия на § 1, т.1 от ДРЗПК да бъде включен като разход в обхвата на ГПР. Договорът за поръчителство обезпечавал изпълнението на задълженията по основния договор, на което основание той бил пряко свързан с договора за кредит. От редица обстоятелства се установявало, че договорът за поръчителство бил задължително условие за предоставянето на кредита. От съдържанието на чл. 4 процесния договор било видно, че кредиторът е поставил като условие за отпускане на кредитен ресурс алтернативното предоставяне на три вида обезпечения, като за първите две от тях той поставил силно ограничителни изисквания, които на практика препятствали изпълнението им и създавали предпоставки за учредяване на третия вид обезпечение от страна на одобрено от заемодателя дружество-поръчител. Препятстващите изпълнението условия за учредяването на първите два вида лично и реално обезпечения имали за последица задължаването на потребителя да сключи договор за поръчителство с втория ответник. Необходимо условие кредиторът да предостави исканите заемни средства, за които кандидатства потребителят, било кредитополучателят да осигури обезпечение, без което на него няма да му бъде предоставен заемен ресурс. На заемодателя бил известен разходът, който извършва потребителят за заплащането на възнаграждение на дружеството – поръчител. От справка в търговския регистър се установявало, че първият ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капиталът на вторият ответник „Файненшъл България“ ЕООД, като двете дружества имат едни и същи седалище и адрес на управление. От обстоятелствата, че кредиторът е собственик на капитала на дружеството - гарант, че двете търговски дружества функционират на един и същи адрес се формирал изводът, че е налице знание у кредитодателят за размера на възнаграждението на дружеството – гарант. Знанието за разхода се установявало и от други фактически обстоятелства -както договорът за паричен заем, така и договорът за поръчителство, били сключени на една и съща дата, от едно и също лице - служител на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който бил посредник на втория ответник при сключването на договора за поръчителство, заведени били под един и същи номер и бил представен един общ погасителен план. Освен това, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за поръчителство, „Изи Асет Мениджмънт“ АД било овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане възнагражденията на поръчителя, както и всички други вземания на поръчителя по договора за поръчителство. На практика чрез уговорката „Файненшъл България“ ЕООД да обезпечава изпълнението на задълженията на кредитополучателите на кредитните услуги на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се заобикаляли императивните изисквания за посочване на действителните размери на договорната лихва и ГПР, поради което клаузата за ГПР била неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, като съставляваща нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР било в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. В него кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Т.е., за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Съгласно чл.22 от ЗПК клаузите за възнаградителната лихва и за ГПР били елементи от същественото съдържание на договорите за потребителски кредити, недействителността на които имала за правни последици недействителност на цялата кредитна сделка и задължение на потребителя, съобразно чл.23 от същия, да възстанови само чистата стойност на кредита. Поради нищожността на кредитната сделка не била произвела правен ефект и акцесорната сделка за учредяване от страна на втория ответник на лично обезпечение. Договорът за поръчителство бил нищожен и на собствено основание. Законодателят уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице /арг.чл. 138 от ЗЗД/, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение именно от трето лице. Сключването на сделка между основния длъжник и третото лице – поръчител било лишено от правно основание. Типичната и непосредствена цел на страните по процесния договор за предоставяне на поръчителство била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя от трето лице, което да отговаряу съгласно чл. 133 от ЗЗДу с цялото си имущество, т.е. към имуществото на основния длъжник, върху което може да се насочи принудително изпълнениеу да се добави още един имуществен комплекс. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, не се осъществявала целта на договора за поръчителство и същият бил лишен от своето основание. Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение, по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично. Поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължението за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от чл.16 от ЗПК. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за постигането на целта на Директива 2008/48, която е да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения 8, 9, 23, 24, 43, 45 от Директивата/. Поради това клауза, предвиждаща, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, била в пряко противоречие с целта на Директивата. Така на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличавала. Поради изложеното, налице бил общият фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/, тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя. С оглед на нищожността на кредитната сделка и съгласно чл. 23 от ЗПК във вр. с чл. 55 от ЗЗД, ищцата имала вземане за погашенията, извършени от нея над чистата стойност на кредита. Ето защо моли ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД да бъде осъден да й заплати престираната от нея без правно основание сума в размер на 221 лв., съставляваща вземания над главницата по кредита по договор за паричен заем № 3686604/20.11.2019 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане. Моли ответникът „Файненшъл България“ ЕООД да бъде осъден да й заплати получената от него по договор за предоставяне на поръчителство № 3686604/20.11.2019 г. без правно основание сума в размер на 1059 лв., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане. В условията на евентуалност на втория главен иск, м о л и „Изи Асет Мениджмънт“ АД да бъде осъдено да й заплати получената без правно основание сума в размер на 1059 лв., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане. Претендира и направените по делото разноски. Ответниците депозират отговори, в които оспорват предявените срещу тях искове като неоснователни и недоказани по подробно изложени от тях съображения. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, приема от фактическа и правна страна следното: В настоящото производство ищцата претендира връщане от всеки от двамата ответници на суми съответно от 221 лв. и 1059 лв., получени от последните без правно основание – по нищожен договор за потребителски кредит и договор за предоставяне на поръчителство. Характерно за първата хипотеза, уредена от разпоредбата на чл.55 ЗЗД е, че основанието, което е в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването – към този момент между даващия и получаващия не е налице валидно задължение-част от съдържанието на валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването. Т.е., при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Няма спор между страните, а и приложените писмени доказателства установяват по несъмнен начин, че въз основа на сключения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. И. Д. договор за паричен заем № 3686604/20.11.2019 г. последната е получила от първия ответник заем в размер на 1500 лв., която сума се е задължила да върне за срок от 40 седмици, на 20 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 86.05 лв. Посочени са в последователност и датите на плащане на всяка от вноските. Страните договорили общ размер на всички плащания 1721 лв. при фиксиран годишен лихвен процент по заема 35 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора - 0.10 % и годишен процент на разходите по заема 41.02 %. Съгласно чл. 4 от контракта, заемателят се задължава в тридневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. - две физически лица поръчители с тр. възнаграждение от 1 000 лв., при безсрочен тр. договор, лицето да не е заемател или поръчител по друг паричен договор с ответника "Изи Асет Менджмънт", да няма неплатени осигуровки последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има, кредитната история на лицето да е със статус не по-лош от "редовен"; 2. - банкова гаранция с бенефициер заемодателя, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора или 3. – одобрено от заемодателя дружество- гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на това си задължение, заемателят и втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД сключват договор за предоставяне на поръчителство № 3686604/20.11.2019 г., в който е посочено, че потребителят е одобрен за получаване на паричен заем и е сключил договор за паричен заем под същия № 3686604. Потребителят е отправил и искане към „Файненшъл България“ ЕООД да поръчителства за изпълнение на задълженията му към "Изи Асет Менджмънт" по цитирания договор за паричен заем, а след преценка от страна на втория ответник, същият взел решение за сключване на договора за поръчителство. С него ищцата като потребител възлага на „Файненшъл България“ ЕООД като поръчител да сключи договор за поръчителство с "Изи Асет Менджмънт" АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за изпълнението на всички негови задължения по договора за паричен заем. За поемане на това задължение потребителят му дължи възнаграждение в размер на 1059 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 52.95 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните в носки по договора за заем. От приложения погасителен план, отделно от този в самия договор за заем, е видно, че към размера на всяка вноска е добавена и сумата 52.95 лв. – размер на възнаграждение за поръчителство. По този начин размерът на погасителните вноски от 86.05 лв. се увеличава на 139 лв. Към исковата молба са представени касови бележки, изд. от „Български пощи“ ЕАД, видно от които в периода от сключване на договора за заем до 03.10.2019 г. ищцата е направила 16 вноски в полза на първото ответно дружество, всяка в размер на 140 лв. По делото е прието заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза, съгласно което годишният процент на разходите включва само лихвата по кредита в размер на 35 %. Размерът на приложения в договора ГПР, ако в него се включи и разхода за поръчителство, е 164.5 4 %. Размерът на възнаграждението за поръчител представлява 70.60 % от размера на отпуснатия кредит. Общите разходи по кредита, включващи лихвата и възнаграждението за поръчител, възлизат на 1280 лв. и го оскъпяват с 85.33 %. Ищцата е направила погашения по кредита в общ размер 2776.34 лв. с уточнението, че на датата на отпускане на кредита е записана сумата от 61 лв. като отстъпка от първата вноска, а 78 лв. са заплатени в брой от кредитополучателя на 20.11.2019 г. Т.е. първата погасителна вноска е заплатена още в деня на подписване на договора, вместо на 06.12.2019 г. Така от платените суми от М. Д. са погасени изцяло главницата, възнаграждението за поръчителство и лихви по договора в размер на 217.34 лв. от общодължимите 221 лв. Изхождайки от предмета на договора за паричен зам и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност, и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният контракт има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11, като на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено по договора за заем, че ГПР е 41, 02 %, а лихвата - 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. В договора за заем е посочен общият размер на дължимата сума - 1721 лева, която е сборът от стойността на главницата и лихвата. Наред с това обаче, както беше посочено по-горе, чл.4 от контракта предвижда задължение за заемателя в 3-дневен срок от сключване на договора, да предостави едно от изброените вече обезпечения. Вместо заплащане на неустойка, заемателят дължи възнаграждение на поръчителя по сключения на същата дата и под същия номер договор за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД в размер на 1059 лв. Двата договора не само са свързани, но възнаграждението по единия (за поръчителството) е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за обезпечения, която произтича от чл. 4 от контракта, но размерът на възнаграждението на поръчителя е дължим по друг договор, сключен с посредничеството първия ответник. Сумата за възнаграждението се явява част от договора за заем, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за заем заемателят принципно има право на избор – сам да си осигури поръчител, отговарящ на множество изисквания, да предостави банкова гаранция или пък да използва одобрен от заемодателя поръчител (какъвто в случая се явява „Файненшъл България“ ЕООД), с който да сключи договор за предоставяне на поръчителство, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечението не се дължи във връзка с кредита или пък че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно това възнаграждение го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Според договора за кредит ГПР е 41, 02 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за възнаграждението за поръчителството по другия договор, а с включването и на тази такса кредитът се оскъпява допълнително, така че, видно от експертното заключение, действителният размер на ГПР е 164.54 %. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл.21, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазване забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл.1 от ЗЗД. Атакуваният договор не съдържа информация и относно размера на лихвения процент на ден /такъв е предвиден само при отказ от договора/, което също е част от задължителното му съдържание, предвидено в чл.11, ал.1, т.20 ЗПК и самостоятелно основание за неговата недействителност. По изложените мотиви съдът приема, че предявеният иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 4415132/28.02.2022 г. като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД е основателен и като такъв следва да се уважи. Съгласно вписванията в Търговския регистър, заемодателят и гарантът по договора за предоставяне на поръчителство са свързани лица, доколкото "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД. Това води до извода, че за сключване на договора за предоставяне на поръчителство заемателят е бил насочен от заемодателя към точно определено дружество-поръчител. От друга страна, непредоставянето на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на заемната сума и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този риск следва да се съобрази от заемодателя към момента на сключване на договора за заем и да намери отражение при вземане на решение за отпускане на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това, предварително е поставено условие за предоставяне на обезпечение, за което се дължи възнаграждение, а дължимите плащания са разсрочени и включени в седмичните погасителни вноски по договора за заем. По този начин възнаграждението по договора з а поръчителство реално увеличава печалбата на заемодателя (съгласно чл.3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство заемодателят е овластен да приема в м е с т о поръчителя изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение), защото при заплащане на всички задължения се реализира допълнителна сума, представляваща сигурна печалба, предвид погасяването както на заема, така и на възнаграждението за гаранта. Нищожността на клаузата, предвидена в чл. 4 от Договор за паричен заем № 3686604 от 20.11.2019 г., сключен с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт" АД, влече след себе си и нищожност на сключения към него Договор за предоставяне на поръчителство № 3686604 от същата дата с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД. Той има акцесорен характер спрямо договора за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на задълженията по договора за заем. Клаузата на чл.3 от Договор за предоставяне на поръчителство накърнява добрите нрави и в този смисъл е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Съгласно общия принцип за свобода на договаряне, залегнал в чл. 9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от страна на длъжника да заплати възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на последния. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем. Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на гаранта потребителят не получава никаква насрещна престация. Без съмнение, клаузата на чл.3, ал.1 от договора за поръчителство, предвиждаща заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя, е и неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Тази уговорка внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството-поръчител поема задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер 1721 лв., срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на 1059 лв., представляващо 70.60 % от размера на отпуснатия кредит – 1500 лева. При това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде реализирана, ако заемателят добросъвестно изпълнява задълженията си по договора за заем, но въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя. Освен това, отговорността на последния зависи изцяло от преценката на заемодателя, което означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем, имуществената отговорност на поръчителя може да не бъде ангажирана. По този начин клаузата на практика прехвърля риска от неизпълнение задълженията на заемодателя за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с потребителя, а и от съдържанието на договора за поръчителство може да се направи извод, че е предварително изготвен от търговеца и при сключването му потребителят не е могъл да влияе върху клаузите му. Поради това съдът приема, че договорът за предоставяне н а поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Предвид нищожността на договора за заем, потребителят дължи само чистата стойност на кредита в размер на 1500 лв. Приложените по делото касови бележки, издадени от „Български пощи“ ЕАД, както и приетото експертно заключение установяват, че ищцата е заплатила изцяло главницата по кредита, възнаграждението за поръчителство и 217.34 лв. договорна лихва. Сумата над чистата стойност по кредита от 1500 лв., а именно договорната лихва се явява заплатена без основание, с която ответникът се е обогатил за сметка на ищцата, поради което подлежи на връщане. Осъдителният иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД срещу първия ответник следва да се уважи до посочената сума, а над нея до претендираните 221 лв. подлежи на отхвърляне като неоснователна. Както беше посочено по-горе, договорът за поръчителство е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на поръчителство. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договора за предоставяне на поръчителство. Ето защо и вторият ответник дължи връщане на полученото възнаграждение от 1059 лв. при начална липса на основание. Върху двете главници следва да се присъди и законната лихва от депозиране на исковата молба в съда. Съобразно изхода на спора, в тежест на ответниците са направените от ищцата деловодни разноски в размер на 299.36 лв. /от претендираните 300 лв./, както и адвокатското възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата - адвокат Д. Л. Ф. от АК-София, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, в размер на 513.60 лв. с ДДС. Мотивиран така, съдът