РЕШЕНИЕ

№ 796

гр. Горна Оряховица, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, III СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Цветелина Св. Цонева при участието на секретаря Вероника П. Петрова като разгледа докладваното от Цветелина Св. Цонева Гражданско дело № 20244120100403 по описа за 2024 година Искове с правна квалификация – чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Депозирана е искова молба от Р. Д. П., ЕГН: ••••••••••. с адрес: гр. Д.О., ул. •••, с ЛК •••••••••, издадена на 18.10.2018 от МВР - Велико Търново чрез адвокат П. С. П. САК срещу „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1324, р-н Л., ж.к. Л. 7, бул./ул. бул.•••, представлявано от Г.Т.Т. и А.В.М. и "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК: ••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1324, р-н Л., ж.к. Л. 7, бул./ул. бул.•••, представлявано от П.Б.Д.. На 31.10.2023г. между ищецът и ответното дружество "Изи Асет Мениджмънт" АД е сключен договор за паричен заем № 4942640 от 31. 10.2023г., по силата на който е усвоен кредит в размер на 300 лв. за срок от 12 седмици. Записаният в договора Годишен процент на разходите (ГПР) е в размер на 45.53 %, фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 40%. Договорената вноска по кредита е в размер на 26.27 лв., а общата дължима сума от потребителя - 315.24 лв. Съгласно чл. 4 от договора заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания - да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, да няма незаплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен"; банкова гаранция с бенефициер заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност - тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено от заемодателя дружество - поръчител, което предоставя гаранционни сделки.

Във връзка с посоченото изискване от договора за заем и на датата на неговото сключване (31.10.2023.) на кредитополучателя се предоставя Договор за предоставяне на гаранция, носещ същия идентификационен номер, както номерът на договора за заем. Вторият договор се сключва с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като по силата на него кредитополучателят трябва да заплати на дружеството сумата в размер на 104.76 лв. (чл. 3, ал. 1 от същия), разсрочена ведно със задълженията по кредита, като разсрочването и по двата договора е на 12 равни вноски. В погасителния план по договора за кредит е формирана капитализирана вноска в размер на 35 лв., включваща възнаграждение за предоставяне на гаранция от 8.73 лв. и вноска по кредит 26.27 лв. В резултат на това, за усвоена главница в размер от 300 лв. и за период на ползване от под 3 месеца от кредитополучателя се изисква да заплати 420 лв., от които 315.24 лв. към кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД и 104.76 лв. към гаранта "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД. Кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Законът за потребителския кредит. Така посоченият договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, както и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Излага следните аргументи Процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора, кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсва посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В настоящия случай дължимото по Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант не е включено при изчисляването на годишния процент на разходите. Предвид обстоятелството, че договорът за паричен заем и договорът за предоставяне на гаранция са сключени в един и съши ден, носят един и същи идентификатор, двете дружества са „свързани лица", както и че кредиторът е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита безспорно сочат, че разходът за гарант е бил известен на кредитора към датата на сключване на договора за кредит. В тази връзка твърди кредиторът да е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР (въпреки че го е включил в погасителния си план). При условие, че същото е включено, действителният ГПР би възлизал на повече от 210 %. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. В договора е уговорен лихвен процент в размер на 40 % и ГПР в размер на 45.53 %. Не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Отделно от това е предвиденото възнаграждение за гаранция, което поставя потребителя в положение да не знае точно в какъв размер е оскъпяването му по кредита, което обуславя и пороците на договора по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК (в този смисъл Решение 757/04.10.2022, постановено по ГД 20222230102251 по описа на PC - Сливен). Всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Ето защо счита, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение. Гореописаното възнаграждение за поръчителство безспорно попада в изискванията на директивата - то е предвидим общ разход, който обуславя сключването на договора при тези условия и е предварително заложено като параметър. По тези съображения след неговият размер да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Ето защо счита че неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. В подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено условие на договора по силата на ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на ЕСЕ „търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета. Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на ЕП и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики"), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел". Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави". Съдебната практика приема, че при формирана на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размерът на законната лихва, без последният да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 40 % годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Практиката на ВКС по отношение на нищожността на възнаградителната лихва е приложима и от отношение на договорите за потребителски кредит, въпреки нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща лимит на размера на ГПР. В противен случай би се стигнало до абсурдното заключение, че при договори между търговци (където не се прилага ЗПК) лихвеният процент не може да надвишава 30% (трикратния размер на законната лихва към датата на сключването на договора), но при договори за потребителски кредит, където потребителят е икономически по- слабата страна в отношенията, възнаградителната лихва може да надвишава 30%. В тази връзка и счита, че следва ясно да се откроява института на ГПР от този на лихвения процент по кредита. Институтът на ГПР предвижда таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явява само компонент, по отношение на който е налице съдебна практика във връзка с противоречието й с добрите нрави. Останалите разходите по кредита също са компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не може да надвишава предвидения лимит в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Процесната клауза за възнаградителна лихва по договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор / чл. 11, ал. 1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/. Клаузата на чл. 4 от Договора е нищожна и самостоятелно основание, а именно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство от определено от кредитодателя дружество или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях) и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждението за дружеството- поръчител, което води до скрито оскъпяване на кредита. Включено по този начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Твърди, че видно от съдържащата се публична информация в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, едноличен собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД (дружеството поръчител) е "Изи Асет Мениджмънт" АД (дружеството кредитор). В тази връзка и печалбата на "Файненшъл България" ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния собственик "Изи Асет Мениджмънт" АД, което потвърждава още веднъж обстоятелството, че изисканото от потребителя възнаграждение за гаранция представлява скрито възнаграждение към кредитора по договора за кредит. Наред с това, следва да се отбележи, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. В първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.

Сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Така изложените съображения потвърждават още веднъж, че всъщност уговореното възнаграждение за гарант е част от възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно със цел заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите Счита, че клаузата на чл. 4 от процесния договор за кредит е неравноправна и нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП Сама по себе си, така уредена, клаузата на чл. 4 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП).Твърди, че същата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число и клаузата не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.№ 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. В процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК (Решение JV® 30/09.03.2020 г. по в. т. д. № 33/2020 г. по описа на РОС). Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се извади и от обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемите средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите за по-пълна защита на интересите им. Съгласно задължителното тълкуване на Директива 93/1 З/ЕИО относно неравноправните клаузи на Съда и на Съюза, който приема, че директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл Решение по дело С-453/10, Perenidova and Perenid, точка 35 и С-397/11, ERIKA JOROS, точка 47). Такова разрешение се приема в практиката на редица състави на Окръжни съдилища - Решение № 151 от 15.05.2019г. по в.гр.д. № 197/19г. на ОС - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019г. по в.гр.д. № 106/2019 на ОС-Враца, Решение № 23 от 29.10.2018г. по възз.т.д. № 81/18 на ОС - Разград, Решение по в.т.д. № 202/18 на ОС - Варна, Решение по в.гр.д. № 165/17 на Ос Габрово, Решение № 1915 от 14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426 на САС ТО, 11 състав. Предвид изложеното счита, че процесният договор е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9, и т. 10 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е недействителен. Счита, че сключеният договор за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Аргументите са следните: Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като не са спазени изискванията на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, както и на основание чл. 68е, чл. 143, ал. 1 и чл. 147 от ЗЗП. Договорът противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Според постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Вярно е, че чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката. В настоящия случай за кредит в размер на 300 лв. и срок за ползване от под 3 месеца месеца, от кредитополучателя се изисква да заплаща за допълнителна услуга по поръчителство в размер на 104.76 лв., която сума е съизмерима с главницата по договора. Видно е, че от кредитополучателя се изисква да заплати около 6 пъти повече възнаграждение по обезпечителната сделка, сравнено с разхода по главната сделка, а именно по договора за кредит. Поради накърняване на принципа на „добрите нрави" се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорно съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцовата страна с цел извличане на собствена изгода за кредитора и поръчителя. Нарушаването на императивно поставените корективи води до нищожност на сделката. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал. предл. 1 и предл. 2 ЗЗД, като нарушаващ и заобикалящ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сключването на договор за предоставяне на гаранция срещу възнаграждение със свързано с кредитодателя лице е способ за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК по отношение на заложения лимит на разходите. Уговорката за заплащане на такава допълнителна услуга поставя в по- неблагоприятна позиция потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното правоотношение. Посоченият договор за предоставяне на гаранция е сключен, с цел изпълнение условието на "Изи Асет Мениджмънт" АД за обезпечаване на договора за кредит, при което обаче длъжникът е ограничен от изискването на чл. 4 на Договора за потребителски кредит в правото си да избира кой да бъде поръчител по кредита му и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора юридическо лице, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата на кредитополучателя са нарушени, тъй като предвид много бройните кумулативно изброени условия към физическите лица - поръчители и абсурдното изискване за предоставяне на банкова гаранция (която, за да му бъде издадена от банката, потребителят следва да е внесъл стойността на кредита в банката), на практика потребителят е ограничен във възможността си да избере поръчител, чрез който да обезпечи задължението си, без да се налага да заплаща допълнително за тази услуга по договора за предоставяне на гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по договор за кредит не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Приетата от фирмите за бързи кредити практика за заобикаляне на това изискване е сключването на акцесорни договори към договорите за кредит, имащи характера на договори за поръчка, е един от най- често практикуваните начини за заобикаляне на изискването за ограничение на ГПР. Така посочените договори се наименоват като „договори за предоставяне на поръчителство", „договори за предоставяне на гаранция", „договори за възлагане на поръчителство" и други, като общото помежду им е, че се сключват със свързани лица на кредитора и че по тях от потребителя се изискват заплащане на възнаграждение за поръчителство по договорите за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен и на основание чл. 26, ал.предл. 4 от ЗДД поради липса на основание /кауза/. Предвид обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е каузален и акцесорен договор, с основание гарантиране на изпълнението на длъжника към кредитора, същият е нищожен поради липсата на основание /кауза/ по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 от ЗЗД предвид акцесорния му характер спрямо главния договор - договорът за паричен заем. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по- силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Този извод се подкрепя и от погасителния план, в който е установено, че възнаграждението по договора се заплаща ведно с месечните погасителни директно по банковата сметка на кредитора „Изи Асет Мениджмънт" АД или в офисите на последния. В случая срещу заплащането на възнаграждението по договора за гаранция, ищеца не е получил никаква услуга, а единствено задължението му се прехвърля от едното дружество на другото, които са свързани помежду си. Следователно този договор за гаранция е изначално лишен от основание. Клаузите на договора за предоставяне на гаранция нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така посочените клаузи противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването не само на акцесорната сделка, но и на главната. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г. Съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В тази връзка счита, че е налице правен интерес от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД на основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 104.76 лв., представляващи заплатени суми по нищожен договор за предоставяне на гаранция. Предвид изложеното моли да се постанови решение, с което да: Бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 4942640 от 31 10.2023г., сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите. Бъде прогласена нищожността на Договора за предоставяне на гаранция № 4942640 от 31.10.2023г., сключен с "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и Закона за защита на потребителите, както и като заобикалящ изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и нарушаващ добрите нрави. Да се осъди на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответника "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД. ЕИК: ••••••••. със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1324, р-н Л., ж.к. Л. 7, бул./ул. бул.••• да заплати на Р. Д. П.. ЕГН: •••••••••• сума в размер на 104.76 лв. представляваща недължимо платени суми във връзка с договор за предоставяне на гаранция ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до датата на окончателно й заплащане. Претендира направените разноски в настоящото производство ведно с адвокатско възнаграждение.

Постъпил е писмен отговор от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. •••, представлявано от Г.Т. – изпълнителен директор чрез процесуален представител старши юрисконсулт М. К., съдебен адрес за получаване на книжа: гр. С., бул. •••. Счита, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес от ищеца. Правният интерес е въведена от процесуалния закон процесуална предпоставка за допустимост на всеки установителен иск. За наличието на правен интерес следва съдът да следи служебно. В тежест на ищеца е да обоснове необходимостта от самостоятелен установителен иск, а това не е направено с исковата молба. Към момента на сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните не е съществувал и всяка от страните е изпълнила своите задължения. Очевидно, договорът не е смущавал правното положение на ищеца и той е погасил задълженията си предсрочно. Ако към настоящия момент ищецът няма интерес от възстановяване на платеното по нищожния договор, то липсва правен интерес от предявяване на иск. ВКС в своята практика посочва, че разликата между осъдителния и установителния иск е в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. „Наличието на правен интерес от предявения иск е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта му. Когато спорното правоотношение може да бъде предявено по друг ред или ако ищецът не може да постигне целения правния резултат с провеждане на установителния иск, искът е недопустим.“ Решение № 31 от 14.06.2016 г. по т. д. № 3170 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. Отделение С оглед на горното счита, че процесуалното поведение на ищцовата страна, инициирайки съдебно производство, представлява и злоупотреба с право. Във връзка с гореизложеното моли да се прекрати настоящото производство като недопустимо. Претендираната от ищеца сума е получена от дружеството-ответник на валидно правно основание – договор за паричен заем № 4942640. Процесният договор за паричен заем е действителен. Клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Посочени са общия размер на кредита (300 лв.) и условията за усвояването му (чл. 2, т. 9); лихвения процент по кредита (40 %) и условията за прилагането му (чл. 2, т. 5.1); годишния процент на разходите по кредита (45, 53 %) и общата сума, дължима от потребителя (315, 24 лв.), изчислени към момента на сключване на договора за кредит, взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8), използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин; условията за издължаване на кредита от потребителя, информация за размера (26, 27 лв.), броя (12), периодичността (седмични), информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания (чл. 7 (1)); наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено (чл. 7 (3)), и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден (0, 11 %). Всяка страница от договора е подписана от двете страни. Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно, чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в договора трябва да има информация за лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, ако лихвеният процент не е фиксиран, в договора трябва да има информация и за индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Лихвеният процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора. Условията за прилагането на лихвения процент също са записани в договора. Съгласно чл. 2, т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден за целия срок на договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за съответния период в зависимост от периодичността на вноските.“ Твърдението на ищеца, че „Липсва посочване на останалите компоненти на лихвения процент, записани в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК“ е неясно. Както е посочено по-горе, в договора е посочена изискуемата, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, информация. Ако под „останалите компоненти от лихвения процент“ ищецът е имал предвид „индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; “, то следва да се обърне внимание, че тази информация е изискуема при използване на променлив лихвен процент. В настоящия случай видно и от чл. 2, т. 6 от процесния Договор за заем лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора, непроменлив и съгласно изискванията на закона – на годишна база. Размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на Закона за потребителския кредит. Размерът на лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В Закона за потребителския кредит не е предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна лихва). Размерът на годишния лихвен процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулира чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. А в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1, се включва и лихвата по кредита. III. Твърдението на ищеца, че клаузата за лихвения процент (възнаградителната лихва) е нищожна, тъй като договорения лихвен процент нарушава добрите нрави е несъстоятелно. - Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит са изчерпателно изброени в чл. 22 ЗПК. В чл. 21 ЗПК са посочени основанията за нищожност на клаузи от договорите за паричен заем по ЗПК. Във връзка с нищожността на отделни клаузи, чл. 24 ЗПК препраща към разпоредбите на чл. 143 – 146 от Закона за защита на потребителя. В Закона за потребителския кредит липсва основание за нищожност/ недействителност „противоречие с добрите нрави“, в закона липсва и препратка към Закона за задълженията и договорите. Всъщност, „добрите нрави“ са обективирани в разпоредбите на Закона за потребителския кредит. - Съдебната практика приема, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Ищецът не е навел аргументи в подкрепа на това твърдение. Обстоятелството, че съдебни състави са приели, че размерът на възнаградителната лихва е в противоречие с добрите нрави в разглежданите от тях случаи, не е доказателство, че размерът на възнаградителната лихва по процесния договор противоречи на добрите нрави. Процесният договор за заем е сключен на 31.10.2023 г. Основният лихвен процент на БНБ за октомври, 2023 г. е 3, 64 %. Лихвеното задължение за периода при прилагане само на законната лихва би било около 9, 77 лв. Двукратният размер на законната лихва ще доведе до лихвено задължение за периода в размер приблизително на 19, 54 лв., а трикратният размер на законната лихва – 29, 31 лв. Както се вижда от представения договор размерът на договорената лихва за периода – 15, 24 лв., не противоречи на добрите нрави, тъй като размерът и е дори по-нисък от лихвено задължение при двукратен размер на законната лихва. - Размерът на договорената лихва е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Размерът на договорената лихва, като елемент на годишния процент на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), както и годишният процент на разходите са по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. - Становището, че възнаградителната лихва по договора следва да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно последната да бъде обективен критерий за нейния максимален размер е неправилно. Законната лихва е предвидена да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение. Лихвата по кредита/възнаградителната лихва е цената за използване на паричните средства, тя покрива и среднопретеглените разходи по отпускане и управление на кредита (цена на заемния ресурс, инфлация, оперативни разходи и пр.). Например, банките имат възможност да отпускат кредити с по- ниска лихва, тъй като разполагат със средства, набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства - цената на ресурса, който използват е по-ниска, за разлика от кредитните институции по чл. 3 ЗКИ. Законната лихва и възнаградителната лихва имат различна същност и оттук - държавно определеният размер на законната лихва не може да бъде показател за размера на възнаградителната, който следва да се регулира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот. - Инициативата за сключване на договор за кредит е била на ищеца. Ищецът се е обърнал към дружеството за кредитиране. Дружеството е предоставило на ищеца предложение за кредит (Стандартен европейски формуляр), в което параметрите на кредита са изрично посочени. Към момента на сключване на договора ищецът е знаел, както размера на лихвата по кредита и дължимата сума, така и необходимостта да представи обезпечение. Негово право е било да се съгласи с тези условия и да сключи договор или да откаже да сключи договор при тези условия и да се обърне към друга кредитна институция. Ищецът – заемател е преценил възможностите си, съгласил се е с тези условия и ги е приел подписвайки договора, поради което не може да се говори за накърняване на добрите нрави. Хипотезата за накърняването на добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, обхваща различни случаи, но тя не може да се противопостави на императива в чл. 12 ЗЗД за добросъвестността при сключването на договора, какъвто е конкретния случай. Всъщност, може да се приеме, че последващите действия на ищеца противоречат на добрите нрави. - Лихвата представлява цената на кредита, възнаграждението за ползване на заетите средства. Във връзка с твърденията на ищеца, че уговореният лихвен процент внася неравноправие между страните, моля, обърнете внимание, че съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП, , преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на неравноправния й характер (Решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от диспозитива; Решение по дело C- 484/08, EU: C: 2010: 309, т.32; решение по дело C-26/13, т.68/). Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Тази информация е налична в договора за потребителски кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен годишният процент на разходите (45, 53 %), посочена е общата сума, дължима от потребителя (315, 24 лв.), посочени са и взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8): „... договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по този договор, както и други разходи, освен посочените в договор. Твърдението на ищеца, че „Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването.“ е несъстоятелно. Начинът на изчисляване на ГПР, съгласно чл. 11, т. 10 ЗПК, е „определения в приложение № 1 начин“. Законът не изисква да се посочи математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР, тъй като това изчисление се извършва само по определения в Приложение № 1 ЗПК начин. Съгласно Приложение 1 към Закона за потребителския кредит, „ Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по следната формула: където: 5 X е ГПР, който може да се изчисли по алгебричен път или чрез последователни приближения, когато другите параметри в уравнението са известни; m - общият брой усвоявания по кредита; k - поредният номер на усвояване по кредита, следователно 1 ≤ k ≤ m; Ck - размерът на съответното поредно (k) усвояване по кредита; tk - интервалът, изразен в години и части от годината, между датата на първото усвояване на сума по кредита и датата на съответното усвояване (k) на суми по кредита, следователно t1 = 0; m' - общият брой на погасителните вноски и плащания на разходи; l - поредният номер на погасителната вноска или плащането на разходи; Dl - размерът на съответната поредна (l) погасителна вноска или плащане на разходи; Sl - интервалът, изразен в години и части от годината, между датата на първото усвояване на сума по кредита и датата на съответната (l) погасителна вноска или плащане на разходи. 2. Изчисляването на ГПР се извършва при отчитане на следните общи положения: а) платените от страните по договора суми по различно време не е задължително да са равни и да се заплащат на еднакви периоди от време; б) за начална дата се смята датата на първото усвояване; в) интервалите между датите, използвани при изчисленията, се изразяват в години или в части от годината, като се смята, че годината има 365 дни (или 366 през високосните години), 52 седмици или 12 осреднени месеца; приема се, че един осреднен месец съдържа 30, 41666 дни (т.е. 365/12), независимо от това, дали годината е високосна или не; ...“ Както е посочено по-горе, основните данни, които са послужили за изчисляване на ГПР също са посочени в договора - общ размер на кредита (300 лв.); годишен процент на разходите по кредита (45, 53 %); обща сума, дължима от потребителя (315, 24 лв.); размер (26, 27 лв.), брой (12), периодичност (седмични). m – общият брой усвоявания по кредита – кредитът е усвоен еднократно - m = 1; k – поредният номер на усвояване по кредита – k = 1, тъй като кредитът е усвоен еднократно; Ck – размерът на съответното поредно усвояване на кредита – в настоящия случай едно усвояване - C1 = 300; tk – интервалът, изразен в години и части от годината, между датата на първото усвояване на сума по кредита (31.10.2023 г.) и датата на съответното усвояване – по Договора усвояването е само едно - t = 0; m t – общият брой на погасителните вноски и плащания - m t = 12; l – поредният номер на погасителната вноска и плащане – тъй като вноските по договора са 12, то l ще приема стойности от 1 до 12; Dl – размерът на съответната поредна вноска – всички вноски са в размер на 26, 27 лв. - D = 26, 27; Sl – интервалът, изразен в години и части от годината, между датата на първото усвояване (31.10.2023 г.) и датата на съответната погасителна вноска – съгласно договора първата вноска е на 10.11.2023 г., следователно интервалът е 10 дни, втората вноска е на 17.11.2023 г., следователно интервалът е 17 дни и т.н. Тъй като интервалът трябва да е изразен в части от годината, то S ще приема стойност съответно 10/365, 17/365 и т. н.. С оглед на посочените в приложения договор основни данни, ГПР ще се изчисли по следния начин: 300(1+х)-0 = 26, 27(1+х)-10/365 + 26, 27(1+х)-17/365 + … и т.н. VI. Годишният процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 6 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5, само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР, се считат за нищожни.Твърди, че не е необходимо клаузите за лихвения процент и годишния процент на разходите да бъдат замествани от повелителни правила на закона, тъй като тези клаузи са в съответствие именно с повелителните разпоредби на закона за потребителски кредит. Разликата в стойностите на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите се дължи на разликата в естеството и начина, по който се определят и изчисляват ГПР и ГЛП. Съгласно § 1., т. 4 ДР ЗПК „Лихвен процент по кредита" е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит.“ Годишният процент на разходите, от друга страна, представлява коефициент с процентно изражение. За да се определи размера на ГПР се прилага определената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Тази формула включва размер и брой на погасителни вноски, брой и размер на усвоявания по кредита, интервал между усвояване на кредита и съответната погасителна вноска и пр. Лихвата, сама по себе си, като част от размера на вноската, също е един от елементите, които се вземат предвид при изчисляването на ГПР, но не е единственият, поради което няма как ГПР и ГЛП да са равни. Поради разликите в определянето и изчисляването на двата процента, съвсем нормално е и те да са различни при едни и същи изходни показатели. Това не означава, че в договора има скрити разходи, неясни за потребителя, нито пък че всички подлежащи на включване в ГПР разходи не са взети предвид при изчисляването му. Размерът на ГПР с оглед дадената формула би се равнявал на лихвения процент, единствено при хипотеза, в която е уговорено, че цялата дължима сума, включваща главница и начислена върху нея лихва, се плащат еднократно и след едногодишен период. Настоящият случай, , не е такъв. Твърдението на процесуалния представител, че клауза 4, предвиждаща представяне на обезпечение е нищожна е несъстоятелно. Изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО и от Закона за задълженията и договорите. Изискването за обезпечение е стандартна практика в областта на кредитирането. Обезпечението е правно средство, което осигурява кредитора срещу неизпълнение и подготвя удовлетворяване на вземането му. Целта на исканото от страна на заемодателя обезпечение е да се диверсифицира риска от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор за заем. На следващо място при неизпълнение на това договорно задължение от страна на заемателя, рискът от непогасяване на задълженията по сключения договор за заем е по-висок. Липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по заемното правоотношение, водят до висока степен на риск от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем. Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Изискванията към поръчителите са заложени, както с оглед размера на кредита, така и с оглед ограниченията на чл. 446 ГПК. Третата възможност е представяне на гаранция от дружество-гарант. Видно от приложения договор, заемополучателят не е бил ограничен при представяне на гаранция от дружество-гарант до „Файненшъл България“ ЕООД. Заемополучателят е можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Изискванията към поръчителите са поставени с оглед действащото в Република България законодателство. Ролята на поръчителите по договор за кредит е да обезпечат изпълнението на финансово задължение. За да могат да изпълнят своята роля, поръчителите трябва да разполагат с финансови средства. Тези средства трябва да са сравнително сигурни (възнаграждение по безсрочен трудов договор), да са над определен минимален размер, предвид разпоредбата на чл. 446 ГПК “Несеквестируем доход”, да не съществуват задължения по вземания, които се 7 удовлетворяват предпочтително (задължения за осигуровки) – чл. 96 ЗЗД, раздел “Привилегии” и т.н. При отпускане на кредити дружеството действа добросъвестно и в съответствие с изискванията на закона – на потребителите се предоставя преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр. В този формуляр са описани параметрите и условията на кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения, размерът на евентуално дължимата неустойка и пр.), т.е. преди да сключат договор за кредит, потребителите знаят, както параметрите на кредита и условието за предоставяне на обезпечение, така и евентуално дължимата неустойка и нейния размер. Преди потребителите да са обвързани с договор за предоставяне на потребителски кредит, дружеството своевременно им предоставя, съобразно изразените предпочитания и въз основа на предлаганите от дружеството условия на договора, необходимата информация за вземане на информирано решение. Потребителите, преди да са обвързани от договора, имат цялата необходима информация, за да вземат решение дали да сключат договор за кредит при тези условия или не, съответно дали разполагат с възможност да осигурят необходимото обезпечение, както и кое обезпечение да предоставят. Съответно, имат достатъчно време още със сключването на договора да предоставят обезпечение, а ако преценят, че не могат да осигурят такова, изобщо да не пристъпват към подписване на договор или да се откажат от него в законоустановения 14-дневен срок. Заемателят, уведомен предварително за условията по кредита и решил да сключи договор за заем при тези условия, със сключване на договора е поел задължение да представи избраното от него обезпечение в тридневен срок. Твърдението, че с клауза 4 от договора за паричен заем се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е несъстоятелно. С предвидените в чл. 4 от Договора за паричен заем обезпечения, не може да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като от тези обезпечения не възникват разноски по кредита, които следва да бъдат включени в ГПР. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК: "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия...“ С оглед на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружествогарант не могат да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Отношенията/правоотношенията между заемополучателя и поръчителите, заемополучателя и банката, издала гаранцията, заемополучателя и дружеството-гарант са отношения между заемополучателя и трети лица, възникнали преди или след пораждане на правоотношението по договора за кредит. Те не са част от заемното правоотношение и евентуалните разходи, които могат да възникнат във връзка с тези отношения не биха представлявали пряк разход, свързан с кредита. С оглед на цитираната разпоредба, евентуални разходи, свързани с представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не представляват и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като не са задължително условие за получаване на кредита. В процесния случай поетото от потребителя облигационно задължение по негов избор да осигури едно от възможни три вида обезпечения не само че не е задължително условие за получаване на кредита, но дори не обвързано с последици от неизпълнение. Твърденията, че в договора не е разписан действителния размер на годишния процент на разходите по договора, тъй като възнаграждението по договор за поръчителство не е включено в разходите по кредита са несъстоятелни. Твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението, което той е договорил с дружеството-гарант по договор за поръчителство, който ищецът е сключил по своя инициатива е несъстоятелно. Възнаграждението по договора за поръчителство не следва да се включи при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК: "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия...“ Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Отделно, както беше посочено по-горе, ищецът е решил да представи като обезпечение поръчителство от дружество-гарант. Възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружествотогарант са уговорили, не е част от заемното правоотношение по Договора за заем и не представлява пряк разход, свързан с кредита. Възнаграждението на дружеството-гарант е насрещна престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Същото е дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл България‘‘ ЕООД. Поради което разходът по договора за поръчителство не се включва в общия разход по кредита и не се включва в годишния процент на разходите на същия кредит. Отговорът е валиден независимо кой е избрал поръчителя и дали поръчителят е свързан с първоначалния кредитор. Основният предмет на договора за поръчителство е различен от основния предмет на договора за потребителски кредит (да се предостави в заем сума, която да бъде върната). Поемането в договор за потребителски заем на акцесорното задължение от заемателя да осигури поръчител-юридическо лице не лишава договора за поръчителство от основен предмет със страни поръчителя и длъжника. Основният предмет на договора за поръчителство не става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Част от съдържанието на договора за потребителски кредит е единствено акцесорното задължение на заемателя да осигури поръчител. Връзката на кредитора и поръчителя като свързани лица няма значение относно правния извод, че основният предмет на договора за поръчителство не става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Възнаграждението по договора за поръчителство не представлява и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството-гарант не е задължително условие за получаване на кредита. Заемополучателят е можел да избира измежду три вида обезпечения, които да представи. Ответното дружество е нямало как да прогнозира към момента на сключване на договора за паричен заем, кое обезпечение ще избере ищецът, поради което и няма как да предвиди какви разходи за заемателя ще възникнат във връзка с тези обезпечения и какъв би бил техния размер, а и дори да е имало подобна информация, то тези разходи не са във връзка с отпускането на кредита, поради което и не следва да бъдат включени в ГПР.. Твърдението на ищеца, че посоченият в договора ГПР представлява заблуждаваща практика е неаргументирано и е несъстоятелно. В исковата молба са наведени оплаквания от подвеждаща информация, заблуждаваща търговска практика, заблуждаващо разписване на ГПР и пр. Тези оплаквания са неоснователни и неаргументирани. Ищецът, позовавайки се на чл. 68д ЗЗП, следва да докаже не само наличието на търговска практика, съдържаща невярна информация, а и факта, че тази информация е довела до вземане на решение, което той не би взел (ищецът не се е нуждаел от кредит/никога не би взел кредит, но подведен от информацията е решил да сключи договор за паричен заем; ищецът използва услугите на банки или други кредитиращи дружества, но подведен от информацията за кредит при толкова изгодни условия е решил да се обърне към ответника). В исковата молба аргументация в този смисъл липсва. В цитираното от ищеца решение по дело C‑453/10, СЕС е посочил, че националният съд, за да окачестви една практика като заблуждаваща, трябва да провери дали тази практика е подтикнала или е възможно да е подтикнала потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В решението също така е посочено, че нелоялният характер на определена търговска практика представлява само един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. СЕС е посочил също така, че „Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“ Твърденията, че в договора за паричен заем има неравноправни клаузи са несъстоятелни. Съгласно Закона за защита на потребителите, една договорна клауза може да се приеме за неравноправна при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. В процесния случай тези условия не са реализирани. Според българското законодателство, и според правото на ЕС изискването за представяне на обезпечение по кредит е обичайно изискване. Не е налице и неравнопоставеност между правата и задълженията на страните - дружеството е предоставило паричен кредит срещу обезпечение, а ищецът се е задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Клауза 4 от договора за паричен заем, отговаря на изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13. За физическите лица поръчители са посочени ясно критериите, на които следва да отговарят, а за поръчител юридическо лице е посочено единствено, че следва да бъде одобрен от кредитора. Потребителят има възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и само при негово възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би могло да се претендира недобросъвестно поведение. По настоящото производство няма посочени факти, които да доказват недобросъвестно поведение на кредитора, а абстрактната преценка за яснота и прозрачност на формулираните към поръчителите изисквания не разкрива каквато и да било неяснота за същите относно средния потребител. При отпускане на кредита дружеството е действало добросъвестно – на ищеца е предоставен Стандартен европейски формуляр, в който са описани параметрите и условията на кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и пр.), т.е. преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да е бил обвързан от договор за предоставяне на потребителски кредит, в съответствие с чл. 5 от Закона за потребителския кредит, кредиторът своевременно му е предоставил, съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от дружеството условия на договора, необходимата информация за вземане на информирано решение. След като ищецът, предварително запознат със съществените условия на кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и пр.) е изразил съгласие за сключване на договор, то съгласно практиката на ВКС, това съгласие и последващото подписване на договора следва да се приема, като изразяване на становище по предложените условия, частен случай на индивидуално уговорена клауза. „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел.“ Решение № 60058 от 04.11.2021 г. по т. д. № 2702 / 2019 г. на ВКС, 1-во тър. Отделение; 10 Определение № 305 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2604 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение; Решение № 231 от 02.03.2018 г. по т. д. № 875 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. Отделение и др. Моли да се отхвърлят изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца. Моли, в полза на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. •••, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в това число и разноски за процесуално представителство в размер на 360.00 лева. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението на ищеца.

Постъпил в срок е отговор от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. •••, представлявано от П.Д. чрез процесуален представител ст. юрк. М. К., съдебен адрес за получаване на книжа: гр. С., бул. •••. Твърди, че съдебната практика приема, че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка на всички искове, но изискването за интерес от установяването като предпоставка за допустимост на установителния иск е изрично подчертано в чл. 124, ал. 1 ГПК. За наличието на правен интерес съдът следи служебно. Преценката за наличие на правен интерес от предявяване на установителния иск е винаги конкретна и е обусловена от изложените от ищеца твърдения от какви факти и обстоятелства произтича. В процесния случай, са предявени кумулативно съединени установителен иск за нищожност на договор за поръчителство и осъдителен иск за връщане на даденото по този договор, като дадено без основание. От една страна, към момента на сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните не е съществувал и всяка от страните е изпълнила своите задължения. Облигационната и/или правната връзка между страните, възникнала с процесния договор, към момента на подаване на исковата молба и към настоящия момент не съществува, поради което няма как да смущава правното положение на ищеца. От друга страна, в хода на производството по осъдителния иск ищецът ще трябва да докаже нищожността на процесния договор, защото само по този начин ще може да обоснове липсата на основание и съответно искането си за връщане на даденото без основание. Съединяването на установителния иск с осъдителен иск е недопустимо, поради идентичност на предмета на спора - юридическият факт, съдържанието и субектите на правоотношението. Константна е съдебната практика, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите факти, които са от значение. В тази насока – Решение № 35/01.09.2015г. по т.д.№ 407/2014г. на ВКС – II т.о., Решение № 127/29.10.2010г. по т.д.№ 20/2020г., на ВКС – I т.о., Решение № 11/19.01.1979г. на ВКС – III г.о. по гр.д.№ 782/1978г., Решение № 1019/10.05.1996г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№ 519/1995г., Решение № 1812/01.11.1995г. на ВКС – IV г.о. по гр.д.№ 2134/1994г., Решение № 409/15.04.1971г. на ВКС – III г.о. по гр.д.№ 173/1971г., Решение № 1881/10.10.1967г. по гр.д. № 1007/1967г. на ВКС – I г.о. Във връзка с гореизложеното моли да се прекрати производство по отношение на установителния иск като недопустим. Твърди претенцията на ищеца да е неоснователна. Съображенията за нищожност на договора за поръчителство се основават на погрешното схващане на ищеца, че процесният договор е част от договора за паричен заем, че към процесния договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит и пр. идеи, които не засягат действителността на договора за поръчителство. Ищецът и „Файненшъл България“ ЕООД са сключили договор за поръчителство, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на Р. Д. П. по договор за паричен заем, а Р. Д. П. се е задължил да заплати възнаграждение за предоставената услуга. “Файненшъл България” ЕООД е изпълнило задължението си по договора за 19 Този файл е копие на електронно подписан документ. Дружеството е обезпечило изпълнението на задължението на ищеца към “Изи Асет Мениджмънт” АД по договор за паричен заем № 4942640. Полученото от дружеството възнаграждение е получено на валидно правно основание. Процесният договор за поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. Процесният договор за поръчителство не страда от пороците, посочени в исковата молба или твърдените пороци не водят до нищожност на договора. „Файненшъл България“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество – на търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) – обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие). Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството, сключва договори за поръчителство в рамките на дейността, за която е регистрирано. Договорът за поръчителство, сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, урежда техните отношения по повод задължението на „Файненшъл България“ ЕООД да обезпечи кредита на ищеца. По силата на договора за поръчителство, „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя, да отговаря солидарно с него пред кредитната институция за изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем, както и да търпи последиците от неизпълнението на тези задължения, а клиентът се задължава да заплати договореното възнаграждение. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на кредит. В Закона за задълженията и договорите липсва изрична регламентация на възмездното поръчителство, което е разбираемо, тъй като законът е обнародван през 1950 г., но и в теорията и в практиката никога не е съществувало схващане, че възмездното поръчителство е недопустимо или пък нарушава законова разпоредба. Твърдението, че договора за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК е несъстоятелно. Искането на ищеца за обявяване на нищожност на Договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК е напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че разпоредбата на Закона за потребителския кредит и последиците от неприлагането им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не е. Договорът за поръчителство/предоставяне на гаранция, очевидно, е извън приложното поле на Закона за потребителския кредит, определено чрез разпоредбите на чл. 1-4. В тази връзка, всякакви твърдения за нищожност на основание разпоредби на Закона за потребителския кредит, са напълно ирелевантни. Ирелевантни са твърденията за „свързаност“ между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Свързаността между две юридически лица има значение за правото само в предвидените от закона случаи. Свързаността между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД не може да превърне договора за поръчителство в договор за кредит. Основният предмет на договора за поръчителство е различен от основния предмет на договора за потребителски кредит (да се предостави в заем сума, която да бъде върната). Основният предмет на договора за поръчителство не става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Свързаността между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД не променя приложното поле на Закона за потребителския кредит. Свързаността между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД не основание възнаграждението по договора за поръчителство да се включва при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен кредит. Определящо за това кои разходи се приемат за общ разход по кредита е връзката с предмета, а не връзката между субектите. Твърдението на ищеца, че „със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК“ също е несъстоятелно що се отнася до ответното дружество. Ако ищецът, сключвайки договор за поръчителство, е целял да заобиколи посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то, моли, да се имапредвид, че ответното дружество не е знаело за тези цели и намерения на ищеца. „Файненшъл България“ ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие. Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в противоречие с добрите нрави е неоснователно и неаргументирано. Договорът за поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за поръчителство е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Принцип на справедливостта и не/еквивалентност на престациите/.ОТВЕТНИКЪТ, задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор, престацията по договора за поръчителство на пръв поглед изглежда нееквивалентна. Но поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да бъдат разглеждани като нееквивалентни, но в полза на ищцовата страна, а не в полза на Поръчителя, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Дължимото ни се възнаграждението по Договор за предоставяне на поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. Към момента на сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните не е съществувал. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда. Принцип на добросъвестността При сключване на договора, ответникът е действал добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство за формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече, в договора за поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство е нищожен, поради липса на предмет и основание е неоснователно. Файненшъл България“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество – на търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) – обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение.

Правоотношението между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е акцесорно на главното – между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД по повод кредита. Правоотношението между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е самостоятелно. Дори Съдът да приеме, че Договорът за заем е бил нищожен, то договорът за поръчителство няма как да бъде обявен за недействителен, тъй като по време на сключването на договора за поръчителство и по време на неговото изпълнение, нито една от страните по договора за паричен заем не е смятала, че изпълнява нищожен договор. В правната теория няма спор относно това, че промените в съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на отговорността на длъжника, но такава каквато е към момента на сключването на договора за поръчителство (арг. и от чл. 20а, ал. 2 ЗЗД). Така и Решение № 225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696 / 2014 г. на ВКС, 1-во ТО. Твърденията на ищеца, че договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 143 от Закона за защита на потребителите са несъстоятелни и неаргументирани. Въвеждайки твърдения за наличие на неравноправни клаузи, ищецът първо следва да докаже реализирането на посочените в разпоредбата на чл. 143 предпоставки, в исковата молба аргументация в този смисъл липсва. Видно от текста на Закона за защита на потребителите, в разпоредбата на чл. 143 са изброени възможни хипотези на неравноправни клаузи, а не основания за недействителност на договори. Наличието на неравноправна клауза не се отразява непосредствено на действителността на договора. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП, „Преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В договора за поръчителство ясно и разбираемо е написано, че „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за неговите задължения по договор за заем, а потребителят се задължава да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД възнаграждение посоченото в договора възнаграждение. Всеки потребител – относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за него. Икономическите последици са се равнявали на сумата, която потребителят е трябвало да заплати. В множество решения СЕС се е произнесъл, че чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Директивата трябва да се тълкува ограничително /решение по дело C-26/13, т. 42; решение по дело C- 96/14, EU: C: 2015: 262, т. 31; решение по дело С-186/16, т. 34/. Изискването за съставяне на договорната клауза на ясен и разбираем език се прилага и по отношение на клаузата, попадаща в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на неравноправния й характер /решение по дело С186/16, т.1, изр.2 от диспозитива; решение по дело C-484/08, EU: C: 2010: 309, т.32; решение по дело C-26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, 1- во тър. отделение) Твърденията на ищеца, че договорът е уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, че търговецът се е възползвал от своето правно положение и пр. са несъстоятелни. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант.Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези условия или не. Ищецът е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от дружество-гарант. Ищецът е можел да избере както банката, която би издала банкова гаранция, така и дружеството, което да гарантира изпълнението на задълженията му. Следва да се обърне и внимание, че в договора за поръчителство е уговорено, че той влиза в сила само в случай, че потребителят не представи друго обезпечение. Р. П. е бил запознат с дейността на дружеството гарант и услугите, които то предлага. Ищецът не за пръв път се обръща към дружеството за обезпечаване на задълженията му по договори за кредити. Ако ищецът се е чувствал заблуден в някакъв момент, то той не би ползвал отново, както услугите на дружеството кредитор, така и услугите на ответното дружество. Отправя е искане да се отхвърлят изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца.

Моли, в полза на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ••••••••, , със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. •••, да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360.00 лева.

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за ищец.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за паричен заем № 4942640/31.10.2023г., сключен между ищцата и ответника "Изи Асет Мениджмънт" АД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 300 лева, която последният следвало да върне 12 седмични вноски в размер на 26.27 лв.

В чл. 4, ал. 1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от "Редовен", 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора, и 3) одобрени от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на гаранция № 4942640/31.10.2023г. с ответника "Файненшъл България" ЕООД /, по силата на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за плащане в полза на другия ответник – „Изи Асет Мениджмънт" АД с цел гарантиране изпълнение на задълженията по Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна се установява, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законноустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за паричен заем № 4942640/31.10.2023г, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт" АД, и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на гаранция и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен.

С оглед посоченото и предявения иск срещу ответника " Изи Асет Мениджмънт" АД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

За нищожен се намира и договорът за предоставяне на гаранция Договор за предоставяне на гаранция № 4942640/31.10.2023г., сключен с ответника "Файненшъл България" ЕООД, тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т. е. липсва необходимостта от сключване акцесорния договор. Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителят е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гараниция). Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той винаги ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя, и този договор се явява недействителен като лишен от основание.

Предявеният установителен иск срещу ответника "Файненшъл България" ЕООД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Поради изложеното, претендираната с настоящата молба сума от 104, 76 лева е получена от ответника "Файненшъл България" ЕООД без основание, при начална липса на основание, поради което подлежи на връщане. Ето защо съдът счита, че така предявеният осъдителен иск е изцяло основателен и доказан, и следва да се уважи, като на ищеца се възстанови от "Файненшъл България" ЕООД сумата от 104, 76 лева.Основателна е и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва по този иск, считано от 16.02.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има ищецът.

Доказателства за такива са представени / заплатена държавна такса в размер на 150 лева/, от която сума 50.00 лева по иска срещу " Изи Асет Мениджмънт" АД и сума от 100 лева по исковете срещу ответник „Файненшъл България" ЕООД.

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят на адв.П.., по отношение на трите субективно и обективно кумулативно съединени искове, като съобразно цената на исковете ответникът " Изи Асет Мениджмънт" АД следва да заплати сумата в размер на400 лева, а ответникът Файненшъл България" ЕООД – сумата в размер на 800 лева.Неоснователно е възражението на ответниците за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

На ответниците не се следва адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съдът