Решение № 6770 от 29.7.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 915/2025 г.

Производството е по реда на чл.118 от Кодекса за социално осигуряване във вр. с чл.145 и сл. от АПК. Образувано е по жалба от Ф. Н. В. от [населено място], [улица], ••, подадена чрез пълномощник адв. Я., против Решение №1012-26-97-1 от 26.03.2025 г. на директора на Териториално поделение (ТП) на НОИ – Хасково, с което е отхвърлена жалбата на В. срещу задължителни предписания №ЗД-1-26-01866043/05.03.2025г. на контролен орган на ТП на НОИ – Хасково. В жалбата оспорващата сочи, че оспореният акт е издаден в нарушение на материалния закон и при неправилна преценка на обстоятелствата по случая. Моли се за отмяна на оспореното решение и потвърдените с него задължителни предписания. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Ответникът- Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли оспорваният административен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. Претендира и присъждане на разноски по делото, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, приема за установено от фактическа страна следното: От представените по делото доказателства се установява, че на 16.05.2019г. в Регистър Булстат е вписано с правна форма -самоосигуряващо се лице, с ЕИК•••••••••, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ••, • с КИД 2008: „Отглеждане на домашни птици” Ф. Н. В. с [ЕГН]. Ф. Н. В. е регистрирана на основание чл.1, ал.1 от Наредбата за обществено осигуряване на само осигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (НООСЛБГРЧ), като самоосигуряващо се лице /земеделски стопанин/ считано от 16.05.2019 г., декларирала е прекъсване на дейността от 10.06.2020 г. и не е декларирала възобновяване на дейността. На основание чл.1, ал.З от Наредбата за обществено осигуряване на само осигуряващите се лица и българските граждани на работа в чужбина (НООСЛБГРЧ), жалбоподателката е декларирала, че ще се осигурява за общо заболяване и майчинство и за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт, съгласно Справка №22А. От Регистъра на осигурените лица се установи, че за Ф. Н. В. има подадени данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за периода от 16.05.2019 г. до 10.06.2020 г. с код за вид осигурен „13“ - регистриран земеделски стопанин с [ЕГН]. От представените извадки от информационната система на НОИ е видно, че за Ф. Н. В. в качеството й на земеделски стопанин са налице данни за изплащани парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване и поради бременност и раждане и парични обезщетения за бременност и раждане по чл.50, 51 от КСО за периода от 03.06.2019 г. до 31.05.2020 г., както и че няма данни за заверен осигурителен стаж и доход за периода от 03.06.2019 г. до 10.06.2020 г. като земеделски стопанин. Във връзка с посоченото и с цел установяване на осигурителните права на лицето със Заповед №ЗР-5-26-01844421/11.02.2025г. на директора на ТП на НОИ – Хасково на основание чл. 107 от КСО и чл. 29, ал.1 от Инструкция №1 от 03.04.2015 г. за реда и начина за осъществяване на контролно-ревизионна дейност от контролните органи на НОИ е възложено на старши инспектор по осигуряването в ТП на НОИ да извърши проверка на земеделски стопанин Ф. В.. С цел уточняване на регистрационния режим и осигурителните нрава на лицето е изпратено писмо с изх.№ 1029-26-761/11.02.2025г. до Ф. Н. В. за явяване в ТП на НОИ - Хасково и представяне на документи, доказващи упражняваната от нея трудова дейност като земеделски стопанин. Видно от известие за доставка писмото е получено лично на 12.02.2025 г. От страна на В., представлявана от упълномощено лице в хода на проверката не са представени документи, удостоверяващи реализирани приходи от земеделска дейност. За изясняване на спорните обстоятелства в хода на проверката от Областна дирекция „Земеделие“ е изискана информация относно регистрационния режим на Ф. Н. В.. В отговор е постъпило писмо с вх. № 1029-26-4584-1/20.11.2024г. от директора на ОЗ“Земеделие“ Хасково, с което ТП на НОИ – Хасково е уведомено, че Ф. Н. В. е регистрирана като земеделски стопанин, съгласно Наредба № 3/29.01.1999г. за създаване и поддържане на Регистър на земеделските стопани на 16.05.2019г. с валидна регистрация до 15.06.2020 г., съответно има статут на „регистриран земеделски стопанин“, считано от 16.05.2019г. до 15.06.2020г., като е заявила отглеждане на 20 броя птици - кокошки-носачки. Предвид вида на извършваната дейност от Ф. Н. В. - отглеждане на птици от Областна дирекция по безопасност на храните - Хасково е изискана информация в животновъдния обект, в който се отглеждат животните, с цел добив на суровини и храни за лична консумация ли е, тип лично стопанство, или с цел предлагане на пазара, тип ферма, регистрирана по реда на чл.137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност. В отговор от ОДБХ- Хасково в ТП на НОИ е постъпило писмо с вх. № 1029-26-4582-1/20.11.2024г., в което е посочено, че след извършена справка към 14.10.2024 г. в Интегрираната информационна система — ВетИС на БАБХ, е установено, че лицето Ф. Н. В. с [ЕГН] няма вписан/регистриран животновъден обект. В хода на проверката са събрани и доказателства, относно влизанията и излизанията на В. от територията на Република България за периода от 01.01.2019г. до 31.12.2020 г. От получения отговор от ОД на МВР-Хасково е видно, че за относимия период - 16.05.2019г. до 10.06.2020г. В. е имала регистрирано влизане в РБ през ГКПП Аерогара София на 27.03.2019 г. и излизане от РБ през ГКПП Аерогара София на 12.02.2020г., т.е. по време на регистрацията й като земеделски стопанин в ОД „Земеделие“ на 12.02.2020г. В. е излязла от Р.България и на датата, на която е извършено декларираното прекъсване на трудова дейност като земеделски стопани от 10.06.2020 г. в ТД на НАП, същата не се е намирала на територията на Р.България. Не е спорно по делото и обстоятелството, че жалбоподателката е с настоящ адрес в Германия. С оглед резултата от извършената проверка на основание чл.108, ал.1, т.3 от КСО и чл.37, ал.1 от Инструкция № 1/03.04.2015г. за реда и начина за осъществяване на контролно-ревизионната дейност от контролните органи на НОИ са издадени процесните задължителни предписания. С тях е наредено на осигурителя/самоосигуряващото се лице Ф. Н. В. да подаде в ТП на НАП – Пловдив, офис Хасково декларация образец № 1 по чл.5, ал.4, т.1 от КСО за самоосигуряващото се лице, съдържаща заличаващи данни за периода 16.05.2019г. до 09.06.2020г. вкл., като се посочи код за вид осигурен 13. При проверка на констатациите, които са обусловили издаването на предписанията, е установено, че В. е вписана като самоосигуряващо се лице с местоизвършване на дейност в [населено място], изразяваща се в отглеждане на домашни птици (20 кокошки носачки), и е регистрирана на 16.05.2019г. като "земеделски стопанин", съгласно Наредба № 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, валидна до 15.06.2020г. Установено е и, че тя няма вписан/регистриран животновъден обект. При анализа на събраните в хода на проверката доказателства издалият предписанията контролен орган е формирал извод, че лицето не произвежда животинска продукция, предназначена за продажба, предвид което не отговаря на визираната в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО дефиниция за регистриран земеделски стопанин, съответно няма основание по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО да се осигурява като самоосигуряващо се лице – регистриран земеделски стопанин, следователно внесените от нея осигурителни вноски не пораждат за същата права по КСО, поради което същите следва да бъдат заличени. Предписанията са оспорени от Ф. В., чрез пълномощник с жалба до директора на ТП на НОИ – Хасково, която сезираният с нея горестоящ орган не е уважил, като е възприел тезата на издателя на предписанията в насока, че понеже жалбоподателката няма вписан/регистриран животновъден обект и няма право да предлага на пазара произведените суровини и храни по аргумент на чл. 13, ал. 4 и ал.5 от Закона за животновъдството (ЗЖ), тя не попада в обхвата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. В решението си административният орган е упоменал, че за да си самоосигуряващо се лице, произведената продукция на регистрирания земеделски стопанин трябва да е предназначена за продажба. В противен случай лицето не подлежи на осигуряване. Решението е изпратено на адреса на пълномощника на жалбоподателката в административното производство, видно от Известие за доставяне ИД PS 6300 01MV88 O и е получено от адв. Я. на 28.03.2025г. Жалбата срещу решението е подадена на 10.04.2025 г. чрез ТП на НОИ – Хасково, където е заведена с вх.№1012-26-97-2 от същата дата. По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Д. Д. В., като показанията й са записани подробно в протокола за съдебното заседание, проведено на 04.07.2025 г., поради което не следва да се излагат отново текстуално, а при необходимост те ще бъдат обсъдени при преценката на наведените от страната правни доводи, основани на тях. Така установената фактическа обстановка налага формирането на следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима, подадена е при спазване на 14-дневния срок за съдебно обжалване, срещу годен за оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита. Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл. 107, ал. 1 от КСО, контролът по спазването на нормативните актове по държавното обществено осигуряване във връзка с дейността, възложена на Националния осигурителен институт, се осъществява от контролните органи на Националния осигурителен институт, а съгласно чл. 107, ал. 2, т. 1 от КСО, контролни органи на Националния осигурителен институт са инспекторите по осигуряване в териториалните поделения на Националния осигурителен институт. В правомощията на последните, съобразно разпоредбата на чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО, е даването на задължителни предписания за спазване на разпоредбите по държавното обществено осигуряване/ДОО/, подлежащи на обжалване пред ръководителя на съответното ТП на НОИ. В случая, обжалваните Задължителни предписания №ЗД-1-26-01866043 от 05.03.2025 г. са издадени именно от такъв К. И. старши инспектор по осигуряването в ТН на НОИ – Хасково, от което следва, че същите са издадени от материално и териториално компетентен орган. Същевременно, съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу задължителни предписания на контролните органи по чл. 108, ал. 1, т. 3, като в същия смисъл, съобразно изричната разпоредба на чл. 117, ал. 3 от КСО, ръководителят на териториалното поделение на НОИ се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, като с решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Предвид това съдът приема, че оспореното Решение № 1012-26-97-1/26.03.2025г., също е издадено от компетентен орган – директорът на ТП на НОИ Хасково, в рамките на предоставените му по закон правомощия и в рамките на неговата териториална компетентност. Решението е издадено в посочения едномесечен срок, при спазване изискванията за писмена форма и съдържа всички реквизити, съгласно нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК, приложима по силата на чл. 117, ал. 5 от КСО, включително с подробно посочени фактически и правни основания за издаването му, което го прави мотивиран административен акт и дава възможност да бъде преценена законосъобразността му. В изпълнение на специалната норма на чл. 117, ал. 5 от КСО, препращаща към общия ред по АПК за издаване на административен акт, административният орган се е произнесъл с решение, след като се е запознал с жалбата срещу разпореждане от вида на посочените в чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО. Верни са изводите на административния орган, че жалбоподателката не попада в кръга на лицата по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО (във връзка с § 1, т. 5 от ДР на КСО ). Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски". В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. По делото не е спорно, че жалбоподателката е заявила отглеждането на домашни птици и че е имала регистрация в Регистъра на земеделските стопани. Това обаче не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството "регистриран земеделски стопанин" по смисъла на Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) и "осигурено лице" по смисъла на КСО. По аргумент от § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност, в случая - че е произвеждало животинска продукция, предназначена за продажба (производството за лични нужди не покрива изискването за трудова дейност), дори и да е регистрирано по установения ред, не може да има качеството "осигурено лице", независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски, а следва да са налице всички елементи от фактическия състав на легалната дефиниция в посочената разпоредба – т. е. лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция, предназначена именно за продажба и при наличието на надлежна регистрация. Регистрацията като земеделски производител и внасянето на осигурителни вноски не изчерпват фактическия състав на осигурителното правоотношение по чл. 10, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 4 от КСО във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Елемент от фактическия му състав е и реалното осъществяване на тази дейност съгласно легалното определение за земеделски стопанин в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, дефиниращо понятието за целите на КСО като "физическо лице, което произвежда растителна и/или животинска продукция с цел продажба". Следователно липсата на упражняване на посочената по-горе трудова дейност от страна на жалбоподателката в качеството й на земеделски производител от момента на регистрирането й като такава, я дисквалифицира като самоосигуряващо се лице по чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО с право на съответните осигурителни плащания по КСО. Предвид вида на извършваната от Ф. В. дейност - отглеждане на птици, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на Закона за животновъдството, с който закон се уреждат организацията и управлението на животновъдството, производството, развъдната дейност и предлагането на пазара на селскостопански животни, както и правата и задълженията на физическите и юридическите лица, свързани с тези дейности. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЖ, производството обхваща дейностите, свързани с отглеждането, храненето и възпроизводството на селскостопански животни и с производството на животински продукти, предназначени за продажба. Според ал. 3 на чл. 13, обектите за отглеждане на селскостопански животни се регистрират по реда на Закона за ветиринарномедицинската дейност (ЗВМД) и подлежат на вписване в Системата за идентификация на животните и регистрация на животновъдните обекти на Българска агенция по безопасност на храните (БАБХ) с уникален номер. В чл. 13, ал. 4 от ЗЖ е регламентирано, че животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като "лично стопанство" и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а според ал. 5, животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като "ферми". Според легалните дефиниции в § 1, т. 46 и т. 47 от ДР на ЗЖ, "ферма" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, а "лично стопанство" е животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 7, ал. 3, т. 1 от ЗВМД, в БАБХ се водят публични регистри на животновъдните обекти. В предходната и относима към казуса редакция на чл. 137 от ЗВМД бе предвидено, че собствениците или ползвателите на животновъдни обекти подават заявление за регистрация по образец до директора на съответната Областна дирекция по безопасност на храните (ОДБХ), въз основа на което директорът на ОДБХ вписва животновъдния обект в регистър и издава удостоверение за регистрация, когато обектът отговаря на определените изисквания, като регистрацията на животновъдния обект е безсрочна. Задължението за подаване на заявление за регистрация касае тези от собствениците или ползвателите на животновъдни обекти, чиито стопанства не се дефинират като "лични". Изложеното обуславя извода, че както към датата на регистрация по чл.1, ал.1 от НООСЛБГРЧМЛ, така и към датата на издаване на оспорения акт, жалбоподателката не се явява самоосигуряващо се лице, тъй като не попада сред изброените в чл.4, ал.3, т.4 от КСО лица. Подадените от нея данни с декларация образец №1 „Данни за осигуреното лице“ по чл.5, ал.4 от КСО за самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са задължителните предписания и потвърдителното решение на директора на ТП на НОИ Хасково. В случая административният орган правилно е приложил относимите към казуса норми на КСО. Като е съобразил това в постановеното от него решение по реда на административния контрол по чл. 117, ал. 3 от КСО, директорът на ТП на НОИ - Хасково също е издал законосъобразен акт. По изложените съображения оспореният административен акт отговаря на всички изисквания за законосъобразност по смисъла на чл. 146 от АПК, поради което подадената срещу него жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. При този изход на спора основателна се явява претенцията на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съобразно чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.144 от АПК, чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ същото следва да се определи в размер на 100.00 лева, платими от жалбоподателката. Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът