Решение № 13569 от 16.12.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1511/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуален кодекс (АПК), във вр. с чл. 40 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ).

Образувано е по жалба от В. И. Х., [ЕГН], с адрес: гр. Варна, с.о. „Траката“, ул. „11-та“ № 173, чрез пълномощник адв. С. С., срещу отказ обективиран в писмо изх.№ ДОИ-14/03.07.2024 г. на Д. К. – член на Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР) за предоставяне на информация по нейно заявление вх.№ ДОИ-14/24.06.2024 г. Жалбоподателката отправя искане до съда за установяване противозаконния характер на оспорения отказ и за обявяване на неговата нищожност, евентуално цялостната му отмяна, поради допуснатите закононарушения при издаването му, а именно противоречие с основополагащи принципни на правни норми; неспазване на установената форма; съществени нарушения на административнопроизводствените правила; противоречие с материалноправните разпоредби; несъответствие с целта на закона.

В проведеното по делото открито съдебно заседание оспорването се поддържа от адв. С.. Поддържа се и искането за присъждане на разноски, ведно с адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗАдв., съобразно представен списък.

Ответникът – Д. Г. К., член на Комисия за енергийно и водно регулиране (КЕВР), чрез процесуален представител гл. юриск. С. П., в съдебно заседание и в писмени бележки по същество заявява, че оспорва жалбата, като неоснователна. Навежда твърдения, че не са налице пороци от категорията на съществените, които да доведат до отмяна на оспореното писмо. Оспорва обстоятелството, че в оспореното писмо е обективиран отказ за предоставяне на обществена информация, тъй като за да е налице отказ, в конкретния случай, следва искането да се отнася за налична в КЕВР информация, която да не е публично оповестена. Пояснява, че предмет на заявлението на жалбоподателката е искане за предоставяне на достъп до информация, която не е създадена, събирана и съхранявана от КЕВР, поради което задълженият субект е в обективна невъзможност да я предостави. По тези съображения счита оспорения административен акт за законосъобразен и мотивиран, а съответно жалбата срещу него е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за присъждане на исканото от процесуалния представител на жалбоподателя възнаграждение, тъй като счита, че не са налице основания за неговото присъждане.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Със заявление с вх. № ДОИ-14/24.06.2024 г. жалбоподателката В. И. Х., на основание Закона за достъп до обществена информация, е поискала да й бъде предоставена следната обществена информация: 1.) „Актовете и действията на КЕВР (с предишни наименования ДКЕВР и ДКЕР) след издаване на Лиценз за разпределение № Л–138-07/13.08.2004 г., издадени и извършени спрямо носителя на тази лицензия - „Електроразпределение – Север” АД, относно неизпълнение на неговото задължение по точка 3.1.4. от страница 6 от 17 от лиценза.“, както и 2.) „Актовете и действията на КЕВР, издадени и извършени спрямо „Електроразпределение – Север” АД, поради непредставянето от него на плановете за развитие на мрежата, дължими на основание член 32, точка 3 от Директива 2019/944.“ В заявлението е посочен мотива за исканата информация – съставяне на мнение за ефективното упражняване на контрол от КЕВР по издадената лицензия в посочената част и за ефективното прилагане от Право на Европейски съюз. Посочено е също, че заявителката желае да получи информацията по електронен път на следния електронен пощенски адрес (е-mail): [електронна поща].

С писмо изх.№ ДОИ-14/03.07.2024 г. на Д. К. – член на КЕВР жалбоподателата е информирана, че за създаването и наличието на определена категория информация, в случая произнасяне на КЕВР, е необходимо да са налице законовите условия и ред за такова произнасяне, като в случая такива не са налице, по следните съображения:

1. По отношение на твърдяното неизпълнение от „Електроразпределение – Север“ АД на задълженията по т. 3.1.4. от издадената на дружеството лицензия № Л-138-7/13.08.2004 г. за дейността „разпределение на електрическа енергия“:

Според т.3.1.4. от лицензия № Л-138-7/13.08.2004 г. за дейността „разпределение на електрическа енергия“, когато елемент от мрежата не са собственост на лицензианта, същият ги изкупува при условията и срокове, посочени в Закона за енергетиката /ЗЕ/. По своята същност предвиденото в тази част от лицензията не представлява безусловно задължение за дружеството, което да е скрепено със санкция, тъй като клаузата не съдържа условията и сроковете за изкупуване, , а те са регламентирани в ЗЕ.

1. По отношение на непредоставяне от дружеството на плановете за развитие на мрежата по чл. 32, параграф 3 от директива /ЕС/ 2019/944:

Директивите са част от вторичното право на Европейския съюз /ЕС/, които за разлика от регламентите нямат пряко приложение на територията на държавите-членки, а следва да се транспонират в националното законодателство на съответната държава, преди да се приложи. Липсата на пряко приложение на Директива /ЕС/ 2019/944 не предполага предприемане на действия единствено въз основа на този акт на ЕС, включително и във връзка с предвидените в тази директива планове за развитие на мрежата.

Със свое Определение № 7979/02.08.2024 г. съдът е оставил без разглеждане жалбата на В. Х. и е прекратил настоящото производство, тъй като е приел, че оспореното писмо изх.№ ДОИ-14/03.07.2024 г. не представлява отказ за предоставяне на обществена информация, а има единствено уведомителен характер, че задължения субект не разполага с така поисканата от него обществена информация. Определението е обжалвано, като с Определение № 10776/10.10.2024 г. по административно дело № 9472/2024 г. по описа на ВАС – Пето отделение, то е отменено и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия, респ. произнасяне по същество, тъй като според съда с оспореното писмо липсва изрично волеизявление, че въобще не са създадени такива актове или не се съхраняват в КЕВР, защото не са създадени или защото не са му предоставени, поради което на практика се отказва да бъде уважено искане за предоставяне на достъп до обществена информация.

При така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:

Като родово и местно компетентен правораздавателен орган, съдът е сезиран с оспорване на подлежащ на съдебен контрол по реда на глава Х от АПК индивидуален административен акт, предявено от процесуално легитимирано лице в срока по чл. 149, ал. 2 АПК.

Съгласно чл. 34 и чл. 38 ЗДОИ, задълженият административен орган е длъжен да се произнесе с решение с предвидените от закона реквизити. Разпоредбите са императивни и предвиждат задълженият субект да постанови: 1.) решение с изискуеми реквизити, при предоставяне на достъп по чл. 34, ал. 1 ЗДОИ, както и 2.) решение, съдържащо фактическите и правни основания, поради които исканата информация не е възможно да бъде предоставена или същата не се предоставя в пълен обем по чл. 38 ЗДОИ.

С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че единствената призната от закона възможност за процедиране на отправеното до него искане за достъп до обществена информация от задължения по смисъла на чл. 3 ЗДОИ субект е да постанови изричен акт - решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата информация. Изискването за мотивирано произнасяне е гаранция за законосъобразност на акта. При тази правна уредба, не може да се приеме, че изпратеното до жалбоподателката и оспорено в настоящото производство писмо изх. № ДОИ-14/03.07.2024 г., представлява решение за предоставяне/респ. отказ за предоставяне на достъп до обществена информация по реда на чл. 34, ал. 1 ЗДОИ, тъй като същото страда от няколко съществени порока – не отговаря за законовите изисквания за форма (чл. 34, ал. 1 ЗДОИ), и не съдържа исканата от жалбоподателката информация.

Предвид изложеното, и тъй като до приключване на устните състезания по делото и даване ход на спора по същество от страна на задължения субект не е постановено решение за предоставяне/респ. отказ за предоставяне на достъп до обществена информация по реда на чл. 34, ал. 1 ЗДОИ, съдът намира, че е налице мълчалив отказ за произнасяне по депозираното от страна на жалбоподателката заявление по реда на ЗДОИ с вх. № ДОИ-14/24.06.2024 г. Относно наличието на формиран по заявлението по ЗДОИ мълчалив отказ на Д. К. – член на КЕВР, който поради това подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, съдът съобрази, че съгласно фикцията по чл. 58, ал. 1 АПК, всяко непроизнасяне в срок от административния орган, в случаите, в които е бил длъжен да стори това, се смята за мълчалив отказ да се издаде актът. Съгласно чл. 28, ал. 1 ЗДОИ административният орган, до когото е отправено искането, е следвало като задължен субект по чл. 3, ал. 1 ЗДОИ да се произнесе по него не по-късно от 14 дни след датата на регистрирането му във КЕВР на 24.06.2024 г. Липсата на изрично произнасяне с решение от страна на задължения субект към момента на изтичането на 14-дневния срок по чл. 28, ал. 1 ЗДОИ, на датата 08.07.2024 г. сочи на наличието на формиран към 09.07.2024 г. мълчалив отказ, подлежащ на обжалване пред съда в преклузивния едномесечен срок по чл. 149, ал. 2 АПК, вр. чл. 40, ал. 1 ЗДОИ. Като се има предвид, че жалбата е предявена чрез КЕВР на 05.07.2024 г., се налага извод, че жалбата се явява преждевременно подадена. Липсата обаче на изрично произнасяне на задължения субект до приключване на съдебното дирене по настоящото производство обуславя извод за допустимост на оспорването.

Разгледана по същество, след проверка на административния акт съгласно чл. 168, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 146 АПК, жалбата е и основателна по следните съображения:

Законът за достъп до обществена информация урежда обществените отношения, свързани с правото на достъп до обществена информация. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗДОИ, задължени субекти по закона са държавните органи, техните териториални звена и органите на местното самоуправление в Република България, като съобразно ал. 2, т. 1 - законът се прилага и за достъп до обществена информация, която се създава и съхранява от публичноправни субекти, различни от тези по ал. 1, включително публичноправните организации.

Заявлението е адресирано до КЕВР, която е колективен независим специализиран държавен орган (чл. 10, ал. 2 от Закона за енергетиката) и безспорно има качеството на задължен субект по чл. 3, ал. 1 ЗДОИ.

На следващо място „обществена информация“ по смисъла на чл. 2 ЗДОИ е всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закон субекти. Съгласно чл. 9 ЗДОИ, обществената информация, създавана и съхранявана от органите и техните администрации, се дели на официална и служебна, като чл. 11 дефинира като служебна информацията, която се събира, създава и съхранява във връзка с официалната информация, както и по повод дейността на органите и техните администрации. Установява се, че характерът на поисканата информация досежно: 1.) „Актовете и действията на КЕВР (с предишни наименования ДКЕВР и ДКЕР) след издаване на Лиценз за разпределение № Л – 138-07/13.08.2004 г., издадени и извършени спрямо носителя на тази лицензия - „Електроразпределение – Север” АД, относно неизпълнение на неговото задължение по точка 3.1.4. от страница 6 от 17 от лиценза.“, както и 2.) „Актовете и действията на КЕВР, издадени и извършени спрямо „Електроразпределение – Север” АД, поради непредставянето от него на плановете за развитие на мрежата, дължими на основание член 32, точка 3 от Директива 2019/944.“, попада в предметния обхват на ЗДОИ. Това е така, тъй като тази информация би дала възможност на искателя да си състави собствено мнение досежно работата на държавния орган. Следователно, исканата информация представлява служебна обществена информация по смисъла на ЗДОИ.

С оглед характера на обществените отношения, които урежда приложимият в случая ЗДОИ, е създадена императивна законова уредба, която задължава и изисква субектите на закона да се произнесат писмено по заявленията за предоставяне на достъп до обществена информация. Редът и условията за предоставяне на достъп до обществена информация са подробно регламентирани, като в чл. 28, ал. 1 ЗДОИ е установено изрично задължение на субектите да разгледат подадените до тях заявления за достъп до търсената информация, като това задължение е скрепено и със срок - не по-късно от 14 дни след датата на регистриране на заявлението. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба, в определения от закона срок органите или изрично определени от тях лица вземат решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация, за което уведомяват писмено заявителя. Съгласно чл. 29, ал. 1 ЗДОИ в случай, че не е ясно точно каква информация се иска или когато тя е формулирана много общо, заявителят се уведомява за това и има право да уточни предмета на исканата обществена информация. Разпоредбите на чл. 37 - чл. 39 ЗДОИ от своя страна императивно регламентират основанията за отказ, съдържанието на решението за отказ, както и реда за неговото съобщаване на заявителя. Следователно по редовността, допустимостта и основателността на искането за предоставяне на достъп до обществена информация, органът е длъжен винаги, без изключения да се произнесе писмено.

С решение по Протокол № 51 от 18.02.2022 г., по т. 1 КЕВР е определила Д. К. - член на КЕВР, да разглежда постъпили искания и да взема решения за представяне или за отказ от предоставяне на достъп до обществена информация, т.е. именно той е компетентният орган да се произнесе с решение по постъпилото заявление. Като не се е произнесъл с решение в законоустановения срок по подаденото до него заявление задълженият субект е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, установени в чл. 38 и чл. 39 ЗДОИ.

Само за пълнота на изложението, съдът ще посочи, че дори и в твърдяната от ответника хипотеза, при която сезираният орган не може да предостави исканата информация, тъй като е налице обективна невъзможност за предоставянето й (такава информация не е налична в КЕВР), задълженият субект е следвало да се произнесе по така депозирането пред него заявление в законоустановения 14-дневен срок с изричен и мотивиран отказ.

С оглед на изложеното и предвид обстоятелството, че от съда е прието, че е налице мълчалив отказ по заявлението, то същият следва да бъде отменен, а преписката да бъде върната на Д. К. - член на КЕВР за произнасяне по заявлението с надлежен акт по чл. 25, ал. 2 ЗДОИ, удовлетворяващ изискванията за съдържание по чл. 34 ЗДОИ в случай, че органът реши да предостави достъп до поисканата информация, или по чл. 38 ЗДОИ - в случай, че органът реши да постанови отказ за предоставяне на информацията.

По разноските:

Предвид изхода на спора, в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски, които съгласно представен списък се претендират в размер на 10 лв. за заплатена държавна такса за образуване на настоящото производство. Представен е договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че адвокат С. осъществява безплатно правната помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно цитираната разпоредба, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на близки. В този случай съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА (Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения) и осъжда другата страна да го заплати. Тъй като за удостоверяване на тези отношения доказателства не могат да бъдат събирани, съдът ги приема за доказани и приема за неоснователно направеното от страна на ответника възражение в тази връзка.

Настоящият съдебен състав приема, че с Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 от Гражданско процесуалния кодекс (ГПК), поради което настоящият съдебен състав счита, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В случая по делото жалбата и уточняващата молба по нея са депозирани от пълномощника на жалбоподателката. Адвокат С. е изготвил частната жалба срещу определението за прекратяване на производството и допълнително становище по оспорването пред ВАС-София. Той също така се е явил и пледирал пред съда в проведеното по настоящото дело открито съдебно заседание. Спорът е без материален интерес и не се характеризира с особена фактическата и правна сложност, с оглед на което и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на адв. С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. за настоящата инстанция, а в полза на жалбоподателката - 10 лв. за заплатената ДТ за образуване на производството.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК и чл. 40, ал. 3 от ЗДОИ, АдмС-Варна, XIV състав