Решение № 34 от 3.6.2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 337/2021 г.

Производството е по чл. 435 и сл. от ГПК – обжалване действията на съдебния изпълнител. По описа на ДСИ при РС Панагюрище е образувано изпълнително дело № 24/ 2021г. С Покана за доброволно изпълнение /ПДИ/ изх. № 553/29. 03. 2021г. ДСИ е уведомил длъжника, че следва да заплати разноски за принудително изпълнение в размер на 720лв. Това изпълнително действие се обжалва от длъжника в изпълнителното производство П. Г. И., ЕГН ••••••••••, с оплаквания за незаконосъобразност на изпълнителното действие. Искането е да се отмени обжалваното изпълнително действие. Прави се искане за присъждане на разноските в производството по обжалването. В срока по чл. 436 ал. 3 от ГПК е постъпило писмено възражение от взискателите в изпълнителното производство. Взискателите оспорват жалбата с твърдението, че жалбата е неоснователна. Искането е да се потвърди обжалваното изпълнително действие, като правилно и законосъобразно. По делото са представени и мотиви от ДСИ..В мотивите се поддържа становището, че жалбата е процесуално допустима, но по съществото си е неоснователна. Правни изводи. Подадената жалба е процесуално допустима. В текста на чл. 435 ал. 2 т. 7 от ГПК е предвидена възможността длъжника да обжалва разноските по изпълнението. Задължителни указания по приложението на тази правна норма са дадени в т. 2 на ТР № 3/10. 07. 2017г. на ОСГТК на ВКС по въпроси на изпълнителното производство. Посочено е, че по реда на чл. 435 ал. 2 от ГПК подлежи на обжалване всеки акт на СИ, с който се определят разноски в изпълнителното производство, без да е необходимо издаването на изпълнителен лист за разноските. Вземането за разноски се реализира принудително в самото изпълнително производство, като акта на СИ представлява пряко изпълнително основание. Това важи и за случаите, когато разноските по принудителното изпълнение са посочени в ПДИ. В случая разноските по принудителното изпълнение са посочени в ПДИ. В текста на чл. 79 от ГПК, чл. 29, чл. 33 и чл. 34 от ЗЧСИ е посочено, че таксите и разноските по принудителното изпълнение се внасят авансово от взискателя, но са за сметка на длъжника, освен в хипотезите на чл. 79 ал. 1 от ГПК. Конкретният казус не попада сред изброените изключения. Според съдебната практика на ВКС (виж Определение № 676/27. 11. 2015г. по т. д. № 393/ 2015г. на ІІ-ро т. отд. на ВКС ) таксите и разноските в изпълнителното производство включват: -таксите за образуване на изпълнителното производство; -всички авансово заплатени от взискателя такси и разноски за приложените изпълнителни способи; -разноските за процесуално представителство на взискателя; В случая длъжника обжалва определените от СИ разноски за процесуално представителство на взискателя в изпълнителното производство. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Две са основните възражения, които са направени в жалбата. На първо място се твърди, че изпълнителното производство, което има за предмет привеждане в изпълнение на определен от съда начин на реално ползване на съсобствен имот е в интерес и на двете страни, поради което разноските в изпълнителното производство следва да се поемат от страните, така както са направени. Възражението е неоснователно. Според утвърдената съдебна практика на ВКС ( виж Р. № 275/ 30. 10. 2012г. по гр. д. № 444/2012г. на 2-ро гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК; Определение № 389/ 08. 10. 2010г. по гр. д. № 293/2010г. на 2-ро гр. отд. на ВКС; )в производството по разпределяне на ползването направените разноски от страните за държавни такси и технически експертизи следва да се понесат от страните съобразно правата им в съсобствеността. Разноските за възнаграждения на адвокат се поемат от страната, която ги е направила.При въззивно обжалване разноските се разпределят по общите правила на ГПК, съобразно уважаване или отхвърляне на жалбата. Това разрешение относно разноските е относимо в исковото производство. То не намира приложение в изпълнителното производство, тъй като по отношение на разноските в изпълнителното производство съществуват специални правни норми, които бяха посочени по – горе. Второто възражение в жалбата е относно размера на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство в изпълнителното производство. Изложени са съображения за прекомерност на адвокатското възнаграждение по правилата на Наредба № 1/ 09. Х07. 2004г. за минималните размера на адвокатското възнаграждение. Въззивната инстанция счита, че в тази част жалбата е лишена от предмет на обжалване, тъй като няма акт на СИ по направеното искане за намаляване на адвокатското възнаграждение, който акт да подлежи на обжалване по реда на чл. 435 ал. 2 т. 7 от ГПК. В случая компетентен орган, който следва да се произнесе по искането за намаляване на адвокатското възнаграждение като първа инстанция е СИ, тъй като се касае за намаляване на адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство. Актът на СИ, с който окончателно се определя размера на разноските за процесуално представителство в изпълнителното производство ще подлежи на обжалване по реда на чл. 435 ал. 2 т. 7 от ГПК. По тези съображения ще следва в тази част да се прекрати производството пред окръжния съд и делото да се изпрати на СИ за произнасяне по направеното искане за намаляване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на взискателя. При евентуално обжалване на акта на СИ, жалбата следва да се разгледа по реда на чл. 435 ал. 2 т. 7 от ГПК. С оглед изхода на спора пред окръжния съд в тежест на жалбоподателя ще следва да останат разноските по обжалване действията на СИ.