Решение № 1098 от 21.9.2025 г. на Районен съд - Варна по дело № 1407/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и следващите от АПК, вр. чл.72, ал.4 ЗМВР и е образувано е по жалба вх.№63666 от 28.08.2023 г. от въззивника Л. М., ЕГН ••••••••••, срещу Заповед за задържане на лице №442зз-378 от 13.08.2023 г., издадена от ст. полицай Д.Н.А. – полицейски служител в ПУ Бяла, Четвърто РУ, ОД МВР Варна, с която спрямо въззивника е наложена принудителна административна мярка „задържане за срок до 24 часа“. Въззивникът счита оспорената заповед за неправилна и незаконосъобразна. Твърди, че същата не съдържа изискуемите реквизити по чл.74, ал.2 ЗМВР и е издадена в нарушение на чл.59, ал.2, т.4 АПК, тъй като липсват фактически основания за нейното постановяване. В с. з., чрез процесуален представител, поддържа жалбата. Въззиваемата страна – ст. полицай Д. А., редовно призован, лично и чрез процесуален представител оспорва жалбата като счита оспорената заповед за правилно и законосъобразно издадена и моли същата да бъде потвърдена. След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът приема за установено от фактическа страна следното: На 13.08.2023 г., малко след 21.00 ч., в гр. Бяла, обл. Варна, при обход в м-т „Старата чешма“ свид. Ц. И. – районен инспектор при Четвърто РУ, ОД МВР Варна и негов колега – оперативен работник Д.Й., възприели при беседка за обществено ползване седящи на отделни маси две лица, при приближаване към които видели, че пред едното от лицата – въззивникът Л. М., на масата имало множество вещи, сред които и полиетиленов плик с тревисто съдържание. Той бил приканен да предаде плика на полицейските служители, но отказал да го стори като проявил арогантно поведение в нетрезво състояние, при което свид. Ц. И. отправил искане за съдействие за задържане на въззивника и на място се отзовал въззиваемото лице ст. полицай Д. А.. Той също възприел арогантното поведение и нетрезвото състояние на въззивника, както и наличието на полиетиленов плик с тревисто съдържание сред вещите на масата пред него и по разпореждане на свид. Ц. И. пристъпил към задържане на въззивника, за което съставил процесната Заповед №442зз-378 от 13.08.2023 г., в която било отразено, че задържането е осъществено в 21.35 ч. „във връзка с чл.354а от НК притежаване на наркотични вещества“. Въззивникът отказал да подпише заповедта и да получи копие от същата като това обстоятелство било удостоверено с подпис от свид. Ц. И.. След осъщественото задържане на въззивника, от 23.10 ч. до 23.50 ч. бил проведен оглед на съответното местопроизшествие, при което на масата, където бил установен въззивника, било констатирано наличие на хладилна чанта, 3 бр. бутилки бяло вино, преносим компютър (лаптоп), мобилен телефон, платнена торбичка, съдържаща миниатюрен високоговорител (тонколонка) и 2 бр. зарядни устройства, черен портфейл с лични документи на въззивника, 2 бр. кутии цигари, както и иззето като веществено доказателство полиетиленово пликче с размер 7/10.5 см със залепваща червена лента в горния край, съдържащо няколко съцветия (топчета с различна форма) зелено-кафява суха тревиста маса. На 14.08.2023 г. в 00.30 ч. на въззивника била предоставена за попълване декларация за правата на задържано лице, която същият отказал да попълни и подпише като това обстоятелство било удостоверено с подпис от свид. Ц. И., след което, също в 00.30 ч. спрямо въззивника бил проведен личен обиск, в протокола за който било удостоверено с подпис от свид. Ц. И., че въззиникът отказва да подпише документа. На 14.08.2023 г. в 10.50 ч. въззивникът бил освободен, при което му били върнати всички установени при личния обиск вещи. По случая било образувано ДП №4045/2023 г. по опис на Четвърто РУ, ОД МВР Варна, по което, с Постановление №11208/2023 г. от 20.11.2023 г. е постановено спиране на производството, поради констатация за липса на достатъчно доказателства, въз основа на които към наказателна отговорност да бъде привлечено конкретно лице. Визираната фактическа обстановка се установява по категоричен начин както от кредитираните като безпристрастно дадени в резултат на непосредствени възприятия и кореспондиращите с тях обяснения от въззиваемото лице ст. полицай Д. А., така и от така и от съответстващите им приобщени документи – Заповед №442зз-378 от 13.08.2023 г., протокол за личен обиск от 14.08.2023 г., декларация за права на задържано лице част I и част II от 14.08.2023 г., разписка за върнати вещи и пари на задържано лице от 14.08.2023 г. и материалите по ДП №4045/2023 г. по опис на Четвърто РУ, ОД МВР Варна. С оглед така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът прави следните изводи: Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл.149, ал.1 АПК и е допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения: Съобразно разпоредбата на чл.168, ал.1 АПК, съдът в настоящото производство преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 АПК. Необходимо е да са налице в тяхната съвкупност всички изисквания за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административно-производствените правила, да не противоречи на материално-правните разпоредби и да съответства с целта на закона. Липсата на някоя от визираните по-горе предпоставки води до незаконосъобразност на административния акт и е основание за отменянето му. В случая оспорената заповед е издадена от компетентен орган – ст. полицай при ПУ Бяла, Четвърто РУ, ОД МВР Варна, представляващ полицейски орган по смисъла на чл.57 ЗМВР, осъществяващ охранителна дейност по чл.6, ал.1, т.2 ЗМВР и притежаващ качеството полицейски орган по чл.72 ЗМВР. Спазена е предвидената от закона писмена форма, така както предвижда нормата на чл.74, ал.1 ЗМВР - издадена е писмена заповед за задържане, спазени са и разпоредбите на чл.74, ал.3 и ал.6 ЗМВР. Задържаният е попълнил декларация, че е запознат с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по ал.2, т.6, б."б" – б."е", заповедта е подписана от него и от полицейския орган, препис от заповедта е била връчена на задържания срещу подпис. Заповедта съдържа част от задължителните реквизити, посочени в специалната норма на чл.74, ал.2 ЗМВР, а именно: вписани са името, длъжността и местоработата на служителя, издал заповедта, както и данните индивидуализиращи задържаното лице – трите имена, ЕГН и адресна регистрация, датата и час на задържането. Разяснени са правата на задържаното лице по чл.63, ал.3 и ал.4 и чл.64 ЗМВР. В оспорената заповед реално липсва съществен реквизит, а именно - не са посочени в изискуемата кумулативна наличност по смисъла на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР фактическите и правни основания за задържането на жалбоподателя. В тази връзка следва да се посочи, че фактическите и правни основания, съдържащи се в оспорената заповед определят и предмета на доказване и само тези основания следва и могат да бъдат доказвани от ответната страна с допустимите доказателствени средства. В конкретния случай, видно от оспорената заповед, посоченото в нея правно основание е "чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР". Съгласно тази норма полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В разпоредбата на чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР изрично е предвидено, че заповедта следва да съдържа фактическите и правни основания за задържането. В оспорената заповед като фактическо описание е отразено „връзка с чл.354а НК“ и уточнението „притежаване на наркотични вещества", с което съдът счита, че определено не са посочени конкретни фактически обстоятелства, които да формират извод за налично дори само обосновано подозрение за осъществено престъпление от задържаното лице, поради което заповедта формално не отговаря на изискванията по чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР да съдържа фактически основания за задържането. Казано най-ясно, в документа липсва отразяване, че при установяване на лицето, непосредствено пред него и сред негови лични вещи (портмоне и лаптоп) се намира полиетиленов плик с тревисто съдържание. Съгласно константната съдебна практика - Решение №3506 от 12.03.2012 г. по адм. дело №15620/2011 г. на ВАС, Решение №4410 от 02.04.2009 г. на ВАС по адм. дело №6839/2008 г. и др., фактическите основания за издаване на административния акт са юридическите факти, от които органът черпи упражненото от него публично субективно право. Затова липсата им не само не позволява индивидуализираното му, за да бъде то проверено, а сочи пряко на неговото отсъствие. Липсата на фактическо основание не може да бъде заместена от посочване на правни основания, какъвто е процесния случай. В този смисъл следва да се има в предвид Решение от 24.06.2014 г. на Европейския съд по правата на човека по жалби №50027/08 и №50781/096 – Петков и Профиров срещу България, в което е прието, че единствено посочване на правното основание за ареста, приемано самостоятелно, е недостатъчно, а при липса на конкретна фактическа обосновка на необходимостта от задържането, то се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол. За да обоснове правото на органа да упражни предоставеното му правомощия в рамките на неговата дискреционна власт и за осигуряване възможност на адресата на акта да защити правата си е следвало в заповедта за задържане по чл.71, ал.1, т.1 ЗМВР да са описани конкретни фактически обстоятелства за това, коя от дейностите по чл.6 ЗМВР е осъществявал полицейския орган, какво е било поведението на адресата, в частност, какво престъпление евентуално е извършил. В случая в заповедта липсват обективирани каквито и да било факти и обстоятелства, релевиращи наличие на конкретни и обективни данни и информация, сочещи, че лицето, спрямо което е постановено задържането по чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, е осъществило конкретно престъпно поведение. Действително, съгласно трайно установената съдебна практика мотиви за изготвяне на административен акт могат да бъдат изложени и в други документи, съдържащи се в административната преписка когато тези документи изхождат от издателя на акта. Но, доколкото процесния случай касае засягане на едно от основните права на човека – правото на свобода, обект на изключителна защита от ЕКПЧ, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл.5, §2 от ЕКПЧ, съгласно която, на всяко арестувано лице следва незабавно да бъдат съобщени основанията за арестуването му. С други думи, ако мотивите са изложени в документ, различен от оспорваната заповед, то този документ следва да е доведен до знанието на задържаното лице към момента на неговото задържане. Действително, приобщените показания от свид. С. И. и обясненията от въззиваемото лице Д. А. посочват да са възприели лично и в присъствие на въззивника местонахождението на съответната вещ непосредствено на мястото, където същият е седял при осъществената проверка, но след като тези обстоятелства не са отразени в процесната заповед за задържане, нито в друг, представен на му документ до неговото задържане, не може да се приеме за удостоверено, че същият е бил надлежно запознат с конкретните фактически основания за неговото задържане. В тази връзка следва да се изтъкне, че съдържащият се в материалите по образуваното и приобщено ДП №4045/2023 г. по опис на Четвърто РУ, ОД МВР Варна, протокол за оглед на местопроизшествие, сочещ установен полиетиленов плик с тревисто съдържание непосредствено при мястото, където въззиникът е бил установен и където са били налични негови лични вещи, оппределено съдържа данни, които са в състояние да обосноват наличие на обосновано подозрение за осъществено деяние по чл.354а НК от въззивника и съответно – да го информират за конкретното фактическо основание за неговото задържане. Но, удостовереното в документа процесуално действие е осъществено не преди, а повече от два часа след задържането на въззивника и няма данни, той да е бил запознат със съответния протокол дори и след като е бил задържан. Следователно, конкретно фактическо основание за осъществяване на задържането от полицейските служители е било налице, но при неговото осъществяване не е спазено нормативно установеното изискване по чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР, въззивникът да бъде надлежно осведомен чрез отразяване в предоставен му документ, за съответното фактическо основание за ограничаване правото му на свобода. В хода на съдебното производство, други документи, съдържащи фактически данни, които да обуславят обосновано подозрение за извършено от въззивника престъпление към датата на неговото задържане, не са установени. При така изтъкнатите съображения, съдът намира, че с процесната Заповед е ограничено правото на свобода и сигурност на въззивника Л. М. по чл.30, ал.1 КРБ и чл.5, §1, изр.1 от ЕКПЧ, чиято конституционна и международноправна защита императивно изисква чрез чл.30, ал.2 КРБ, вр. чл.74, ал.2, т.2 и ал.6 ЗМВР, вр. чл.5, §2 ЕКПЧ, основанията за задържането да му бъдат съобщени незабавно. Тази правна закрила и формираната трайна практика на ЕСПЧ по чл.5 ЕКПЧ изключва категорично възможността едно лице да бъде лишено от свобода, независимо под каква форма и за какъв срок, на неизвестни за него основания. Ето защо, след като необходимата информация за тях не се съдържа в процесната Заповед съгласно чл.74, ал.2, т.2 ЗМВР или в друг съставен за целта документ и не е доведена до знанието на въззивника при неговото задържане, съгласно чл.5, §2 ЕКПЧ, фактическите основания основания за ограничаване правото му на свобода не могат да се формулират, предявяват и доказват от постановилия го полицейски орган впоследствие. Липсата на фактическо основание не може да се преодолее чрез събиране на гласни доказателства в съдебната фаза на процеса – свидетелски показания, които официално нито са приобщени към преписката до задържането на лицето, нито са му били незабавно съобщени съгласно чл.5, §2 ЕКЧП чрез връчването препис по реда на чл.72, ал.4 ЗМВР. Липсата на фактически основания за задържането в оспорената заповед препятства и съдебния контрол по чл.72, ал.4 ЗМВР и чл.5, §4 ЕКПЧ, който се упражнява единствено в рамките на индивидуалния административен акт, чиято законосъобразност се оспорва. Този порок във формата на процесната Заповед е съществен, не е незабавно отстранен от издалия я полицейски орган до задържането на въззивника на процесната дата съгласно член 5, § 2 ЕКЧП, не подлежи на последващо саниране и е самостоятелно абсолютно основание за нейната отмяна. При този изход на спора и с оглед отправеното искане, съобразно чл.143, ал.1 АПК, в полза на въззивника следва да се присъди обезщетение за сторените разноски за възнаграждение на адвокат и платени такси. Удостоверения от представените договор за правна помощ от 20.10.2023 г. и раписка от 21.12.2023 г. размер 2000.00 лв надвишава регламентираната по чл.18, ал.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. минимална стойност за една инстанция, но въпреки при отправеното от въззиваемата страна искане съобразно чл.144 АПК, вр. чл.78, ал.5 ГПК за присъждане на по-нисък размер, съдът намира, че доколкото делото е двукратно разгледано на първа инстанция като при повторното разглеждане са проведени четири съдебни заседания с активно лично участие на упълномощения защитник, платеното възнаграждение не се явява прекомерно, поради което обезщетението за разноски следва да бъде присъдено в пълен размер, включващ и платени такси 80.00 лв. Водим от горното, съдът