Решение № 787 от 25.6.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1137/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпили са въззивни жалби от С. М. В., насрещна въззивна жалба от Изи асет мениджмънтАД и насрещна въззивна жалба от Файненшъл България ЕООД против Решение № 4461/12.11.2024г., пост. по гр.д.№ 557/2024, ПРС, с което е обявен за нищожен договор за паричен заем № •••/•••г., сключен между С. М. В., ЕГН •••••••••• и “Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, поради противоречие на императивните изисквания на ЗПК; - обявен е за нищожен договор за предоставяне на поръчителство № •••/•••г., сключен между С. М. В., ЕГН ••••••••••, и "Файненшъл България" ЕООД, ЕИК 202513690, поради липса на основание, неравноправност, противоречие на добрите нрави; -отхвърлен е предявеният от С. М. В., ЕГН ••••••••••, срещу “Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, иск за заплащане на сума от 10лв. -платена без основане за възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от 12.01.2024г.; - отхвърлен е предявеният от С. М. В., ЕГН ••••••••••, против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, иск за връщане на сума от 30лв. платена без основание за възнаграждение за поръчителство, ведно със законната лихва от 12.01.2024г. до окончателното плащане, като са присъдени и разноски. Жалбоподателят ищец С. В. е обжалвал решението в отхвърлителната му част. Сочи, че неправилно съдът е приел, че не се доказват твърденията за извършени плащания, като съдът е допуснал процесуални нарушения като не е допуснал исканата ССЕ. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да постанови ново, с което уважи предявените искове с пр. осн. чл.55 от ЗЗД. Жалбоподателят ответник Изи асет мениджмънт АД е обжалвал решението в частта, в която договорът за кредит е обявен за недействителен. Счита, че в тази си част решението е немотивирано. Развива съображения за неправилност на доводите на съда относно неяснотата на начина на формиране на лихвения процент. Сочи, че в случая този процент е фискиран за целия срок на договора. Поддържа, че договорът е в съответствие с изискванията на ЗПК, както и че не съществува изискване за посочване на компонентите на ГПР. Счита, че в случая са посочени допусканията, размера на ГПР е под законно установения максимум. Развива съображения, че предоставянето на обезпечение не е задължително условие за отпускане на кредита, поради което разходите за това не следва да бъдат включване в ГПР. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и за отхвърляне на иска за обявяване на нищожност на договора. Респ. моли за потвърждаване на решението в частта, в която са отхвърлени исковете по чл.55 от ЗЗД. Жалбоподателят ответник Файненшъл България ЕООД е обжалвал решението в частта в която е обявен договорът за поръчителство за недействителен. Счита, че разпоредбите на ЗПК са неприложими към него. Счита за ирелевантни и твърденията за оскъпяване на договора за кредит с разходите по договора за поръчителство. Поддържа неоснователност и на извода, че с договора за поръчителство се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Сочи, че този договор е сключен по инициатива на кредитополучателя, поради което няма как дружеството гарант да знае и цели подобно заобикаляне на закона. С оглед на тези съображения счита, че за получената сума е налице валидно правно основание и не дължи връщането й. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част и за отхвърляне на иска, предявен срещу дружеството. Претендира разноски. Противопоставя се на определяне на възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА на пълномощника на жалбоподателя ищец. Постъпила е частна жалба от С. М. В. против Определение № 15183/04.12.2024г., пост. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Оплакването е, че не е присъден ДДС върху присъденото възнаграждение. Развити са доводи относно дължимостта на ДДС върху възнагражденията, дължими по чл.38 от ЗА. Моли за отмяна на определението и да изменение на решението в частта за разноските като се присъди и дължимото ДДС. Жалбите са подадени в срока по чл.259 от ГПК, изхождат от легитимирани лица – страни в производството, останали недоволни от постановеното съдебно решение, откъм съдържание са редовни, поради което и се явяват допустими. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното: Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба. Първоинстанционното производствно е образувано по искова молба на С. В. против Изи асет мениджмънт АД и Файнешъл България ЕООД за прогласяване нищожността на договор за паричен заем и за осъждане на Изи асет менидмънт АД да върне сумата от 10лв., платена възнаградителна лихва платена по договора за кредит; да се прогласи нищожността на договора за поръчителство и да се осъди Файнешъл България ЕООД да върне сумата от 30лв., платено възнаграждение по договора за поръчителство, ведно със законните лихви. По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита. За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е приел, че договорът за заем е недействителен, като противоречащ на чл.11, ал.1, т.7-12 е т.20 и ал.2 от ЗПК, както и на чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. Отхвърлил е иска за връщане на недължимо платени сума по този недействителен договор, като е посочил, че по делото не се доказва какво е плащано по него. С обявяване на недействителността на договора за кредит е приел, че е недействителен и договора за поръчителство. Отново поради недоказване на извършените плащания е отхвърлил и осъдителния иск. Решението на първоинстанционния съд се обжалва изцяло. В настоящето въззивно производство няма спор относно фактите по делото – че между С. В. и Изи асет мениджмънт АД е сключен договор за заем № •••/•••г., който е бил обезпечен с договор за поръчителство под същия номер между В. и „Файненшъл Бългрия“ АД. Условията по заемния договор са предоставяне на заем от 300лв., при ГЛП от 40% и ГПР от 49% за срок от четири месеца. Заемателят се е задължил да предостави обезпечение в срок от три дни /чл.4 от договора/, а именно –т.1. две физически лица, поръчители, които да отговарят солидарно с кредитополучателя и да отговарят на определени изисквания – да получават трудово възнаграждение над 1000лв., да работят по безсрочен трудов договор, да не са заематели или поръчители по друг договор за заем, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други кредитни институции, да имат кредитна история „редовен“; т.2.- банкова гаранция със срок на валидност 30 дни от крайния срок на плащане; т.3- одобрено от банката дружество поръчител. Представен е и договор за поръчителство под същия номер и от същата дата, с който Файненшъл България ЕООД се е задължило за сключи договор за поръчителство с кредитора, за да гарантира изпълнение на задължението по плащане на сумите по договора за заем Договорено е възнаграждение в размер на 154, 60лв. – над 50% от заемната сума, което възнаграждение се изплаща разсрочено и на вноски на кредитора. При така установеното се правят следните правни изводи: Договорът за паричен заем е недействителен поради наличие на неравноправни клаузи, нарушаващи правата на потребителя. Действително посоченият ГПР е под законоустановения максимум, но същият е заблуждаващ и не отчита реалните разходи по кредита. В договора за кредит е предвидено задължително предоставяне на обезпечение, като посочените видове обезпечения в т.1 и т.2 на чл.4 от договора са практически неизпълними за заемателя. Същият е принуден в един изключително кратък срок да предостави гаранция чрез поръчителство от лица, по отношение на които са поставени едни твърде високи изисквания за доходи и кредитен рейтинг. Същото се отнася и за изискването за предоставяне на банкова гаранция. Не може да се очаква от лице, търсещо заем в нисък размер, да разполага с възможности за осигуряване на банкови гаранции. Така е оставена третата възможност – предоставяне на обезпечение от дружество гарант, което е одобрено от заемателя. Договорът за гаранция е сключен с „Файнешъл България“ ЕООД на датата и под номера на договора за кредит. Възнаграждението на гаранта е включено в погасителния план и се изплаща на кредитора. По този начин кредотополучателят е задължен да заплати възнаграждение уж на гаранта, но практически на самия заемател, който по скрит начин си увеличава възнаграждението. „Изи асет мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файнешъл България“ ЕООД. Кредитополучателят е бил въведен в заблуждение относно разходите по кредита, т.к. му е вменено в задължение да сключи договор за поръчителство, с което да заплати едно скрито възнаграждение за кредитора. Това възнаграждение представлява сума, съставляваща над 50% от договорения заем. Очевидно е че това възнаграждение не е включено в ГПР посочен в договора за заем. Така на практика тази клауза да цели заобикаляне на императивна норма на ЗПК относно допустимия максимум на ГПР, поради което и на осн. чл.31 от ЗПК е нищожна. Нищожността на тази клауза се приравнява на липса на посочване на реален ГПР, което пък е нарушение на чл.10, ал.1, т.10 от Закона. Така, на осн. чл.22 от ЗПК договорът за заем се явява недействителен. Съгл. чл.23 от ЗПК в случаите на недействителен договор за потребителски кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихви и разноски. Тази уредба е основана на забраната за неоснователно обогатяване, като законодателят приема, че независимо от недействителността на договора, заемателят дължи връщане на полученото без основание. В случая се претендира връщане като недължимо платена на сума за възнаградителна лихва. По делото, обаче, не са събрани никакви доказателства за установяване на извършени плащания по договора. Жалбоподателят не е изпълнил указанията за внос на депозит за вещо лице, поради което и не е назначена исканата експертиза. Не са представени и писмени доказателства за извършено плащане, с каквито той би следвало да разполага. По тези причини искът за връщане на сумата, платена по договора без основание се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен. По отношение на вторият установителен иск – съдът намира, че договорът за поръчителство е недействителен. При недействителност на договора за заем, то и договорът за поръчителство се явява недействителен, т.к. не съществува вземането, с оглед на което е дадено обезпечението поръчителство. В същото време този договор не може да обезпечава други вземания на кредитора, различни от договорните. Нормата на чл.23 от ЗПК дава привилегия на кредитора да получи сумата, с която се е обеднил без да води нарочно производство за доказването й. В случая дължимостта на главницата се обосновава от недопускането в правния мир на неоснователното обогатяване. С договор за поръчителсдтво, обаче, не могат да се обезпечават вземания, които не са основани на договор. Файненшъл България ЕООД се явява едно трето лице в отношенията между Изи асет мениджмънт ЕАД и В. по връщане на заетата сума, т.к. дължимостта й не е на договорно основание. Ето защо, съдът намира, че договорът между Файненшъл България ЕООД и С. В. също е недействителен. По отношение на искът по чр.55 от ЗЗД за връщане на платеното по този недействителен договор са валидни вече изложените по-горе съображение за недоказаност на претенцията. И за това вземане по делото не са ангажирани никакви доказателства да е извършено плащане по договора. По изложените съображения настоящата инстанция също намира, че установителните искове като основателни и доказани следва да бъдат уважени, а осъдителните – като недоказани следва да бъдат отхвърлени. По частната жалба Обжалвано е определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което съдът е отказал да измени решението в частта за разноските като присъди и ДДС върху присъденото възнаграждение на адв. Е. И.. С обжалваното решение съдът е определил възнаграждение на пълномощника на ищеца адв. Е. И. в размер на 400лв., като е отказал присъждане на ДДС. Съдът констатира, че адв. И. е поискала присъждане на разноски с ДДС, в представения списък с разноски, като е приложила и копие от регистрацията си по ДДС. При това положение съдът е задължен при определяне на дължимите разноски да определи и ДДС, т.к. това е плащане, което подлежи на данъчно облагане. По изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него следва да се допусне изменение на решението в частта за разноските, като върху възнаграждението от 400лв. се присъдят още 80лв., съставляващи дължимото ДДС. По разноските С оглед отхвърляне на въззивните жалби на трите страни, то и никоя от тях не дължи разноски, нито има право на такива. С оглед на изложеното съдът