Решение № 3008 от 18.10.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 680/2024 г.

Производството е по чл.208 и сл. от АПК вр. чл.72, ал.4, изр.второ от ЗМВР. Образувано е по касационна жалба от С. Ю. С. от гр.Кубрат, обл.Разград против решение № 179/22.03.2024 г., постановено по АНД № 2038/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдена заповед за задържане на лице рег. № 111/16.09.2023 г., издадена от Д. И. И. - младши автоконтрольор при РУ – Кубрат към ОД на МВР – Разград. С посочената заповед за задържане, на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, е разпоредено задържането на касатора за срок от 24 часа. В касационната жалба и в хода на устните състезания по делото се излагат подробни съображения за неправилността на обжалваното решение – касационно основание по чл.209, т.3 от АПК, поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с преценката и анализа на доказателствата. Иска се решението на първоинстанционния съд да бъде отменено като се постанови ново, с което да се отмени издадената заповед за задържане. Претендира се присъждането на направените деловодни разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по жалбата - Д. И. И., на длъжност младши автоконтрольор при РУ – Кубрат към ОД на МВР – Разград, в депозирана по делото писмена молба вх. № 4419 от 30.09.2024 г. по описа на съда (л.18 от делото) заявява, че не възразява да бъде даден ход на делото в негово отсъствие и че поддържа изложеното от него пред районния съд. Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба. След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и събра­ни­те по делото доказателства, съдът прие за установено следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя се явява основателна. Въз основа на събраните от първоинстанционния съд доказателства се установява следната фактическа обстановка: На 16.09.2023 г., около 17: 30 часа, касаторът посетил кафе-бар „Луксори“ в гр.Кубрат. Там седнал на бара и започнал да употребява алкохол (бира). В заведението била и С. Е., която се познавала с него. Същата е разпитана в качеството й на свидетел по делото пред първата съдебна инстанция. Тя и нейни приятели седели на маса срещу бара в заведението. В момента, в който св.Е. останала сама на масата, след тръгване на приятелите й, С. насочил вниманието си към нея. Разговорът между тях протекъл на висок тон. В един момент явно напрежението се изострило като св. Е. му казала, че поведението му е обидно за околните и само се излага. Т. С. подал сигнал на ЕЕН 112, съобщавайки, че го заплашват и отправят към него закани за убийство и саморазправа и др. Е. не дочакала полицейските служители и си тръгнала. На място пристигнали служители на РУ – Кубрат при ОД на МВВ - Разград, също разпитани в качеството им на свидетели по делото пред РС - Русе. Те установили лицето, подало сигнала, а именно касатора. С. не отишъл при полицейските служители, а с жест с ръка им посочил те да отидат при него. Полицейските служители го извикали до входа на заведението, представили му се по надлежния ред и му поискали документи за самоличност. С. заявил, че не носи такива като казал, че не са му необходими, защото всички го познават. Било му дадено и разпореждане да даде проба с техническо средство за установяване на употребата на алкохол, тъй като, според полицейските служители, а и видно от показанията и на останалите разпитани по делото свидетели, С. бил във видимо нетрезво състояние. Касаторът се противопоставил на дадените на полицейските служители разпореждания, заявявайки, че не е управлявал МПС, за да бъде изпробван с техническо средство за установяване употребата на алкохол. Тъй като отказал да изпълни полицейските разпореждания – както да представи документ за самоличност, така и да даде проба с техническо средство за установяване на употребата на алкохол, той бил задържан и отведен в РУ – Кубрат. Според полицейските служители С. се държал арогантно и провокативно с тях. В оспорената заповед за задържане полицейският орган е посочил, като правно основание за нейното издаване, разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР (видно от ръкописния текст, нанесен в оригинала на заповедта правното основание е поправено от такова по чл.72, ал.1, т.2 на такова по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР). Като фактическо основание за задържането на касатора е посочено, че заповедта се издава във връзка с образувано ЗМ с № 2903М-283/16.09.2023 г. – проверка по чл.270, ал.1 от НК, досежно налични данни за осъществен състав на престъпно деяние, изразяващо се в противозаконно пречене на орган на властта да изпълни задълженията си. При така установената фактическа обстановка районният съд е приел, че издателят на оспорения акт е приложил правилно материалния закон и в хода на производството по издаване на заповедта за задържане не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Решението на първата съдебна инстанция е неправилно по следните съображения: Реквизитите на съдържанието на заповедта за задържане са определени в чл.74, ал.2 от ЗМВР. Съгласно т.2 на същата разпоредба, заповедта трябва да съдържа както фактически, така и правни основания за издаването й. Както беше посочено по-горе, като правно основание в нея е посочено чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, според която разпоредба полицейските органи имат правомощието да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Задържането на лице на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР за срок не по-дълъг от 24 часа представлява по своето естество принудителна административна мярка, която има за цел чрез задържането на лицето да предотврати възможността то да извърши престъпление или да се укрие. За прилагането на процесната принудителна административна мярка не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Това е видно и от възприетия от законодателя различен стандарт на доказване в административното производство по издаване на заповедта за задържане и в евентуално последвалото го наказателно производство. Разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР изисква единствено наличието на данни, че задържаното лице е извършило престъпление, докато, за сравнение, чл.64, ал.4 вр.чл.63, ал.1 от НПК, за вземане на мярка „задържане под стража“ в досъдебното производство е необходимо да е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, и доказателствата по делото да сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление. Данните по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР следва да са налице преди издаване на административния акт за задържането на лицето, а не да се установяват след това. Обратното би довело по-скоро до произвол при прилагането на мярката и необосновано задържане на лица, което противоречи на целта й. Целта на мярката е не да се ограничи свободата на лицето, а да се попречи на заподозрения да извърши престъпление, да се укрие, или да заличи следите от извършено престъпление, както и да осуети предприемането на наказателно преследване срещу него. Задържането с правно основание чл.72, ал.1, т.1 и т.2 от ЗМВР, като принудителна административна мярка (ПАМ), се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. Както се приема в т.34 – т.39 от решение от 25.05.2023 г. по дело C‑608/21 на Съда на ЕС, Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство е приложима и по отношение на задържането на лица по реда на чл.72 от ЗМВР. Щом задържането на лица на това основание попада в приложното поле на правото на ЕС, то по отношение на настоящия случай се явява приложима и Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС). Съгласно чл.6, § 1, първа алинея от Договора за ЕС тя има същата юридическа сила като Договорите и поради това е част от първичното право на Съюза. Текстът на чл.51, § 1 гласи, че разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза. В чл.52, § 3 от ХОПЕС е предвидено, че доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита. Разпоредбата на чл.6 от ХОПЕС гласи, че всеки има право на свобода и сигурност. Тази разпоредба, както и основните права по ХОПЕС, следва да бъдат тълкувани и предвид Разясненията относно Хартата на основните права (2007/C 303/02). Това е предвидено изрично в нейния преамбюл: „При съблюдаване на компетенциите и задачите на Съюза, както и принципа на субсидиарност, настоящата Харта потвърждава отново правата, които произтичат по-специално от общите за държавите-членки конституционни традиции и международни задължения, както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Съюза и от Съвета на Европа социални харти, от практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека. В този контекст Хартата ще бъде тълкувана от юрисдикциите на Съюза и на държавите-членки, като надлежно се вземат под внимание разясненията, установени под ръководството на президиума на Конвента, който изработи Хартата, и актуализирани под ръководството на президиума на Европейския конвент“. В този смисъл изрично е и разпоредбата на чл.6, § 1, трета алинея от ДЕС, която гласи, че правата, свободите и принципите, съдържащи се в Хартата, се тълкуват съгласно общите разпоредби на дял VII на Хартата, уреждащи нейното тълкуване и прилагане, и като надлежно се вземат предвид разясненията в Хартата, които посочват източниците на тези разпоредби. Така в разясненията по чл.6 от ХОПЕС е посочено, че правата по член 6 съответстват на правата, гарантирани от член 5 от ЕКПЧ, и в съответствие с член 52, параграф 3 от Хартата имат същия смисъл и същия обхват. От това следва, че ограниченията, които могат законно да им бъдат наложени, не могат да надхвърлят границите, позволени от член 5 от ЕКПЧ. Разпоредбата на чл.5, § 2 от ЕКПЧ предвижда, че на всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват. В константната практика на ЕСПЧ се приема, че не е необходимо причините за задържането на лицето да бъдат изложени в решението, разрешаващо задържането, както и да бъдат изложени писмено или в някаква специална форма 1. Причините за ареста могат да бъдат съобщени или да станат ясни в хода на разпита след ареста 2. Според касационната инстанция оспорената пред РС - Русе заповед за задържане на първо място се явява издадена при нарушение на административнопроизводствените правила относно изискванията за нейното мотивиране като съдържание и като изискуем момент, до който задържаното лице следва да бъде запознато с основанията за своето задържане. При формулиране на мотивите на оспорената заповед е допуснато нарушение на чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР съобразно тълкуването на съюзното законодателство, дадено от Съда на ЕС в решение на Съда на ЕС от 25.05.2023 г. по дело С-608/21 г. 3 То е постановено по повод преюдициално запитване по чл.267 от ДФЕС и съгласно чл.633 от ГПК е задължително за всички съдилища и учреждения в Р България. Разпоредбата на чл.6, § 2 от Директива 2012/13/ЕС гласи, че държавите-членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите, които са арестувани или задържани, са информирани относно основанията за техния арест или задържане, включително за престъпното деяние, в извършването на което са заподозрени или обвинени. Съгласно чл.3, § 1, б.“в“ от същата директива, държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване: правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6. Разпоредбата на чл.3, § 2 от своя страна гласи, че държавите-членки гарантират, че информацията, предвидена в параграф 1, се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение. Съгласно съображение 28-мо от преамбюла на тази директива, на заподозрените лица или на обвиняемите се предоставя незабавно информация относно престъпното деяние, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено, като това става не по-късно от техния първи разпит в наказателното производство от полицията или от друг компетентен орган, без да се нарушава хода на текущи разследвания. Описание на фактите, включително, ако са известни, времето и мястото, свързани с престъпното деяние, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено, както и евентуалната правна квалификация на предполагаемото престъпление, следва да се предоставя с достатъчно подробности, като се отчита стадия, на който се намира наказателното производство, когато подобно описание се дава, за да се гарантира справедливостта на производството и да се позволи ефективно упражняване на правото на защита. Според т.60 от решение по дело С-608/21 г. по описа на СЕС, задължението информацията да се предоставя с необходимите подробности се прилага и в случай на задържане по смисъла на чл.6, § 2 от Директива 2012/13/ЕС. Така с решението си (т.62 и т.63) СЕС приема, че за да се гарантира преследваната с член 6, § 2 от Директива 2012/13 /ЕС цел, на задържаното лице трябва да се предостави цялата необходима информация, за да може то да оспори ефективно законосъобразността на задържането си. По-специално, от една страна, трябва да му се предостави описание на релевантните факти, които са известни на компетентните органи и са свързани с престъплението, в извършването на което лицето е заподозряно или обвинено. Това описание трябва да съдържа — освен известните време и място на настъпване на фактите — формата на участие на съответното лице в това престъпление (т.63). В заключение СЕС е приел, че чл.6, § 2 от Директива 2012/13/ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че изисква основанията за задържането на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, да съдържат цялата необходима информация, за да имат те възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си. Тази информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните органи, сред които фигурират известните време и място на настъпване на фактите, формата на конкретното участие на тези лица в предполагаемото престъпление и дадената неокончателна правна квалификация, като същевременно отчита стадия на наказателното производство, така че да не се вреди на напредването на текущо разследване. Касационната инстанция намира, че в конкретния случай тези изисквания не са спазени. В мотивите на оспорената заповед не са посочени нито времето и мястото на деянието, нито в какво конкретно се изразяват действията на касатора, с които той е попречил на полицейските служители да изпълнят задълженията си, както и кои конкретни техни задължения са останали неизпълнени поради противоправното поведение на задържаното лице. В т.50 от решение по дело С-608/21 г. по описа на СЕС се сочи, че Директива 2012/13 не урежда способите, чрез които информацията, предвидена в член 6 от нея, трябва да бъде съобщена на заподозряното лице или обвиняемия. От друга страна в цитираната по-горе в настоящото изложение разпоредба на чл.3, § 2 от същата директива се казва, че необходимата информация по чл.6 от директивата може да бъде предоставена на задържаното лице устно или писмено. Това следва и от цитираната по-горе практика на ЕСПЧ по чл.5, § 2 от ЕКПЧ. В т.52 от решението на СЕС се посочва, че всъщност само по себе си обстоятелството, че този акт /акта за задържане на лицето/ не съдържа достатъчно информация относно основанията за задържане, не възпрепятства възможността задържаните или арестувани лица да оспорят ефективно законосъобразността на ареста или задържането си, при условие че елементите, съдържащи се в други документи, съставени от компетентните органи и съобщени на тези лица, им позволяват да разберат тези основания, като следва задържаното лице да бъде уведомено възможно най-бързо, а именно до момента на задържането му или в кратък срок след началото на същото за основанията за задържането му, а точният момент на това съобщаване може да бъде определен в зависимост от конкретните обстоятелства около лишаването от свобода (арг. от т.53 и т.54 от решение по дело С-608/21 г. по описа на СЕС). За да приеме, че оспорената пред него заповед за задържане е мотивирана районният съд се е позовал на т.3 от Тълкувателно решение № 16 от 31.III.1975 г., ОСГК, според която не е необходимо мотивите да съвпадат по време издаването на административния акт или отказа и излагането на съображенията, по които административният орган е стигнал до едното или другото разрешение. Възможно е те да предхождат издаването на акта и да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт. Приема се също, че не съществува пречка мотивите да бъдат изложени и допълнително, след издаването на административния акт, стига да се постигат целите, които законодателят е преследвал с изискването за мотивиране на индивидуалните административни актове и отказите за издаване на такива. Целта и в двата случая на допълнително излагане на мотиви е да се позволи на страните своевременно да се запознаят със съображенията, по които е издаден актът, и да организират защитата си срещу него. Във връзка с тълкуването, дадено в цитираното тълкувателно решение, първата съдебна инстанция сочи, че органът, издал процесната заповед, е препратил към съдържанието на изготвената по случая докладна записка рег. № 290р-12495/18.09.2023 г. относно посетен сигнал на ЕЕН 112 в гр. Кубрат, в която изрично е посочено, че касаторът е задържан във връзка с противозаконно пречене на орган на власт да изпълнява служебните си задължения. По делото обаче няма данни, че касаторът е запознат с материалите по преписка № 290ЗМ-283/16.09.2023 г. по описа на РУ – Кубрат с извършена по нея проверка и с мнение за образуване на досъдебно производство за извършено престъпление по смисъла на чл.270, ал.1 от НК от касатора, част от която е цитираната от районния съд докладна записка. Освен това и направеното от контролираната инстанция тълкуване, в частта относно момента, в който могат да бъдат изложени тези допълнителни мотиви, следва да се счита преодоляно по отношение на заповедите за задържане, тъй като в т.1 от диспозитива на решение по дело С-608/21 г. на СЕС изрично се приема, че не се допуска „…тази информация да бъде съобщена на посочените лица само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по съдебен ред, а не в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на същото “. Следователно основанията за задържане на лицето следва да му бъдат съобщение по време на самото задържане или в кратък срок след началото на същото, но в никакъв случай едва след неговото приключване. В случая задържането е продължило от 21: 00 часа на 16.09.2023 г. до 13: 50 часа на 17.09.2023 г., а изготвената докладна записка е от 18.09.2023 г., т.е. след неговото приключване, поради което не е допустимо чрез нея да бъдат допълвани липсващите мотиви на заповедта за задържане. На следващо място, оспорената пред РС - Русе заповед за задържане се явява издадена и в противоречие с материалния закон, доколкото не е налице нито една от хипотезите на чл.72, ал.1, т.1, т.2 или т.4 от ЗМВР. Съображенията за това са следните: В случая в заповедта за задържане (както вече беше посочено, посоченото в същата правно основание е поправено от т.2 на т.1, видно от оригинала на л.11 от АНД № 2038/2023 г. по описа на Районен съд – Русе) е посочено правно основание по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, според която разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Противно на приетото от първата съдебна инстанция, по делото не са налице данни за извършено престъпление по чл.270, ал.1 от НК като основание за задържането на касатора на посоченото в заповедта правно основание по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР. От свидетелските показания на полицейските служители, а и от приобщените към делото писмени доказателства се установява, че след пристигане на полицейските служители на място, С. отказал да представи документ за самоличност като заявил, че не носи лична карта, но казал трите си имена и добавил, че всички го познават и няма нужда да им дава документи. Действията на С. не осъществяват изпълнителното деяние на престъплението по чл.270, ал.1 от НК, тъй като конкретното фактическо поведение не изпълва правната квалификация „противозаконно пречене на орган на власт“, предполагащо активно поведение (действие), чрез което да бъдат създадени различни пречки да се осъществи дадено задължение на орган на властта. В случая бездействието на С. – непредставянето на документ за самоличност, не е създало такава пречка, за да съставлява съставомерно поведение по чл.270, ал.1 от НК, още повече че същият веднага се е представил като е заявил трите си имена. От събраните по делото гласни доказателства става ясно също така, че в питейното заведение са присъствали и други лица, които са познавали касатора и които биха могли да потвърдят неговата самоличност. От друга страна създаването на пречки не се явява достатъчно, за да бъде осъществен съставът на престъплението от обективна страна. Необходимо е „преченето“ като поведение да се отличава с такъв интензитет, който обуславя по-висока степен на обществена опасност на деянието, съставляващо престъпление, в сравнение с кореспондиращото му административно нарушение. За да бъде квалифицирано като престъпление по чл.270, ал.1 от НК „преченето“ трябва да се отличава с по-висока степен на обществена опасност, т.е. да е годно да застраши обществените отношения, засягащи упражняването на правомощията на органа на власт. Както беше посочено, макар и да не е представил документ за самоличност, С. е съобщил трите си имена, в питейното заведение е имало и други лица, от които са били снети писмени обяснения и които са заявили, че познават касатора и са установили неговата самоличност. С. не е оказал съпротива при слагането на белезници, при качването му в полицейския автомобил и отвеждането му в полицейското управление, т.е. касаторът не е осуетил и не е попречил на полицейските служители да изпълнят задълженията си. Именно поради това, че поведението на С. не се отличава с по-висока степен на обществена опасност, с оглед на което и същото да следва да бъде квалифицирано като престъпление по чл.270, ал.1 от НК, на касатора е бил съставен АУАН № 2900000346 от 16.09.2023 г. за извършено административно нарушение по чл.6 от ЗБЛД. При тези данни, макар правното основание по чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР да не е посочено в оспорения пред районния съд акт, не е налице и невъзможност да се установи самоличността на касатора „ в случаите и по начините, посочени в чл. 70 “. Разпоредбата на чл.70, ал.2 от ЗМВР установява алтернативност при методите за установяване самоличността на гражданите, която се изразява чрез използвания съюз „или“ - чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Както беше посочено вече в настоящото изложение, при проверката по постъпилия сигнал на ЕЕН 112 са били снети писмени обяснения от други лица, присъствали в този момент в питейното заведение, които са заявили, че познават С., назовали са го по име, знаели са, че е адвокат и т.н. Несъответен на закона се явява и направеният от районния съд извод, че полицейските служители имат право да разпоредят на касатора да даде проба с техническо средство за установяване употребата на алкохол дори и да няма данни той да е управлявал МПС, само поради това, че състоянието му (при извършване на проверка в питейно заведение) било „видимо нетрезво“. В правната норма на чл.98 от ЗМВР е посочено, че за осъществяване на контрол за спазване на правилата за движение по пътищата полицейските органи могат да използват централизирана електронна система и автоматизирани технически средства. Последните са от вида, посочен в т.65, § 6 от ДР на ЗДвП. Правомощията по чл.165, ал.2, т.9 от ЗДвП за използване от страна на полицейските служители на техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта възникват единствено при данни за управление на МПС. В ЗМВР липсва обща разпоредба, която овластява полицейските органи да използват технически средства за установяване употребата на алкохол спрямо гражданите, дори и извън контекста на управление на МПС, поради което отказът на касатора да изпълни едно очевидно незаконно, до степен на нищожност, разпореждане на полицейския орган, не се субсумира под нормата на чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР, нито пък представлява престъпление по чл.270, ал.1 от НК, за да има данни за извършено такова по смисъла на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР. Действията на проверяваното лице, които евентуално биха се субсумирали под този престъпен състав, следва да се разграничават от една страна от административното нарушение по чл.175, ал.1, т.3 от ЗДвП, а от друга и от упражняването на правото в случаите на управление на МПС водачът да откаже да бъде изпробван с техническо средство или да даде кръв за изследване с произтичащите от това последици, изразяващи се в налагане на административно наказание по чл.174, ал.3 от ЗДвП, както и в налагане на ПАМ на основание чл.171, т.1, б.“б“ и т.2а, б.“б“ от ЗДвП. Но дори и в хипотеза на управление на МПС, евентуален отказ на водач да даде проба с техническо средство за установяване на употребата на алкохол, само по себе си, не създава пречки пред полицейските органи да изпълнят задълженията си, тъй като отказът е признато от закона право, с произтичащите от него неблагоприятни последици – носене на административнонаказателна отговорност и прилагане на ПАМ по чл.171, т.1, б.“б“ и т.2а, б.“б“ от ЗДвП ( за разграничение между поведението, субсумиращо се под състава на престъплението по чл.270, ал.1 от НК, от една страна, и отказа на водача да бъде изпробван за употреба на алкохол, от друга, вж. напр. решение № 355 от 12.10.2023 г. на ВКС по н. д. № 666/2023 г., II н. о., НК). Следователно отказът на касатора да бъде изпробван за употребата на алкохол, в контекста на липсата на всякакви данни за управление на МПС, както и неносенето на документ за самоличност, при положение, че С. е съобщил трите си имена на полицейските служители, а в заведението са се намирали лица с установена самоличност съгласно чл.70, ал.2 от ЗМВР, които го познават достатъчно добре и биха могли да го различат от неговия брат-близнак К. Ю. С., не може да бъде подведен нито под правното основание, посочено в оспорената заповед – чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, нито под хипотезите на чл.72, ал.1, т.2 и т.4 от ЗМВР. Изложените съображения дават основание на касационната инстанция да приеме, че в настоящия случай са налице твърдяните от касатора пороци на първоинстанционното решение. Същото е неправилно, постановени при наличието на касационното основание по чл.209, т.3 от АПК и като такова следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че оспорената заповед за задържане е незаконосъобразен административен акт и следва да бъде отменена. Предвид изхода на делото и на основание чл.143, ал.1, вр.чл.228 от АПК, искането на жалбоподателя за присъждане на направените разноски следва да бъде уважено. Същите са в размер на 70 лева – държавна такса за касационно обжалване (л.5 от делото). Разноските, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъдат възложени в тежест на ОД на МВР – Разград, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР. С оглед изхода на делото основателно се явява и искането на адв.С. М. от АК - Русе за присъждане на възнаграждение за оказаната, на основание чл.38, ал.1, т.3, пр.последно от ЗА, безплатна адвокатска помощ на жалбоподателя в настоящото производство, видно и от съдържанието на представения по делото договор за правна защита и съдействие № 0029284 от 09.10.2024 г. (л.19, гръб от делото), както и за тази по АНД № 2038/2023 г. по описа на РС – Русе, оказана от адв.Я. П. (вж. договор за правна защита и съдействие от 28.11.2023 г. на л.54 от АНД № 2038/2023 г. по описа на РС – Русе). Съдът, като съобрази правната и фактическа сложност на делото и процесуалните усилия на всеки от двамата адвокати в защитата пред съответната инстанция, определя възнаграждението на адв.Я. П. в размер на 500 лева, а това на адв.М. на 200 лева. При определянето на този размер, с оглед задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено с решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът не е обвързан от минималния размер на възнагражденията, предвиден в чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, към която наредба препраща чл.38, ал.2 от ЗА. Възнагражденията за безплатно оказаната адвокатска помощ, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, също следва да бъдат възложени в тежест на ОД на МВР – Разград, която, както беше посочено, има качеството на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР. Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.2, вр. чл.222, ал.1 от АПК, съдът