Решение № 6404 от 26.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11191/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивната жалба подадена от Л. Ф. К. срещу решение № 11627/13.036.2024г. постановено по гр.д. № 3352/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав поправено с решение № 16063/23.08.20124г. по реда на чл.247 от ГПК, с което е отхвърлен предявения от него срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 предл.1 от ЗОДОВ за сумата над 2000, 00 лв. до претендирания размер от 18 000, 00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди за неоснователно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда. В жалбата се твърди, че първинстанционното решение е постановено при непълна и неправилна преценка на събраните по делото доказателства, съответно незаконосъобразни изводи за силата и интензивността на негативните емоции, преживяни от ищеца с оглед неговите личностни качества и емоционалност за продължителен период от време и е нарушил принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което искът да бъде уважен в предявения му размер. От насрещната страна по жалбата ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не е депозиран писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, при наличие на правен интерес, поради което и следва да бъде разгледана по същество. С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, както и за допустимо в обжалваната му част. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Районният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.2 ал.1 т.3 предл.1 от ЗОДОВ за сумата от 20 000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно повдигнато и подържано обвинение за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 НК, приключило с оправдателна присъда от 07.04.2023 г. по НОХД № 1468/2018 по описа на СРС, НО, 15 с-в, влязла в сила на 25.04.2023 г., ведно със законна лихва от влизане в сила на оправдателната присъда – 25.04.2023 г. до окончателното плащане на сумата. Решението в частта, с което искът е уважен за сумата от 2000, 00 лв., като необжалвано от страните, е влязло в законна сила. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Съобразявайки горното, съдът приема, че не е предмет на установяване във въззивното производство, неспорната между страните и установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка, част от която обявена като безспорна и ненуждаеща се от доказване в отношенията между страните с доклада по делото и на основание чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК, а именно: досъдебно производство № 230 ЗМК 2800/2017 г. по описа на 06 РУ – СДВР (пр.пр. № НСН 42075/17 г. по описа на СРП) е образувано на 26.09.2017 г. срещу Л. Ф. К. за извършено престъпление по чл. 214, ал. 1 НК; с постановление от 23.10.2017 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК и с което е задържан под стража за срок от 72 часа; на 25.10.2017 г. е проведен разпит на обвиняемия; с постановление от 23.10.2017 г. е наложена на обвиняемия К. забрана за напускане пределите на страната; с постановление от 27.10.2017 г. е взета спрямо обвиняемия К. мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 300 лева; с протокол от 10.11.2017 г. му е предявено разследването в присъствието на защитник; н 23.01.2018г. е внесен обвинителен акт в СРС на 23.01.2018 г., въз основа на който е образувано нохд № 1468/2018 по описа на СРС, НО, 15 с-в; с разпореждане от 27.02.2018 г. е насрочено делото за разглеждане в открито съдебно заседание за 17.04.2018 г.; проведени са 22 съдебни заседания /едно от насрочените е непроведено и отсрочено за друга дата поради пандемичната Ковид-19 обстановка – това на 15.04.2020г. – л.63 от нохд/, като две по причина – нередовно призоваване на подсъдимия К. – на 10.02.2021г. и поради неявяване на подсъдимия – 20.09.2021г.; в последното съдебно заседание - на 07.04.2023 г. е постановена присъда, с която подсъдимият Л. К. е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото обвинение; присъдата е влязла в законна сила на 25.04.2023 г. От нохд № 1468/2018 по описа на СРС, НО, 15 състав, приложено към настоящото производство, се установява, че с определение от 22.05.2024 г. нохд № 1468/2018 по описа на СРС, НО, 15 състав по е отменена мярката за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“, не както е посочил първоинстанционният съд – на 22.05.2023г. За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на неимуществените вреди, причинени му от орган на прокуратурата на Република България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, е необходимо при условията на пълно и главно доказване ищецът да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: 1. на ищеца да му е повдигнато обвинение от прокуратурата на Република България за извършено от него престъпление; .2 съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3. подсъдимият/ищец/ да е претърпял неимуществени вреди и 4. причинените неимуществени вреди да са необходима, закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение и причинения вредоносен резултат. От изложеното дотук съдът приема, че са налице първите две от посочените по-горе предпоставки за уважаване на иска по чл. 2 ал. 1 т. 2 предл. 1 ЗОДОВ. За да бъде ангажирана отговорността на ответника, следва да бъде установено и наличието на причинна връзка между вредите, чието обезщетяване се претендира и обвинението, за което е бил оправдан. Неимуществените вреди представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, поради което обезщетението е заместващо, а не компенсаторно, и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Съдът следва да съобрази: продължителността на незаконното наказателно преследване (дали с оглед на сложността на разследването, броя на обвиняемите и необходимите процесуални следствени действия, този срок е разумен по смисъла на чл. 6 ал. 1 ЕКПЧ); тежестта на престъплението, за чието извършване е повдигнато незаконното обвинение; вида, тежестта и продължителността на взетата мярка на процесуална принуда – мярката за неотклонение; дали наказателното производство е било прекратено или незаконно обвиненият е бил признат за виновен в предходни съдебни инстанции; дали незаконното обвинение е в причинно-следствена връзка с влошаване на здравословното и психическото състояние на ищеца, с ограничаване на неговите трудови, политически и социални права; общата икономическа среда и стандарта на живот в страната към периода на уврежданията на пострадалия; дали наказателното дело е медийно отразено, вкл. с посочване на подсъдимия; съпричиняването на вредоносния резултат от противоправното поведение на незаконно обвинения, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда както и всички останали релевантни обстоятелства. /решение №9/27.02.2020г. по гр.д. № 2614/2019г. на III г.о. на ВКС/ Необходимо е всеки един от тези факти да се анализира и да се посочи какво е неговото конкретно значение при определяне на заместващото обезщетение - в насока за увеличаването или за намаляването му. Както е възприето и в Решение № 113 от 17.09.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1603/2017 г., IV г. о., ГК, нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. При наличие на хипотезата на чл. 2 ал. 1 т. 3 пр. 1 ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Неоснователни са доводите на въззиваемата страна, релевирани в отговора на исковата молба, за ограничаване на отговорността му, предвид това че Прокуратурата на Република България няма ръководна роля в съдебната фаза на наказателния процес. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 г., постановено по тълк.дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, отговорността за обезщетяване на вреди, причинени от правораздавателна дейност, се носи от Държавата, а прокуратурата е единствено неин процесуален субституент в исковото производство за защита на това право. Правилото за пълно обезщетяване на всички вреди не се предпоставя от вина на органите, осъществили правозащитната дейност, а отговорността на държавата е обективна. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в наказателния процес арг. и от чл. 4, предл. последно ЗОДОВ. За установяване естеството и размера на търпените от ищеца неимуществени вреди по делото в хода на производството пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Р.С.–майка на ищеца, която е живяла с ищеца през процесния период, чийто показания преценени по реда на чл.172 от ГПК настоящият състав кредитира, доколкото същите напълно кореспондират с писмените доказателства по делото – относно хронология и вида на престъплението, за което е обвинен и наложените мерки за процесуална принуда, забраняващи на ищеца да напуска пределите на страната, както и с електронна справка за съдимост – л.16-21 от делото на СРС, от която се установява, че с присъда по нохд № 9099/2022г. е осъден за извършено престъпление по чл.198 ал.1 от ГПК извършено на 14.07.2021г. с наложено наказание „лишаване от свобода“.Свидетелят, която има непосредствени впечатления от състоянието на ищеца, в периода, в който не е бил в местата за изтърпяване на наложени мярка за неотклонение задържане под стража /л.189 от нохд № 1468/2018 по описа на СРС, НО, 15 състав / и наказание „лишаване от свобода“, установява, че синът й преживял негативни емоции, от весел и обграден с приятели човек, имащ социален живот и обичащ забавления, станал затворен, нежелаещ да общува и да излиза, страдал от невъзможността да вижда семейството си и най – вече децата си, които били в Германия, поради забраната да напуска пределите на страната. Съдът приема за достоверни показанията на свидетелката, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства, в частта, с която се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че ищецът е бил притеснен от провежданата срещу него наказателна репресия, доколкото са вътрешно непротиворечиви, житейски логични и отразяват непосредствените субективни възприятия за последиците върху психичното и здравословното състояние на ищеца по време на наказателния процес т.е. същите са преки такива. Обвинението, по което ищецът е оправдан, е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93 т.7 от НК, тъй като предвиденото наказание до шест години „лишаване от свобода“. Периодът от време от повдигане и поддържане на обвинението срещу ищеца- до влизане в сила на оправдателното решение излиза извън рамките на понятието за разумен срок, съобразно разпоредбата на чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и при прилагане критериите за преценка на разумност - фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните органи и поведението на самия носител на правото отнесени към конкретиката на наказателното производство срещу ищеца – обща продължителност на наказателното производство 5 години и 7 месеца, от които 4 месеца съдебно производство и 5г. и 3м.– в съдебна фаза, 22 заседания, смяна на три съдебни състава и връщане на делото на фаза разпоредително заседание, приключило само и единствено на първа инстанция, като през целия период от време ищецът е преживявал възможността да му бъде наложено най-тежкото наказание свързано с най-интензивно ограничаване на основните му права, а именно лишаване от свобода до 6 години. Периодът се явява дълъг с оглед фактическа и правна сложност на делото, поради което изводът е, че по наказателното дело е било нарушено правото на ищеца по чл. 6 пар. 1 КЗПЧОС за решаване на делото в разумен срок. Съдът съобразява и обстоятелства, че присъдата е постановена на първа инстанция, съответно не е имало обжалване и постановявана присъда в обратен смисъл от въззивна инстанция, както и че до момента на привличането му като обвиняем, ищецът е имал множество предходни осъждания, а паралелно в хода на наказателното дело, по което е постановена оправдателната присъда е водено и друго наказателно производство за престъпление извършено след повдигане на обвинение по нохд №1468/2018г. по описа на СРС, НО, 15 състав и по което друго наказателно производство спрямо ищеца са взети мярка „задържане под стража“ и наложено наказание „лишаване от свобода“ т.е. несъмнено описаното емоционално и психично състояние на ищеца е резултат не само от проведеното наказателно преследване по обвинението, за което същия е оправдан с присъдата по горецитираното наказателно дело, но и вследствие на воденото и друго наказателно производство вкл. и изтърпяване наказание „лишаване от свобода“, които наложени мерки за процесуална принуда и съответно наказание по същия начин и в същата степен и при съвпадащи времеви периоди ограничават възможността за свободно придвижване извън територията на страната. На следващо място, воденото срещу ищеца наказателно производство не е получило обществен отзвук, ищецът не е публична личност, дори няма събрани доказателства да е станало достояние на близкия му приятелски кръг или трудов колектив. Няма данни и доказателства по делото, че именно воденото срещу ищеца наказателно производство, приключило с оправдателната присъда е причина за фактическа раздяла с децата му или влошаване на отношенията с тях. Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разрешения, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2 ал.1 т.3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Всичко гореизложено, води до извода, че обезщетение в размер под 3000, 00 лв. не би възмездило претърпените от ищеца емоционални неудобства във връзка с воденото наказателно производство срещу него и от които 2000, 00 лв. - представляват обезщетение за претърпените неимуществени вреди от нарушаване на правото по чл. 6 § 1 КЗПЧОС. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените от ищеца болки и страдания, на вида на упражнената процесуална принуда и удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страна обществено – икономически условия на живот към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото и личността на ищеца, съответно липсата на трайни негативни последици за психичното и физическото му състояние респективно неполучените материални блага и засегнати правни интереси и очаквания. С оглед изложените мотиви, решението на първоинстанционният съд следва да се отмени за в частта, с което е отхвърлен иска за разликата над 2000, 00 лв. до размера от 3000, 00 лв. и същия уважен, съответно потвърдено в останалата обжалвана част. По разноските Въззивникът е направил своевременно искане за присъждане на разноски във въззивното производство, каквито се дължат на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК с оглед основателната част от жалбата. Както е прието в определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т.о., определение № 77/24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т.о., , определение № 60173 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2021 г., I г. о., определение № 404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, I V г.о./, която практика настоящият състав споделя, за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 Закона за адвокатурата пред съответната инстанция е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38 ал. 1 Закона за адвокатурата, без да е необходимо да се ангажират доказателства за последното. Видно от представения в във въззивното производство договор правна помощ и съдействие от 26.06.2024г, горното условие е изпълнено, като въззивника и адв.Г. изрично са договорили, че процесуалното представителство се предоставя по реда на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. Съдебният състав съобразява обстоятелството, че правилото регламентиращо отговорността за разноски за възнаграждение за един адвокат - чл. 78 от ГПК касае действително направените от страната разноски, а не бъдещи или уговорени такива. При осъществено безплатно процесуално представителство по реда на чл.38 ал.1 от ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар т.е. направен от страната разход, който да бъде заплатен от насрещната страна. Именно поради това адвокатското възнаграждение се присъжда в полза на осъществилия безплатно процесуално представителство адвокат в размер, опреден от съда по реда на чл. 38 ал.2 от ЗАдв., като същия не е обвързан от претендирания размер от адвоката в представен от него списък по чл.80 от ГПК. /съответно претендирания от адвоката не подлежи на намаляване поради прекомерност на основание чл.78 ал.5 от ГПК/. Съдът приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като следва да съобрази разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/, като при определяне на адвокатското възнаграждение се ръководи от разпоредбата на чл.3 от ГПК, задължаваща участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, респективно – задължение на съда да не допуска злоупотреба с такива, както и с принципа за справедливост и съответност, при съобразяване на завишената фактическа и правна сложност на делото, извършените от пълномощника процесуални действия, както и необходимостта от правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, счита че следва да бъде определено възнаграждение в размер на 300, 00 лв., което следва да бъде заплатено от ответника Прокуратурата на Република България. Така мотивиран, Софийски градски съд