Решение № 642 от 22.1.2025 г. на Административен съд - Бургас по дело № 2180/2024 г.

Производството е по чл. 145 и следващите от АПК във връзка чл. 10 ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба на И. Р., гражданка на Република Казахстан, притежаваща разрешение за постоянно пребиваване № 701279239 от 06.07.2023 година с адрес община Несебър, [населено място], [улица], ет. 2, ап. 14, в качеството на майка и законен представител на малолетната А. Р. Г. – гражданка на Република Казахстан, родена на [дата]година в [населено място], Казахстан, притежаваща разрешение за постоянно пребиваване № 701300343 от 24.10.2023 година, със съдебен адрес – [населено място], [улица], етаж 2, чрез адвокат П. Ч. от Адвокатска колегия – Бургас, против заповед № ЗСПД/Д-А-П/5052/10.10.2024 година на директора на дирекция „Социално подпомагане” – Поморие (ДСП). С оспорения акт на жалбоподателя е отказано отпускане на еднократна месечна помощ за едно дете – еднократна помощ за ученици, записани в осми клас по чл. 10б ал. 1 от ЗСПД. В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност на отказа. Твърди се, че детето А. Г. живее в Република България от 2018 година и – заедно с майка си - е с разрешено от българските власти постоянно пребиваване в страната. Сочи се, че детето е учило в българско основно училище, а към момента е ученичка в немската езикова гимназия в [населено място]. Цитира се чл. 10б ал. 1 от ЗСПД и се съпоставя с текстовете на чл. 26 ал. 2, чл. 47 ал. 1 и чл. 51 от Конституцията, както и с разпоредбата на чл. 3 ал. 1 от ЗЧРБ, а от тези норми и от нормите на чл. 2, чл. 3 § 1 и чл. 27 § 1 от Конвенцията за правата на детето (Конвенцията) се прави извод, за незаконосъобразност на акта поради противоречието му с разпоредби в международен договор, по който България е страна. Иска се отмяна на заповедта. Претендират се разноски. В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуален представител, поддържа жалбата. Ответникът, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Представя административната преписка. Иска жалбата да бъде отхвърлена. Прави искане претендираното адвокатско възнаграждение от името на жалбоподателя да бъде намалено, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа страна приема следното. На 03.10.2024 година И. Р. подала до директора на дирекция „Социално подпомагане" – Поморие заявление - декларация за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в осми клас по чл. 10б от ЗСПД, за дъщеря си А. Г.. В заявлението тя посочила, че е гражданка на Казахстан, има регистриран постоянен адрес в България, [семейно положение] е, като съпругът също е с казахстанско гражданство (и с разрешено временно пребиваване на територията на страната), че такова гражданство има и детето, както и че двете (Резванова и Галлиуллина) са с постоянно разрешение за пребиваване на територията на Република България. Към заявлението си Резванова приложила служебна бележка, издадена от Немска езикова гимназия „Гьоте“ - Бургас, според което А. Г. е записана като ученичка в осми клас за учебната 2024/2025 година. Върху заявлението, на 03.10.2024 година, длъжностно лице от ДСП - Поморие вписала мотиви за отказ за отпускане на еднократната помощ: „Не отговаря на условията на чл. 3 т. 5 от ЗСПД. Няма сключена спогодба за изплащане на семейни помощи за деца." Становището било съгласувано от началника на отдел „Социална закрила" в ДСП - Поморие на 10.10.2024 година. На същата дата по заявлението началникът на отдел „Социална закрила" в ДСП – Поморие извършила предварителен контрол за законосъобразност преди вземане на решение за предоставяне на социална подкрепа. Според листа за извършен предварителен контрол, заявлението с направеното искане съответства на нормативната уредба, като са спазени нормативно регламентираните срокове. На 10.10.2024 година директорът на дирекция „Социално подпомагане" - Поморие издал заповед № ЗСПД/Д-А-П/5052, с която отказал на отпускане на еднократна помощ за А. Г. по чл. 10б от ЗСПД като се позовал на разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и обстоятелството, че между Република България и Република Казахстан няма сключена спогодба в областта на семейното подпомагане. По делото са представени и приети, без оспорване, доказателства – заверени копия от документи, удостоверяващи, че А. Г. е със статус на постоянно пребиваващ по смисъла на ЗЧРБ, че е завършила основното си образование в Република България, както и че е записана като ученичка в немската езикова гимназия в [населено място]. При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи. Съобразно разпоредбата на чл. 168 ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. Заповедта е издадена от компетентен орган – чл. 10 ал. 4 от ЗСПД, в установената форма, при спазване на съответните процесуалните правила в административното производство, но в противоречие с приложимите материалноправни разпоредби. С разпоредбата на чл. 51 ал. 1 от Конституцията е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане. А разпоредбата на чл. 26 ал. 2 от Конституцията предвижда, че чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които КРБ и законите изискват българско гражданство. Кръгът от лицата с право на семейни помощи за деца е очертан с нормата на чл. 3 от ЗСПД, като по отношение на семействата на чужди граждани е въведено с т. 5 на същата норма изискване да пребивават постоянно и да отглеждат децата си в страната, както и получаването на такива помощи да е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. С нормата на чл. 10б от ЗСПД е предвидено отпускане на еднократна помощ за покриване на част от разходите в началото на учебната година на семействата, чиито деца са записани в осми клас на училище, при условие, че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Д. А. Г. е записано в осми клас за учебната 2024/2025 година, живее постоянно в страната и не е настанено за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. При това положение следва да се приеме, че са налице материалноправните предпоставки да бъде отпусната еднократна помощ по чл. 10б от ЗСПД за покриване част от разходите в началото на учебната година на малолетната А. Г.. Спорно по делото е приложението на чл. 3 т. 5 от ЗСПД, на което се позовава административния орган. Тази норма сочи, че право на семейни помощи за деца имат бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. В случая е прието, че семейството на Галиуллина няма право на семейни помощи, защото членовете му са граждани на Република Казахстан, с която Република България няма сключена спогодба в областта на социалното подпомагане. Тази теза не може да бъде споделена. Според чл. 47 ал. 1 от Конституцията, отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. С разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията е прогласено правото на гражданите на социално подпомагане. Чл. 26, ал. 2 Конституцията сочи, че чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Аналогично на последната норма решение дава и разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗЧРБ. Според нея, чужденците в Република България имат всички права и задължения според българските закони и ратифицираните международни договори, по които Република България е страна, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство. От цитираните норми съдът прави извод, че е налице „друг закон“ по смисъла на чл. 3 т. 5 от ЗСПД, който гарантира правата на чужденците в Република България, включително тези за социално подпомагане. ЗСПД не предвижда предоставянето на семейни помощи само за лица, които имат българско гражданство. Поради това, след като А. Г. и нейната майка (и законен представител) И. Р. имат разрешение за постоянно пребиваване по смисъла на ЗЧРБ, то по отношение на тях посоченото правилото на чл. 3, ал. 1 от ЗЧРБ е приложимо. ЗЧРБ е специален по отношение на ЗСПД, тъй като регламентира правата и задълженията на група лица по определен, отделен признак - лица с чуждо гражданство и такива без гражданство. Отделно от изложеното, в случая приложение следва да намери и Конвенцията (ратифицирана от Република България през 1991 година). Според чл. 2 от Конвенцията, която по силата на чл. 5 ал. 4 от Конституцията е част от вътрешното право на страната и има предимство спрямо останалите норми от вътрешното законодателство, които противоречат, държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Разпоредбата на чл. 3 § 1 от Конвенцията регламентира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 на същия текст, държавите – страни по Конвенцията, се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки. Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27 § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. В този контекст следва да се тълкуват и разпоредбите на Закона са семейните помощи за деца. Те целят именно подпомагане на родителите при реализиране на правото на жизнен стандарт на детето, чрез предоставяне на материална помощ. Както вече бе посочено, Конвенцията забранява каквато и да е дискриминация на детето въз основа на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален, етнически или социалнен произход, имуществено състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници, какъвто подход в случая е използван по признака гражданство. Поради това, липсата на сключена спогодба между Република Казахстан и Република България в областта на социалното подпомагане не може да бъде пречка за предоставяне на еднократна семейна помощ, при положение, че са налице предпоставките за това, регламентирани в чл. 10б от ЗСПД, по отношение на детето на жалбоподателката. По изложените съображения, съдът приема, че заповед № ЗСПД/Д-А-П/5052/10.10.2024 година на директора на дирекция „Социално подпомагане” – Поморие, следва да бъде отменена като незаконосъобразна. При положение, че произнасянето е от компетентността на административния орган, следва преписката да му бъде върната за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени с настоящото решение. На ответника следва да бъде определен седемдневен срок за новото произнасяне – считано от датата на връчване на настоящото решение. В хода на производството жалбоподателят е представлявана от адвокат Ч. от Адвокатска колегия – Бургас. Представено е доказателство за заплатена държавна такса в размер на 10 лева, за разглеждане на спора по същество, както и за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева - по договор за правна защита и съдействие от 22.11.2024 година. Заплатеното адвокатско възнаграждение е на предвидения минимум, затова възражението на ответника относно размера му е неоснователно и следва да се отхвърли. Така Агенцията за социално подпомагане – юридическото лице, разпределител на бюджетни средства, в чиято структура е органът ответник – следва да заплати на жалбоподателя разноски в общ размер 510 (петстотин и десет) лева. По изложените съображения, на основание чл. 172 от АПК, съдът