Решение № 10068 от 8.10.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1551/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от АПК във връзка с чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по жалба вх. № 10318/19.07.2024г. на Ж. М., ЛНЧ 1005164940, чрез адвокат Е. К., против Заповед № 365з-4848/21.06.2024 г., издадена от Директора на ОД на МВР Варна, с която на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка „Връщане до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, като връщането да се осъществи до страната на произход на лицето – Армения. На осн. чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен срок от 30 дни, в който жалбоподателят трябва да изпълни доброволно задължението за връщане. Изложени са доводи, че заповедта е издадена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в това, че: при налагане на ПАМ административният орган не е събрал необходимите доказателства и не е извършил анализ на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Сочи, че за прилагане на процесната принудителна административна мярка не е достатъчно да е изтекъл разрешеният срок за пребиваване. Следва административният орган да отчете семейното положение и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето, като се позовава на съдебна практика на Върховния административен съд. Пояснява, че българското законодателство е транспонирало Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г., в който смисъл са цитираните разпоредби. Твърди, че при правилно установена фактическа обстановка, административният орган е стигнал до погрешни изводи. Излага съображения, че заповедта е издадена в нарушение на материалния закон, както и че наложената мярка е несъразмерна предвид разпоредбата на чл. 6 от АПК и чл. 8 от ЕКПЧОС. Позовавайки се на чл.2, вр. чл.1, ал.2 от ЗЧРБ и Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г., сочи че бащата на български гражданин има права като европейски гражданин, въпреки че е гражданин на трета държава. Моли за отмяна на оспорената заповед и претендира присъждане на съдебни разноски. Ответникът, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Г. оспорва жалбата. Счита процесната заповед за правилна и законосъобразна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът, след като обсъди доказателствата по делото, доводите на страните и след преценка на законосъобразността и обосноваността на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа страна следното: На 15.04.2024 г. в сектор „Миграция“ при ОД на МВР Варна се е явил Ж. М., за което му е бил съставен акт за установено административно нарушение №139 от служител на сектора, за нарушение на чл.34 от ЗЧРБ. На основание издадения АУАН, срещу М е било издадено наказателно постановление №МВн-139/15.04.2024 г. на основание чл.48, ал.1, т.3 ЗЧРБ. С Решение №1038444/30.10.2023 г. на директора на ОД на МВР Варна, на М е разрешено продължително да пребивава в Република България до 19.01.2024 г., съобразно чл.24, ал.1, т.7 от ЗЧРБ, като финансово осигурен родител на български гражданин. С Уведомление УРИ125560-2930/31.05.2024 г. Началник сектор „Миграция“ е уведомил жалбоподателя, че на 31.05.2024 г. е започнало производство по издаване на индивидуален административен акт – Заповед за налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ – „Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ на основание чл.41, т.2 ЗЧРБ. Указана е възможността на жалбоподателя на основание чл. 34, ал. 3 от АПК в тридневен срок от датата на връчване на уведомлението да направи писмени искания и възражения. Уведомлението е връчено по реда на чл.18а, ал.7 от АПК, за което е била изготвена Докладна записка УРИ12556р-1261/06.06.2024 г. на ПИ в Сектор „Миграция“. От приложените към административната преписка писмено сведение рег. № УРИ 125560-3078/11.06.2024г. и предложение с рег. № 365р-35506/21.06.2024г. се установява, че жалбоподателят е роден в Република Армения на 20.11.1994г. и че е влязъл в Република България с родителите си през 1999г., завършил е основно образование в ОУ „Св.Св. К. и М.“ [населено място] и Техникума по селско стопанство в [населено място], където завършва средното си образование. Работи в КРЗ „Одесос“ Варна, като бояджия и бластьор. Заявява, че най-близките му роднини – майка, брат и сестра са в България, а в Армения няма роднини. За периода от 2014 г. до 2024 г. е живял на семейни начала с И. Г. И., от която има син – П. Ж. М.. В момента живее в [населено място], ул. „Украйна“••••. След приключване на проверката Началник сектор „Миграция“ при ОД на МВР–Варна е изготвил Предложение УРИ 365р-35506/21.06.2024 г. до Директора на ОД на МВР Варна, да бъде наложена принудителна административна мярка на основание чл.41, т.2 от ЗЧРБ „Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ спрямо Ж. М. роден на [дата]., гражданство Армения, ЛНЧ ••••••••. В мотивите на предложението е обсъдено, че М многократно е кандидатствал за бежански статут пред Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. С Решение №1038444/30.10.2023 г. на Директора на ОД на МВР-Варна на М е разрешен срок на продължително пребиваване до 19.01.2024 г. Прието било, че лицето пребивава в Република България от 21.06.1999 г., в дееспособна възраст е и не попада в категорията уязвими лица, не е установено наличие на производство по ЗУБ спрямо М, както и последваща молба за пребиваване. Позовавайки се на писмено сведения УРИ 125560-3078 от 11.06.2024 г. Началника на сектор „Миграция“ е приел, че М е прекъснал съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата си по произход Армения. При извършена справка в АИС „Граничен контрол“ е установено, че М е напуснал страната на 26.07.2020 г. и се е върнал обратно на 01.09.2021 г., което е период от 13 месеца, за който период е живял в родината си. След справка в АИС „Издирвателна дейност и НМАП“ Н.ШИС ІІ наличната информация за лицето е, че срещу него е било издадено наказателно постановление №МВн-34/07.02.2023 г. на основание чл.48, ал.1, т.3 ЗЧРБ и наказателно постановление №МВн-139/15.04.2024 г. Направено е предложение да бъде наложена принудителна административна мярка „връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. Предложението е утвърдено от Директора на ОД на МВР–Варна на 21.06.2024 г., след което последният е издал и оспорения административен акт. Предвид установената фактическа обстановка и след като в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът приема от правна страна следното: Жалбата е процесуално допустима. Подадена е в предвидения в чл.149, ал.1 от АПК срок, от надлежна страна, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, пред местно компетентния административен съд. При извършена служебна проверка относно законосъобразността на оспорената заповед на основанията по чл. 146 АПК, съдът намира, че административният акт е издаден от компетентен орган - Директора на ОД на МВР-Варна. Връщането до страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна е принудителна административна мярка по чл. 39а ал.1 т. 2 от ЗЧРБ. Съгласно чл. 44 ал. 1 от ЗЧРБ, принудителните административни мерки се налагат със заповед на посочените в правната норма длъжностни лица, сред които са и директорите на Областните дирекции на МВР. Съгласно разпоредбата на чл.44, ал.2 ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Оспорената заповед е издадена при пълна липса на мотиви, което не дава възможност на съда да упражни контрол за нейната законосъобразност и е основание по чл. 146, ал. 2 от АПК за отмяната. Неизпълнението на изискването за мотивиране води до формална незаконосъобразност на акта. В случая от съдържанието на заповедта, както и от административната преписка не може да се направи извод за това, кои са фактическите основания за издаването. Съгласно разпоредбата на чл. 41, т. 4 ЗЧРБ принудителна административна мярка „връщане в страната на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“ се прилага, когато по отношение на чужденеца има влязло в сила решение за отказ, прекратяване или отнемане на международна закрила или убежище или по отношение на когото производството по Закона за убежището и бежанците е прекратено с влязло в сила решение, освен ако прекратяването е постановено спрямо чужденец, за когото има решение за обратно приемане в Република България и производството не е било възобновявано. Видно от посочената норма, една от предпоставките за налагане на процесната мярка е по отношение на лицето да има влязло в сила решение за отказ от предоставяне на международна закрила по реда на Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/. В настоящото производство не е спорно, че по отношение на адресата на заповедта тази предпоставка е налице. С Решение №1346/20.08.2013 г. на Председателя на ДАБ е отказано предоставяне на закрила на М. Решението на Председателя на ДАБ е било обжалвано, но Административен съд София – град е отхвърлил жалбата, като решението е влязло в законна сила на 30.03.2015 г. С Решение №144/02.02.2016 г. на зам.-председателя на ДАБ е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на чужденец, във връзка с молба вх. №525/09.11.2015 г. Решението е било оспорено пред Административен съд София-град, който е отхвърлил жалбата. Решението е оставено в сила от Върховния административен съд. Съгласно разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ се явява обща спрямо тази на чл. 41, т. 4 от същия закон, както и към всяка една принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ. Тъй като общите правни норми пораждат правно действие за всички случаи, които имат определени родови белези, административният орган е следвало да съобрази предпоставките, предвидени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, при издаване на процесната заповед. При постановяване на оспорената заповед компетентният орган не е отчел всички предпоставки, предвидени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. В предложение № 365р-35506/21.06.2024г. за издаване на оспорената заповед са обсъдени само част от обстоятелствата, които е необходимо да бъдат съобразени преди прилагане на мярката. Относими обстоятелства са и безспорно установените: М е финансово осигурен родител на български гражданин, неговата трудова заетост, както и продължителността на пребиваването му в държавата. Тези обстоятелства бланкетно са изброени, без да е извършена преценка дали с издаването на акта същите няма да бъдат засегнати в недопустима степен, като само тогава може да се прецени дали е приложена пропорционална мярка по смисъла на чл. 2, § 3 от протокол 4 към ЕКПЧ. В Предложението на Началник сектор „Миграция“ към ОД на МВР-Варна са изложени факти, че лицето пребивава от 25 г. в Република България, позовавайки се на писмено сведение УРИ 125560-3078/11.06.2024 г. М е прекъснал съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата си по произход – Армения. Въпреки твърденията на жалбоподателя след справка в АИС „Граничен контрол“ административният орган е установил, че е напуснал Република България на 26.07.2020 г. и се е върнал обратно на 01.09.2021 г., което е период от 13 месеца. Тази фактическа обстановка е възприета от Директора на ОД на МВР Варна за налагане на процесната принудителна административна мярка, но не са обсъдени последиците от тези факти, липсват изводи как продължителния престой на лицето и липсата/наличието на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход ще се отрази на М, при налагане на процесната принудителна административна мярка. Именно наличието на продължително пребиваване в страната – 25 г. може да обоснове отсъствие на предпоставки за прилагане на процесната мярка, но предвид липсата на мотиви в оспорената заповед, съдът е в невъзможност да извърши проверка на акта. В писмено сведение УРИ №125560-3078/11.06.2024 г. на М до Началника на сектор „Миграция“ при ОД на МВР-Варна, лицето посочва, че няма никакви роднини в Армения, като допълва, че леля му е в САЩ, а вуйчо му живее във Владивосток, Руска федерация. Тези факти не са обсъдени, не са проверени, единствено в предложението е „направен извод“, че предвид престоя на М от 13 месеца в Армения, то са налице предпоставки за прилагане на процесната мярка. В мотивите на предложението на Началник сектор „Миграция“ към ОД на МВР-Варна са изложени факти, че М е извършил престъпление по НК, които присъди са кумулирани и на основание чл.23, ал.1 от НК му е наложено най-тежкото от определените му наказания – „лишаване от право на свобода“ за срок от седем месеца, което на основание чл.66, ал.1 от НК се отлага с изпитателен срок от три години. Не става ясно какво е отношението на влезлите в сила присъди спрямо наложената принудителна административна мярка. Фактът, че с влязло в сила решение №114 от 10.05.2024 г. на Районен съд Девня М се задължава да се въздържа от домашно насилие спрямо И. И., която е майка на детето му и срещу самото дете, не обосновава извод, че е осъществен фактическия състав за издаване на принудителна административна мярка. Липсват мотиви/изводи и относно констатациите за извършени престъпления – управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 1.2 на хиляда – 1.87 на хиляда и управление на МПС след употреба на наркотични вещества спрямо наложената мярка. Принудителната административна мярка е наложена в нарушение на предложение 6 Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. „Държавите-членки следва да следят за това прекратяването на незаконния престой на граждани на трети страни да се извършва по справедлива и прозрачна процедура. В съответствие с общите принципи на законодателството на ЕС, решенията съгласно настоящата директива следва да се вземат индивидуално и въз основа на обективни критерии, което означава, че незаконният престой не следва да е единственото обстоятелство, което трябва да се вземе предвид“. В предложението на Началник сектор „Миграция“ към ОД на МВР-Варна са изложени множество факти, като не става ясно за всеки един факт какъв извод е направен от органа, който да има отношение към фактическия състав за налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ. Органът не е събрал и анализирал всички относими доказателствата, като по този начин не е дал обоснована правна оценка на релевантните факти. Несъобразяването с чл. 44 ал. 2 ЗЧРБ от страна на административния орган не дава възможност на съда да прецени дали с наложената ограничителна мярка не се засягат в недопустима степен правата на чужденеца. При издаване на заповедта органът е следвало да подложи на анализ относимите към чл.44, ал.2 ЗЧРБ факти. Недопустимо е те да бъдат обсъждани за първи път в съдебното производство. Необсъждането на всички относими за законосъобразното налагане на ПАМ факти води до извод за незаконосъобразност на оспорения акт като постановен в нарушение на административнопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, тъй като органът не е съобразил относимата разпоредба при издаването на акта. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК ответникът следва да бъде осъден да заплати сторените от жалбоподателя разноски в производството, както следва: 10 лв. за държавна такса, 500 лв. адвокатско възнаграждение. По тези съображения и на основание чл. 172, ал.2 от АПК, Административен съд-Варна, пети състав