Решение № 2299 от 22.5.2024 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 13072/2023 г.

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК. Съдът е сезиран с искова молба от Т. Б. С., ЕГН: ••••••••••, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, с която са предявени обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26. ал.1, предложение трето от ЗЗД, за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• г, и евентуален иск за обявяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• г. предвиждащ заплащането на неустойка в размер на 218, 89 лева като противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД. Предявен е и насрещен осъдителен иск от „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: 202531869, против Т. Б. С., ЕГН: ••••••••••, с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответницата Т. С. да заплати на „Сити Кеш“ ООД следните суми: 432, 20 лева – главница по договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• г. и сумата от 15, 70 лева, представляваща лихва по договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• г. за периода 18.09.2023 г. – 16.10.2023 г., ведно със законна лихва върху главница, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на вземането. Ищцата по първоначалния иск излага, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• г. Сочи, че съгласно чл. 3 от договора за кредит кредитодателят се задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 500 лева, а кредиполучателят се задължил да върне сумата от 546, 11 лева съгласно условията на договора, при ГЛП 44, 50 %, със срок на кредита 17 вноски и при ГРП 56, 83 %. Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, ако ищцата не предостави допълнително обезпечение по договора съгласно чл. 5 от същия тя дължала неустойка в размер на 218, 89 лева. В тази връзка на ищцата била начислена неустойка в размер на 218, 89 лева, разпределена на 18 погасителни вносни, всяка от които била добавена към дължима главница и лихва по договора за кредит, като месечната погасителна вноска по кредита нараснала на 45 лева с обща сума по кредита в размер на 765 лева. Счита, че процесния договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност счита, че клаузата на чл. 11, ал. 1 на договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави. В законоустановения срок по чл.131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Ищецът по насрещния иск „Сити кеш“ ООД твърди, че на ••••••••••••••••• г. е сключил с Т. Б. С. договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• от ••••••••••••••••• г. Договорът за кредит е сключен в офис на „Сити кеш“ ООД. Процесният договор е за сумата от 500 лв., брой на вноските - 17, вид на вноската - седмична, ГПР 56.83 %, ГЛП 44.5%. Сумата била усвоена от потребителя в момента на сключване на договора. Твърди, че последната погасена вноска от кредитополучателя по процесния договор е с падеж 11.09.2023 г., като до датата на подаване на настоящия насрещен иск ответната страна не е погасила цялото си задължение по договора. Моли съда, в случай, че бъда уважен първоначалния иск да бъде осъдена ответницата да заплати общата сума от 845, 40 лева, както следва: сумата от 432.20 лева, представляваща главница по договора за паричен заем; сумата от 15.70 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 18.09.2023 г. до 16.10.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на настоящия насрещен иск до окончателно изплащане на вземането. Ищецът по насрещния иск прави възражение за прихващане като дължимата сума от „СИТИ КЕШ“ ООД в настоящото производство се прихване със сумата, която ответница по насрещния иск дължи за погасяване на вземането за главница и възнаградителна лихва. В срока за отговор на насрещната исковата молба ответницата Т. Б. С. е депозирала писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК, в която сочи, че насрещната искова молба е редовна и допустима, но е изцяло неоснователна и недоказана. Ответница твърди, че сключеният Договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• / ••••••••••••••••• г. е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за потребителски кредит № ••••••••••••••••• г. е посочен годишен лихвен процент, но липсват обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Излага, че процесният договор не отговаря на изискваният на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума. дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване На годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди, че договора за кредит е нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11, ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за неустойка в размер на 218.89 лева не е включена в ГПР и ГЛП. Моли съдът да обяви за нищожен процесния договор на основание чл.23 от ЗПК, да осъди ищцата по първоначалния иск заплати само оставащата главница от 500 лева. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски. Моли съдът да отхвърли претендираните от "Сити Кеш“ ООД искови претенции, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Не се спори и от приетия по делото като доказателство Договор за потребителски кредит № •••••••••••••••••/••••• г. е видно, че на същата дата ищецът, в качеството на заемател, е сключил с ответника, в качеството на заемодател, договор за заем, по силата на който му е предоставена в заем сумата от 500 лв. В договора е уговорен срок на заема до 04.12.2023 г., чрез заплащане на 17 седмични вноски. Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 44, 5 % и ГПР в размер о т 56, 83 %. Посочени са датите, на които настъпват падежите на всяка от вноските, като е отразен общият размер на всички плащания – 546, 11 лева. Съгласно чл. 5 от договора страните се споразумяват договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения. Съгласно чл. 11 от договора, е отразено, че в случай, че в тридневен срок заемополучателят не изпълни задължението си по чл. 5 от договора или предоставеното обезпечение не отговаря на съответните условия, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 218, 89 лв. с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем. В чл. 5 от договора е предвидено, че поръчителите следва да отговарят на следните условия, а именно: поръчителството да е на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най – малко 4 пъти размерът на минималната работна заплата за страната, не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя, не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя, нямата кредити към банки и финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни от ЦКР на БНБ, да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. Посочени са и предпоставките за приемане като обезпечение на предоставяне на банкова гаранция, като се сочи, че същата се следва да е безусловна, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключването на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за заплащане по договора за заем, включваща договорната главница и лихва. В чл. 6 от договора е предвидено, че в случай на забава на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване. Към договора е подписано Приложение 1 – Погасителен план, в който са посочени размера на погасителните вноски и вземанията по тях, ведно с неустойка от по 45 лева седмично. По делото не се оспорва, че ищецът до датата на предявяване на насрещната искова претенция не е заплатил на ответника главницата по процесния Договор за потребителски кредит в размер на 67, 80 лева. Между ищеца и ответника са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита. Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11). Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, ”общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че ”обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Същевременно, посочването на по - нисък от действителния ГПР освен, че представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив/. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, ал.1, т. 10 ЗПК, поради и което и на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Ето защо, предявеният главен иск за прогласяване нищожността на сключения между страните договор за потребителски кредит № •••••••••••••••••г. ще се уважи изцяло. Доколкото същият е изцяло уважен, не се сбъдна предпоставката за разглеждане на евентуалния иск, поради което съдът не дължи произнасяне по него. По предявените насрещни искове След като се прие, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, ал.1, т. 10 ЗПК, на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане само на чистата стойност на кредита. В настоящия случай, чистата стойност по кредита възлиза в размер на 500 лева – главница. Видно от заключението на вещото лице С. К. по ССчЕ, което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно изготвено, С. е погасила общо по кредита сума в размер на 315 лева, които следва да бъдат приспаднати от претенцията за главница в размер на 432, 20 лева, поради което насрещният иск ще следва да бъде уважен само за разликата над 315 лева до пълния предявен размер от 432, 20 лева, като ще следва да бъде отхвърлен като неоснователен за сумата от 315 лева, както и за сумата от 15, 70 лева, представляваща непогасена възнаградителна лихва по договора за периода 18.09.2023г. – 16.10.2023г., на основание чл. 23 ЗПК. По отговорността за разноски: На основание чл. 78, ал.1 ГПК и поради частично уважаване на главната претенция в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, възлизащи в размер на заплатена държавна такса от 50 лева. Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. М. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство са проведени две открити съдебни заседания, а адв. М. не се е явил лично по нито едно от тях, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в размер от 360 лева с ДДС, което да бъде заплатено от ответника. На основание чл. 78, ал.1 ГПК и поради частичното уважаване на предявената насрещна искова претенция в полза на ответника следва да се присъдят направените по делото разноски съразмерно с уважената част от насрещния иск за заплатена държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, които възлизат на 104, 67 лева. На основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв на адв. М. М. се следва присъждане на адвокатско възнаграждение по насрещния иск в размер на 318, 96 лева с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство, съразмерно с отхвърлената част от НИ. Мотивиран от гореизложеното, съдът