Решение № 259 от 11.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4017/2022 г.

Производството е по реда на гл.21 от НПК.

С присъда от 11.03.2022г. по Н. О.Х.Д.№1683/2021г., СРС, НО, 109-ти състав е признал подсъдимия П. Л. К. за виновен в извършването на престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, поради което и на осн. чл.303, ал.2 от НПК и при условията на чл.54 от НК го е осъдил на наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ месеца с приложение на чл.66 от НК за срок от 3 /три/ години. Като резултат от осъждането, подсъдимият е осъден да заплати и направените в хода на съдебното и досъдебно производство разноски.

Срещу съдебния акт е постъпил въззивна жалба от упълномощените защитници на подсъдимия - адв.А. А. и адв.Л. Д., които изразяват недоволство срещу осъждането на К.. Релевират възражения, че присъдата е поставено при нарушение на процесуалния и материалния закон. Изтъкват, че наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо. Инвокират се възражения, че първият съд не е анализирал акуратно доказателствената съвкупност, поради което и е стигнал до неправилни фактически изводи. В тази връзка в жалбата се обсъждат показанията на св.Т.С., св.М.Д., св.Й. Т.а и св.П. К.. Приема се по-насетне, поради надценяването на определени доказателства и игнорирането на други, СРС да е нарушил правото на защита на осъденото лице, доколкото присъдата почива единствено и само на предположения. Настоява се присъдата д а е постановена в нарушение на ТР №53 от 18.09.1989 г. по н.д. №47 от 1989г. Наложеното на подсъдимия К. наказание, адв.А. и адв.Д. също считат за несправедливо, тъй като единствения верен е извода за оправдаване на подзащитния им. Поради това защитата моли въззивния съд да отмени присъдата на СРС като оправдае К. или алтернативно да намали определеното от СРС наказание. Във въззивната жалба се прави искане за допускане на повторна съдебно- психиатрична и психологична експертиза.

След изготвяне на мотивите е постъпило и пространно допълнение към въззивната жалба от двмата защитници на подсъдимия. Като се поддържат доводите от сезиращия въззивния съд акт, отново се подчертава твърдението за несъобразяване от първата инстанция със задължителната и препоръчителна съдебна практика по подобен род дела. Акцентира се на неоснователно кредитирните във вреда на подсъдимия показанията на заинтересовани група свидетели, вкл. и частният обвинител, от което прозира необоснован обвинителен уклон. В продължение на допълнението към въззивната жалба се набляга, че процесуалното нарушение на съда се състои в некореспондиране с правната и с житейската логика на мотивите на СРС. Потвърждава се искането за назначаване на повторна съдебно- психиатрична и психологична експертиза.

В разпоредително заседание на 10.10.2022г. въззивният съдебен състав, по реда на чл.327 от НПК, е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага преразпит на подсъдимия и на вече разпитаните пред първия съд свидетели, както и на вещите лица или допускането на повторна съдебно-психиатрична и психологична експертиза.

В дадения ход по същество, представителят на държавното обвинение намира присъдата на СРС за правилна и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена. Пледира наказанието да е определено от първоинстанционния съд при съобразяване на всички относими по делото обстоятелства.

От името на представлявания от него частен обвинител К. - повереникът му – адв.С., моли за потвърдителен съдебен акт. Изводите си подкрепя с обоснования и обстоен анализ на СРС, както и правилните, според него, правни изводи.

Първият защитник на подсъдимия - адв.А. аргументира необоснованост на атакуваната присъда. Счита неправилно СРС да е дал вяра на едни гласни доказателствени средства /показанията на пострадалия и св.Т.С./, а да не е взел предвид други при формиране на фактическите си изводи, още повече при влошените отношения между подсъдим и част. обвинител назад във времето и близостта между св.С. и св.К.. Набляга се на противоречията в показанията на св.С.. Защитникът навежда твърдения и че в изготвената комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза неправилно се е приело еквивалентност на понятията „интензивен“ и „основателен“ страх. Анализирайки отношенията между част. обвинител и К., воденото наказателно производство срещу пострадалия, адв.А. отрича процесното експертно заключение да „доказва“, че св.К. е изпитал „основателен“ страх. Критика към мотивите на първата инстанция се отправят и в насока неоснователно допълване на фактите по делото. Този процесуален представител на подсъдимия приема още и че не се установява с изискуемата категоричност колко разговора са проведени в инкриминирания ден между подсъдимия и част. обвинител. Обръща се внимание на съда, че производството е прекратявано няколко пъти, което насочва на разнородност в изводите за вината на подсъдимия. Ето защо, адв.А. настоява СГС да отмени атакувания съдебен акт и да постанови нова оправдателна присъда, тъй като дори инкриминираните изрази да са изречени, не са обусловили „основателен“ страх у пострадалия. Акцентира и на двумесечния срок между реализиране на твърдяното от К. деяние и подаването на жалба от пострадалия, което поставя под сериозно съмнение достоверността на заявеното от последния. В условията на алтернативност се прави искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, поради допуснати грешки в мотивите на първия съд.

Адв.Д., подобно на колегата си, също излага съображения относно недоказаността на повдигнатото срещу подзащитния им обвинение. Изтъква, че не е изяснено дали мобилния апарат, ползван от пострадалия, е имал техническата възможност да възпроизведе гласа на подсъдимия К., че не е индивидуализиран с нужната степен на категоричност гласа, приет по делото като този на подсъдимия. Още повече, че св.С. не е познавал гласа на К., но възпроизвежда определена, подкрепяща версията на част. обвинител версия, част. Инвокират се твърдения, че справката, изискана от първия съд от мобилен оператор, не отговаря на твърдяното от част. обвинител, че е посетил УМБАЛСМ „Пирогов“ на инкриминирания ден. И според този защитник нелогично се явява обстоятелството, че част. обвинител е потърсил съдействие от органите на реда два месеца по-късно. Като съпоставя личността на подсъдимия и част. обвинител, защитникът изключва възможността професионален охранител да изпита „основателен“ страх. Защитникът прави искания, сходни на тези изложени от адв.А.. В правото си на реплика прокурорът възразява, че контролираната инстанция да не е обсъдила акуратно приетите за достоверни доказателства. Препотвърждава твърдението си, че доказателсвата напълно кореспондират с фактическите констатации, а съдът не си е позволил да ги „допише“.

Възползвайки се от същото право, адв.С. претендира именно предходните влошени отношения между подсъдим и част. обвинител да са основание за изпитване на страх у последния, още повече, че подсъдимият неколкократно е инициирал конфликти.

В правото си по чл.296, ал.2 от НПК адв.А. оборва доводите на прокурора и повереника по аналогични на изложените в пледоарията му съображения.

В съдебното заседание пред въззивната инстанция подсъдимият К. не се явява по здравословни причини като обуславяйки извод за невъзможност да участва лично в производството пред СГС и нарочното упълномощаване на двама защитници, въззивният съд разгледа делото в негово отсъствие.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав, след като обсъди доводите във въззивната жалба и допълнението към нея, както и тези, изложени в съдебно заседание, и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира следното:

Първоинстанционната присъда е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се установява от събраните пред СРС доказателствени материали. Чрез законосъобразно извършени процесуални действия са събрани необходимите от гледна точка на разпоредбата на чл.102 от НПК доказателства. Въззивният съд, след като подложи на внимателен анализ доказателствената съвкупност по делото, не установи възможност въз основа на нея да бъдат направени различни изводи относно фактите по делото.

Предвид гореописаното, СГС приема за установено от фактическа страна следното:

Подсъдимият П. Л. К. е роден на ••••••• в гр.София, българин, български гражданин, с адрес по местоживеене: гр.София, ул.„••••••• III“ •••••••, с висше образование, женен, работи, с ЕГН: ••••••••••, неосъждан.

Към 2008г. подсъдимият К. упражнявал лекарска професия като акушер-гинеколог в гр.София, ул.„••••••• III“ •••••••, въпреки че нямал регистрирана индивидуална практика в регистъра на РЦЗ - София-град.

Познанството му с К. датирало от тогава във връзка с провеждано лечение на майка му, която починала на 31.05.2009г. Като причина за смъртта, св.К. считал некомпетентно лечение от страна на подсъдимия, което довело до влошаване на отношенията с последния.

На 01.06.2009г. К. посетил кабинета на подсъдимия като настоял подсъдимият К. да му предаде цялата налична документацията за лечението на майка му. След като получил отказ, част. обвинител нанесъл ударил подсъдимия, причинявайки му временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Случилото се било възприето от св.К.. Въз основа на присъда от 10.10.2012 г. по ВНОХД №4502/2011г. по описа на СГС част.обвинител П. К. бил признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.132, ал.1, т.2, вр. чл.129, ал.2, вр. ал.1 от НК.

На 18.06.2009г. св.П. К. подал жалба срещу подсъдимия К. до Министерството на здравеопазването относно неправилното според него лечение на майка му, в резултат на което била извършена проверка от комисия на РЦЗ-София град.

Част. обвинител К. подал и жалба до СРП срещу подсъдимия К. за причинена смърт на Л. К.а поради немърливо изпълнение на лекарска дейност. На 02.07.2009г. жалбата била изпратена по компетентност на СГП, която с постановление от 05.08.2011г. по пр.пр. №7254/09г. прекратила наказателното производство.

На 06.01.2014г. пострадалият К. се намирал на работно си място в гр.София, ул. „••••••• •••••••, където работел като охранител към „Българска инкасова компания“ ООД. Около 09, 30 часа получил телефонно обаждане от №••••••• от подсъдимия, който го попитал как му е сърцето и кръвното, след което преустановил разговора.

Малко по-късно пострадалият отново получил обаждане от подсъдимия, по което време обаче в кабинета му бил св.Т.С.. К. пуснал на високоговорител телефонния разговор и заедно с св.С. чули К. да казва: „Аз съм д-р К.. Да не смееш да ми затваряш телефона, защото ти си г-н „Никой“, а аз имам много силен гръб и ще те размажа и убия, ако не си оттеглиш жалбата срещу мен. Ще те застрелям като куче, ще те погреба и ще те пратя при майка ти, където е и тя“. След приключване на разговора К. изпитал страх за живота си, потърсил лекарска помощ, посетил УМБАЛСМ „Пирогов“, където му била направена кардиограма, посетил и невролог.

На 07.03.2014г. пострадалият К. подал сигнал до СГП относно случилото се, въз основа на който било образувано настоящето досъдебно производство.

Година и половина по-късно частният обвинител подал сигнал и за това, че на 22.07.2015г. бил обиждан и заплашван от подсъдимия К. с физическа саморазправа. С постановление от 05.10.2015г. по пр. пр. № 34700/2015 г. на СРП било отказано образуването на наказателно производство.

Въззивната съдебна инстанция не може да не се съгласи с извода на районния съдия, че доказателствата по делото изцяло подкрепят изложените фактически изводи, в каквато насока СРС е направил съответен, и то в достатъчна степен подробен, доказателствения анализ. При установяване на решаващите факти, свързани с въпроса - извършено ли е или не престъплението от К., контролираният съд е обсъдил подробно доказателствената съвкупност, в която с решаващо значение са данните от кредитираните гласни доказателствени средства, писмените доказателства и заключението от изготвената комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза.

Съотносимите към процесния спор обстоятелства са установени чрез проверени и преценени по отделно и в тяхната съвкупност при спазване принципите по чл.13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и, ал. 5 от НПК доказателства. Съдът е анализирал доказателствените източници, като е обосновал съображенията си, въз основа на които е дал вяра на едни от тях и не е кредитирал други. Липсва превратно тълкуване на доказателствени материали, каквито възражения бяха инвокирани от защитата. Допуснатите от съда технически грешки не са с характер да променят становището на СГС за яснота на изложението и верни фактически и правни изводи.

Единственият упрек, който настоящият съд би отправил е за липса на необходимост от преразказване фактите, които всеки един от свидетелите е потвърдил или не чрез показанията си. Правната прецизност по отношение доказателствения анализ налага съпоставка показанията на свидетелите и преценката за допустимост, достоверност, относимост и достатъчност.

Настоящата инстанция приема, че напълно резонни се явяват изводите на проверявания съд за достоверността на показанията на част. обвинител - К.. Последният излага факти досежно главния факт на доказване, което е подкрепено от останалата доказателствена маса по делото. К. в действителност е страна по делото, поради което се явява заинтересован от крайния му изход, подобно на подсъдимия. Това обстоятелство не би могло дефинитивно да изключи достоверността на казаното от пострадалия, тъй като само не е достатъчно да презюмира недостоверност в показанията му. Императивното принципно изискване на чл.14, ал.2 от НПК е, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила. Именно на тази основа не би могло и предварително да се придаде достоверност или не на едни показания, а още по-малко да се изведе недостоверност, поради лично качество на страна, професия, образование, съдимост и т.н. на други. На съда е възведено задължението да анализира всяко доказателствено средство с изискуемата критичност и след съпоставка с останалите доказателства, находящи се в кориците на делото, да прецени кое обективира действителността и кое не.

Този съд, след такъв анализ прие, че показанията на част. обвинител са еднопосочни като не съдържат съществени противоречия, поставящи под съмнение правдивостта им. Същите се отличават с богато фактологично излагане на възприятия относно времето, мястото и начина на осъществяване на деянието. За СГС е неоспоримо, че именно К. се свързал по телефона с пострадалия на 06.01.2014г. сутринта като е отправил спрямо него заплахи, резултат на влошените във времето назад отношенията между двамата. Единствено това е от значение за изясняване предмета на делото. Заявеното от пострадалия относно инкриминираното деяние напълно кореспондира и с показанията на св.Т.С. и индиректно с показанията на св.К.а, комплексната съдебна психолого-психиатрична експертиза както и със справка от „БТК“ ЕАД.

Предхождащите процесната дата конфликти между подсъдимия и част. обвинител според СГС не представляват интерес за настоящето дело, въпреки че са индикация за непрекъснатото напрежение между страните след м.май 2009г. Именно и поради това, макар и да се потвърждават от показанията на св.Н. К.а и св.С.Б., изложеното от тези свидетели е от преди 06.01.2014г. Воден от гореизложеното, настоящият съдебен състав също намира, че напълно акуратни са изводите на първия съд относно оценката на коментираните гласни доказателствени средства, като не намери основания да ги изключи от доказателствената съвкупност. По-насетне колко са били разговорите между пострадал и подсъдим, какъв е периода на предходни конфликти, какъв е характера им не са обстоятелства, които имат пряко отношение към проведения разговор на 06.01.2014г., съдържащ инкриминираните от СРП изрази.

Правилна оценка за достоверност СРС е направил е на показанията на св.Т.С.. Последният е не само колега на част. обвинител, но и очевидец на случилото се /чул е телефонния разговор/. Следва да се посочи, че доказателствените изводи, които могат да се направят от показанията на свидетелите се преценяват не съобразно броя на свидетелите, а съобразно фактите и обстоятелства, които същите установяват, ценени през призмата на целия доказателствен материал /вж. решение № 428 от 19.11.2015 г. на ВКС по н. д. №1149/2015 г., I н. о., н.к./. Голяма част от престъпленията не са публичи или някой от елементите им са възприети от ограничен брой хора.

Няма спор, че св.С. и част. обвинител са работели в един кабинет към датата на деянието, но това обстоятелство не би могло да доведе съда до директен извод за изначално изключване показанията му като неистински. Това е така, поради напълно кореспондиращите твърдения на С. с тези на пострадалия и отчасти с разказа на св.Н. К.а, както и със съдържанието на справката на БТК „ЕАД“. Разказът на свидетеля се явява и житейски логичен и несъдържащ съществени противоречия. Правилно пропуските в твърденията на свидетеля /относно точната дата и част от отправените реплики спрямо част. обвинител/ са преодолени от първия съд чрез приобщаване показанията на св.С. на осн. чл.281, ал.4, вр. ал.1 от НПК. Подобно на СРС и СГС се довери на заявеното от свидетеля пред разследващ орган, тъй като е значително по-близо темпорално до датата на деянието. В конкретния случай не е приложима и забраната по чл.281, ал.8 от НПК за ползване единствено на показания, прочетени по реда на чл.281, ал.4 от НПК при изграждане на крайните изводи за виновността на подсъдимото лице, заради еднопосочността на твърденията на очевидеца с тези на част. обвинител и св.К.а, депозирани непосредствено пред СРС. Разликата в отразеното от св.С. обръщение относно конкретиката на инкриминираните реплики /„ще те застрелям като куче“ или като „кученце“/, съдът не приема като съществена. Този извод на първата инстанция е напълно акуратен и се подкрепя от показанията на част. обвинител, който възпроизвежда реплика именно от естеството на отразената в обвинителния акт. Житейски логично е пострадалото лице да има най-ясен спомен какви заплахи са му били отправени. Фактът, че и двамата свидетели твърдят, че са отправени реплики в един и същ смисъл, свързани с използване на огнестрелно оръжие /“застрелям“/ е достатъчен, за да бъдат отхвърлени възраженията на защитата и да се приеме това твърдение за вярно. Каква част от разговора е запомнил св.С. също СГС не намира за относимо. Свидетелят е призован да даде показания по отношение конкретни обстоятелства, а в случая това е част от телефонния разговор между част. обвинител и подсъдимия.

Правилен е и анализа на СРС и на показанията на св.Н. К.а - сестра на част. обвинител.

Доставената информация посредством разпита, и СГС счете за правдива и логична. Свидетелката възпроизвежда обстоятелства относно предхождащия деянието конфликт, които съдът намира за верни /съответстват с показанията на св.К. и от части с показанията на св.Т.а, св.К., св.Б. и св.Д./, но са неотносими към предмета на делото. Няма как показанията на св.К.а да не са производни, при все че не е очевидец и препредават заявеното от брат й, както относно случилото се на 06.01.2014г., така и досежно психичното му съС.ие след това /психичното съС.ие е елемент от вътрешния мир/. Последното, обаче, не означава, че показанията й следва да бъдат изключени от доказателствената съвкупност по делото. Същите служат за проверка и оценка на заявеното от св.С. и св.К. относно главния факт на доказване, като в тази връзка напълно кореспондират с тях. Вярно е, че обсъжданите показания са доставени и от лице, което е близки родствени връзки с пострадалия. Поради това не би могло да се изключи заинтересованост, още повече, че свидетелката твърди, че също е заплашвана от подсъдимия. Заявеното от св.К.а обаче обективно кореспондира и с други свидетелски показания, както и с постъпилата в досъдебното производство справка от „БТК“ ЕАД, отчасти с документите и съдебния акт по ВНОХД №4502/2011г. по описа на СГС. Предвид всичко изложено, настоящата инстанция също прие, че показанията на св.К.а са еднопосочни, без съществени противоречия, поради което им се довери.

В съответствие с правилата на доказателственото право, първостепенният съд правилно е кредитирал и показанията на св.М.Д., св.Й. Т.а и св.П. К., но не ги е поставил в основата на доказателствените изводи. Тримата са били пациенти на подсъдимия К., като всеки един от тях е възприел части от конфликта през 2009г. между пострадалия и подсъдимия, респ. ескалацията до степен на физическо насилие от страна на първия към втория. Гореизложеното съдът приема за достоверна доказателствена информация, но стояща темпорално извън предмета на доказване в настоящето производство - обективните и субективни елементи на състава на престъплението по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, и то с фактологичните рамки, поставени с обвинителния акт. Ето защо, СГС намира за неоснователни възраженията на защитата, че първата инстанция е сторила превратен анализ на доказателствата по делото, приемайки за достоверни единствено показанията на св.П. К., св.Т.С. и св.Н. К.а. Тук е мястото да се отбележи, че влошените отношения между спорещите от 2009г. не могат да бъдат индикация за поведение от всяка една от страните в една или друга насока години напред.

Акуратни са изводите на СРС и относно направената оценка за достоверност на показанията на св.С.Б.. Последната е общ познат на двете странни по делото, поради което и не са налице никакви съмнения относно безпристрастността й. Още повече предвид кореспондирането на заявеното от нея с показанията на св.Т.а, св.Д., св.К., св.К. и св.К.а.

СГС, подобно на СРС, също отдели внимание и на заключението по изготвената в хода на досъдебната фаза комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза. Резонни са изводите на първоинстанционния съдебен състав, че заключението е изготвено от компетентни вещи лица, като дава отговори на поставените въпроси. Контролната инстанция не би могла да се съгласи с възраженията на защитата, че експертизата не следва да се цени тъй като вещите лица са приели за еквивалентни понятията „основателен“ и „интензивен“ страх.

На първо място, за да е налице престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК не е необходимо действително у лицето да е възбуден основателен страх, а единствено заканите, отправени към пострадалия да са от такова естество, че да могат да възбудят такъв. Експертизата е ползвана от СРС, а и от настоящата инстанция до голяма степен, за да провери показанията на свидетелите досежно психо-емоционалното съС.ие на част. обвинител по времето на конфликта и начина, по който този същият се е отразил на физическото и психическото му здраве. За този съд е напълно достатъчно да се изясни, че лицето е имало такива страхови представи, било то и „интензивни“, че отправените реплики от страна на подсъдимия могат обективно да се реализират като се затормозили съзнанието, създали се усещане за неизбежност. Заключението на вещите лица, преценено през призмата на съвкупния доказателствен материал, води съда на извод, че репликите биха могли да възбудят и основателен страх у пострадалия. Последният извод не би могъл да се промени от обстоятелството дали двата епитета, използвани от вещите лица действително са еквивалентни или не.

Нещо повече, както беше отбелязано и в определението на съда по реда на чл.327 от НПК, понятието „основателен страх“ е правно и съдът преценява дали в случая репликите са могли да възбудят такъв на база на юридическите си познания, правния анализ на доказателствената съвкупност, включая и експертното заключение. Само за отбелязване е, че при разпита си в.л. К., в компетентността на което този съд няма основания да се съмнява, е посочил, че се касае за „реален страх“. Именно последното, ведно с показанията на пострадалия, неговата сестра и св.С., както и част от писмените доказателства, обосновава юридическото понятие за „основателн страх“. Както защитата, а така и съдат нямат нужната компетентност в областта на психиатрията и психологията, именно поради което и се базират на специални знания на експерти в съответната област, каквито в случая са двете вещи лица, назначени в досъдебното производство.

Настоящата инстанция дължи отговор и на възражението на защитниците защо не е изготвена експертиза на гласа, възпроизвеждащ запашителните реплики в разговора от 06.01.2014г., както и че не е изследвано дали мобилното устройство на част. обвинител е имало техническата възможност да възпроизвеждане телефонен разговор в режим на високоговорител.

Пострадалият е разпознал гласа на подсъдимия както в инкриминирания разговор, така и в предходните такива от същия ден. Още повече, че същият е провеждал и други телефонни разговори с него назад във времето, както и многократно е разговарял с него лично. Освен, че пострадалият К. е разпознал гласа, при въпросния телефонен разговор, лицето се е представило като д-р К., което е било възприето и от св.Т.С.. Предвид обстоятелство, че повода за конфликта е лечението на майката на част. обвинител, допълнителен аргумент за категорично установената идентичност на лицето е и факта, че част от инкриминнираните реплики са именно: „ще те пратя при майка ти“. В подкрепа на извода, че именно подсъдимият е лицето, което е реализирало обажданията към частния обвинител сутринта на 06.01.2014г. е и факта, че номера, от който се е обаждал /+•••••••/ е притежаван от „А.-С.“ ООД. Един от собствениците на цитираното дружество към момента на деянието е именно подсъдимият К.. Всички гореизложени обстоятелства водят на единствен и категоричен извод, че именно подсъдимият е лицето, което се е обадило на част. обвинител и е възпроизвело заканителните реплики. Ето защо и не се налага провеждането на каквито и да е други процесуално-следствени действия, които да установяват същия факт.

Съдът не намира за относимо възражението на защитата касателно несигурността дали мобилния апарат на св.К. е имал възможност да възпроизведе разговора на високоговорител. Доказателствата в тази насока са еднопосочни - показанията на както на пострадалия, така и на св.С., че процесния телефон е бил в достатъчна степен съвременен, за да има тази функция, още повече, че и не толкова съвременните телефони я притежават.

Във връзка с крайния извод за виновността на подсъдимия, СГС не остави без внимание и възражението от защитата, че сигнал за отправената закана е подаден пред разследващите органи от пострадалия два месеца след инкриминираното деяние. От посоченото обстоятелство защитниците правят извод, че е житейски нелогично лице, което се страхува за живота си, да сигнализира органите на реда след такъв период от време. За правилната правна квалификация на деянието в кой момент е подаден сигнала е без значение. Само на това основание не би могло да се игнорира преобладаващата доказателствена маса, която насочва на реализиране на престъпния състав на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК. Не е определящо за психическото съС.ие на дееца обстоятелството кога се е обърнал към органите на реда. Нещо повече, житейски логично е след като пострадалият е бил заплашван да оттегли жалбите си, да се е чувствал и застрашен отново да подаде такава. Нито материалния, нито процесуалния закон поставят пред пострадалото лице преклузивен срок да подаде сигнал за осъществено спрямо него престъпно посегателство от общ характер. Ето защо, контролната инстанция намира, че изтъкнатото от защитата възражение не би могло да промени извода за виновността на подсъдимото лице, нито изводите относно психическото съС.ие на пострадалия, както и естеството на отправените реплики.

Не на последно място, следва да се подчертае, че конституционно уреденото правомощие да повдига и поддържа обвинение по дела от общ характер е на прокуратурата, а на съда по реда на чл.243, ал.5 от НПК са възложени конкретни такива, свързани с контрола върху законосъобразността и обосноваността на постановлението за прекратяване на наказателното производство. Или с други думи, само на прокуратурата, независимо кой е прокурора, предвид единството на този орган, е възложеното да прецени дали са налице достатъчно доказателства за повдигане на обвинение пред съд. Този извод съдът не би могъл да контролира при внасяне на обвинителен акт, освен като прецени качествата на последния да е годен да образува съдебно производство. Следва да се отбележи обаче, че становището на повечето от съдебните състави е било в насока необходимост от продължаване на следствените действия за преценка наличието на престъпление от общ характер /вж. определение на СРС по НЧД№14640/2015г. по описа на СРС, НО, 130-ти с-в, потвърдено с определение по ВНЧД№3847/2015г. по описа на СГС, НО, VII-ми възз. с-в, определение по ВЧД№8884/2017г. по описа на СРС, НО, 101-ви с-в, потвърдено с определение по ВНЧД№5101/2017г. по описа на СГС, НО, XVII-ти възз. с-в, Определение на СГС по ВНЧД№5076/2019г. по описа на СГС, НО, XV-ти възз. с-в/.

Констатациите за необременото съдебно минало на подсъдимия К. към датата на деянието, първият съд правилно е направил въз основа на приложената и приетата по делото, като писмено доказателство, справка за съдимост.

В заключение и този съд се довери на подробно описаните от СРС писмени доказателства - материали по досъдебно производство №4447/2014г. по описа на 06 РУ СДВР, медицинската документация относно здравословното съС.ие на пострадалия, справката за трафични данни от „Виваком“ АД, писмо от „Миблтел“ ЕАД, писмо от РЦЗ – София, писмо от Гл.секретар на Министерство на здравеопазването, писмо от директора на дирекция „Сигурност“ към „БТК“ ЕАД, присъда по ВНОХД№4502/2011г. по описа на СГС.

Солидаризирайки се с фактическите изводи и доказателствен анализ на първата инстанция, въззивният съд намира от правна страна следното:

Подсъдимият П. ЛЮБЕНОВ К. и според СГС е осъществил състава на престъплението по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, поради което и правилно първоинстанционният съд го е признал за виновен по така повдигнатото му обвинение за това, че на 06.01.2014г. около 09, 30часа в гр.София, в офис на фирма „Б.И.Ф.“ ООД, намиращ се на ул.“Адриана Будемска“ •••••••, в разговор по мобилен се заканил на П. Т. К. с убийство с думите: „Аз съм д-р К.. Да не смееш да ми затворяш телефона, защото ти си господин „Никой“, а аз имам много силен гръб и ще те размажа и убия, ако не оттеглиш жалбата срещу мен. Ще те застрелям като куче, ще те погреба и ще те пратя при майка ти, където е и тя“ и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му у К.. Престъплението по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, предвид систематичното място, където се намира /раздел V – „Принуда”/ от глава II на НК /”Престъпления против личността”/ закриля от противоправни посегателства личната свобода на гражданите. С реализирането на това престъпление от деятеля се цели промяна на поведението и действията на заплашения, въпреки волята му в желаната от дееца насока. За осъществяване му се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с убийство спрямо определено лице или лица, която да е приета от лицето/лицата и би могла да възбуди основателен страх от осъществяването. Тъй като иде реч до засягане на свободата на заплашения, необходимо е заканата да бъде отправена именно към него, за да може да стигне до неговото съзнание. Съгласно задължителна за съда съдебната практика, а и предвид съдържанието на текста на закона, не е необходимо тези заплахи да са възбудили такъв страх у лицето/лицата, срещу което/които са отправени, а само да са били в съС.ие да възбудят основателен страх, че заканата може да бъде осъществена. В този смисъл е и ТР № 53/1989г. на ОСНК на ВС, в което се приема, че за съставомерността на деянието по чл.144, ал.3 от НК, законът не изисква към момента на извършването му - отправянето на заканата с убийство, у дееца да има оформено решение за неговото изпълнение, нито да е действал с годно средство и при условия, при които резултатът реално може да настъпи.

От субективна срана съставът на това престъпление изисква деецът да съзнава съдържанието на заканата и нейното възприемане от заплашения като действителна такава като не е необходимо лицето в действителност да се е изплашило, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи.

В случая от доказателствата по делото несъмнено се установи, че подсъдимият К. на посочените в обвинителния акт дата /06.01.2014г./ се е заканил с убийство спрямо пострадалия П. К.. Инкриминираните изрази, посочени от обвинението, са отправени към пострадалото лице, които обективно ги е възприел /по телефона/. Съставът на това престъпление приема за достатъчно от обективна страна приемането на заплахата от пострадалия/пострадалите /р.№ 37 от 31.01.1991г. по н.д. № 876/1990 г., I н.о. на ВС/, поради което съдът намира, че в настоящия казус тези закани от подсъдимия са стигнали до съзнанието П. К., към когото са били отправени. Израз на това е било не само последващото емоционално съС.ие на свидетеля /същият е потърсил лекарска помощ още в инкриминирания ден/, а психическото му съС.ие след деянието е било възприето и от св.С. и св.К.а, но и обстоятелството, че освен него заплахите са били възприети и от св.С.. Според СГС заканата за ликвидирането на пострадалия К. е била реална, част от познаваемите процеси и явления /р. № 851 от 05.01.2005 г. по н. д. № 459/2004 г., II н.о. на ВКС, р.№ 853 от 05.01.2005г. по н. д. № 459/2003 г., II н.о. на ВКС/, като е налице конкретно изявление за убийство, което в достатъчна степен би могло и е било възприето от К. като реално и респективно като закана за прекратяване на живота им. В такава насока, безспорно като затвърждаващи увереността в изпълнимостта намеренията на К. от пострадалия е било прието и цялостното предхождащо поведение на същия - непрекъснати конфликти в продължение на пет години преди инкриминираното деяние, както и данните, че подсъдимият се е свързвал и със сестрата на пострадалия - св. К.а.

По делото липсват данни у подсъдимия К. да е било формирано решение за извършване на престъплението, израз на което са били заканите, но самото психическо съС.ие на последния според съда /емоционално превъзбуден, с констатирана упоритост в опитите си да се свърже и с част. обвинител, както и с неговата сестра/, прави вероятно бързо пораждане на такова решение и действие за осъществяването му /р.№ 10 от 22.01.1985г. по н.д. №684/1984г., I н.о. на ВС/, което е достатъчно за съставомерността от обективна страна. Както беше споменато и по-горе, законът и тълкувателната практика на ВС не изискват категоричност относно предварително взето решение за изпълнение на заканата, използването на годно да умъртви човек средство или наличието на такива условия, при които резултатът със сигурност може да настъпи /ТР № 53/1989г. на ОСНК на ВС/.

По изложените съображения, съдът прие, че пострадалият е преживял страхова реакция, свързана с опА.ия от посегателства върху живота му, като емоционалният стрес е резултат от поведението на подсъдимия К. и от извършените от него действия, обективиращи заканата. Такава ситуация нормално-психологически не само предизвиква у индивида преживявания от тъмния спектър на емоционалния регистър /страх, стигащ до витална застрашеност за живота/, а покрива и юридическия критерий на понятието „основателен страх”. Налице е конкретно изявление за убийство, което е било възприето от св.С. като реално и респективно като закана за прекратяване на живота на К.. Не може да се отрече, че поведението на подсъдимия К. не е изолирано, същото е част от предхождащо такова поведение на конфликти.

От субективна страна правилно първостепенният съд е счел, че са налице задължителните елементи, които правят деятелността на подсъдимия К. престъпна по смисъла на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК. Подсъдимият е имал възможност да формира адекватна представа, че със своето поведение осъществява въпросната закана и че тя ще породи страхови изживявания при пострадалия, което е искал и това реално се е случило. Вероятното съществуване на риска, че заплахата може да бъде реализирана, се допълва и от данните за предходните конфликтни отношения между подсъдимия и част. обвинител. Резонно контролираната инстанция е приела, че деянието е извършено от подсъдимия К. при форма на вината пряк умисъл, като същият е съзнавал, че отправя към пострадалите лица закана за убийството им, съзнавал е съдържанието на отправените думи и цялостното си поведение, както и че употребените думи са годни да произведат у пострадалите основателен страх от осъществяването й и е целял именно това. Без значение за субективната страна на деянието са конкретните причини, които са довели до отправената закана, в случая - предшестващи разногласия, инициираните от пострадалия проверки касателно служебната дейност на подсъдимия К.. Ирелевантно за наказателния процес се явява и обстоятелство каква е професията на част. обвинител и подсъдимия, дали първият е упражнявал силова дейност, свързана с носене на оръжие. Фактите по делото насочват към субсумиране деятелността на К. под признаците на вмененото му престъпление като именно професията му, насочена към спасяване на човешки животи противоречи морално на отправянето на закани срещи живота на когото и да било.

Още веднъж следва да се посочи, че въпроса за наличието на „основателен страх” в смисъла на чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК, макар и по такъв начин да е формулиран от органа на досъдебно производство, е чисто юридически, а не експертен. Изводите си за изпадане на пострадали в това съС.ие, СГС направи не само въз основа на комплексната съдебно- психиатрична и психологична експертиза, подобно на първия съд, а и след като даде съвкупна оценка на всички доказателства от значение за изясняване на това обстоятелство. Налице е вербално психическо въздействие върху пострадалия, което обективно е застрашило правно-защитимата му сфера.

Всичко гореизложено налага извода, че правилно подсъдимият П. Л. К. съгласно чл.303, ал.2 от НПК е признат от районния съд за виновен в извършване на престъпление по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК.

По наказанието:

След като е направил верни изводи за квалификацията, районният съд е имал и правилен подход при определяне на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства. При индивидуализация на наказанието, обаче, СГС прие, че следва да се ревизират крайните изводи на контролираната инстанция, като аргументите в тази насока са следните:

За обсъжданото престъпление законодателят е обективирал към датата на извършване на престъплението, а и понастоящем наказание „Лишаване от свобода“ за срок до 6 /шест/ години.

Първостепенният съд резонно е отдал значение на чистото съдебно минало на подсъдимия К. към датата на деянието в светлината на смекчаващите отговорността обстоятелства. Правилно са взети предвид добрите характеристични данни, възпроизведени от св.Д., св.Т.а и св.К. относно личността на подсъдимия. Като смекчаващо обстоятелство настоящата инстанция следва да добави и значително влошеното към настоящия момент здравословно съС.ие на подсъдимия К. /с ампутиран долен крайник/, за което са налични писмени доказателства.

Верен е извода на СРС и досежно приетото за отегчаващо отговорността обстоятелство факта, че е налична и специална цел, а именно да се въздейства върху волята на част. обвинител да оттегли депозираните от него жалби и сигнали срещу подсъдимия.

СГС отчете като основно и най-съществено смекчаващо отговорността на подсъдимия К. обстоятелство следва да бъде определен изтеклия изключително дълъг период от датата на деянието до датата на разглеждане на делото пред СГС, който е малко повече от девет години. През погледа на критериите Енгел и трайната съдебна практика, не може да не се отбележи, че делото е продължило в рамките на седем години в досъдебната фаза. Като причина за това забавяне съдът съзира и в обстоятелството, че делото е неколкократно прекратявано от прокурор при СРП, като постановленията последствие са отменени, а делото върнато за доразследване. В съдебната фаза на процеса и именно в стадия на въззивната проверка се наложи и отлагане на съдебното заседание по уважителни причини, свързани със здравословния статус на подсъдимия. Не би могло да се приеме по никакъв начин, че се касае за сложно като фактология и правна страна производство или казус, нито че подсъдимият е шиканирал процеса, че свидетелите са изключително голям брой и т.н.

Поради това изминалият период от време от датата на извършване на деянието до датата на постановяване на присъдата по независещи от дееца причини, според съдебния състав се явява такова смекчаващо вината обстоятелтво, което дори независимо от останалите, е основание за приложение на чл.55 от НК. Прекрачени са границите на разумния срок. В такава насока съгласно практиката на ВКС и ЕСПЧ, изтеклият неразумен срок на продължаване на производство спрямо подсъдимия представлява смекчаващо вината обстоятелство, поради което и нарушаване правото на справедлив процес в разумен срок следва да бъде компенсирано. Адекватна и справедлива компенсация се явява съразмерното смекчаване на наказателната отговорност на подсъдимия /в този смисъл р. №711 от 22.10.2007г. по н.д.№481/2007г. на III-то н.о. на ВКС, решение на ЕСПЧ по делото Б. срещу България, решенията по допустимост по делата Пфайфър срещу България и Х. и И. срещу България/. Поради това, съдът намира за неправилна преценката на контролирания съд, че наказанието на подсъдимия следва да се индивидуализира съгласно разпоредбата на чл.54, ал.1 от НК, доколкото достътъчно дългия период на разглеждане на делото е бил факт и към момента на постановяване на присъдата на СРС.

Ето защо градският съд в този му състав е на становище, че правилно по вид наказание, което следва да се наложи на подсъдимия К. за престъплението по чл.144, ал.3, вр. ал.1 от НК е „Пробация“ със следните пробационни мерки: пробационни мерки:

• Задължителна регистрация по настоящ адрес: гр.София, ул.„••••••• III“ ••••••• два пъти седмично - за срок от 6 /шест/ месеца;

• Задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от 6 /шест/ месеца. Предвид изложеното и извършената на осн. чл.314, ал.1, вр. чл.313 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция констатира наличие на основания, налагащи изменение на присъдата в частта относно вида на определеното на подсъдимия наказание при условията на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“, пр.1 от НК, а именно „Пробация“.

Правилно с оглед изхода на делото, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, с присъдата си районният съд е възложил на подсъдимия К. направените по делото разноски, поради което и присъдата в тази й част следва да бъде потвърдена.

Така мотивиран и на осн. чл.334, т.3 и т.6, вр. чл.337, ал.1, т.1 и чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД