Решение № 260438 от 15.3.2021 г. на Софийски градски съд по дело № 2446/2019 г.

производство по ликвидация съгласно чл. 266, ал. 1 ТЗ, без провеждане на което това юридическо лице не може да бъде заличено от търговския регистър и да престане да съществува в правния мир. Производството по ликвидация има за цел да бъдат уредени всички задължения на дружеството като съгласно чл. 273, ал. 1 ТЗ то се приключва чак тогава, когато тази цел е изпълнена и остатъкът от имуществото е разпределен и едва от този момент ликвидаторите могат да поискат заличаване на дружеството. Докато трае производството по ликвидация търговското дружество продължава да съществува и да има правоспособност да участва като страна в облигационни отношения. Ответникът не твърди дружеството „А.ВД“ ЕООД да е било заличено от търговския регистър към момента на сключване на застрахователния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, като това обстоятелство не се и установява да е настъпило, което означава, че този правен субект е съществувал към момента на подписване на полицата и е можел да изрази валидно воля за сключване на застрахователния договор. С оглед на това възражението на ответника за недействителност на този договор не може да се квалифицира като такова за нищожност поради липса на съгласие, а като възражение за недействителност на договора на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г., постановено по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени задължителни за съдилищата указания по тълкуване на чл. 42, ал. 2 ЗЗД. В него е прието, че д оговор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Тези последици настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, недействителността от висяща става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден. В хипотезата на чл. 301 ТЗ ефектът на потвърждаване на действията, извършени без представителна власт от името на търговец, настъпва при непротивопоставяне от негова страна веднага след узнаването им. Противопоставянето на търговеца, но само ако е направено веднага след узнаването, представлява отказ за потвърждаване и позоваване на недействителността. В цитираното тълкувателно решение са дадени и задължителни указания за това, че висящата недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е установена единствено и изключително в интерес на представляваното лице и следователно само то или универсалните му правоприемници може да се позове на нея както извънсъдебно, така и пред съда чрез предявяване на установителен иск с правна квалификация чл. 42, ал. 2 ЗЗД или чрез заявяване на такова правоизключващо възражение срещу предявен против него облигационен или вещен иск. На тази недействителност не може да се позове нито насрещната страна по сключения договор, нито което и да е трето лице, което твърди, че има правен интерес да стори това. Предвид изложеното трябва да се приеме, че на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД на 7-те броя от застрахователните договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, които се твърди, че са сключени от търговски дружества, може да се позове само застрахованото дружество, от името на което той е сключен от представител, за който се сочи, че няма надлежно учредена представителна власт, съответно е излязъл извън пределите на учредената му представителна власт. На тази недействителност не може да се позове насрещната страна по тези застрахователни договори, какъвто е ответникът „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД. В тази насока са и задължителните указания, дадени в т. 2б от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. Това означава, че настоящият съдебен състав не може да разглежда направените от ответника възражения за установяване недействителността на сключените застрахователни договори поради липса на представителна власт за застрахования, защото тази страна не е легитимирана да се позове на наличието на този порок. Ответното застрахователно дружество не твърди, че някое от представляваните юридически лица се е противопоставило на сключването на застрахователните договори веднага след узнаването за това, поради което трябва да се приеме, че в случая липсва изявление за отказ от потвърждаване на тези договори и не може да се заключи, че недействителността им от висяща е станала окончателна и на нея вече може да се позове всяко лице, за което е налице правен интерес да стори това. По останалата част от застрахователните договори, които са един на брой – това е договор, сключен със застрахователна полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г., ответникът основава възражението си за нищожност на следните факти: - че като застрахован при неговото сключване е участвало конкретно физическо лице; - че това физическо лице не е направил o изобщо волеизявление за сключване на този застрахователен договор. С оглед на това и предвид задължителните указания, дадени в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, с ъдът счита, че това възражение следва да се квалифицира като такова за нищожност на застрахователния договор поради липса на съгласие, който е порок на волята по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че доколкото липсата на съгласие, като всяко основание за нищожност, е тежък порок на сделката, то всяка една страна по нея може да се позове на него, както и всяко лице с правен интерес, включително и застрахователят по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, който може да се позове на нищожността на този договор, поради липса на изразено съгласие от насрещната страна по него – от застрахования. Ето защо трябва да се приеме, че ответникът, в качеството му на застраховател по сключения застрахователен договор, може да въведе в настоящия процес възражение за неговата нищожност поради липса на съгласие и съдът трябва да го разгледа и да се произнесе по неговата основателност. При анализ на представената по делото застрахователна полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г., с която е сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, се установява, че в нея е налице положен подпис от застрахованото физическо лице А.И.А., чиято автентичност се оспорва от ответника в процеса. От събраните в производството доказателства се установява, че тази полица не носи подпис на посоченото в нея физическо лице – от заключението на изготвената по делото съдебно-почеркова експертиза се доказва, че полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г. не е подписана от лицето А.И.А., който се сочи за неин автор. Следователно този договор представлява неавтентичен документ в частта, в която на него е положен подпис за застрахованото лице и като такъв той не обективира направено от това лице в писмена форма изявление за сключване на съответния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Съдът счита, че по делото се установява, че от застрахованото лице А.И.А. са извършени конклудентни действия, с които то е изразило съгласие за сключване на застрахователния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с дружеството „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД, който има за предмет застраховане на отговорността на водача на моторното превозно средство, посочено в полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г. Това са действията по изплащане в полза на застрахователя на първа вноска от застрахователната премия, дължима по описания договор за задължителна застраховка. Ответникът е направил изрични твърдения, че първата вноска от застрахователната премия по посочената полица му е изплатена на 15.06.2016 г., като не е заявил и не е представил доказателства тя да е платена от лице, различно от застрахования, поради което съдът приема, че физическото лице А.И.А. лично или чрез друго лице, действало от негово име, е изпълнил задължението за заплащане на премията. След като от застрахователя в самата застрахователна полица и от застрахованото лице А.И.А. чрез конклудентни действия са направени насрещни и съвпадащи по своето съдържание изявления за сключване на процесния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, то това означава, че не се установява да е налице твърдения от ответника порок липса на съгласие за неговото сключване. Въпреки че съгласие е изразено, то не е изразено в предвидената в закона форма за действителност на застрахователните договори, която съгласно чл. 344, ал. 1 КЗ и действалата преди това норма на чл. 184, ал. 1 КЗ /отм./ е писмена форма. За да бъде спазена писмената форма за сключване на застрахователния договор, е необходимо и двете насрещни волеизявления на страните за съгласие за сключването му, да са изразени писмено с полагане на подпис върху застрахователната полица, който факт в случая не е налице, тъй като в полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г. липсва подпис на застрахованото по този договор лице. Липсата на форма е порок, който води до нищожност на сключения застрахователен договор съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД. П ри съобразяване на характера на застрахователния договор на абсолютна търговска сделка и предвид разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ приложение в хипотезата на липса на подпис за някоя от страните в сключения договор намира общото правило на чл. 293, ал. 3 ТЗ, че страната не може да се позовава на нищожността поради липса на форма, ако от поведението ѝ може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Това се приема в мотивите по т. 2а от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. В производството са събрани доказателства, от които може да се счете за установено, че ответното застрахователно дружество, което се позовава на нищожността на застрахователния договор, сключен със застрахователна полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г., след сключването му е извършило действия, които показват, че то не е оспорвало действителността на тази сделка, за която не е спазена изискуемата по закон писмена форма, а напротив – тези действия свидетелстват, че то е приело настъпването на правните последици на този договор. Това са действията по получаване на платената от застрахованото лице застрахователна премия по полица № BG/30/ 115001496857/ 05.06.2015 г., чието извършване се признава от ответника. Такова е и действието по регистриране на тази полица в Информационния център по чл. 571 КЗ, което се твърди, че е извършено от ищеца и което не се оспорва от ответника в производството. Следователно по отношение на този застрахователен договор приложение намира нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ и трябва да се приеме, че „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД не може да се позове на неговата нищожност поради липса на форма в настоящия процес. Ответното застрахователно дружество твърди, че описаните от него 8 броя застрахователни договори са нищожни и поради липса на застрахователен интерес за застрахованите лица от тяхното сключване. В чл. 349, ал. 1 КЗ е дадена легална дефиниция на понятието застрахователен интерес като той е определен като правно призната необходимост от защита срещу последиците от възможно застрахователно събитие. В чл. 349, ал. 2 КЗ е предвидено, че застрахователният договор, който е сключен при липса на застрахователен интерес е недействителен, освен в случаите на бъдещ застрахователен интерес. Разпоредба, с която е предвидено, че застрахователен договор, който сключен при липса на застрахователен интерес, е недействителен е съществувала и в действащия до 31.12.2015 г. Кодекс на застраховането, който е приложимият закон по отношение на четири от застрахователните договори, на чиято недействителност се позовава ответникът, които са сключени преди 01. 01.2016 г. – чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./. За да отговори на въпроса какъв е застрахователният интерес при сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдът съобразява, че съгласно чл. 477, ал. 1 КЗ обект на застраховане по тази застраховка е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. В чл. 477, ал. 2 КЗ е уточнено, че застраховани лица по този вид застраховка са собственикът, ползвателят и държателят на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Същата, макар и доста по-недетайлизирана, е уредбата и в действалия до 31.12.2015 г. КЗ – тя се съдържа в чл. 257, ал. 1 и ал. 2 КЗ /отм./. От посочените правни норми се налага извода, че със сключването на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите се защитават застрахованите лица за отговорността, която те носят за причинени на трети лица вреди при управление на конкретно моторно превозно средство, което може да е както тяхно собствено, така и такова, което те ползват или управляват въз основа на сделка с неговия собственик. Следователно застрахователен интерес от сключване на този договор има не само собственикът на МПС-то, което е посочено в договора, но и ползвателят и държателят на това МПС. Ответникът основава възражението си за липса на застрахователен интерес при сключване на оспорените 8 договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на твърдението, че посочените като застраховани в полиците лица не са собственици на описаните в тях МПС-та. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че лица, различни от тези, посочени в сключените договори, са собственици на превозните средства, които са техен предмет. Установяването на тези обстоятелства е поставено в доказателствена тежест на ответника в настоящия процес, защото той е лицето, което черпи благоприятни правни последици от доказването на наличието на твърдения от него порок на всеки един застрахователен договор, чиято действителност оспорва. Дори и да беше доказано по делото, че лица, различни от застрахованите, са собственици на МПС-тата, то това обстоятелство не може да доведе до извода за липса на застрахователен интерес при сключване на договорите, тъй като по изложените в предходния абзац съображения притежаването на право на собственост върху превозното средство не е определящо за съществуването на застрахователен интерес от сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В производството от ответника не са представени доказателства и за това, че лица, различни от застрахованите, са ползватели или държатели на описаните в полиците МПС-та към датите на сключване на застрахователните договори, поради което съдът намира, че не е доказано тези сделки да страдат от сочения порок, а именно да са сключени при липса на застрахователен интерес и следователно те не са недействителни на основание чл. 349, ал. 2 КЗ съответно чл. 195, ал. 1 КЗ /отм./. Следва да се посочи, че дори и да се счете, че лицата, които са посочени в оспорените от ответника 8 броя застрахователни полици, не са тези, които са собственици или ползватели на превозните средства, с оглед на които са сключени застрахователните договори, а такива са други лица, то това обстоятелство не представлява порок, който да води до нищожност на тези застрахователни договори. Това е така, тъй като съществуването на посочения факт следва да се квалифицира като неизпълнение на задължението на застрахования, предвидено в чл. 362, ал. 1 КЗ, да обяви точно и изчерпателно съществените обстоятелства, които са му известни и са от значение за риска, каквото безспорно е обстоятелството за това кое лице е собственик съответно ползвател на МПС-то, с оглед което се сключва задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Неизпълнението на това задължение обаче съгласно задължителните указания, дадени в т. 2в от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г., постановено по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, не представлява порок, който да води до недействителност на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В това решение е посочено, че в КЗ са предвидени изрично правните последици, които настъпват за страните по застрахователния договор при допуснато неизпълнение на това задължение от застрахования, като е регламентирано, че за застрахователя възниква единствено правото да прекрати занапред договора при съответните условия, като по силата на изрично разпореждане на закона застрахователят не би могъл да откаже нито плащане, нито да намали размера на застрахователното обезщетение, дори ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие. Прието е още, че с това законодателно разрешение се цели да се отдаде приоритет на запазване на застрахователното правоотношение и произтичащата от него гарантирана защита на пострадалите и увредените трети лица спрямо интереса на застрахователя да се освободи от правните последици на сключен с него договор за задължителна застраховка „ Гражданска отговорност “ на автомобилистите, чрез прогласяване на нищожността му. Предвид всичко изложено трябва да се обобщи, че по делото не се доказа, че сочените от ответника 8 договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ са недействителни на твърдените от тази страна основания. Това означава, че тези договори са породили действие и за ответното застрахователно дружество въз основа на всеки един от тях е възникнало задължение да заплати застрахователно обезщетение за вредите, причинени на трети лица във връзка със собствеността и ползването на посочените в договорите МПС–та при настъпило застрахователно събитие, включително такова, което е осъществено извън територията на Република България, каквито събития не се спори, че са се осъществили в случая. Ето защо като е заплатил сумата от 611 374, 37 лв. за обезщетения, дължими на трети лица, увредени в резултат на противоправно поведение на водачите на МПС-тата, които са предмет на процесните застрахователни договори, „Застрахователно акционерно дружество Д.Б.: Ж.и З.“ АД е изпълнило свое задължение, а не такова на Г.Ф. и за последния правен субект на основание чл. 499, ал. 5 КЗ не е възникнало задължение да му възстанови тази сума. В тежест на ищеца не е възникнало и акцесорно задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва. Това прави заявеното в процеса възражение за прихващане изцяло неоснователно, поради което то трябва да бъде оставено без уважение, а предявените от Гаранционния фонд осъдителни искове по чл. 520, ал. 1 КЗ и по чл. 563, ал. 4 КЗ вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени, тъй като предявените с тях вземания не могат да бъдат погасени чрез съдебно прихващане. По присъждане на направените по делото разноски: С оглед изхода на спора и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно искане за присъждане на направените разноски, такива му се следват. По делото се доказаха реално заплатени разходи за водене на делото, в общ размер от 28 860, 86 лв., от които сума в размер на 27 960, 86 лв. – платена държавна такса за разглеждане на исковата молба, сума в размер на 600 лв. – платен депозит за възнаграждение на вещо лице по ССЕ, сума в размер на 300 лв. –възнаграждение за защита от юрисконсулт, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа. Така мотивиран Софийски градски съд