Решение № 3 от 16.2.2023 г. на Районен съд - Чепеларе по дело № 173/2022 г.

производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. Правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право – Тълкувателно решение №8/27.11.2013 год. ВКС, ОСТГК. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. Съгласно посоченото тълкувателно решение при недоказване от ищеца на фактическите твърдения по отношение на съществуване на правото на иск, производството по същия подлежи на прекратяване, поради неговата недопустимост. Посоченото правило е приложимо, само ако ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване правото на собственост. В случая ищецът твърди, че е собственик на селскостопанска сграда – обор на основание покупко – продажба и наследство и е предявил отрицателен установителен иск, с който цели да отрече ответното право на собственост. В тази насока – Определение №427/12.12.2013 год. по ч.гр.д. №3593/2013 год. на ВКС, II ГО, Решение №15/19.02.2016 год. по гр.д.№4705/2015 год. ВКС, II ГО, Решение №13/12.03.2016 год. по гр.д. №3637/2015 год. ВКС, II ГО, Решение №9/10.02.2017 год. по гр.д. №6320/2015 год. ВКС, II ГО, Решение №68/24.07.2018 год. по гр.д. №2767/2017 год. ВКС, II ГО. По основателността на иска: Съгласно разпоредбата на чл. 77 от ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. За да се приеме, че едно лице притежава правото на собственост върху недвижим имот, следва да бъде установено по категоричен начин, че е придобило това право чрез един от изброените в закона придобивни способи, а ако съответният придобивен способ изисква осъществяването на определен фактически състав, следва да се установи наличието на всички елементи от този фактически състав. Фактическият състав на придобивната давност върху недвижим имот - чл.79 от Закона за собствеността /ЗС/, включва осъществяване на владение върху него, както и изтичане на определен от закона срок, през който е продължило владението - съответно 10 години при недобросъвестно и 5 години при добросъвестно владение. Съгласно чл.68 ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. От своя страна владението следва да е постоянно - тоест владелецът да изразява трайна воля да държи вещта за себе си; да е непрекъснато - тоест владението да не е изгубено в продължение на 6 месеца по смисъла на чл.81 от ЗС, съответно владението да не е изоставяно или да е било отнето от трето лице; да е спокойно и явно - да не е установено или поддържано по насилствен или по скрит начин. От съществено значение е владението да е противопоставено на собственика на вещта. Ето защо, при позоваване на оригинерното придобивно основание - давност, на доказване подлежи упражняване в определен период от време на фактическа власт върху имота (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, при демонстриране поведение на собственик (animus). За да се придобие качеството владелец, не е достатъчно държателят на вещта да реши да свои имота, защото владението не може да бъде скрито - то трябва да е явно и несъмнително. Това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. Владелецът следва да демонстрира, че счита имота за свой пред всички. Според практиката на ВКС, в този смисъл решения № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І ГО, решение № 136/16.06.2014 г. по гр. д. № 436/2014 г. на І ГО, ВКС когато страната, на която е предоставен имота да го ползва се позовава на придобивна давност, тя трябва да докаже, че е променила намерението си, но не скрито, а чрез предприемане на явни действия, които са противопоставени на собственика на имота. Владението следва да се демонстрира явно, несъмнено и постоянно - да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. От приложените по делото писмени доказателства, посочени по-горе, безспорно се установява, че през 1994 г. наследодателя на ищеца К.К.П. е участвал в проведен от Ликвидационния съвет търг за продажбата на сграда, собственост на ТКЗС – гр.Чепеларе, находяща се в местността „....“ в землището на гр.Чепеларе по реда на чл.48, ал.8 от ППЗСПЗЗ. От представеният протокол на комисията, провела търга от 08.12.1994 г. е видно, че наследодателя на ищеца - К.К.П. е обявен за купувач на обект Летен заслон -..... Представена е фактура № 380/19.12.1994 год. за закупуване на спечелената на търг сграда от К.К.П., в която като получател е вписано неговото име. За спечелената на търг сграда бащата на ищеца К.П. като купувач сключил с Ликвидационния съвет на ТКЗС – гр.Чепеларе като продавач, договор за продажба от 08.12.1994 г. за Летен заслон „....“ /л.10/. Договора е подписан от двама представители на ЛС, които към момента на сключването му са били единствените действащи представители. Видно от приложената справка на л.105 по делото, ръководните длъжностни лица при ТКЗС – Чепеларе в периода 01.03.1992 год. до 31.05.1995 год. са били общо четирима, двама от които са били освободени съответно на 21.06.1992 год. и на 01.05.1993 год., т.е. към 08.12.1994 год. единствените предствители са били П.Б.А. и В.Н.К.. Затова и възражението на ответника за нищожност на догвора поради това, че не е подписан от всички членове на ЛС е неоснователно. Разпоредбите на чл. 48 и 48а ППЗСПЗЗ, в редакция към момента на сключване на договора, предвиждат специален ред за продажба на имуществото на прекратените организации по § 12 ПЗР ЗСПЗЗ - чрез възлагане на лице с право на дял, или ако няма желаещ - чрез търг по реда на чл. 48, ал.8 от ППЗСПЗЗ. Търгът се провежда по реда на Наредбата за търговете, която в чл. 12, ал.3 предвижда след приключване на търга със спечелилия го да се сключи писмен договор. Нормата на чл. 48а, ал.1 от ППЗСПЗЗ също предвижда Ликвидационния съвет да продаде вещните права. Следователно законодателят е предвидил облекчен ред за продажба на имуществото на бившето ТКЗС - чрез търг и сключване на договор в писмена форма. Няма и нормативно изискване за вписване на този договор в Наредбата за търговете, а такова не е предвидено и ППЗСПЗЗ. Съгласно чл. 2 от Правилника за вписванията в първоначалната му редакция, вписване се допуска само в случаите, които са изрично предвидени в закон или в Правилника за вписванията, т.е. освен в изрично предвидените случаи вписването не е част от фактическия състав на придобиване правото на собственост, а има само оповестително действие. Едва с изменението на §2 ал.1 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98/28.10.1997 г./ е въведено изискване договорът за продажба на имущество на правоимащи лица от имуществото на бившето ТКЗС да се продава с писмен договор с нотариална заверка на подписите. До този момент обаче формата е обикновена писмена, съобразно предвиденото в Наредбата за търговете, към която изрично препраща чл. 48, ал.8 във вр. с чл. 43, ал.2 от ППЗСПЗЗ /В този смисъл Определение № 54 от 14.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3839/2016 г., II г. о., ГК, Решение №335/14.08.2018 год. по в.гр.д. №228/2018 год. на ОС - Смолян/. По тези съображения наследодателят на ищеца К.К.П. е станал собственик на обект - Летен заслон в местността.... в землището на гр.Чепеларе, за който е обявен за спечелил търга и е сключил писмен договор от 08.12.1994 г. Неоснователни са възраженията на ответника, че договора за продажба чрез публичен търг от Ликвидационния съвет на спечелилите търга лица нямат вещноправно действие и не са годно доказателство за възникване правото на собственост върху сградите, а могат да служат само за начало на давностно владение. Поради посочения по-горе облекчен ред за продажба на имуществото на бившето ТКЗС - чрез търг и сключване на договор в писмена форма наследодателя на ищеца по делото е станал собственик на посочения обект. От събраните гласни доказателства се установява, че след сключване на договора за покупко – продажба, К.К.П. е ползвал имота заедно с още около 25 човека до неговата смърт през 2005 год., включително и от ответника и баща му. След този период показанията насвидетелите са противоречиви. Св.Г.П. твърди, че до 2015 - 2016 год. е ползвал обора заедно с другите хора, които са дали пари за закупуването му като са отглеждали животни. Св. Н.П. твърди, че преди 15 години престанал да гледа животни в обора, но другите, които дали пари за закупуването му, продължили да го ползват за отглеждане на животни. И въпреки, че знае че ответника ползва обора не може да посочи от кога и кой му е разрешил това. Св.Р.Я. сочи, че след закупуване на обора от Ликвидационния съвет ответника също гледал в него животни, заедно с останалите, като от 2012 год. насам само той го ползвал. Сочи, че „все още обора е общ на всички, които се включили в закупуването му и евентуално ако реши да отглежда там животни никой не би му попречил“. Св. Ч. също сочи, че единствено ответника ползва обора в последните десет години, но съдът не кредитира показанията му в тази част доколкото свидетелят твърди, че от десет години и повече не е ходил там, т.е. той няма лични впечатления за случилото се в този период от време. Св. Ч. сочи, че ответника е извършвал ремонтни дейности на сградата като подменил покрива с ламарина, но не уточнява кога е станало това и дали този ремонт е извършен само от ответника. В показанията си св.Г.П. също твърди, че докато съвместно ползвали обора е извършван ремонт на покрива като е закупена ламарина, тъй като керемидите били откраднати. При тези показания съдът приема, че ремонт на покрива действително е бил извършен, но не само от ответника, а и от останалите ползватели на имота. От показанията на св.С. се установява, че преди 16 - 17 години документите за имота били предадени на баща му от брата на ищеца, което води до извод за намерение на Н.П. да владее имота чрез ответника, като му предостави ползването, каквото твърдение се съдържа и в исковата молба. От така събраните гласни доказателства не може да се направи категоричния извод, че само ответника е упражнявал явно, необезспокоявано и непрекъснато владение върху процесната сграда в продължение на десет години и придобил по давност на основание чл. 79, ал.1 от ЗС собствеността върху сградата. Недоказано е твърдението на ответника, че единствено той е упражнявал фактическа власт върху сградата, както и че след смъртта на бащата на ищецът никой от наследниците му в т.ч. и ищеца не са упражнявали фактическа власт върху нея. След смъртта на бащата на ищеца сградата се ползвала от останалите ползватели вкл. и от ответника С. без ищеца да се противопоставя на това, но със знанието, че е негова собственост и на другите наследници, придобита по силата на наследствено правоприемство, а ползването се осъществява общо от всички ползватели. В подкрепа на този извод е, че веднага след като узнал за снабдяването на ответника с документ за собственост подал настоящия иск. Както и по-горе беше отбелязано, придобивната давност е способ за придобиване право на собственост върху чужда вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен период от време. За да бъде приложим институтът на придобиване по давност е необходимо владението на вещта да е непрекъснато, трайно, необезпокоявано и манифестирано по ясен и недвусмислен начин, т.е. не е достатъчно само упражняването на фактическа власт, а е необходимо и демонстриране на намерението за своене. В случая не е доказано ответника да е демонстрирал намерението си за своене на сградата. Фактът, че ползвал сградата за да отглежда овцете си не установява намерението му за своене на този имот. Дори напротив – от показанията на св.Я. се установява, че всеки един от участвалите с пари при закупуването й могат да я ползват и към настоящия момент, за което не би имало никаква пречка. Не се доказа и твърдението на ответника, че единствено той е извършвал дейности по поддръжка на сградата, като подменял греди, керемиди, ламарина и други покривни материали. Ето защо обстоятелството, че ответникът е ползвал сградата не представлява демонстриране на намерение за своене. От друга страна неползването на един имот от собственика не води до изгубване на правото на собственост. По тези съображения съдът приема, че предявеният отрицателен установителен иск следва да се уважи – ищцовата страна доказа интереса си от предявяване на настоящата отрицателна претенция за собственост, а от ответната страна не се установи придобиване на собствеността по силата на заявеното придобивно основание – давностно владение. Като естествена последица от уважаване на иска е издаденият констативен нотариален акт да бъде отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК. По разноските: С оглед изхода на делото, а именно уважаване на исковите претенции, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Доколкото от ответника е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, то без да засяга дължимостта на уговореното такова, съдът счита, че договореният между ищеца и пълномощника му хонорар е прекомерен спрямо правната и фактическа сложност на делото, като на основание чл.78, ал.5 от ГПК същият следва да бъде намален. Предявеният установителен иск с посоченото правно основание е с цена определена съгласно разпоредбата на чл.69, т.2 от ГПК. По делото е представена данъчна оценка на процесната сграда на стойност 8901, 50 лева. При определяне размера на адвокатското възнаграждение приложими са разпоредбите на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията с изм., ДВ бр. 68 от 2020 г. действаща към датата на сключване на договора за правна помощ/, съгласно които минималното възнаграждение по дела с интерес от 5000 до 10000 лева се дължи в размер на 580 лева + 5 % за горницата над 5000 лева, т.е. съгласно цената на иска минималният размер на същото следва да е 775, 07 лева. Съобразявайки правната и фактическата сложност на делото, както и обема на осъществената правна помощ от страна на процесуалния представител на ищеца, настоящият състав намира, че претендираният от него размер на възнаграждение за адвокатски хонорар по делото следва да бъде редуциран към минималния по Наредбата, като се определи в размер на 800 лева, до който съдът намира, че е справедливо да го намали. На ищеца следва да се присъдят и направените по делото деловодни разноски, които предвид при липсата на представен списък на разноските, съдът определя съобразно приложените по делото вносни бележки в общ размер на 661, 00 лева, от които 356, 00 лева - заплатената държавна такса за образуване на делото /л.26/, 300, 00 лева – депозит за вещо лице /л.53/, и 5, 00 лева – държавна такса за издаване на съдебно удостоверение /л.19/. Водим от горното, съдът