Решение № 2895 от 15.9.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 170/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 45, ал. 4 от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/. Образувано е по жалба, подадена от адв. Ж. Д. от АК – Хасково, като пълномощник на „Индивидуална практика за първична медицинска помощ Дейони – д-р Р.Р.“ ЕООД с [ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], общ. Павликени, [улица], срещу Заповед № РД-04-7/ 20.01.2024 г., издадена от заместник изпълнителен директор на Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, действащ в условията на заместване на изпълнителния директор на ИА „Медицински надзор“. С оспорената заповед е заличено от регистъра на лечебните заведения за извънболнична помощ и хосписите в ИА „Медицински надзор“, лечебното заведение „Индивидуална практика за първична медицинска помощ Дейони – д-р Р.Р.“ ЕООД. Като фактическо основание за издаване на заповедта е посочено, че във връзка с постъпило заявление за промяна адреса на лечебното заведение „ИППМП Дейони – д-р Р.Р.“ ЕООД, при служебно извършена на основание чл. 40, ал. 3 от ЗЛЗ проверка, е било установено, че лицето, представляващо лечебното заведение е осъдено на „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца за извършено умишлено престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК, и на основание чл. 134г от НК е лишено от право да управлява МПС за срок от 6 месеца. Съгласно отбелязаното в административния акт, посочените обстоятелства съставляват основание по чл. 45, ал. 1, т. 6, вр. с чл. 44, ал. 1, т. 2 от ЗЛЗ за заличаването на лечебното заведение от регистъра на лечебните заведения за извънболнична помощ и хосписите. В жалбата се навеждат оплаквания за незаконосъобразност на административния акт, поради допуснати при издаването му съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Иска се неговата отмяна. Gd./[интернет адрес] mретендира разноски като представя списък по чл. 80 от ГПК. Ответникът – изпълнителният директор на ИА „Медицински надзор“, чрез пълномощника си гл. юрисконсулт П. Г., в придружително писмо вх. № 839/ 21.02.2025 г., с което е изпратена административната преписка и в съдебно заседание заявява, че оспорва жалбата като неоснователна. Излага съображения в тази насока. Моли жалбата да бъде отхвърлена, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното от оспорващото дружество адвокатско възнаграждение. Във връзка с проверката на допустимостта и основателността на жалбата и въз основа на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното: Не е спорно, а и от доказателствата по делото се установява, че „Индивидуална практика за първична медицинска помощ Дейони – д-р Р.Р.“ ЕООД с представляващ д-р Р. Р. е вписано в регистъра на Регионална здравна инспекция – Велико Търново и е регистрирано като лечебно заведение – Индивидуална практика, за което му е било издадено Удостоверение № 1041-1/ 14.02.2018 година. Жалбоподателят има сключен с НЗОК и Договор за оказване на първична извънболнична помощ № 041074/ 04.10.2023 година. На 14.11.2024 г. в Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ е постъпило Заявление вх. № АУ-1659-1718/ 14.11.2024 г., подадено от д-р Р., за промяна на адреса на лечебното заведение „Индивидуална практика за първична медицинска помощ Дейони – д-р Р.Р.“ ЕООД. На основание чл. 40, ал. 3 от ЗЛЗ, ИА „Медицински надзор“ служебно е установила обстоятелствата относно осъждането на д-р Р.. Видно от Свидетелство за съдимост с рег. № 241203414011000377323, валидно до 03.06.2025 г., д-р Р. Р. е осъден на „Лишаване от свобода“ за срок от 6 м. за извършено умишлено престъпление по чл. 343б, ал. 1, вр. с чл. 343 от НК, с протоколно определение № 45 от 28.11.2023 г. на Районен съд – Павликени. Изпълнението на наложеното наказание е отложено за срок от три години. В резултат на горната фактическа установеност е издадена обжалваната Заповед № РД-04-7/ 20.01.2024 г. от Р. Н. – заместник-изпълнителен директор на ИА „Медицински надзор“ в условията на заместване на изпълнителния директор. Със същата на основание чл. 45, ал. 1, т. 6, вр. с чл. 44, ал. 1, т. 2 от ЗЛЗ, лечебното заведение е заличено от регистъра на лечебните заведения за извънболнична помощ и хосписите, воден от ИА „Медицински надзор“ и е обезсилено издаденото Удостоверение за регистрация № 1041/ 24.01.2017 година. В хода на съдебното производство с придружително писмо вх. № 839/ 21.02.2025 г. от ответника е представена административната преписка. Допълнително във връзка с направено в придружително писмо искане, от РС - Павликени е изискано да представи заверен препис на влязло в сила определение от открито съдебно заседание на 28.11.2023 г. по НОХД № 274/ 2023 г. по описа на същия съд, какъвто препис е изпратен с писмо вх. № 1222/ 19.03.2025 г. в деловодството на АСВТ. От жалбоподателя с придружително писмо вх. № 1800/ 23.04.2025 г. са представени писмени доказателства - Договор за оказване на първична извънболнична медицинска помощ и извлечение от регистъра на лечебното заведение за обслужвани пациенти. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи: Жалбата е подадена от лице с надлежна процесуална легитимация, чийто интерес е засегнат от оспорения индивидуален административен акт. Оспорването е извършено в установения от чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. От външна страна жалбата отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК, приложими по силата на чл. 45, ал. 4 от ЗЛС, което обуславя нейната процесуална допустимост. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Съгласно изричната разпоредба на чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт, на всички основания по чл. 146 от АПК, а съгласно алинея втора на същия член, съдът обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Оспореният в настоящото производство акт е издаден от оправомощено за това лице, в условията на заместване на титуляра на длъжността „Изпълнителен директор на ИА „Медицински надзор“ и в рамките на правомощията, предоставени му със Заповед № РД-01-4/ 15.01.2025 г. на изпълнителния директор на агенцията. Обжалваната заповед е издадена в установената писмена форма, като датирането й от 20.01.2024 г., вместо същата дата на 2025 г., настоящият състав квалифицира като техническа грешка. Актът съдържа реквизитите, изискуеми от чл. 59 от АПК, включително посочване на фактическите и правни основания, послужили за издаването му. Съдът намира, че оспорената заповед е издадена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, допуснати в хода на проведеното от ответника производство. От доказателствата по делото безспорно се установява, че жалбоподателят не е уведомен за началото на това производство, в нарушение на чл. 26 от АПК. Съгласно цитираната разпоредба, за започване на административното производство по издаване на административния акт се уведомяват заинтересованите граждани и организации. Отделно задължение на административния орган, съобразно чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК, е да осигури на страните възможност да се запознаят с преписката, да изразят становище по събраните доказателства и по предявените искания в определен срок, както и да правят писмени искания и възражения. Нормите на чл. 26, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 и ал. 3 от АПК са императивни и дават гаранция за упражняване правата на лицата, заинтересовани от изхода на съответното административно производство. По делото е безспорно установено, че жалбоподателят не е бил уведомен за започналото срещу него производство пред Изпълнителна агенция „Медицински надзор“. В Закона за лечебните заведения не се съдържат разпоредби, които да изключват приложението обсъжданата разпоредба, поради което административният орган е имал задължението при започването на производството да уведоми лицата, чиито права и законни интереси биха били засегнати от неговия изход. В процесния случай, видно от представените по делото доказателства, д-р Р. Р. не е бил уведомен за започналото производство по издаване на оспорвания административен акт. От страна на ответника не са представени и доказателства обосноваващи обстоятелството, че решаването на въпроса не е търпяло отлагане, за да се осигури животът или здравето на гражданите или да се защитят важни държавни или обществени интереси, за да се обоснове приложимостта на чл. 34, ал. 4 от АПК. В мотивите на административния акт също не са отразени причини за неприлагането на чл. 34, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Като резултат от неспазване на коментираните по-горе императивни разпоредби, в случая е нарушено и изискването на чл. 35 от АПК индивидуалният административен акт да бъде издаден след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая и след обсъждане на възраженията, ако такива са дадени. Тези нарушения съдът приема, че са от категорията на съществените, тъй като са ограничили правото на защита на жалбоподателя, следователно са основание за отмяна на издадения акт. Непредоставянето на възможност за участие на страната е довело до едностранно проведено административно производство, в което заинтересованата страна не е имала никаква възможност за участие и упражняване на правото си на защита. При така проведеното производство, като краен резултат е възпрепятствано прилагането на основни правила на административния процес, регламентирани в посочените по горе норми на АПК, а също и в чл. 36 от същия кодекс, които от своя страна гарантират основни принципи на административното производство, а именно законност, истинност, равенство и откритост. Проведеното от административния орган производство е и пример и за нарушаване на правото на добра администрация, установено с чл. 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз /Хартата/. Съгласно чл. 41, т. 2, б. „а“ от Хартата, правото на добра администрация включва по-специално правото на всяко лице да бъде изслушано, преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него. Няма спор, че със или без участието на страната, органът е в правомощието си да издаде съответния като резултат акт, както и че в случая са налице материално правните предпоставки за това, предвид фактите, установяващи се от свидетелството за съдимост на д-р Р. Р.. Също е несъмнено обаче, че освен в изрично установените случаи, административният орган има безусловното задължение да обезпечи участието на заинтересованото лице в административното производство, да обсъди евентуални негови доводи и възражения, и мотивира акта си съобразно заявеното становище на адресата. По този начин би се гарантирала и възможността за събиране или представяне на доказателства, или навеждане на факти, представляващи основания за постановяване на различен по своя резултат акт. Дали такава хипотеза би възникнала е възможно да се прецени еднозначно единствено при спазване на правото на участие на засегнатия от производството субект, а не само въз основа на твърденията на административния орган. Въвеждането чрез чл. 146, т. 3 от АПК на същественото нарушение на административнопроизводствените правила, като основание за отмяна на административните актове и включването му в обхвата на дължимата служебна проверка за законосъобразност по чл. 168 от АПК не е произволно законодателно решение. Същото има за цел въвеждането на допълнителни изисквания към правоприлагащите органи, надскачащи формалното изпълнение на материалния закон, за да се избегне именно едностранното, изненадващо и произволно упражняване на власт спрямо задължените субекти. Съобразно така изложеното съдът приема, че по отношение на обжалвания акт са налице предпоставките за неговата отмяна чл. 146, т. 3 от АПК. При този изход на делото и с оглед своевременно направеното искане от процесуалния представител на жалбоподателя следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса за това производство, обективирани в представен списък по чл. 80 от ГПК на л. 101 от делото. Направено е възражение за прекомерност на така претендираното адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на ответника. Съдът намира възражението за прекомерност за неоснователно, доколкото съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лева. При използване на този ориентир съдът намира, че в случая заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение е в размер съответстващ на фактическата и правна сложност на делото, както и на извършената от пълномощника работа, не се явява прекомерно, поради което не подлежи и на редуциране. Неоснователно е искането на жалбоподателя за присъждане на 150, 00 лв. държавна такса за подадена частна жалба пред Върховен административен съд, доколкото в развилото се административно частно производство № 3619/ 2025 г. по описа на ВАС, частната жалба е отхвърлена, а определението на първоинстанционния съд е потвърдено. В този смисъл е неоснователна претенцията на жалбоподателя за възлагане в тежест на ответника разноски по повод производство, което е приключило със съдебен акт с отхвърлителен диспозитив досежно претенцията на частния жалбоподател /жалоподател в настоящото производство/. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът