Решение № 97 от 9.1.2024 г. на Административен съд - Стара Загора по дело № 602/2023 г.

Производството по верифициране на разходите се осъществява по реда на Глава пета "Финансово управление и контрол", Раздел II "Плащания, верифициране и сертифициране на разходи", като в случай на отказ от верификация се издава акт по чл. 64, ал. 3 ЗУСЕФСУ, който като индивидуален административен акт (ИАА) подлежи на обжалване по реда на чл. 145 и сл. АПК. В Раздел III "Администриране на нередности и извършване на финансови корекции" е уреден редът за определяне на финансова корекция и съответно нейното извършване. Извършването на корекцията ( чл. 75 ) следва да се разграничава от определянето й с акта по чл. 73, ал. 1 ЗУСЕФСУ. Налагането й като процедура по извършването й е регламентирано в чл. 75 ЗУСЕФСУ, като може да се осъществи от плащания по проекта, в които са включени засегнатите от нарушението разходи, а след окончателното плащане по проекта и като публично вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 8 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Актът по чл. 75 не представлява индивидуален административен акт, а акт по изпълнение на ИАА и същият не подлежи на обжалване по реда чл. 145 и сл. от АПК. В случая има разминаване между посочените правни основания за издаване на акта и изложените правни основания в мотивите и разпоредителната част на решението. Налице е фактически смесване чрез поставяне в един акт на правна квалификация по чл. 62 и чл. 75 от процесния закон, на две процедури, а именно: процедурата по верификация на разходи и тази по извършването на финансовите корекции, засягащи допустимите разходи. Актът за верификация обаче е индивидуален административен акт и подлежи на обжалване по реда на чл. 145 и сл. от АПК, докато актът за извършване на финансова корекция е акт по изпълнение на индивидуален административен акт и защитата срещу него се осъществява в рамките на защита по изпълнителното производство. Процедурите по издаването им са регламентирани в различни дялове, характеристиките на волята на органа са различни, а правото на защита срещу тях се упражнява по различен ред. Смесването на резултата от различни процедури/производства (процедура по верификация и производство по изпълнение на финансова корекция) в един акт препятства правото на защита на бенефициера и възможността му да сочи и представя доказателства за релевантните за спора факти. Редът за защита срещу индивидуален административен акт е различен от реда за защита срещу акт в производство по изпълнение на ИАА. Различни са процедурите по издаването им и съответно релевантните за двата спора факти. Смесването им в едно не дава възможност на адресата на акта да организира защитата си, съответно по реда на оспорване на ИАА или по реда на обжалване на актове/действия на орган в хода на изпълнение на ИАА. Доколкото в правното основание на акта са изписани разпоредбите на чл. 60 и чл. 62 ЗУСЕСИФ, то проверката се извършва като срещу ИАА. Всеки индивидуален административен акт, за да бъде законосъобразен, е необходимо да отговаря на изискванията за законосъобразност по смисъла на чл. 146 АПК. Второто изискване на чл. 146 АПК е изискването за форма. Безспорно, процесният акт е издаден в исканата от закона писмена форма – чл. 59, ал. 1 АПК. Но разпоредбата на алинея 2 на чл. 59 АПК изрично сочи, че когато актът се издава в писмена форма, той трябва да има точно определено съдържание. В чл. 59, ал. 2, т. 4 законодателят е поставил изискването актът да съдържа фактически и правни основания. Тяхното наличие е предпоставка както адресатът на акта да упражни право на защита, така и съдът да изпълни задължението си да осъществи контрол за законност на акта. Липсата на фактически и правни основания или тяхното несъответствие на предмета на акта е съществено нарушение и самостоятелно основание за отмяна на акта. Поради изложеното решението следва да бъде отменено в оспорените му части. Предвид изхода на спора на „ В и К“ ЕООД Стара Загора се дължат разноски по делото в размер на 23 300 лв., от които държавна такса в размер на 1700 лева и договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 21 600 лв. Възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като от една страна това възнаграждение е под определения в чл. 7, ал.2, т. 7 във вр. с чл.8, ал.1 от Наредба № 1/ 2014 г. минимален размер, а и в случая адвокатското възнаграждение не може да се приеме за прекомерно спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото. Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК, Старозагорският административен съд