Решение № 260110 от 12.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11854/2015 г.

Производството по иска за установяване, че Общи условия, предоставени на ответника Национално бюро за правна помощ на 17.10.2014 г. съставляват неразделна част от договор № 63/04.01.2010 г. е било прекратено като недопустимо с Определение на съда от 08.12.2021г., което е влязло в сила. Така, предмет на делото са кумулативно съединените осъдителен иск по чл.79 от ЗЗД и установителен иск по чл. 95, ал.1, т.1 от ЗАПСП (редакция преди изм. и доп. ДВ. бр.28 от 29 Март 2018г. ). По първия от предявените искове - с правно основание чл. 79 ЗЗД, за осъждане на ответника НБПП да заплати дължимата цена по договор № 63/04.01.2010 г. за периода от месец януари 2015 г. до месец август 2015 г., вкл. в общ размер на 2 880 лв. с ДДС: Претендираното право произтича от следните обстоятелства: по сключен между страните договор за абонаментно обслужване ответникът не е заплатил дължимата цена на абонамента за процесния период. Основателността на иска предполага пълно и главно доказване от ищеца на валидно облигационно отношение по процесния договор, както и размера на претенцията. В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване на твърдението си, че валидно е прекратил процесния договор, поради което и не дължи заплащане на абонамент за процесния период. Сключването на договора и обстоятелството, че същият е породил валидно облигационно отношение между страните, не е спорен. Спорно е дали ответникът е прекратил това правоотношение с връчването на нотариална покана от 21.22.2014г. по реда на чл.47 от ГПК - чрез залепване на уведомление. Ищецът оспорва валидността на връчването и твърди, че договорът между страните е продължил да действа за процесния период. По този въпрос съдът намира следното: Връчването на търговец и юридическо лице по реда на ГПК, който ред се прилага и от нотариусите при връчването на нотариални покани, става по реда на чл.50 от ГПК – на последния посочен в регистъра адрес. То се извършва на мястото, където тези субекти са вписали седалището и адреса си на управление в съответния регистър. Ако тези субекти променят адреса си, но не впишат в съответния регистър тази промяна, книжата се прилагат по делото и се считат връчени. Уредбата е различна от уредбата в чл. 40 и 41 ГПК, отнасяща се физическите лица. Последните, при отсъствие от адреса или заминаването за чужбина за период, по-малък от месец нямат задължението да уведомяват съда или да сочат съдебен адресат. По тази причина, при връчването по реда на чл.47 от ГПК адресатът – физическо лице следва да е търсен поне в продължение на месец и невъзможността да бъде открит следва да бъде удостоверена по начина, посочен в чл.47, ал.1 от ГПК. За търговците, тъй като връчването се извършва в канцеларията на всеки служител или работник, който се съгласи да получи книжата и се предполага че такова лице винаги има през работно време, а ако променят адреса си, търговците са длъжни да впишат веднага промяната, месечен срок за посещение на адреса на регистрация не е предвиден. Съгласно чл. 50, ал.4 ГПК ако връчителят не намери достъп до канцеларията, или не намери служител, който да е съгласен да получи книжата, той директно пристъпва към залепване на уведомление по чл. 47, ал.1 ГПК. В случая, видно от удостовереното от помощник-нотариуса, който е действал като длъжностно лице в кръга своите правомощия, поради което и удостоверителното му изявление представлява официален документ, посочените в поканата адреси са били посетени от него на 24.11.2014г. в работно време. Не е открит законният представител на дружеството – адресат, нито негов пълномощник, за получаване на поканата. Ето защо, пом.-нотариусът е пристъпил към залепване на уведомление - на външната входна врата и такова е пуснато в пощенската кутия. Двата посочени в поканата адреса са – гр. Пловдив, бул. „•••••••••и гр. Пловдив, ул. •••••••••. Между страните не е спорно, а и се установява при справка в търговския регистър, че към датата, на която се твърди да е посещаван ищеца за връчване на нотариалната покана, регистрираният му адрес на управление •••. Ето защо, като не е намерил на адреса лице от канцеларията на търговеца, което да получи съобщението, пом.-нотариусът правилно е пристъпил към залепване на уведомление. От изявленията на самия ищец, направени в молба – становище от 08.08.2016г. става ясно, че към същия период дружеството е поддържало офис на другия посочен в поканата адрес - гр. Пловдив, ул. •••••••••. От гледна точка редовността на връчването е без правно значение дали на този адрес е било залепено уведомление /в каквато посока е било проведеното обратно доказване от ищцовата страна, целящо оборване на удостоверителното изявление на връчителя/. Достатъчно е, че уведомление е било залепено на адреса по седалище и управление. Разпоредбата на чл.50, ал.4 от ГПК се прилага, когато търговецът не е променил адреса си на управление, вписан в ТР, но не е осигурил достъп до канцеларията или лице, което да получи съдебните книжа. Последното е на негов риск и не може да осуети редовното връчване на съдебни книжа. Ако на адреса по седалището търговецът изобщо не поддържа канцелария, това също е на негов риск и води до прилагане разпоредбата на чл.50, ал.2 от ГПК - а ко лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е вписан новият му адрес, всички съобщения се прилагат по делото и се смятат за редовно връчени. При връчване чрез залепване на уведомлението по чл.47, ал.1 ГПК е спазено изискването на закона уведомлението да бъде залепено на външната входна врата на адрес и второ е пуснато в пощенската кутия. С изтичането на двуседмичния срок, книжата се смятат за връчени на осн. чл.47, ал.5 от ГПК. Следователно, нотариалната покана следва да се счита за редовно връчена от 09.12.2014г., а с изтичането на едномесечния срок, съгласно чл.13 от Договор №63/04.01.2010г., същият е прекратен. Ето защо, съдът намира, че претенцията на ищеца за заплащане на абонамент за софтуерно обслужване по валидно прекратения договор е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. По втория от предявените искове - с правно основание чл. 95, ал.1, т.1 от Закона за авторското право и сродните му права (редакция преди изм. и доп. ДВ. бр.28 от 29 Март 2018г. ) - за установяване по отношение на ответниците НБПП и МП, че ответникът НБПП е допуснал без съгласието на ищеца трето лице да копира Софтуерна система „Правна помощ“, като по този начин е използвал софтуерната с и стема в нарушение на авторските права на ищеца. Искът е квалифициран като такъв по 95, ал.1, т.1 от ЗАПСП в ъз основа на твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата, а именно – искане за признаване за установено нарушаване от страна на ответника НБПП на авторски те права на ищцовото д ружество върху софтуерната система „Правна помощ“. Правото произтича от следните обстоятелства: Ищецът е носител на авторско право върху процесната софтуерна система, която е предоставил за ползване на ответника НБПП по силата на договор за дарение на безвъзмездно ползване за срок от 10 години; в нарушение на авторските права на ищеца, ответникът НБПП е използвал софтуерния продукт като е допуснал без съгласието на носителя на авторското право трето лице да копира същия. Предявеният иск е специален установителен иск, уреден в ЗАПСП. Съгласно чл. 95, ал. 1 т. 1 от ЗАвПСП/ в приложимата му редакция, посочена по-горе/ когато произведение, обекти по чл. 72 или бази данни по глава единадесета "а" се използват в нарушение на разпоредбите на този закон носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да иска по съдебен ред установяване факта на нарушението. В чл. 3, ал. 1 ЗАПСП е предвидено, че обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма, като в правната норма са изброени примерно видове произведения, които представляват обект на авторското право. В чл. 3, ал. 1, т. 1, предл. последно ЗАПСП са посочени и компютърните програми. Налага се изводът, че компютърните програми са обект на авторското право, а по силата на чл. 14 от ЗАПСП ако не е уговорено друго, авторското право върху компютърни програми и бази данни, създадени в рамките на трудово правоотношение, принадлежи на работодателя. Между страните по делото не съществува спор по въпроса кой е създателят на процесната компютърна програма „Правна помощ“. Макар и да не са уточнени имената на конкретните физически лица – автори на софтуера, няма спор, че те са били служители на ищцовото дружество. Ето защо, и при липса на спор по този въпрос, от правна страна съдът приема, че процесната компютърна програма е годен обект на авторски права и техен носител е именно ищецът, поради което и последният е легитимиран да предяви иска по чл.95, ал.1, т.1 от ЗАПСП. Авторското право е комплексно и включва в своето съдържание множество имуществени и неимуществени права. В чл. 18, ал. 1 ЗАПСП е уредено едно от основните имуществени права на автора, които са част от сложното авторско право. В нормата е предвидено, че авторското право включва изключителното право на автора да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица, освен в случаите, за които законът разпорежда друго. Следователно, всяко едно използване на обект на авторското право от лице, различно от неговия титуляр, без съгласието на последния и без законът да допуска използването му независимо от неговата воля, представлява нарушение на авторското право. Легална дефиниция на термина използване на произведението, което е обект на авторското право е дадена в чл. 18, ал. 2 ЗАПСП, в която е посочено, че за такова се смятат действия като: 1. възпроизвеждането на произведението; 2. разпространението сред неограничен брой лица на оригинала или екземпляри от произведението; 3. публичното представяне или изпълнение на произведението; 4. излъчването на произведението по безжичен път; 5. (изм. - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) предаването и препредаването на произведението по кабел; 6. публичното показване на произведение на изобразителното изкуство и на произведение, създадено по фотографски или аналогичен на него начин; 7. превеждането на произведението на друг език; 8. (доп. - ДВ, бр. 28 от 2000 г., в сила от 05.05.2000 г., доп. - ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011 г.) преработката и синхронизацията на произведението. Преработка е и приспособяването и внасянето на всякакъв вид промени в произведението, както и използването на произведението за създаване на ново, производно от него произведение; 9. реализирането на архитектурен проект чрез построяване или изработване на обекта, за който той е предназначен; 10. (нова - ДВ, бр. 28 от 2000 г., в сила от 05.05.2000 г., изм. - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) предлагането по безжичен път или по кабел на достъп на неограничен брой лица до произведението или до част от него по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях; 11. (нова - ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г., доп. - ДВ, бр. 25 от 2011 г., в сила от 25.03.2011 г.) вносът и износът в трети държави на екземпляри от произведението в търговско количество, независимо дали са произведени законно или в нарушение на правото по т. 1. Твърдяното от ищеца копиране на създадения от него софтуер следва да е приеме като нарушаване на авторските му права, извършено чрез „ използването на произведението за създаване на ново, производно от него произведение “. Съгласно д испозитивни те правила, уредение в чл. 70 от ЗАПСП, а ко не е уговорено друго, счита се, че лицето, което законно е придобило правото да използва компютърна програма, може да зарежда програмата, да я изобразява върху екран, да я изпълнява, предава на разстояние, да я съхранява в паметта на компютър, да я превежда, преработва и да внася други изменения в нея, ако тези действия са необходими за постигане на целта, заради която е придобито правото да се използва програмата, включително и за отстраняване на грешки. Съгласно и мперативни те правила по ч л. 71 от ЗАПСП л ицето, което законно е придобило правото да използва компютърна програма, може без съгласието на автора и без заплащане на отделно възнаграждение: 1. да изготвя резервно копие от програмата, ако това е необходимо за съответния вид използване, за който е придобита програмата; 2. да наблюдава, изучава и изпитва начина на действие на програмата за определяне на идеите и принципите, които са залегнали в който и да е неин елемент, ако това става в процеса на зареждането на програмата, изобразяването ѝ върху екран, изпълняването ѝ, предаването ѝ на разстояние или съхраняването ѝ в компютърната памет при условие, че той има право да извършва тези действия в съответствие с чл. 70; 3. (доп. - ДВ, бр. 28 от 2000 г., в сила от 05.05.2000 г.) да превежда програмния код от една форма в друга, ако това е безусловно необходимо за получаване на информация за постигане на съвместимост на създадена компютърна програма с други програми, при условие, че необходимата за тази цел информация не е била предоставена в готов вид и че това се извършва само по отношение на онези части от компютърната програма, които са необходими за постигане на съвместимостта. Получената информация не може да бъде използвана за създаване и разпространение на компютърна програма, несъществено отличаваща се от програмата, чийто програмен код се превежда, както и за каквото и да е друго действие, което може да накърни авторските права върху програмата. Видно е, че твърдяното предоставяне на достъп за копиране на програмата на ищцовото дружество, извършено от трето лице, не е дейност, разрешена за л ицето, законно придобило правото да използва компютърна та програма. Основателността на иска предполага доказването от ищеца чрез пълно главно доказване, че ответникът е използвал неправомерно произведението - обект на авторско право. В конкретния случай – че е предоставил достъп на трето лице, което без съгласието на носителя на авторското право, е използвало защитената от авторско право компютърна програма, като я е използвало за създаването на софтуера LEVENTS. След внимателна преценка на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира, че от същите не може да се направи категоричен извод за извършването на твърдяното нарушение. Действително, налице е противоречие в становищата на вещите лица, изготвили заключенията на единичната и двете тройни експертизи. Ето защо, съдът следва да обоснове кое от заключенията кредитира и защо. Настоящият съдебен състав дава вяра на заключението на повторната тройна експертиза, което намира за мотивирано, обосновано, а освен това – включително предвид квалификацията на вещите лица - професори от Софийския университет, Факултет математика и информатика, у съда не възниква съмнение за неговата правилност. В заключението вещите лица подробно и мотивирано са посочили защо според тях не може да става въпрос за копиране между двата софтуера. Разяснили са подробно, че при сравнение на отделните артефакти по RUP между същите не се установява сходство в степен, която да обоснове категоричен извод за извършено копиране. Различни са както програмните кодове на двете системи, така и графичното изпълнение на дизайна на екраните, описанието на потребителите и организацията на функционалността. Сходството в системите като логика и алгоритъм на действие произтича от еднаквото им предназначение, а именно – за поддържка на документооборота в НБПП – дейност, която е специфична по своя характер и не предполага извършването й да може да се осъществи по неограничен брой начини. Съдът намира, че не може да кредитира заключението на първоначалната единична експертиза, най вече поради факта, че същото не е категорично. Вещото лице е посочило, че няма как да установи дали е налице копиране, т.к. това може да се установи само при сравнение на програмните кодове и другите елементи при използването на една програмна среда. Вещото лице е пояснило, че програмата на „Диуер“ е писана в тяхна собствена среда. Изводът на вещото лице, че вероятно се касае за ползване на вече наличен модел или пример, съответно заимстване от него, при разработката на софтуера на „Диуер“, е базиран най-вече на изключително кратното време за разработка и внедряване. Съдът намира, че при приложение на опитните правила и формалната логика, подобен извод не може да се направи само от така посочения факт, още повече, че при изслушването в съдебно заседание вещото лице проф. Ц. е направил изявление, че система от типа на изследваните е възможно да се разработи за месец-два, а отделно – че по делото не са ангажирани конкретни доказателства за това в какъв период е била разработена и внедерена компютърната система LEVENTS. Заключението на тройната експертиза, изготвено от вещите лица К., Х. и А. също не е категорично. Вещото лице А. се е разграничило от становището на другите две вещи лица, които от своя страна, са на мнение, че установените от тях сходства в интерфейса, бизнес задачата, алгоритъма на действие и еднаквостта на произволно избрани полета за въвеждане на данни, няма как да се осъществи бе да е налице еднаквост на софтуера в тази му част. В тази връзка, съдът намира за обосновано обяснението, дадено от вещите лица по повторната тройна експертиза, при изслушването им в съдебно заседание, според които сходствата в алгоритъма на действие на двете програми са продиктувани именно от еднаквото им предназначение – документалното обслужване на бюрото, а при създаване на поле за въвеждане, последното винаги има някакъв фиксиран размер в пиксели и това, че две програми имат еднакви като големина полета за въвеждане на данни изобщо не налага извод, че едната е копирана от другата. Последното съдът намира за очевидно правилно и изводимо от обикновената житейска логика, като за този извод дори не са необходими специални знания. Явно е, че неограничен брой програмни продукти могат да имат еднакви визуално и по размер полета за въвеждане на данни, което няма как да означава, че са копирани един от друг. Свидетелските показания, макар и в значителен обем, не могат да обосноват различен извод относно наличието на копиране между двата софтуера – в същите не се съдържат никакви категорични данни в тази насока. Макар да намира, че няма основание показанията на свидетелите Р. и Д.да не бъдат кредитирани относно наличието на сходство в алгоритмите и функционалностите при процесните софтуери, настоящият съдебен състав намира, че изразеното мнение на потребител, който няма нужната професионална квалификация, а само ползва съответната компютърна програма, следва да се прецени като доказателство с несъпоставима доказателствена стойност в сравнение със заключението на вещи лица с научни звания от най-висока степен в съответните научни сфери, чиито извод за липса на копиране е категоричен. Ето защо, съдът намира за недоказано по делото извършването на твърдяното нарушение от ответника. Искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По разноските: При този изход на спора и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК ответниците имат право на разноски. Съгласно представения списък и доказателствата по делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника НБПП разноски в общ размер на 9 660 лв., от които 3 600 лв. адвокатско възнаграждение, а останалите – платени депозити за вещи лица. Възражението на ищеца за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност на делото, проведените множество съдебни заседания и обема на събраните доказателства, съдът намира за неоснователно. На осн. чл.78, ал.8 от ГПК на ответника Министерство на правосъдието следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Претенцията на третото лице помагач за разноски е неоснователна на осн. чл.78, ал.10 от ГПК. Така мотивиран, съдът: