Решение № 898 от 29.6.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 96/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 2159 от 05.08.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 2934 от 27.10.2022 г., постановени по гр.д. № 6079/2021 г. от Софийски градски съд, ответникът - Прокуратурата на Република България е осъден да заплати на В. Д. П., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 1 300 /хиляди и триста/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5 във вр. с чл. 209 от НК и за престъпление по чл. 316, ал. 1 от НК по ДП № 18/2006 г. по описа на 04 РУ-СДВР-МВР, пр. пр. № НСН 89/2016, пр.пр. № 20774/2005 г. по описа на Районна прокуратура София, което е прекратено с постановление от 18.10.2018 г., влязло в сила на 08.04.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 08.04.2021 г., като е отхвърлил главния иск, за разликата над уважения /1 300 лв./ до пълния предявен размер от 45 000 лв.

Първоинстанцинният съд с посоченото решение е осъдил ответника – Прокуратурата на Република България да заплати на В. Д. П., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, деловодни разноски, в размер на сумата от 50.40 лева.

Решението на първоинстанционния съд се обжалва от ищеца В. Д. П., ЕГН •••••••••• в частта, в която главният иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди е отхвърлен, за разликата над суммата от 1 300 лв. до пълния предявен размер от 45 000 лева с доводи за неправилност, поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон.

Жалбоподателят поддържа, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е занижено по размер и не съответства на действително претърпените неимуществени вреди от воденото наказателно производство, продължило петнадесет години и отразило се негативно на неговото здравословно състояние.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и вместо това да осъди ответника да заплати допълнително обезщетение за претърпените неимуществени вреди, за разликата над сумата от 1 300 лева до пълния размер на предявения иск от 45 000 лева, ведно с законната лихва, считано от 08.04.2021 г. Моли да се присъдят направените в двете инстанции деловодни разноски.

Насрещната страна – Прокуратурата на Р. България, чрез своя представител в съдебното заседание пред въззивния съд моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд в атакуваната част.

Софийски апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, установи следното:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване по посочения процесуален ред.

При преценката за основателността на жалбата, съдът взе предвид следното:

Ищецът – В. Д. П., ЕГН •••••••••• е предявил против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди в обстоятелствената част на исковата молба, че е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем по ДП № 18/2006 г. по описа на 04 РУ-СДВР-МВР, пр. пр. № НСН 89/2016, пр.пр. № 20774/2005 г. по описа на Районна прокуратура София, за извършено престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК и за престъпление по чл. 316 от НК.

При последното привлечане като обвияем правната квалификация е за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5 във вр. с чл. 209 от НК и за престъпление по чл. 316, ал. 1 във вр. с чл. 309 от НК.

Била му е взета мярка за неотколенние „парична гаранция“, която наблюдаващият прокурор е отменил след изтичането на срок от една година и шест месеца, считано от привличането като обвиняем.

Досъдебното производство е внасяно с обвинителен акт неколкратно в съда, който е намирал допуснати съществени наршения на процесуалните правила и го е връщал на прокурора.

Наблюдаващият прокурор с постановление от 18.10.2018 г. е прекратил наказателното производство по пр. № НСН 89/2016, пр.пр. № 20774/2005 г. по описа на Районна прокуратура София.

С писмена молба от 13.09.2021 г. /л. 74/ признава обстоятелството, че препис от постановлението му е връчено на 01.04.2021 г. Ищецът поддържа още, че наказателното преследване му е причнило неимуществени вреди, тъй като е било уронено неговото добро име в обществото, бил е компроментиран пред партньори и се е влошило неговото здравословно състояние.

Наказателното производство е било пречка за професионална реализация.

Ищецът с предявените искове поискал ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди, в размер на сумата от 45 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2018 г. Поискал да се присъдят направените деловодни разноски.

Ответникът – Прокуратурата на Р. България подал отговор на исковата молба /л. 42/, с който оспорил основателността на предявените искове и поискал да се отхвърлят с доводи, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди от воденото наказателно преследване.

При условията на евентуалност поискал да определи обезщетение за неимуществените вреди, което да е съобразено с критериите на съдебната практика и обстоятелствата по делото, свързани с поведението на ищеца като страна в наказателното производство.

От фактическа страна:

Първоинстанционният съд с доклада по делото е указал на всяка една от страните да установи със способите и средствата предвидени в ГПК всички правнорелеванти факти, на които основава своите претенции или възражения.

Внимателно е анализирал събраните доказателства и изложил мотиви, които въззивният съд възприема изцяло и постановявайки своето решение препраща към тях, на основание чл. 272 от ГПК, но за пълнота на настоящото изложението намира, че следва да се посочат основните правнозначими факти.

От приложените по делото писмени доказателства, както и от матерриалите по приложеното наказателно производство се установява, че ищецът на 21.04.2005 г. е бил разпитан в процесуалното качество на уличено лице по ДП № 18/2006 г. по описа на 04 РУ-СДВР-МВР, пр. пр. № НСН 89/2016, пр.пр. № 20774/2005 г. по описа на Районна прокуратура София, за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1 от НК.

Взета е била мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на сумата от 1 000 лева.

Впоследствие е бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5 във вр. с чл. 209 от НК и за престъпление по чл. 316, ал. 1 във вр. с чл. 309 от НК.

Наблюдаващият прокурор е внасял неколкократно досъдебното производство с обвинителен акт в съда, който по надлежния ред е прекратявал съдебното производство и го връщал на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения.

Наблюдаващият прокурор с поставление от 18.10.2018 г. е прекратил наказателното производство, водено срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5 във вр. с чл. 209 от НК и за престъпление по чл. 316, ал. 1 във вр. с чл. 309 от НК.

Постановлението е връчено на ищеца на 01.04.2021 г., не е обжалвано и е влязло в сила на 08.04.2021 г. По делото са приложени писмени доказателства – решения на ТЕЛК и епикризи за здравословното състояние на ищеца, но посочените документи не установяват пряка причинна връзка между наказателното преследване и установените заболявания, кякто и загубата на трудоспособност.

По делото, от л. 50 до л. 59 е приложено свидетелството за съдимост на ищеца.

Ищецът преди датата 21.04.2005 г., на която е бил разпитан в процесуалното качество на уличено лице по ДП № 18/2006 г. по описа на 04 РУ-СДВР-МВР има едно осъждане за извършено престъпление от общ характер, за което е бил реабилитиран по право през 2003 г. В процесния период от 21.04.2005 г. до 08.04.2021 г. ищецът е осъждан 11 пъти с влезли в сила присъди за извършени престъпления от общ характер с различни по вид наложени наказания по Наказателния кодекс, включително и ефективно изпълнение на наказание лишаване от свобода.

По делото няма доказателства, които да установяват, че ищецът преди да се постави началото на процесното наказателно преследване, по време на наказателното преследване и след неговото прекратяване е работил по трудово правотношение.

Показанията на посочения от ищеца свидетел не обосновават наличието на пряка причинна връзка между наказателното преследване и влошеното здравословно състояние, както и това преследване да е било пречка за професионалната реализация.

От правна страна:

Предметът на въззивното производство е очертан с подадената от ищеца въззивна жалба и спорът се концентрира до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди.

По главния иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени и имуществени вреди:

Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговоря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършено престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

В разглеждания случай, ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5 от НК и за престъпление по чл. 316, ал. 1 във вр. с чл. 309 от НК, като само първото е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК.

Наказателното производство по отношение на ищеца реално е продължило в периода от 21.04.2005 г. до 18.10.2018 г. Наказателното преследване по отношение на ищеца се е осъществило само в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване.

Осъществяването на посочените процесуални функции от прокурора обосновава качеството на надлежен ответник по настоящото дело на Прокуратурата на Р. България, който дължи обезщетение за всички вреди /имуществени и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

В разглежданият случай претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща параграф 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ.

Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са:

• възрастта на ищеца, неговото общественото положение и образование;

• ищецът е бил привлечен като обвиняем за две извършени престъпления, като само едно от тях е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК;

• продължителността на наказателното преследване, в който срок по отношение на ищеца спорадично са били извършвани процесуални и процесуално-следствени действия.

• по отношение на ищеца е била взета само една мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на сумата от 1 000 лева, която наблюдаващият прокурор сам, по реда на чл. 234, ал. 8 от НПК е отменил с изтичането на срок от една година и шест месеца след датата 21.04.2005 г.;

• по отношение на ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р. България без разрешение на прокурора или на съда“;

• наказателното преследване не е било предмет на медийно отразяване; - претърпените неимуществени вреди от ищеца са обичайните за незаконно преследване за тежко умишлено престъпление и не са причината, довела до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве;

Въззивният съд намира, че с оглед на тези конкретни данни, справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищецът, вследствие на незаконното обвинение, възлиза на сумата от 1 300 /хиляда и триста/ лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот.

Предявеният иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди от наказателното преследване е основателен до размер на сумата от 1 300 лева и подлежи на отхвърляне до пълния предявен размер от 45 000 лв.

По акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Началният момент на забавата и на погасителната давност за главните искове и за акцесорния иск, съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. п о тълк. гр.д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС е денят, в който е прекратено наказателното преследване или е влязла в сила постановената от наказателния съд оправдателна присъда.

В случая, наказателното преследване е прекратено с постановление на наблюдаващият прокурор с дата 18.10.2018 г., връчено е на 01.04.2021 г. и е влязло в сила на 08.04.2021 г., поради което ответникът дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 08.04.2021 г. С оглед на изложеното въззивната жалба, подадана от ищеца е неоснователна, поради което следва:

• да се потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, в която е отхвърлил главния иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, имаш за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, за разликата над сумата от 1 300 лева до пълния предявен размер от 45 000 лева;

• да се потвърди решението на първоинстанционния съд в частта за разноските;

Решението на първоинстанционния съд в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лхива, считано от 08.04.2021 г., до размер на субата от 1 300 лева не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.

По разноските:

С оглед изхода на делото и неоснователността на въззивната жалба, ищецът следва да понесе направените от него деловодни разноски във въззивното производство.

По тези съображения, Софийски апелативен съд