Решение № 97 от 1.4.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 124/2025 г.

Производството е въззивно по реда е по реда на чл.25 ал.4 от ЗТР и РЮЛНЦ. Обжалва се решение №480/13.12.2024г., постановено по т.д. №750/2024г. по описа окръжен съд Пловдив. С обжалваното решение е оставена без уважение жалбата на „Е.“ ЕООД ЕИК •, представлявано от управителя К.Б., чрез адв. Ев. Г., против отказ № •-4/25.11.2024г. на длъжностно лице по регистрация при Агенция по вписванията, постановен по заявление вх. №•/19.11.2024г. за вписване на промени в обстоятелства по партида на дружеството, а именно: прехвърляне на дружествени дялове от Ф.Б. на К.Б. и вписване на последния като едноличен собственик на капитала. В жалбата са изложени подробни оплаквания за неправилност на решението, с доводи за необоснованост на решаващите мотиви на длъжностното лице по регистрацията и на окръжния съд относно пълномощното от Ф.Б. в полза на Р.С. – несъответствието му с изискването на чл.37 от ЗЗД. Наведени са доводи, че превес следва да намери правото на държавата, в която протича нотариалното удостоверяване като процедура, а не това на държавата, в която ще се ползва документът. При положение, че в И. не е предвидено удостоверяване на съдържанието на документа, каквото има по българското право, заверяването на пълномощно от чужд нотариус е подчинено на изискванията на местния закон, включително и по отношение на формата и не може да се изисква от нотариус на чужда държава да извършва заверявания съгласно българското законодателство. В тази насока жалбоподателят се позова на чл.2703 ал.2 от Граждански кодекс на Република И., като се сочи, че съгласно тази норма, заверката се състои в удостоверяване от нотариуса, че подписът е положен в негово присъствие. Служител трябва първо да установи самоличността на лицето, което подписва, а заверката е последвана от подпис на длъжностното лице и печат. Въведени са оплаквания, че окръжният съд неправилно е приложил разпоредбите на КМЧП. Наведени са и оплаквания, че окръжният съд неправилно е приел, че идентификационните данни на Ф.М.Б., вписани в ТР и тези - в заявлението се различават, в която насока са изложени подробно съображения, които, с допълнителна молба, не се поддържат. Иска се решението на окръжния съд да бъде отменено, като се отмени и отказът на ДЛР и да се дадат задължителни указания за вписване на заявеното за вписване обстоятелство. С постъпилия отговор от Агенцията по вписванията, представлявана от ИД Д.М., чрез гл. юрисконсулт В., жалбата се оспорва изцяло. Претендират се разноски – юрисконсултско възнаграждение. Пловдивският апелативен съд провери основателността на оплакванията, изложени във въззивната жалба и с оглед на представените по делото доказателства прие следното: Със заявление образец А4 вх. №•/19.11.2024г., подадено пред АВп- ТРРЮЛНЦ от оправомощено лице, е заявено за вписване промени в обстоятелства по партида на дружеството - „Е.“ ЕООД, а именно: прехвърляне на дружествени дялове от Ф.Б. на К.Б. и вписване на последния като едноличен собственик на капитала. Към заявлението е приложен договор за прехвърляне на дружествени дялове от 11.11.2024г., с нотариална заверка на подписите и съдържанието, с който договор Ф.Б., чрез пълномощник Р.Г.С., продава на К.Б. всички притежавани от него дялове от капитала на дружеството.Упълномощеното лице се легитимира с представено пълномощно, заверено в Република И., което съдържа удостоверяване само на подписа, не и на съдържанието. За да остави без уважение жалбата срещу постановения отказ № •- 4/25.11.2024г. на длъжностно лице по регистрация при Агенция по вписванията, постановен по заявление вх. №•/19.11.2024г. за вписване на промени в обстоятелства по партида на дружеството - прехвърляне на дружествени дялове от Ф.Б. на К.Б. и вписване на последния като едноличен собственик на капитала, окръжният съд е споделил изцяло основанията, поради които длъжностното лице по регистрацията е постановил отказ за вписване на така заявените за вписване промени. Основанията за този отказ са: представеното пълномощно за сключване на договор за прехвърляне на дружествен дял не отговаря на изискването на чл.37 от ЗЗД, във вр. със специалната разпоредба на чл.129 от ТЗ и - в представените документи прехвърлителят е посочен с идентификация, различна от вписаната в регистъра. Оплакванията срещу второто посочено основание /което, според данните в ТР по партидата на дружеството съответства на приетото от ДЛР и от окръжния съд/ не се поддържат от жалбоподателя съгласно молба вх. №3329/28.01.2025г. Видно от партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ, със заявление Ж1 от 23.01.2025г. е заявено по реда на чл. 27 от ЗТРРЮЛНЦ и съгласно чл.96а от Наредба №1/14.02.2007г. за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до регистъра на юридическите лица с нестопанска цел – искане за отстраняване на грешка при първоначално вписаната идентификация – дата на раждане на Ф.Б., като с вписване от 27.01.2025г. тази грешка е отстранена и е вписана вярната дата на раждане на прехвърлителя Ф.Б. – 16.09.1958г. Т.е. – едно от основанията, поради което е постановен отказът за вписване на заявените за вписване промени, е отпаднало. Съществено обаче е първото основание, поради което е постановен отказът, възприето и от окръжния съд, решаващите мотиви на който се възприемат изцяло. Безспорно в случая се касае за отношения с международен елемент – едноличният собственик на капитала и прехвърлител на дружествени дялове е чуждестранен гражданин – Република И. /в която е възникнало мандатното правоотношение/, но дружеството е с регистрация в Република България – и двете държави – членки на ЕС. Нормативният акт, който регламентира съвместимостта на приложимите в държавите – членки норми с трансгранично значение в областта на гражданскоправни и търговскоправни въпроси е Регламент (ЕО) №593/2008 на Европейския Парламент и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни задължения /Рим І/, приложим в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер. Съгласно чл.1, ал.2, б. „е“ от посочения регламент, обаче, от неговото приложно поле са изключени въпросите, уреждани от правото, приложимо към дружествата, като учредяване, правоспособност, вътрешната им организация или ликвидация, личната отговорност на служители или членове, задължения. Ето защо окръжният съд, както и ДЛР правилно са се позовали на нормите на КМЧП. А те по категоричен начин повеляват: чл.56, ал.1 от КМЧП, юридическите лица се уреждат от правото на държавата, в която са регистрирани – категорично – съгл.чл.58, т.6 от КМЧП – приложимото право е правото по месторегистрация на юридическото лице по въпросите относно придобиване и загубване на членство, както и свързаните с това права и задължения. Относно формата на правните сделки пък разпоредбата на чл.61 от КМЧП гласи: формата на правните сделки се урежда от правото, което е приложимо към правната сделка. Съгласно чл.98 от КМЧП, за действителността на договора е необходимо спазването на изискванията за форма, установени от правото, приложимо към договора съгласно разпоредбите на тази глава, или от правото на държавата, в която е сключен договора, като ал.5 предвижда, че за действителността на едностранно волеизявление във връзка с бъдещ договор е необходимо да бъдат спазени изискванията за форма, установени от правото, което по силата на разпоредбите на тази глава се прилага към договора, или от правото на държавата по местоизвършване на волеизявлението. Правото, приложимо към договора – договор за прехвърляне на дружествени дялове е националното право, а бъдещият договор, по повод на който е учредено мандатното правоотношение, обективирано в пълномощното от Ф.Б. в полза на Р.Г.С., носещо нотариална заверка, извършена от италиански нотариус, само на подписите, /без нотариална заверка на съдържанието/, е именно договорът за прехвърляне на дружествени дялове. За него разпоредбата на чл.129 ал.2 от ТЗ изрично предвижда, че прехвърлянето на дружествен дял се извършва с договор, сключен с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно. Предвидена е определена форма, която следва да бъде спазена и формата подлежи на проверка от длъжностното лице, като на тази форма е подчинена и формата на упълномощителната – едностранна сделка, както по смисъла на чл.37 от ЗЗД, така и съгласно чл. 98 ал.5 от КМЧП. Вярно е и че последната разпоредба предвижда и алтернативна възможност относно правото на държавата по местоизвършване на едностранното волеизявление. Но жалбоподателят само се позовава на чл.2703 ал.2 от Граждански кодекс на Република И.. Установяване съдържанието на чуждото право обаче, съгласно чл.43 ал.2 от КМЧП, вменява, на страната, която ще се ползва от чуждото право да представи документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които основава своите искания или възражения, или по друг начин да окаже съдействие на съда или на друг правоприлагащ орган – което в случая не е сторено от жалбоподателя. /Чл. 2703 от Кралски указ №262/16.03.1942г. на Република И. одобряване на текст от Гражданския кодекс, признава се подписът, заверен от нотариуса или от друго упълномощено за това длъжностно лице. Заверката се състои в удостоверяване от длъжностното лице, че подписът е положен в негово присъствие. Публичният служител трябва първо да установи самоличността на лицето, което подписва/. Но дори и според правото на държавата, в която е осъществена едностранната сделка – упълномощаване, да е достатъчно едностранното волеизявление да е скрепено с нотариална заверка само на подписа, то в случая не може да не се отчете формалното изискване за „бъдещата сделка“ – прехвърляне на дружествени дялове, което, според приложимото право към юридическото лице, регистрирано в Република България, се извършва с договор, сключен с нотариално удостоверяване на подписите и съдържанието, извършени едновременно – чл.129 ал.2 от ТЗ. Цитираната от жалбоподателя съдебна практика не касае приложението на нормата на чл.129 от ТЗ. Тук не може да не се посочи съдържанието на съображение 16 от преамбюлната част на Регламент (ЕО) №593/2008 „Съдилищата, обаче, следва да запазят известна възможност за преценка при определяне на правото, което е най-тясно свързано със ситуацията“, във връзка със съображение 37 от същия Регламент „Съображения от обществен интерес оправдават предоставянето на възможност на съдилищата в държавите - членки при изключителни обстоятелства да прилагат изключения, основани на съображения от обществен ред и особени повелителни норми“, като, както е приел и окръжният съд, нормата на чл.129 ал.2 от ТЗ и чл.37 от ЗЗД могат да се възприемат като норми с особен повелителен характер. Не може да се приеме тезата на жалбоподателя, че окръжният съд не е подложил на преценка ефектът на отказаното вписване на изпълнителната сделка, с позоваване на чл.49 от ДФЕС и чл.17 и чл.52 от Хартата на основните права на ЕС, доколкото приетото от окръжния съд не води до нарушаване свободата на установяване, правото на собственост, ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от Хартата. В крайна сметка, след като, според свободата на установяване, чуждестранен гражданин е избрал да упражнява търговска дейност чрез юридическо лице, регистрирано в Република България, би следвало да се съобрази с правото на държавата, в която е регистрирано търговското дружество. По изложените съображения жалбата се явява неоснователна, поради което обжалваното решение, потвърждаващо отказът на длъжностното лице по чл.24 от ЗТРРЮЛНЦ, като правилно, следва да бъде потвърдено. Независимо от този изход на спора, не следва да се присъждат разноски в полза на АВп – претендираното юрисконсултско възнаграждение. Вярно е, че разпоредбата на чл.25 ал.6 от ГПК предвижда присъждане на разноски по реда на ГПК. Но регистърното производство гл. Втора от ЗТРРЮЛНЦ, чието продължение е и производството по чл.25 ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ, е с характер на охранително производство по ГПК. Охранителният характер на това производство се извежда и от разпоредбата на чл.26 от ЗТРРЮЛНЦ, по смисъла на която крайният акт на регистърното производство не се ползва със сила на пресъдено нещо и при постановен отказ може да бъде подадено ново заявление. Съдебното производство, образувано въз основа жалба по чл.25 ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ, продължава да бъде едностранно. Отговорността за разноски по правило е присъща само на спорните съдебни производства, в които право на разноски има страната, в чиято полза е разрешен правният спор. Производството по чл.25 от ЗТРРЮЛНЦ не е спорно и в него АВп не участва като страна, за да има право на разноски или да дължи разноски, а всички процесуални възможности, предвидени по отношение на нея /подаване на отговор по жалбата, представяне на доказателства, информиране за решението на съда/, са обусловени от възложената й със Закона компетентност в рамките на регистърното производство. Следователно, за отговорността за разноски следва да се прилага общото за всички охранителни производства правило на чл.541 от ГПК, а именно, че разноските са за сметка на единствената страна в производството - молителят.