Решение № 6072 от 24.6.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 717/2025 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на „ТЕЦ Марица 3“ АД, [населено място], представлявано от изпълнителния директор И. Д. П., срещу Предписание № 3 от 21.01.2025 г., издадено от Директора на Регионална инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) - Хасково. В жалбата се твърди, че предписанието е издадено при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалноправните разпоредби на АПК и Закона за опазване на околната среда (ЗООС). Жалбоподателят обосновава правния си интерес от оспорване на волеизявлението на органа, като посочва, че дружеството е заинтересовано лице по смисъла на чл. 83 от АПК. Предписанието вменявало на дружеството задължение да се докладват данните за изпускането и преноса на замърсители за 2024 г. от инсталации КР № 41-Н1-И0-А2/2021 г. и КР № 281-Н1- И0-А0/2013 в интегрираната информационна система за докладване на съответен интернет адрес. Дадени са указания за попълване, а именно: в случай, че емисиите не надвишават праговете на замърсителите, посочени в Приложение № 2 от Регламента, било необходимо това да се потвърди чрез маркиране на предвидената за тези случаи декларация в системата. Било обърнато внимание, че било задължително да се докладва обема на производството за всяко съответно съоръжение в мерна единица съответстваща на посочената в т. 3 от приложението към Решение № 2022/142/ЕС за съответната категория дейност извършвана на дадената площадка Посочено било, че при неизпълнението на предписанието в указаните срокове, на „ТЕЦ Марица 3“ АД се полага санкция в размер от 2 000 до 20 000 лева на основание чл. 166, т. 3 от ЗООС. В жалбата се навеждат оплаквания, че издаденото предписание дублира вменени с чл. 22а от ЗООС задължения, поради което следва да се отмени на това самостоятелно основание. На следващо място се акцентира и върху разпоредбите на европейското законодателство, а именно чл. 5, ал. 1 от Регламент (ЕО) № 166/2006 на парламента и на Съвета за създаване на регистър за изпускане и пренос на замърсители (ЕРИПЗ), който вменява на операторите задължение да подават информация за емисиите в атмосферата, водите и почвите, както и за преноса на замърсители и отпадъци, съгласно чл. 7, ал. 1 от този регламент, държавите били длъжни да осигурят ефективно събиране и предоставяне на тези данни в Европейската комисия. Изтъква се възражението, че предписанието освен ненужно било и без законово основание и не съдържало конкретна правна норма която предоставяла правомощие н а РИОСВ да дублира законово вменени задължения. Не било допустимо издаването на предписанието, тъй като не попадало в някоя от хипотезите, а именно: необходимост за предотвратяване на вреди върху околната среда, изпълнение на специфични условия, произтичащи от индивидуални разрешителни актове или съществуващи съмнения относно обхвата на нормативно установено задължение, при условие че законът предоставя правомощие за уточняването му чрез предписание, като не била налице и правна неопределеност, налагаща издаване на изрично предписание, тъй като задължението за докладване на емисиите е пряко установено в нормативните актове. Твърди се още, че в предписанието била посочена неотносима санкционна разпоредба, доколкото не съществувало основание за напомняне от страна на административния орган за изпълнение на нормативни задължения, поради което се прави извод за липсата на правомощия на органа. Сочат се неблагоприятни последици от издаването на предписанията. Моли се за отмяна на административния акт доколкото същия дублира нормативно установено задължение, задължението произтичало от закона, а не от предписанията, РИОСВ нямало правомощия да издава предписание за правно регламентирани задължения. Не ставало ясно за какво нарушение било издадено предписанието. Актът не бил съпроводен с констативен протокол за извършена проверка, предписанието било издадено при липса на форма и непосочване на фактическите основания за издаването му. Било постановено при непълнота на мотивите. Не отговаряло на изискванията на чл. 151, ал. 2, чл. 155 и чл. 157 на ЗООС. Текущия контрол по ЗООС приключвал със съставянето на констативен протокол, в който се давали предписания. Посочва се, че в рамките на текущия контрол не можело да се издава предписание без констативен протокол и без правно основание. С оглед на така изложеното, се моли да бъде постановено решение, с което да бъде отменено процесното предписание на РИОСВ - Хасково, като необосновано, неоснователно, неправилно и издадено в противоречие с целта на закона и при груби нарушения на административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби на АПК и Закона за опазване на околната среда. В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя моли жалбата да бъде уважена по изложените в нея съображения. Ответникът - Директор на Регионална инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) – Хасково, изразява писмено становище за неоснователност на жалбата. Сочи, че предписанието било издадено от компетентен орган и в предписаната от закона форма, в съответствие с материалноправните изисквания на ЗООС, при спазване на административнопроизводствените правила. По своята същност задължителното предписание било указване на фактически действия, които проверяваният субект следвало да предприеме за отстраняване на допуснати пропуски при осъществяване на дейността си. Следователно предписанието изисквало активно поведение от страна на адресата в рамките на посочените в него срокове за изпълнение. Съгласно чл. 148, ал. 2 от ЗООС, контролът, осъществяван върху компонентите на околната среда и факторите, които им въздействат, бил превантивен, текущ и последващ. В разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗООС било предвидено, че превантивният контрол има за цел недопускане на замърсяване и/или увреждане на околната среда над допустимите норми преди осъществяване на предлаганата и/или планираната дейност. В изпълнение на своите функции за осъществяване на превантивен контрол, Директорът на РИОСВ - Хасково издал оспореното предписание. Предвид горното, се иска съдът да отхвърли жалбата, като неоснователна, и да потвърди като правилно и законосъобразно Предписание № 62/20.12.2024 г., издадено от Директора на РИОСВ - Хасково. Административен съд – Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от фактическа страна следното: С оспореното Предписание № 3/21.01.2025 г., издадено от Директора на РИОСВ – Хасково, с адресат - Изпълнителния директор на ТЕЦ „Марица 3“ АД, [населено място], на основание чл. 22а, ал. 1 и 2 от Закона за опазване на околната среда, били дадени следните предписания: да се докладват данните за изпускането и преноса на замърсители за 2024 г. от инсталации КР № 41-Н1-И0-А2/2021 г. и КР № 281-Н1- И0-А0/2013 в интегрираната информационна система за докладване на интернет адрес htpp: //pdbase.government.bg/forms/eprtr.jsp. Срок: 31.03.2025 г. Отговорник: Изпълнителен директор на ТЕЦ „Марица 3“АД. Така възприетата фактическа обстановка налага следните правни изводи: Жалбата е подадена в законоустановения срок, срещу годен за оспорване административен акт и изхожда от надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита. Не се спори от страните, че оспореното предписание е достигнало до знанието на адресата му в деня на издаването му - 24.01.2025 г., като в същото не се съдържат указания пред кой орган и в какъв срок може да бъде обжалвано, поради което приложение намират правилата за удължаване на сроковете за обжалване по чл. 140, ал. 1 от АПК – до два месеца. В този смисъл и доколкото жалбата е подадена на 24.03.2025г., то оспорването е осъществено в рамките на двумесечния преклузивен срок. Наличието на правен интерес по смисъла на чл. 159, т. 4 от АПК е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните за разглеждане на жалбата, за която съдът е длъжен да следи служебно. В тази връзка настоящата инстанция намира, че по отношение на „ТЕЦ Марица 3“ АД е налице правен интерес от оспорване на процесното предписание, с оглед съдържанието и характера му, които пряко рефлектират в правната сфера на дружеството-жалбоподател и засягат непосредствено интересите му. По аргумент от разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от АПК, очертаваща кръга на лицата, притежаващи право на оспорване на административните актове пред съда, за притежаването на активна процесуална легитимация е необходимо актът да уврежда оспорващия (гражданин или организация) било чрез нарушаване или застрашаване на негово субективно право или законен интерес, било чрез създаване на задължения за него. Начинът на формулиране на разпоредбата сочи, че пряк и непосредствен правен интерес от обжалване на административния акт имат лицата, засегнати от него. Въпреки че предписанието е адресирано до изпълнителния директор на дружеството (вероятно по аналогия и в изпълнение на разпоредбата на чл. 153, ал. 2 от ЗООС, според която предупредителните протоколи, с които се дават задължителни предписания, се съставят на управителните органи на юридическите лица) и същият е посочен като отговорник за изпълнението, то безспорно се отнася до задължения възникващи за него в качеството му на представляващ юридическото лице, адресат на комплексно разрешително за дейността на топлоелектрическа централа и задължението му засяга пряко правната сфера на дружеството. Всяко предписание, свързано с дейността на дружеството, има непосредствено и пряко въздействие върху неговата правна сфера, включително върху неговите права, задължения и законни интереси. По своята същност предписанията в случая създават задължения за адресата им и са насочени към дейности свързани с комуникацията на оператора с държавните органи. Именно затова дружеството има пряк и непосредствен правен интерес от обжалването им. С оглед тези съображения, съдът приема, че жалбата изхожда от легитимирано лице. Предвид изложеното, жалбата е допустима. Разгледана по същество, е основателна. Оспореният административен акт е валиден, като обективиран в писмена форма, подписан от издателя си и постановен от административен орган, разполагащ с материална и териториална компетентност. В чл. 14, ал. 4 от ЗООС изрично е разписана компетентността на Директорите на РИОСВ да съставят предупредителни и констативни протоколи, да издават предписания, заповеди за прилагане на принудителни административни мерки и наказателни постановления. Съгласно нормата на чл. 148, ал. 1 от ЗООС, Министерството на околната среда и водите осъществява контрол върху компонентите на околната среда и факторите, които им въздействат, а според ал. 2, контролът бива превантивен, текущ и последващ. Разпоредбата на чл. 148, ал. 3 от ЗООС предвижда, че контролът се осъществява на национално равнище от министъра на околната среда и водите или от оправомощени от него лица, а на регионално равнище - от директорите на РИОСВ, директорите на басейновите дирекции, директорите на националните паркове, областните управители и от кметовете на общините или от упълномощени от тях длъжностни лица. Видно от текста на предписанието се касае за идентично задължение предвидено в чл. 22а от ЗООС, където е предвиден срок за изпълнение последващ датата на издаване на предписанието, което идва да покаже, че се касае за предварително дадено предписание, т.е. за контрол върху задължения на оператора, чиито падеж не е настъпил. Съгласно чл. 154, ал. 1 и 2 от ЗООС, Текущият контрол обхваща контрола върху качеството на компонентите на околната среда и факторите, които й въздействат и контрола по изпълнението на издадените от Министерството на околната среда и водите, басейновите дирекции, дирекциите на националните паркове и от регионалните инспекции по околната среда и водите разрешителни, решения и на предвидените мерки в програмите, а съгласно чл. 152 от с.з. Съгласно чл. 153, ал. 1 – 4 от ЗООС, превантивният контрол има за цел недопускане на замърсяване и/или увреждане на околната среда над допустимите норми преди осъществяване на предлаганата и/или планираната дейност. В изпълнение на своите функции и с оглед постигането на целта на превантивния контрол органите по чл. 148, ал. 3 съставят предупредителни протоколи на физическите лица, на управителните органи на юридическите лица и на едноличните търговци, които подлежат на контрол. В протоколите, съставени въз основа на ал. 2, се отразяват фактите или обстоятелствата, които могат да доведат до увреждане и/или замърсяване на околната среда, и се дават задължителни предписания за недопускане на отразените факти и/или обстоятелства. Предписанията от протокола по ал. 3 са задължителни за проверявания. В случая не се установява извършването на проверка на дружеството, тъй като по делото не само липсва представен предупредителен протокол, но липсват данни такъв предупредителен (с функциите и на констативен) протокол въобще да е бил съставен, което противоречи на цитираните по-горе разпоредби. При това се формира изводът, че в хода на процедурата е допуснато съществено процесуално нарушение. За пълнота, следва да бъде отбелязано и, че подобни протоколи, наименовани констативни, се изисква да бъдат съставени преди издаването на задължителни предписания при осъществяването на текущ контрол, съгласно разпоредбата на чл. 155 ЗООС. На още по-силно основание следва да се посочи, че в конкретния случай съществено се препятства преценката какъв всъщност е бил осъщественият от контролния орган контрол – превантивен или текущ, като отговор на този въпрос не може да даден единствено въз основа на становището на органа, представено в настоящото съдебно производство. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗООС изрично дефинира целта на превантивния контрол – недопускане на замърсяване и/или увреждане на околната среда над допустимите норми преди осъществяване на дадена дейност. Следователно, превантивният контрол, регламентиран в цитираната разпоредба, има за основна задача предотвратяването на потенциални екологични щети, а предупредителният протокол се явява законово установеният инструмент за ефективна реализация на този контрол. В конкретния случай не се касае нито за установени, нито за прогнозирани вреди. Предписанията не касаят околната среда, а задължения за достъп до информация. На следващо място няма съставен протокол, от който съдът да провери дали наистина има основание да се приеме, че възниква опасност за околната среда от неизпълнение на неизискуемо към момента на предписанието задължение. Нормите на чл. 153, ал. 2 и 3 от ЗООС недвусмислено посочват протокола като официален документ за установяване на факти и обстоятелства, които биха могли да доведат до вреди за околната среда, като същите факти обуславят и последващото издаване на задължителни предписания за предотвратяване на идентифицираните потенциални заплахи за нарушения. В този смисъл, протоколът следва да съдържа конкретни, обективно установени факти и обстоятелства, които да обосноват необходимостта от издаване на съответните предписания. Съставянето на протокол в случая представлява съществен елемент от законоустановената процедура по осъществяване на текущ контрол, чието отсъствие води до опорочаване на целия процес, тъй като именно чрез този документ се удостоверяват и документират юридически релевантните факти. Тези факти впоследствие легитимират издаването на предписания в рамките на специалната административна процедура, като гарантират, че същите са основани на обективна преценка на потенциалните рискове за околната среда. Нещо повече, освен, че протоколът служи като правно основание за наложените превантивни мерки, същият създава възможност и за последващ контрол относно тяхната законосъобразност и целесъобразност. Отсъствието на такъв протокол не само представлява съществено процесуално нарушение, но води и до невъзможност да бъде обосновава необходимостта от издадените предписания, което ги прави необосновани и незаконосъобразни. В допълнение, липсата на надлежно съставен протокол възпрепятства и правото на защита на лицето, спрямо което се осъществява контролната дейност, тъй като същото е лишено от възможността да се запознае с конкретните факти и обстоятелства, послужили като основание за издаването на предписанията, както и да оспори тяхната достоверност в рамките на предвидените от закона процедури. На следващо място, следва да бъде отбелязано, че обжалваният административен акт е постановен при неспазване на императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Съгласно посочената разпоредба, административният акт следва да съдържа фактическите основания за неговото издаване. Това са конкретните факти, въз основа на които административният орган е приел, че са налице материалноправните предпоставки за упражняване на предоставената му от закона компетентност чрез издаването на съответния акт. В случая в оспореното предписание липсват изложени надлежни фактически основания за неговото постановяване. Действително, съгласно разрешението, дадено с ТР № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК, няма пречка мотивите да се съдържат в отделен документ, предхождащ постановяването на акта, когато този документ е съставен с оглед предстоящото издаване на акта, като мотивите за издаване на административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най-късно до изпращането на жалбата срещу акта на по-горния административен орган в препроводителното писмо или в друг документ към изпратената преписка, или в съобщението до страните за издаването на акта, ако изхождат от същия административен орган, който е издал акта. В случая обаче документи, предхождащи постановяването на обжалваното предписание не се сочат да са били съставени (изготвени). Такива не бяха представени и пред съда. Мотивите на административния акт представляват единство от фактическите и правните основания за неговото издаване, като целта на императивното изискване по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за мотивиране на акта от фактическа и от правна страна, е адресатът на акта да може да разбере волята на органа и да защити правата и интересите си, ако счита, че същите са нарушени. Липсата на конкретно посочени фактически и правни основания за упражненото административно правомощие е абсолютно основание за отмяната на обжалвания административен акт, като незаконосъобразен, съгласно чл. 146, т. 2 от АПК. По изложените съображения оспореното предписание е незаконосъобразно по смисъла на чл. 146, т. 2 и т.3 от АПК, и следва да се отмени. Водим от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът