Решение № 2071 от 13.2.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 14622/2022 г.

производство по жалби срещу действия на съдебен изпълнител, пораждат правна последица, която не покрива съдържанието на силата на пресъдено нещо. Производството по чл. 435 – чл. 438 ГПК е процесуално средство за защита срещу незаконност на принудителното изпълнение и има за предмет незаконосъобразни действия или откази на съдебен изпълнител. Защита по този ред получават лицата, чиито права са засегнати от незаконните действия или откази на съдебен изпълнител – взискателят, длъжникът, присъединените кредитори, участващите в изпълнението лица – наддавач, купувач, трето задължено лице, пазач, трети лица. Производството е двустранно, спорно, правораздавателно по характера си, а предметът му е валидността на извършеното от изпълнителния орган действие или исканото от жалбоподателя негово задължение. Правомощията на окръжния съд са контролно – отменителни и с реализирането им се упражнява контрол за законосъобразност на действието или отказа на изпълнителния орган. Решение, постановено от съда в това производство, не се ползва със сила на пресъдено нещо, дори когато има за предмет материалноправни въпроси, които са преюдициални за жалбата. Същото се отнася единствено до обжалваното конкретно действие или отказ на съдебния изпълнител и не се зачита като правоустановяващо действие по други спорове – то не обвързва съда, разглеждащ деликтния иск на увредения за присъждане на обезщетение, причинено от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител по чл. 45 ЗЗД, а по чл. 49 ЗЗД от държавен съдебен изпълнител. Съдът сезиран с посочените искове подлага на самостоятелна преценка законосъобразността на действията или бездействията на изпълнителния орган, като не е обвързан от съдържанието на съдебното решение по чл. 436 ГПК. С оглед на тези съображения настоящият състав следва да извърши самостоятелна преценка относно провипоправността на действията на ответника, извършени в качеството му на частен съдебен изпълнил, предмет на предявените от „С.Г.Груп” АД искове по чл. 441, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, без да е обвързан от решенията на СГС. Според общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, с изключение на визираните в т. 1 - 3 хипотези, а именно: когато изпълнителното дело се прекрати при условията на чл. 433, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство; когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда; или когато разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени. Съгласно нормата на чл. 78, ал. 1 ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за: 1. извършването на изпълнителни действия; 2. извършването на други действия, а в ал. 2 е предвидено, че размерът на таксите и видът на разноските по изпълнението се определят с тарифа на Министерския съвет по предложение на министъра на правосъдието след съгласуване с камарата. В Раздел IV „Авансови такси” от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ е посочено, че взискателят внася авансово в размерите, определени в тарифата за съответното действие: а) обикновените такси; б) пропорционалните такси, с изключение на таксата по т. 26; в) допълнителната такса; и г) допълнителните разноски. Видовете допълнителните разноски са изброени в чл. 31 от Тарифата, където в забележка е изрично регламентирано, че са дължими от длъжника, когато за тях е издаден документ по ЗСч. В т. „б” на чл. 31 е посочено, че допълнителни разноски са и банкови такси и комисионни. Отговорността за разноски е деликтна, но тя е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото и е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл е задължителната съдебна практика – Решение № 189 от 20.06. 2014 г. по гр.д. № 5193 / 2013 IV г.о., ВКС. Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови направените реални разходи, които са единствено предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Институтът на разноските не може да служи и да се използва за неоснователно разместване на блага. Разноски се дължат тогова когато с поведението си една страна е станала повод за тяхното начисляване. Не могат да се възлагат разноски само и единствено на длъжника, тъй като това би било явно нарушение на принципа на гражданската отговорност и принципа на справедливостта. Разноски се възлагат на страната станала повод за извършване на определи действия от ЧСИ, когото поведението и е противоправно. Упражняването правото на защита в случаите при, които се поправя такова неправомерно действие от ЧСИ или от насрещната страна не може да води до увеличаване на разходи и разноски за страната която брани успешно при това законно си право. При всички процесни изпълнителни дела невъзстановените суми от ЧСИ Л. М. са свързани с това, че са начислени такси за връчване на съобщения и администриране на частни жалби. Тези действия са извършени реално по една единствена причина, че в своите искания взискателят първоначално е претендирал прекомерни адвокатски хонорари в изпълнителното производство, което ЧСИ М. е включвал в поканата за доброволно изпълнение и наложените запори, след което сумите са превеждани по неговите сметки. При това тези завишени суми, които са недължими, се завишава незаконосъобразно и определената прооционлана такса, която събира ЧСИ, поради което и нейния висок размер е незаконосъобразно определен и присъединен. Тези незаконосъобразни действия от страна на взискателя и ЧСИ са налагали длъжника да пусне възражение срещу таксите и хонорара, като това възражение се праща на взискателя за становище и се събира такса за пратеното съобщение. След това ЧСИ в двата случая отказва да намали като пак има такса за изпращане на този акт до двете страни. След това има жалба, която се изпраща до насрещната страна и пак такса в тежест на длъжника. Разбира се такси могат да се начисляват формално за всяко действие, отговорността обаче не е и не може да бъде на длъжника. По тази причина тези такси не може законно да се възлагат в негова тежест, доколкото длъжника упражнява успешно правото си на защита от незаконосъобразни действия на ЧСИ и взискателя. Поисканите надвнесени суми следвало да бъдат върнати на длъжника и то заедно с лихвите от момента на тяхното изтегляне. Такси за извършени действия от ЧСИ могат да се начисляват и събират от взискателя, защото той със своето неправомерно поведение ги е предизвикал, но като са начислени на длъжника това е незаконосъобразно действие и още повече като са му приспаднати служебно. В допълнение съдът приема, че и практиката на ЧСИ да начислява такса по т.26 от Тарифата за суми извън тези по изпълнителния лист също е незаконосъобразна. Поради което парите които е събрал като разлика на това основание също представляват вреда за длъжника по всяко конкретно изпълнотлено дело. Разпоредбата на т. 26 от ТТРЗЧСИ ясно сочи, че визираната в нея пропорционална такса се събира върху събраната сума, а съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1, т. 1 и чл. 83, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/, таксите по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия, като пропорционалните такси се събират в процент според материалния интерес. Под „парично вземане“ по смисъла на посочената норма се разбира само вземането, което е предмет на изпълнителния лист, а не и таксите и разноските по самото изпълнително дело, върху които такса по т. 26 от Тарифата не се дължи. Заплатеното от взискателя адвокатско възнаграждение за защитата в изпълнителното производство представлява направени от него разноски по изпълнението, които са за сметка на длъжника, но същите не се включат в базата при изчисляването на пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата. Противното би означавало, че и върху самата такса по т. 26 следва да се дължи такса по т. 26, върху която също се дължи такса и т.н. Поради това и пропорционални такси върху претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение не се начисляват и събират. В този смисъл константната съдебна практика решение № 263 от 12.08.2021 г. по в. гр. д. № 7103/2021 г. на СГС, решение № 1190 от 25.05.2022 г. по в. гр. д. № 3658/2022 г. на СГС, решение № 1139 от 17.05.2022 г. по в. гр. д. № 1659/2022 г. на СГС, Решение 14.07.2020 год. ч.гр.дело № 5741/ 2020 г. на СГС, Решение № 82/08.05.2012 г. по гр. дело № 1891/2010 г. на ВКС, IV ГО и Решение №517/28.06.2010г. по гр.д.№1249/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. След като в забележка 4 към т. 26 на ТТРЗЧСИ изрично е регламентирано, че в размера на паричното вземане не се включват авансовите такси, то следва, че е изключена възможността съдебният изпълнител да събира пропорционална такса и върху разноските по изпълнението, които по своето естество могат да се приравнят на авансови такси (доколкото са направени преди събиране на процесното вземане по изп. дело). В случая адвокатското възнаграждение по изпълнението представлява разноски, които взискателят е направил във висящото изпълнително производство-авансово. Т.е. адвокатският хонорар, като разход по изпълнението следва да се признава (приема) като авансов разход във връзка с изпълнителното дело поради което и не следва да бъде включен в таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Следва, че пропорционалната такса се дължи само върху вземането по изпълнителения лист. В паричното вземане, върху което се изчислява таксата по т. 26. В допълнение съдът отбелязва, че многократното последователно цедиране от първоначалния кредитор на малки суми от присъденото му вземане по изпълнителния лист на множество различни цесионери и встъпването (присъединяването) на всеки един от тях по едно или по различни изпълнителни дела при един и същи ЧСИ, както и начисляването от ЧСИ на такси и разноски за изпълнението в полза на всеки един от тях и за всяко действие по изпълнението, несъмнено сочи на явна злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 от ГПК. ЧСИ е длъжен да спазва процесуалните разпоредби, а предвид чл. 29, ал. 1 от ЗЧСИ - и нормите на ЕКЧСИ, както в отношенията си с длъжника, така и в отношенията си с взискателя. В този смисъл Решение № 29 от 8.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4595/2017 г., IV г. о. Очевидно злоупотребата с право е деликт и ЧСИ е следвало да има друго поведение, което да бъде съобразено със закона. Практиката приема също /вж. например решения по гр. д. № 2249/2020 г. на ІV г. о., гр. д. № 2798/2019 г. на ІV г. о. гр. д. № 2474/2018 г. на ІV г. о. /, че отговорността по чл. 441 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ е специфична деликтна отговорност, която се реализира при неправомерни действия /или бездействия/ на ЧСИ, настъпила вреда и причинна връзка. Противоправността като елемент от фактическия състав на вземането за обезщетение се състои в процесуална незаконосъобразност на действията или бездействията на ЧСИ. Последната се преценява от съда по деликтния иск, като е без значение дали тези действия са били обжалвани и с какъв резултат. В случая всички елементи се установиха. Със своите действия и бездействия ответника, който е ръководен орган в изпълнително производство е допуснал явна злоупотреба с права процесулано незаконосъобрпазно е начислил прекомерни възнаграждения и такси и след това не възстановил пълния размер на дължиметие надвенсени суми, което е пряка и непосредствена имуществена вреда следствие на противоправното му поведение. В случая невърнъти суми на длъжника, които са надвзети и няма основание за това, представлява вреда за ищеца, който и е бил длъжник в изпълнителното производство, тъй като води до намаляване на имущество, които следва да се обезщетят от органа, който ръководи изпълнителния процес ЧСИ. По разноските. При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца, при което разноските възлизат на сумата 250 лева и следва да му се присъдят в цялост. Така мотивиран, съдът