Решение № 339 от 3.7.2023 г. на Административен съд - Плевен по дело № 318/2023 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК вр. чл.111 ал.7 от ЗИНЗС. С Решение №126/13.03.2023г. по адм.дело №168/2023г. по описа на Административен съд Плевен е отхвърлена жалбата на Х.Т.Т., задържан под стража в затвора Плевен, против Заповед №Л-524/21.02.2023г. на Началника на затвора Плевен, с която на основание чл.102, чл.104 ал.1, чл.240 и чл.257 ал.3 от ЗИНЗС и чл.101 т.7 от ЗИНЗС на Т. е наложено дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия за 14 денонощия“, за нарушение на чл.96 т.3, чл.97 т.4, чл.100 ал.1 и ал.2 т.5 и т.7 от ЗИНЗС. Срещу решението е подадена касационна жалба от Х.Т., в която се твърди, че съдът е предубеден. Твърди се, че нито един посочен от него свидетел не е чул да казва нещо повече от това, че знае коя е сестрата на К. и за кого е омъжена. Твърди се също, че съпругът на юрисконсулта на затвора Плевен е съдия, което влияе на решението на съда. Срещу решението е депозирана и касационна жалба от адв.И.Н.-служебен защитник на Х.Т., в която са изложени доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт. За неправилен се счита извода на съда, че репликата на Т. съдържа заплаха срещу служителката на затвора К., поради което и определеното наказание съответства на предвидения в закона състав на нарушение. В тази връзка се посочва, че двама от разпитаните свидетели са заявили пред първоинстанционния съд, че думите на Т. не са съдържали заплаха и не са отправяни като закана. Предвид последното се счита, че изводът на съда е необоснован. На следващо място се твърди, че дори да се приеме, че думите на Т. са съдържали елемент на закана, наложеното наказание е несправедливо, тъй като не са отчетени като смекчаващи обстоятелства чистото дисциплинарно минало на Т., както и установеният мотив, поради който е изрекъл репликата. Посочва се, че ако е вярно обстоятелството, че участниците в първоначалния инцидент са били заставени да променят дадените от тях обяснения, това е достатъчен мотив за афектното състояние на Т. и за изречените думи. В заключение се моли за отмяна на решението и отмяна на наложеното дисциплинарно наказание на задържания под стража. По касационната жалба на Х.Т. е подаден писмен отговор от процесуален представител на ответника, в който са изложени подробни съображения за нейната неоснователност. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лева. В първото съдебно заседание по искане на Х.Т. е освободен като служебен защитник адв.Н. и след изпратено писмо от АК-Плевен с определение от закрито съдебно заседание като служебен защитник на касатора е назначен адв.Д.Г. от АК-Плевен. В съдебно заседание касаторът се явява лично и със служебен защитник адв.Г., които излагат доводи за неправилност на съдебния акт, аналогични на посочените в касационните жалби. В указания срок са представени писмени бележки от адв.Г., в които се твърди незаконосъобразност на оспорената заповед и оттам неправилност на потвърждаващото я решение на първоинстанционния съд. Ответникът в съдебно заседание се представлява от юрисконсулт П., която счита първоинстанционното решение за правилно и моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лева. В указания срок представя писмени бележки с доводи за правилност на съдебния акт, като се претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лева. Представителят на Окръжна прокуратура - Плевен дава заключение, че решението на Административен съд Плевен е правилно, постановено при напълно изяснена фактическа обстановка и следва да бъде оставено в сила. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното: Касационните жалби са подадени в законоустановения срок и от надлежна страна, при доказан правен интерес, поради което са допустими за разглеждане. Разгледани по същество са неоснователни. С Решение №126/13.03.2023г. по адм.дело №168/2023г. по описа на АС-Плевен е отхвърлена жалбата на Х.Т.Т., задържан под стража в затвора Плевен, против Заповед №Л-524/21.02.2023г. на Началника на затвора Плевен, с която на основание чл.102, чл.104 ал.1, чл.240 и чл.257 ал.3 от ЗИНЗС и чл.101 т.7 от ЗИНЗС на Т. е наложено дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия за 14 денонощия“, за нарушение на чл.96 т.3, чл.97 т.4, чл.100 ал.1 и ал.2 т.5 и т.7 от ЗИНЗС. Производството е по реда на чл.111 от ЗИНЗС касаеща налагане на лишените от свобода на дисциплинарно наказание „изолиране в наказателна килия“. С решението съдът е приел, че жалбата е подадена от лице, за което административният акт е неблагоприятен, поради което е допустима за разглеждане, но е неоснователна. За да достигне до този извод е анализирал всички събрани в хода на делото гласни и писмени доказателства и е извел фактическа обстановка, за която е счел, че кореспондира с изложените факти и обстоятелства в оспорената заповед. Посочил е, че всички доказателства водят до извод, че Т. е извършил описаните в акта нарушения на ЗИНЗС, като е упражнил психическо насилие спрямо служител на затвора Плевен, придружено със закана. Обосновал е последното с разпоредбите на чл.268 от ППЗИНЗС и чл.96 т.3, чл.97 т.4, чл.100 ал.1, чл.100 ал.2 т.5 и т.7 от ЗИНЗС. Счел е, че Т. не е изпълнил задължението си по нормите на чл.96 т.3 от ЗИНЗС, като е нарушил забраната предвидена в чл.97 т.4 от ЗИНЗС, като е упражнил психическо насилие /обидно отношение/ и е отправял закани за физическа саморазправа спрямо инспектор С.К. на 02.02.2023г., която е отговорник на шеста група и приемно отделение в затвора Плевен. Приел е, че няма отношение твърдението на Т. от какво е предизвикано поведението му, доколкото в закона е регламентирано изискване за спазване на установените в затвора правила и забрана лишените от свобода, респ. задържаните под стража да упражняват физическо или психическо насилие, включително за решаване на възникнали конфликти. В заключение е обосновал извод, че наложеното дисциплинарно наказание е правилно определено по вид и размер, и отговаря на характера и тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение и отношението на лицето задържано под стража към него. По отношение искането на процесуален представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е приел, че с оглед изхода на делото искането е основателно, но предвид факта, че Т. е освободен от заплащането на държавни такси и съдебни разноски, то такива не следва да бъдат присъждани. Касационната инстанция намира решението на първоинстанционния съд за правилно, съответстващо на материалния закон и доказателствата по делото. Фактите са установени правилно и в пълнота, като при тяхната съвкупна преценка е изведен правния извод, че Х.Т. е извършил нарушението, описано в процесната заповед, като е упражнил психическо насилие спрямо служител на затвора Плевен, придружено със закана. Фактическите констатации и правните изводи в тази насока формирани от Х - ти състав на Административен съд Плевен се споделят от настоящия касационен състав, поради което не е необходимо тяхното преповтаряне на основание чл.221 ал.2 изр.2 от АПК. Възраженията на Х.Т. и на неговия служебен защитник са неоснователни. Както е посочено и по-горе, първоинстанционният съд е направил правилна преценка и анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства и е установил, че описаните в заповедта дисциплинарни нарушения са извършени от Т.. За изясняване на фактическата обстановка съдът е допуснал разпит на множество свидетели и техните свидетелски показания са описани и подробно анализирани в съдебния акт. От всички гласни доказателства, които кореспондират с писмените, се установява, че Т. казва на висок тон на К., че знае коя е сестра й, и за кого е омъжена, като това става в коридор пълен с лишени от свобода. Установява се още, че К. не е викала, нито е обиждала Т.. Твърденията на Х.Т., че К. е карала лишени от свобода да си променят дадените писмени обяснения по друг случай, дори и да отговарят на обективната истина, не могат да се приемат като смекчаващи обстоятелства. Това е така, тъй като дори служителят на затвора да е извършил някакво нарушение на служебните си задължения, редът за реализиране на отговорността му е друг, а не чрез търсене на лична отговорност и отправяне на заплахи от страна на лишените от свобода. Именно в този смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Задължението регламентирано в чл.96 т.3 и забраната в чл.97 т.4 от ЗИНЗС се отнасят за всички лица, настанени в местата за лишаване от свобода и са задължителни за тях. При неспазване на тези забрани и задължения, както е в процесния случай, отговорността се реализира по реда на чл.111 и сл. от АПК. Предвид изложеното, не са налице пороци на съдебния акт, които да обосновават неговата отмяна. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на делото направеното искане на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не следва да бъде уважено, доколкото в действителност Х.Т. е освободен от заплащане на държавна такса и съдебни разноски и по аргумент от разпоредбата на чл.78 ал.6 от ГПК. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът