Решение № 299 от 14.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 517/2024 г.

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК. С присъда от 14.11.2023 г. постановена по НОХД 3580 за 2022 г. по описа на СРС, НО, 134 състав, съдът е признал за невиновeн подсъдимия Т. В. Н., роден на •••••••, в гр. Плевен, българин, български гражданин, неженен, неосъждан, безработен, жив. гр. София, ж.к. •••••••, ЕГН: •••••••••• за това, че: на 11.11.2021г. в гр.София, ж.к.“•••••••, не изпълнил заповед за защита от домашно насилие – Заповед за защита на основание чл.15, ал.1 от ЗЗДН, издадена с Решение на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 149- ти състав от 21.06.2021г., влязло в законна сила на 29.10.2021г. по гр.д.№22612/2021г., с която е задължен да не доближава жилището, което обитава С.Т. Н.а, находящо се на горепосочения адрес, на разстояние по-малко от 100 метра, като влязъл в жилището и пребивавал в него, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 296, ал. 1 от НК. Постановил е направените по делото разноски на осн. чл. 190, ал. 1 от НПК да останат за сметка на Държавата. От така постановената присъда е останал недоволен прокурор при СРП, който в подадения протест декларативно твърди неправилност на присъдата, тъй като счита, че са налице достатъчно доказателства за виновността на подсъдимия, но не излага конкретни съображения. Представителят на държавното обвинение счита, че подсъдимият е осъществил състава на престъпление от обективна и субективна страна, за което му е повдигнато обвинение, поради което прави искане за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова такава от въззивния съд, с която подсъдимият бъде признат за виновен и му бъде наложено справедливо наказание. В съдебно заседание прокурорът от СГП поддържа протеста и счита първоинстанционната присъда за неправилна, моли да бъде отменена и въззивният съд да постанови нова осъдителна такава. Подсъдимият Н., редовно призован, не се явява пред възззивната инстанция и не взема отношение по съществото на делото. Пред настоящата инстанция никоя от страните не сочи доказателства и не представя писмени такива. Въззивният съд също не счете служебно за необходимо да допуска провеждането на съдебно следствие и събирането на доказателства. Софийски градски съд, Наказателна колегия, І въззивен състав, като съобрази изложените доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата, намира за установено следното от фактическа страна: Подсъдимият Н. живеел заедно с родителите си – св. С. Н.а и св. В. Н. в жилище находящо се в гр. София, ж.к. „•••••••. Семейството притежавало и имот в с. Д., ул. •••••••••, където св. Н.а и св. В. Н. пребивавали през пролетно – летния период на годината. Отношенията в семейството били обострени, като често се стигало до словесни конфликти помежду им, най- често между подс. Н. и св. Н.. Те били провокирани от обстоятелството, че подс. Н. често употребявал алкохол, в това състояние шофирал семейния автомобил и не бил трудово ангажиран. Поради множеството случаи на словесни конфликти съпътствани със заплахи и прерастващи във физическа саморазправа св. Н.а подала молба за издаване на заповед за незабавна зашита до СРС. Такава била издадена на 22.04.2021г. по гр. Дело № 22612/2021г., като подс. Н. бил задължен да се въздържа от домашно насилие по отношение на св. Н.а, да не я доближава на разстояние по – малко от 100 метра, както и жилището, местоработата и местата за отдих. Със същата заповед подс. Н. бил отстранен от семейното жилище. На 12.05.2021г. заповедта за незабавна защита била връчена на подс. Н.. След издаване на заповедта за защита от домашно насилие подс. Н. напуснал жилището, а родителите му отишли в имота си в с. Д.. На 21.06.2021г. по гр. Дело № 22612/2021г. по описа на III ГО, СРС, 149 състав било постановено Решение № 20142855, с което била издадена заповед по чл. 15 ЗЗДН, с която подс. Н. се задължавал да се въздържа от домашно насилие по отношение на св. Н.а, като за срок от 18 месеца от датата на влизане в сила на решението, му се забранявало да доближава жилището, което С. Н.а обитава на разстояние по-малко от 100 метра. Съобщение за връчване на решението било изпратено за връчване чрез органите на МВР, но тъй като подсъдимият Н. не бил намерен на адреса, била приложена нормата на чл. 41 ГПК и то е влязло в сила на 29.10.2021г. Съобщение ведно с препис от Решение от 21.06.2021г. е връчено на подсъдимия на 12.11.2021г. от старши полицай Т.Й.. На неустановена дата преди 26.10.2021г. подсъдимият разговарял с родителите си, казали му за издадената заповед за защита от домашно насилие и му разрешили да пребивава на адреса на тяхното семейно жилище, въпреки наложената забрана, но при условие, че няма да осъществява спрямо тях психически и физически тормоз. Между 26.10-30.10.2021г. св. Н.а и св. Н. се върнали в жилището си в гр. София и заварили сина си в него, който не го напуснал, а с тяхно съгласие останал в него. На 11.11.2021г. между подс. Н. и неговия баща - св. В. Н. отново възникнал скандал и последният подал сигнал на телефон 112. Адресът бил посетен от св. К. М. и св. М.Т. – полицейски служители при 04 РУ-СДВР, които на място установили родителите на подсъдимия и самия него, който бил в явно нетрезво състояние. Полицейските служители били уведомени, че срещу подс. Н. има издадена заповед за защита и той няма право да пребивава в жилището, поради което същият бил задържан по реда на ЗМВР и изведен от там. Според заключението на комплексна СППЕ, касаеща освидетелстването на подсъдимия, същият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си и може правилно да възприема фактите и да дава достоверни обяснения за тях; Т. Н. страда от синдром на зависимост към алкохол, включително и налични психични и поведенчески разстройства, дължащи се на вредната му употреба; Фактическите констатации на първоинстанционния съд са направени след правилен анализ на събраните по делото доказателства - показанията на показанията на свидетелите: С. Н.а, В. Н., К. М., М.Т., Т. Р., разпитани в хода на съдебното следствие пред СРС и надлежно приобщените по реда на чл. 281 НПК, заключение на съдебно- комплексна съдебно-психиатричната и психологична експертиза и писмените доказателства по делото. Така възприетите от СРС и включени в предмета на доказване факти не търпят корекции при самостоятелния анализ от страна на въззивния съд на събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие доказателствени източници. Приетата от въззивния съд фактическа обстановка след съвкупната преценка на установените в процеса на попълване на делото с доказателства източници на информация по същество се припокрива с установената от първоинстанционния съд, като настоящият съдебен състав не констатира нарушения при оценъчната дейност на СРС относно събраните по делото доказателствени средства - както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Следва да се отбележи, че в доказателствените материали, събрани в хода на първоинстанционното съдебно следствие не са налични противоречия и неясноти относно съществените за правилния изход на делото обстоятелства - протеклото производство по глава ІІ от ЗЗДН срещу подс. Т. Н.. по молба от родителите му, постановеното решение на СРС от 21.06.2021г., ІІІ ГО, 149 с-в по молбата, начинът на уведомяването му за постановения съдебен акт, присъствието на подсъдимия на инкриминираната дата в дома на родителите му и предприетите действия от тяхна страна с насоченост към преустановяване на поведението, включително и чрез подаването на сигнал и искане на съдействие от органите на полицията. Тези факти са еднопосочно и категорично установени от събраните по делото доказателства ( писмени, гласни и заключенията на техническите експертизи), а данните за личността на дееца са установени от справката за съдимост и заключението на комплексната СППЕ. Въз основа на така изложените фактически изводи съдът намира от правна страна следното: Протестът на СРП е неоснователен, а първоинстанционната присъда следва да бъде потвърдена, макар и въззивната инстанция да не се солидаризира в цялост с мотивите за оправдаване на подсъдимия. Макар и доводите на СГС също да са за липса на субективна страна, правните съображения на въззивната инстанция са различни. Деянието е несъставомерно от субективната страна, защото подсъдимият не е искал и не е желаел да увреди обществените отношения, защитаващи правосъдието, а е бил субективно уверен, че след като има разрешението и съгласието на своите родители да пребивава в обитаваното от тях жилище, действа в съгласие с тяхната воля и не нарушава заповедта за защита от домашно насилие, която до този момент не му е била лично връчена и той не е знаел за конкретните мерки, предвидени в нея. В общотеоретичен план формалните престъпления (когато самото не/извършване на съставомерното поведение - действие при забрана за такова, бездействие при задължение за активност) е невъзможно да бъде извършено под друга форма на умисъл освен прекия. В конкретния случай за престъплението по чл. 296, ал. 1 НК, разгледан от интелектуален аспект, умисълът на деецът е необходимо да включва съзнанието му, че въпреки съдебния акт - заповед за защита от домашно насилие и съдържащия се в него запрет ( за въздържане от активно поведение - доближаване на разстояние от 100 метра до определен обект и субекти) не изпълнява съдебната заповед, а във волеви - пряко е целял настъпването на общественоопасните последици. В конкретния случай не се установява именно наличието на интелектуалния елемент на прекия умисъл у подсъдимия - формираната представа, че нарушава съдебната заповед. Това е така, защото постановеното съдебно решение не му е връчено лично, а е влязло в сила на основание чл. 41, ал. 2 ГПК / Когато лицата по ал. 1 не посочат съдебен адресат, всички съобщения се прилагат към делото и се смятат за връчени. За тези последици те трябва да бъдат предупредени от съда при връчване на първото съобщение/, а също така и защото е имал съгласието на своите родители да пребивава в обитаваното от тях жилище. Следва да се отбележи, че са налице доказателства, че подсъдимият е узнал за решението по друг начин, с оглед заявеното от св. В. Н., че му е прочел съдържанието на решението. В тази насока е релеватнто тълкуването на ОСНК на ВКС, дадено за друго подобно формално престъпление - това чл. 343в, ал. 2 от НК, в ТР № 1/2016 г.: "… Вината в наказателния процес се доказва, а не се презумира. Фикцията по чл. 58, ал. 2 от ЗАНН не може да запълни празнотата относно факта на узнаване от дееца за наказването му по административен ред и датата, от която то е породило правните си последици. Престъплението по чл. 343в, ал. 2 от НК е от категорията на формалните, поради което извършването му е възможно само при наличие на пряк умисъл. Интелектуалният момент на същия включва съзнаване от страна на дееца на всички елементи от обективната страна на състава на престъплението….. Липсата на знание за който и да е от тези обективни признаци на състава на престъплението изключва умисъла за извършването му поради фактическа грешка на дееца съобразно разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от НК….". В конкретния случай независимо от показанията на св. В. Н. за запознаване на сина си със заповедта за защита от домашно насилие, не може да се установи кога точно се е случило това – преди или след влизане на решението в сила, а това е важно с оглед обстоятелството, че 18-месечният срок на забраната тече от влизането му в сила. Освен това не може да се установи дали е прочетено цялото съдържание или само отделни негови части, дали точно е запознат с всички ограничения, произтичащи от заповедта или само е информиран за наличието на такава заповед. На следващо място дори при запознаване на подсъдимия за съдържанието на съдебното решение от своите родители, при наличие на съгласие от тяхна страна за допускането му в жилището, той не е имал съзнанието, че не изпълнява заповедта за защита от домашно насилие, тъй като е пребивавал в дома им известен период от време преди инкриминираната дата с тяхно знание и съгласие. Същественото е, че според чл. 14 ал.1 НК, когато в съзнанието на дееца липсват представи за фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението се изключва умисъла относно това престъпление. В случая деецът не е имал умисъл да не изпълнява заповедта и в съзнанието му не се е отразила обществената опасност на деянието, тъй като субективно е вярвал, че след като има съгласието на родителите си, му е позволено да остане в жилището. Субектът не действа умишлено, когато не е съзнавал общественоопасния характер на деянието. Не се установиха безспорни доказателства деецът пряко да е целял да не изпълни заповедта за защита от домашно насилие. Фактическата грешка се отнася към онези факти, които спадат към състава на определено престъпление. Според чл. 14 ал. 1 НК несъзнаването на фактическите обстоятелства относно всички съставомерни признаци на определено престъпление изключва винаги умисъла. Тъй като престъплението по чл. 296 ал. 1 НК може да бъде извършено само при форма и вид на вината пряк умисъл, непредпазливите деяния от този род не са издигнати от законодателя в престъпление. В този смисъл е безпредметно да се обсъжда дали деянието е извършено по непредпазливост, тъй като дори да е така, то не би представлявало престъпление според българския наказателен кодекс. Дори деянието да беше съставомерно от субективна страна, въззивният съд намира, че в случая то е малозначително по следните съображения: Извършеното от подсъдимия Н. не съставлява престъпление, тъй като липсва признак от обективна страна, а именно – обществената опасност, която е основно неюридическо свойство на престъплението. В конкретния случай инкриминираното деяние само формално осъществява признаците на престъпен състав от Особената част на НК, но поради явната незначителност на обществена опасност, поведението на подсъдимия не е престъпно. Подс. Т. Н.. на инкриминираната дата - 11.11.2021 г. се намирал в обитаваното от С. Н.а жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „•••••••, което имал забрана да доближава на по-малко от 100 метра за срок от 18 месеца, считано от влизане на решението в сила (Решението е влязло в сила на 29.10.2021г.). С присъствието си на посоченото място и време подсъдимият формално не е изпълнил заповедта за защита от домашно насилие, тъй като за него е съществувала влязла в сила забрана /съдебен акт/ да доближава на по-малко от 100 метра жилището, което неговата майка С. Н.а обитава. Издадената съдебна заповед за защита от домашно насилие срещу подсъдимия съдържа задължение за негово пасивно поведение ( за доближаване на майка му и дома й). Престъплението по чл. 296 НК е на просто извършване и с неизпълнението на издадената заповед за защита от домашно насилие чрез активното поведение на подс. Н., съставът по чл. 296, ал. 1 НК от обективна страна формално е осъществен. Въпреки забраната да доближава своята майка и обитаваното от нея жилище, подсъдимият Н. го е направил, но с нейно знание и с изрично съгласие от страна и на двамата му родители. В този смисъл, макар престъплението по чл. 296 НК да е против правосъдието и непосредствен обект да са обществените отношения, гарантиращи изпълнението на влезлите в сила съдебни актове и заповеди за защита от домашно насилие, респ. Европейска заповед за защита, не може да бъде игнорирано съгласието на лицето, спрямо което са постановени мерки за защита. Това е така, защото тези мерки са взети по негово искане, в негов интерес и охраняват неговите здраве и живот, поради което не може да се пренебрегне фактът на дезинтересиране от дадената със съдебния акт защита. Именно защото лицето, в чиято полза са взети мерките за защита по ЗЗДН е дало съгласие и дори е спомогнало за неизпълнението им обществената опасност е явно незначителна, защото е възможно при противопоставяне от страна на родителите му, подсъдимото лице изобщо да не предприеме инкриминираното поведение. Друго би било положението, ако подсъдимият въпреки противопоставянето от страна на майка му беше влязъл в жилището. Неоправдано е след като Н. е получил разрешение за пребиваване в жилището, да се търси неговата наказателна отговорност, тъй като към този момент той не е имал съзнание за противоправност на своето поведение, още повече, че към този момент заповедта за защита от домашно насилие не му е била лично връчена. Това се е случило на по-късен етап при задържането му от полицейските органи, а точният момент на узнаването за нея от неговите родители, не може да бъде установен. Малозначителността на деянието, указана в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК е сред обстоятелствата, които изключват обществената опасност и противоправността на престъплението. Поначало деянията, които осъществяват указаните в състава на дадено престъпление признаци, са именно общественоопасните прояви, запретени от правната норма. По изключение е възможно дадено деяние да съдържа признаците от състава на престъплението, но само привидно-без действително да е общественоопасно или без да е такова в достатъчна степен, че при конкретните условия, то не е от естество да засегне въобще обществените отношения, които са негов обект или пък това засягане може да бъде незначително. Тези две хипотези са визирани в разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК-не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците от състава на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Независимо, че тази разпоредба се явява изключение, тя има своето значение, тъй като е относима, така както беше посочено по-горе към едно от основните качества на престъплението, а именно обществената опасност и свързаната с нея противоправност. Нормата на чл. 9, ал. 2 от НК е приложима по отношение на всички видове престъпления и тя е свързана със самото деяние, като личността на подсъдимия може да има значение, но само когато в състава на престъплението са възведени определени качества на дееца. От своя страна, характерът на обществената опасност на деянието се определя от насоката на отрицателното обществено въздействие на деянието и вида на засегнатите от последното обществени отношения. Това определя и различната степен на обществена опасност на деянията. Последната е обусловена от обстоятелствата, свързани с характера и значението на отделното обществено отношение, чрез отрицателното въздействие върху което, се засяга обществената система и от характера и степента на неговото засягане. Към значимите за това обстоятелства следва да се отнесат следните категории: характера на конкретното обществено отношение, степента на отрицателно въздействие върху тези отношения, начина и способа на действие, отрицателно въздействие върху друго обществено отношение, особено положение на субекта и други. Тези обстоятелства са различни за конкретните казуси и налагат внимателен анализ относно резултата на конкретното и комплексно въздействие върху обществените отношения. Тъй като престъпление е само онова деяние, което е общественоопасно /чл. 9, ал. 1 НК/, следва извод за липса на извършено от подсъдимия престъпление по чл. 296, ал. 1 от НК. С оглед на изложеното и поради съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, постановената от СРС, НО, 134 състав присъда по НОХД № 3580 по описа за 2022 г. следва да бъде потвърдена. С оглед изхода на делото и на основание чл. 190, ал. 1 от НПК разноските по делото следва да останат в тежест на държавата. Воден от горното и основание чл. 338, вр. чл. 337, ал. 3, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Софийски градски съд, НО, І въззивен състав