РЕШЕНИЕ

№ 15978

гр. София, 22.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело № 20221110116619 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното: А. К. Г. е предявил против М. С. П. и Н. Г. П. установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца солидарно сумата в размер на 21 600 лева, представляваща обезщетение за ползата, от която е бил лишен ищецът през периода от 10.07.2018 г. до 10.07.2020 г. поради личното ползване на притежаваните от него 1/3 ид.ч. от съсобствения между страните недвижим имот с идентификатор 68134.2815.202, находящ се в гр. София, бул. „Ломско шосе“ № 220, заедно с построените в имота сграда с идентификатор 68134.2815.202.1, сграда с идентификатор 68134.2815.202.2, сграда с идентификатор 68134.2815.202.3, сграда с идентификатор 68134.2815.202.4 и сграда с идентификатор 68134.2815.202.5, ведно със законната лихва от 23.06.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 36527/2021 г., по описа на СРС, 74 състав.

Ищецът твърди, че през процесния период с ответниците са били съсобственици при квоти 1/3 ид. ч. за ищеца и 2/3 ид.ч. за ответниците на описания в исковата молба поземлен имот с идентификатор 68134.2815.202 по КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД 18-39/20.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. София, бул. „Ломско шосе“ № 220, с площ от 1200 кв.м., заедно с построените в имота сграда с идентификатор 68134.2815.202.1 с площ от 61 кв.м., представляваща канцелария, сграда с идентификатор 68134.2815.202.2 с площ от 157 кв.м., представляваща склад, магазин за търговия на едро, сграда с идентификатор 68134.2815.202.3 с площ от 36 кв.м., представляваща склад, сграда с идентификатор 68134.2815.202.4 с площ от 152 кв.м., представляваща склад с магазин и офис и сграда с идентификатор 68134.2815.202.5 с площ от 6 кв.м., представляваща будка за охрана. Поддържа, че посоченият поземлен имот заедно с намиращите се в същия сгради се ползвал единствено от ответниците, поради което за посочения период претендира обезщетение за ползата, от която е бил лишен.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответниците, с който оспорват предявения иск по основание и размер. Оспорват твърдението на ищеца да са ползвали процесния имот през исковия период, съответно да е било възпрепятствано от тяхна страна ползване на имота от ищеца, като се позовават и на сключен договор за наем от ищеца с трето лице по повод имота. Отделно от това поддържат, че процесният поземлен имот е бил предмет на отчуждителна процедура, приключила със Заповед от 05.09.2019 г., с която част от имота е била отчуждена. По така изложените доводи молят предявеният иск да бъде отхвърлен.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от ЗС представлява извъндоговорен източник на гражданска отговорност, който стои на плоскостта на неоснователното обогатяване. Всеки трябва да получи онова, което се следва за притежаваното субективно право. Видно от законовата разпоредба фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни предпоставки: 1/ съсобственост върху вещта, 2/ ползване на вещта пряко и лично от единия съсобственик за задоволяване на свои собствени нужди и 3/ писмена покана за заплащане на подобно обезщетение от друг съсобственик.

С доклада по делото са отделени безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е съществувала съсобственост върху имота при посочените квоти - 1/3 ид. ч. за ищеца и 2/3 ид.ч. за ответниците. Следователно размерът на това, с което ищецът би следвало да се е обеднил, съответно ответниците - обогатили, следва да е съразмерно на притежаваните от ищеца идеални части от правото на собственост, т.е. в размер на 1/3 ид. част.

За установяване основателността на предявения иск ищецът представя нотариална покана, с която кани ответника М. С. П. да му заплаща обезщетение за лишаване от ползването на имота в размер на 2000 лева месечно. Видно от отбелязванията в поканата, същата е връчена на 25.11.2008 г. Между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че по предявен от А. П. срещу М. П. и Н. П. иск за делба е било образувано гр. д. № 8509/2016 г., по описа на СРС, 65 състав, по което на 30.11.2017 г. е постановено решение, с което е допусната делба на процесния имот при посочените по-горе квоти между страните, а впоследствие видно от представения по делото препис на решение от 20.10.2023 г. е извършена делба на имота, като същият е изнесен на публична продан. В решението е съобразена настъпила промяна в имота поради отчуждаване на голяма част от него, като е извършена делба на поземлен имот с усвоен проектен идентификатор 68134.2815.3203 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. София, район „Връбница“, бул. „Ломско шосе“ № 220, ведно с изградените в имота: двуетажна масивна постройка с идентификатор 68134.2815.3203.1 със ЗП 61 кв.м. и долепената до нея едноетажна постройка с идентификатор 68134.2815.3203.2 от 157 кв.м., представляваща метално хале – склад, като производството по делото е прекратено в частта по отношение на поземлен имот с идентификатор 68134.2815.203 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на ИД на АГКК с адрес гр. София, район „Връбница“, бул. „Ломско шосе“ № 220, с площ от 809 кв.м., отчуждена реална част от 828 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 68134.2815.202 по КККР, одобрени със заповед № РД-18- 39/20.07.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес гр. София, район „Връбница“, бул. „Ломско шосе“ № 220, с площ от 1200 кв.м. заедно с изградените в него сграда с идентификатор 68134.2815.202.3 с площ от 36 кв.м., сграда с идентификатор 68134.2815.202.4 с площ от 152 кв. м. и сграда с идентификатор 68134.2815.202.5 с площ от 6 кв.м. Между страните не се спори, а и от неоспорените и приети доказателства се установява, че с представената по делото заповед за отчуждаване на поземлен имот по реда на глава III ЗОС № СОА19-РД40-112 от 05.09.2019 г. на кмета на Столична община, е отчужден част от процесния имот, а именно описаната в решението от 20.10.2023 г. по гр. д. № 8509/2016 г. на СРС, част от процесния имот, по отношение на която делбеното производство е прекратено. Съгласно заповедта е определено парично обезщетение в размер на 111 008 лева. Установява се, че заповедта е била обжалвана от тримата съсобственици в частта, в която е определен размерът на обезщетението, като с решение № 2823 от 09.06.2020 г., постановено по адм. д. № 11552/2019 г., по описа на АССГ, заповедта е отменена в посочената част и е определено обезщетение в размер на 180 802, 06 лева.

Спорен по делото, на първо място, е въпросът налице ли съсобственост между страните върху описания в исковата молба имот през исковия период от 10.07.2018 г. до 10.07.2020 г. с оглед възражението на ответниците, че заповедта на кмета в частта, в която е постановено отчуждаване на имота, е била влязла в сила след изтичане на срока за обжалването й.

В разглеждания случай се касае за заповед на кмета, издадена по реда на чл. 25, ал. 2 ЗОС, съгласно която кметът на общината издава заповед за отчуждаване, в която се посочват основанието за отчуждаване, предназначението, видът, местонахождението, размерът и собственикът на имота, размерът на обезщетението, а при имотно обезщетение - вида, местонахождението, размера, начина на трайно ползване и стойността на имота, предоставян в обезщетение, както и размерът на паричното обезщетение за доплащане при разлика в стойностите на имотите, търговската банка, в която ще бъде внесено обезщетението по сметка на правоимащите лица и за началната дата, от която ще започне изплащането му.

Съгласно чл. 29, ал. 3, т. 1 ЗОС имотът се смята отчужден от датата, на която паричното обезщетение, определено във влязлата в сила заповед по чл. 25, ал. 2 или в решението на съда, бъде преведено от общината в банка по сметка на правоимащите лица. Следователно в случая, за да се приеме, че е завършен фактическият състав на отчуждаването, следва да е извършено плащането на обезщетението, определено с посоченото решение по адм. д. № 11552/2019 г., по описа на АССГ (в този смисъл и Решение № 395 от 24.06.2024 г. по к. гр. д. № 4784/2022 г., по описа на ВКС, I ГО).

В разглеждания спор доказателства за конкретната дата на плащане на обезщетението не са ангажирани. При липсата на такива следва да бъде взета предвид разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗОС, съгласно която в 6-месечен срок от влизането в сила на заповедта по чл. 25, ал. 2 или на съдебното решение дължимото парично обезщетение не бъде преведено по сметка на собственика на имота, кметът на общината отменя заповедта за отчуждаването по искане на собственика. Следователно срокът за плащане на обезщетението е най-късно 6 месеца от влизане в сила на съдебното решение, с което е определен размерът на обезщетението, т.е. в случая 09.12.2020 г. При това положение и с оглед липсата на доказателства за датата на плащане на обезщетението и предвид нормативната уредба, следва да се приеме, че през исковия период от 10.07.2018 г. до 10.07.2020 г. имотът все още не е бил отчужден, поради което и между страните по делото е съществувала твърдяната съсобственост при установените квоти. Налице е следователно първата предпоставка от фактическия състав на вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно наличието на съсобственост.

Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата петгодишна погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика (така ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС).

В разглеждания случай между страните не се спори, а и се установява от посоченото делбено решение, което се ползва със СПН между страните, а с оглед правилото на чл. 297 ГПК е задължително и за настоящия съд, че с исковата молба, въз основа на която е образувано през 2016 г. делбеното производство между страните, ищецът А. К. Г. е поканил ответниците да му заплащат обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Следователно налице е втората от трите посочени по-горе предпоставки, а именно наличието на писмена покана, доколкото направеното в исковата молба изявление несъмнено има характер на такава.

Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС, всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Както бе отбелязано, съгласно чл. 31, ал.2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. В ТР № 7/2.11.2012 г. по т. д. № 7/2012 г., ОСГК на ВКС е прието, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Без правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на възмездно или безвъзмездно основание. Следователно лично ползване е налице не само в случаите, когато съсобственикът, осъществявайки фактическа власт върху вещта, задоволява свои лични нужди, но и в случаите, когато съсобственикът пречи на другите съсобственици да я ползват според правата си, независимо дали той я ползва пряко за задоволяване на лични потребности /в този смисъл и Решение № 182/13.06.2011 г. по гр. д. № 160/2010 г., ВКС, IV ГО, Решение № 94/18.04.2012 г. по гр. д. № 1562/2010 г., ВКС, IV ГО/.

В случая при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – събраните писмени и гласни доказателства, чрез показанията на свидетеля мх, които съдът намира за последователни, логични и непротиворечиви на останалите доказателства по делото, се налага извод, че невъзможността ищецът да използва общата вещ е в пряка причинна зависимост от поведението на ответниците, които са го лишили от възможността да ползва имота. Така свидетелят х посочва, че имотът е бил ползван с търговска цел от М. П., като при опитите на А. Г. да посети имота винаги се стигало до конфликт между страните и фактически последният не е могъл да ползва имота. Свидетелката посочва също, че ищецът е имал намерение да отдава част от имота под наем, но до такова не се е стигнало поради разногласие с ответната страна. Не налагат извод в обратен смисъл показанията на свидетеля дз, доколкото същите преценени по реда на чл. 172 ГПК не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства, а по отношение на отдаването на имота под наем същата единствено посочва, че различни лица са идвали на оглед, но не заявява да се е стигнало до действително ползване на имота от наемател. От друга страна представеният по делото договор за наем не установява твърдението на ответниците за ползване на имота от наемател по сключен с ищеца договор за наем, доколкото сключването на договор не установява само по себе си предаването на имота, още повече, че събраните по делото гласни доказателства сочат, че договорът не е породил действие.

Предвид изложеното се налага извод, че не се установяват от събраните по делото доказателства възраженията на ответниците, че през исковия период ищецът е имал възможност да ползва процесния имот съобразно дела му в съсобствеността, поради което и същите дължат обезщетение на ищеца за лишаване от ползване.

За установяване размера на дължимото обезщетение следва да бъде взето предвид приетото заключение на съдебно-оценителната експертиза, което съдът намира за обосновано, обективно и компетентно изготвено. Съгласно заключението средната пазарна наемна цена на имота за процесния период от 10.07.2018 г. до 10.07.2020 г. възлиза на сумата в общ размер на 53 947, 57 лева. При това положение с оглед квотата на ищеца от съсобствеността, ответниците дължат заплащане на обезщетение в размер на 1/3 част от посочената сума, а именно сумата от 17 982, 52 лева, до който размер предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 21 600 лева – отхвърлен.

По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право направените по делото разноски съразмерно на уважената част от иска. Същият претендира такива в общ размер на 1 982 лева, от които 432 лева за платена държавна такса, 350 лева за платен депозит за вещо лице и 1 200 лева за платено адвокатско възнаграждение. Определени съразмерно на уважената част от иска дължимите в негова полза разноски възлизат на сумата в размер на 1 650, 06 лева.

Претендираните от ищеца в заповедното производство разноски за платена държавна такса в размер на 432 лева и за платено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, определени съразмерно на уважената част от иска възлизат на сумата в общ размер на 859, 17 лева.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника се дължат претендираните и направени по делото разноски съразмерно на отхвърлената част от иска. Същият претендира такива за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лева. Ищецът релевира възражение за прекомерност на същото, което съдът намира за неоснователно, тъй като размерът на същото е съобразен освен с цената на иска, но и с фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че се представляват двама ответници. Същото определено съразмерно на отхвърлената част от иска възлиза на сумата в размер на 334, 95 лева.

Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД