РЕШЕНИЕ

№ 117

гр. ЛЕВСКИ, 27.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря Ваня Н. Димитрова като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20244410100121 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

В РС – Левски е постъпила искова молба от Д. П. П. ЕГН••••••••••, с адрес: с. •••, чрез пълномощник адв. Р. Р. от АК-Плевен, против „•••” ЕООД, ЕИК: •••, със седалище и адрес и управление: гр. •••, с правно основание чл. 439, във вр. с чл. 124 от ГПК.

В исковата молба се твърди, че през месец юни 2023г. ищецът разбрал, че е наложен запор на трудовото му възнаграждение от ЧСИ Т. К., с per. № 815, район на действие ОС-Плевен по изпълнително дело № •••, което било образувано по молба на ••• ЕООД, въз основа на изпълнителен лист от 10.06.2009 г., издаден по частно

гражданско дело № •••. Твърди, че преди образуване на горепосоченото изпълнително дело с описания изпълнителен лист е било образувано друго ИД № •••г. за същото вземане за сумата от 4529.36 лева главница, сумата от 331.59 лева, представляваща лихва за забава за периода 06.11.2008г. до 18.03.2009г., сумата от 167.58 лева, представляваща санкционираща лихва за периода от 06.11.2008г. до 18.03.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на молбата 19.03.2009г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от 445.86 лева представляваща деловодни разноски, сумата от 310лв. юристконсултско възнаграждение по изп. пр., както и 240 лв. такси за образуване на изп. дело и 630 лв. такси по чл. 26 от ТТРЗЧСИ /с вкл.ДДС/.

Посочва се, че по последното са извършвани валидни изпълнителни действия и плащания от длъжниците до 28.01.2015г.. След последното заплащане до изтичане предвидения в разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 двугодишен срок не били извършвани изпълнителни действия. Изпълнително дело № ••• било прекратено от ЧСИ Т. К. на 21.10.2020г., след което на 22.06.2022г. било образувано ид № •••, срещу Д. П. П., ЕГН •••••••••• и П.Н.П., ЕГН: •••••••••• за принудителното събиране на следното вземане на неолихвяема сума в размер на 3349 лв., 4529 лв. главница, 462.32 лв. лихви, 6.00 допълнителни разходи и 278.60лв. разноски по и.д., както и таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ с вкл. ДДС в размер на 834.92 лева в полза на ЧСИ Т. К., както и други суми, дължими до този момент в размер на 100 лева/ в т.ч. ДТ, адв. възнаграждение, възнаграждение за в.л., за пазач и пр./ или общото задължение към 11.05.2023г. е в размер на 9560 лева.

Твърди се, че на 07.02.2024г. било издадено удостоверение за актуалност на дълга, от което се установявало, че дължимата сума е общо в размер на 8878.48лв., от които неолихвяема сума-3149.40лв.; Главница - 4529.36 лв.; Лихви-903.52 лв.; Присъдени разноски - 100 лв.; Допълнителни разноски - 11.20; Начислени такси - 185 лв..

Ищецът счита, че е налице правен интерес за него да предяви настоящия иск по наведените съображения, че е налице висящо изпълнително производство за събиране на вземането към момента на предявяването му. Позовава се на разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД, според която, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Според ищеца, даденото в т. 10 и т. 14 от ТР № 2/2013 по т. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение, прекъсвало давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и др. Не били изпълнителни действия и не прекъсвали давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др. В гражданското право давността била правна последица на бездействието, но ако кредиторът нямал правна възможност да действа, давност не течела. Прекратяването на изпълнителното производство при бездействие ставало по право, като нова давност започвала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Сочи, че давността за вземането започва да тече на 13.08.2009 год., датата на поканата за доброволно изпълнение, с което било установено същото по и.д. № •••. Периодично били извършвани плащания по изпълнителното дело, като последното такова било на 28.01.2015г. От тази дата ответникът бездействал и не предприемал действия, годни да прекъснат давността за вземането му. След последното заплащане до изтичане предвидения в разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 двугодишен срок не били извършвани изпълнителни действия. На 28.01.2020г. била изтекла погасителната петгодишна давност предвидена в закона. Изпълнително дело № ••• било прекратено от ЧСИ Т. К. на 21.10.2020г. Счита, че за погасяване на вземането на ответника е приложима 5-годишна погасителна давност за главницата и кратка 3-годишна давност за лихвите, че са налице новонастъпили обстоятелства, а именно погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност. Искането е съдът да признае за установено на основание чл. 439, ал. 1, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, че ищецът Д. П. П., НЕ ДЪЛЖИ на ••• ЕООД, БУЛСТАТ: •••, сумите от ОБЩО 8682.28 лв., от които неолихвяема сума в размер 3149.40лв., Главница сума в размер на 4529.36 лв., Лихви в размер на 903.52 лв., Присъдени разноски в размер на 100 лв.

Претендира направените съдебноделоводни разноски.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който изразява становище, че депозираната искова молба е частично недопустима, неоносвателна и недоказана, а изложените твърдения в нея за противоречащи си и неотговарящи на установената съдебна практика.

Посочва, че процесното задължение произтичало от Договор за кредит от 02.03.2007 г., сключен между П.Н.П. /кредитополучател/, Д. П. П. /поръчител/, от една страна и „Банка ДСК" АД /кредитор/, от друга страна. Вземането било прехвърлено съгласно сключен договор за цесия между „Банка ДСК" АД /цедент/ и „ОТП Факторинг България" ЕАД /цесионер/, като ответното дружество придобило вземането от цедента „ОТП Факторинг България" АД чрез договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 19.03.2020 г. За вземането била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 10.06.2009 г. по ч. гр. д. № 193/2009 г., по описа на Районен съд - Левски в полза на първоначалния кредитор „Банка ДСК" АД. По повод последното било образувано първоначално изпълнително дело № ••• по описа на ЧСИ Т. Б. К., per. № 815 към КЧСИ, като на 25.08.2020 г. била входирана молба с вх. № 27712 от „•••" ЕООД за конституиране като взискател, в качеството на частен правоприемник на „ОТП Факторинг България" ЕАД за процесното вземане. Посоченото изпълнително производство било прекратено с постановление на съдебния изпълнител от 26.08.2020 г. поради настъпила перемпция и преобразувано в ново изпълнително дело с № ••• по описа на същия съдебен изпълнител.

По отношение на допустимостта на депозираната искова молба счита, че същата е частично недопустима. Допустим предмет на иска по чл. 439 ГПК били вземанията, обективирани в изпълнителното основание - заповедта за изпълнение, а оттам „пренесени" в изпълнителния лист. Намира, че доколкото посочените разноски представляват претендирано юрисконсултско възнаграждение съгласно т.6 от молбата за образуване на изпълнително дело, заведена при ЧСИ К. с вх. № 28798/22.06.2022 г., същото не било предмет на разглеждане в настоящото производство, че в предмета на тази искова претенция не се включвали разноските по самото изпълнително дело, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешавал в самото изпълнително дело, съобразно правилата на чл. 79 от ГПК. Несъответстващо на закона и съдебната практика се явявало твърдението на насрещната страна, че по отношение на главница следвало да се приложи 5-годишната погасителна давност, а по отношение на лихвите кратката 3-годишна погасителна давност. Навежда аргументи, че за установените вземания със заповед за изпълнение тече петгодишна давност от датата на влизането й в сила; че влязлата в сила заповед за изпълнение установява вземането със сила на пресъдено нещо, поради забраната за пререшаване, освен при новооткрити и новонастъпили обстоятелства. По тази причина влязлата в сила заповед за изпълнение попадала в приложното поле на чл. 117, ал. 2 ЗЗ. Позовава се на съдебна практика.

В отговора на исковата молба се твърди, че в конкретния случай, на ищеца била връчена покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело № •••, ведно със заповедта за изпълнение, като същата е в влязла в сила поради неподаването на възражение в законоустановения за това срок, поради което с изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта за изпълнение се получавал крайният ефект, именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането, и по аргумент от чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, за цялото вземане следвало да се прилага петгодишната погасителна давност. Счита за неоснователно и недоказано изложеното от ищеца твърдение, че последното изпълнително действие по изпълнително дело № ••• е от 28.01.2015 г., като погасителната давност е изтекла съответно на 28.01.2020 г. Позовава се на Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по Тълкувателно дело № 3/2020 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд решило, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В този смисъл, изпълнително дело № ••• е било образувано към момента на действието на Постановление на Пленума на Върховния съд на Народна Република България № 3 от 18.11.1980 г., според което „Погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането", поради което дори да се приемело, че последното изпълнително действие е извършено на 28.01.2015 г., то съгласно постановките на приетото Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. по Тълкувателно дело № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС, погасителната давност е започнала да тече на 26.06.2015 г., когато е произвело действието си приетото Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.

Посочва, че след посочената от ищцовата страна дата - 28.01.2015 г., били предприети и последващи изпълнителни действия, годни да прекъснат погасителната давност. Уточнява, че на 07.10.2015г. е входирана молба за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника П.Н.П., а на 12.10.2015 г. съдебния изпълнител изпратил запорно съобщение за налагане на запор на трудовото възнаграждение. Навежда съображения, че материалната норма на чл. 125 ЗЗД регламентира как се отразява прекъсването или спиране на давността по отношение на един от солидарните длъжници спрямо останалите такива, че разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК регламентира последиците при пълно бездействие на взискателя за горния срок по самото дело, а не спрямо един или друг от солидарните длъжници. Прекратяване по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение на някои от солидарните длъжници не можело да настъпи, доколкото предприемане на изпълнителни действия спрямо един от тях рефлектирало върху правната сфера и на всички останали, т.е. по отношение и на останалите не можело да се приеме, че е налице бездействие, което да е основание за прекратяване на изпълнителното дело. Навежда довод, че между солидарните длъжници било налице единство в предмета на престацията към кредитора, и той можел да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от тях, че съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЗД, действието на изпълнението от един съдлъжник било в полза на всички солидарни длъжници. Удовлетворяването на взискателя чрез осъществяването на изпълнителен способ с предмет имущество на някой от солидарните длъжници имало прекратителен ефект по отношение на изпълнението спрямо задълженията и на останалите съдлъжници. Счита, че с извършените действия от 07.10.2015 г. и 12.10.2015 г. давността е прекъсната освен по отношение на длъжника П.Н.П., така и по отношение на длъжника Д. П. П., че последното законосъобразно извършено изпълнително действие по образуваното изпълнително дело № •••, годно да прекъсне погасителната давност, се явявала входираната на 25.08.2020 г. молба за конституирането на „•••" ЕООД като взискател с искане за прилагане на изпълнителен способ чрез извършване на опис на движими вещи. Позовава се на Решение № 37/24.02.2021 г. по дело № 1747/2020 г. на ВКС, според което перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция била, че съдебният изпълнител следвало да образува новото искане в ново - отделно изпълнително дело, тъй като старото било прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсвало давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело. Позовава се и на Определение № 248 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № ••• г., IV г. о., ГК, в което се споделяла практиката на ВКС, обективирана в Решение № ••• г. на IV г.о. и се приемало, че общото между двата правни института на перемпцията и давността е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемцията, така и за давността.

Счита, че в настоящия случай, с поисканото изпълнително действие чрез молбата за конституиране, входирана на 25.08.2020г. била прекъсната погасителната давност, считано по последното изпълнително действие, извършено на 12.10.2015г. Вследствие на прекратяване на изпълнителното производство по дело № •••, същото било преобразувано по описа на ЧСИ К. чрез депозиране на молба за образуване на 22.06.2022 г., като било образувано ново изпълнително дело с № •••. В хода на същото давността била прекъсвана многократно чрез предприемане на последователни изпълнителни действия - чрез входираната молба за образуване на 22.06.2022 г., с която било поискано налагането на запор на банковите сметки на длъжниците, на 05.05.2023 г. чрез входирането на молба за извършване на изпълнителни действия, на 11.05.2023 г. чрез изпращане на запорни съобщения за запор на установени активи на длъжниците, на 09.02.2024 г. чрез входирането на молба за извършване на изпълнителни действия, както и последното изпълнително действие, годно да прекъсне срока на погасителната давност, от 21.03.2024 г., чрез искане за налагане на запори.

Искането е предявеният иск срещу „•••" ЕООД да бъде отхвърлен като неоснователен. В условията на евентуалност, в случай, че съдът уважи предявения иск и ищецът претендира да му бъдат заплатени разноските за адвокатско възнаграждение, които са направени, моли на основание разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът да присъди минимален размер на разноските, заплатени за адвокатски хонорар, при условие, че ищецът докаже заплащането им. Искането е съдът да укаже на ищцовата страна да посочи банкова сметка, по която да се преведат присъдените в полза на ищеца разноски.

Претендира съдебни разноски в размер на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, изчислено в съответствие с разпоредбите на чл.78, ал.4 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства приема за установено, че с молба от 03.08.2009г., депозирана от „Банка ДСК” ЕАД, с приложен изпълнителен лист по ч.гр.д. №193/2009г., на основание чл. 426, ал.1 от ГПК е образувано изп. дело №••• по описа на ЧСИ Т. К., рег. №815, с район на действие ОС – Плевен. Молбата от „Банка ДСК” ЕАД е против П.Н.П. и Д. П. Петров. Последните са осъдени да заплатят на взискателя сумата от 4529.36 лв. заедно с присъдените лихви и със законна лихва върху главницата, считано от 19.03.2009г. и разноски 445.86 лв.

По силата на Договор за покупко – продажба на вземания от 02.07.2012г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и „ОТП Факторинг България” ЕАД, Банка ДСК е цедирала в цялост с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности вземането на П.Н.П., в качеството му на кредитополучател и Д. П. П., в качеството му на поръчител, произтичащо от договора за кредит от 02.03.2007г.

На 08.02.2012г. от ЧСИ е съставен протокол за нестанала публична продан на поземлен имот, принадлежащ на Д. П.. На 22.02.2012г. е постъпила молба от „Банка ДСК” ЕАД – София за насрочване и провеждане на такава при начална цена в размер на 80% от първоначалната.

С молба от 15.01.2014г. взискателят по изп. дело №•••г. по описа на на ЧСИ Т. К. е поискал да бъде наложен запор срещу длъжника Д. П. върху вземанията му за трудово възнаграждение. На 06.02.2014г. ЧСИ Т. К. е наложила запор на трудовото възнаграждение на ищеца Д. П.. Няма данни да са постъпили суми.

На 24.02.2015г. от ••• ООД е изпратено уведомително писмо до ЧСИ Т. К. по изп. дело •••г., с което уведомяват, че трудовите правоотношения с длъжника П.Н.П. са прекратени на 28.01.2015г.

На 07.10.2015г. е постъпила молба от ОТП „Факторинг България” ЕАД за пристъпване на принудително събиране на вземането им, като бъде наложен запор на трудовото възнаграждение, получавано от П.П.. На 12.10.2015г. ЧСИ е наложил запор на трудовото възнаграждение на длъжника Петър Николов Петров.

След изтичане на повече от 2 години – на 25.08.2020г. е депозирана молба от „•••” ЕООД, с която уведомяват, че на 19.03.2020г. е сключен договор за цесия между „ОТП Факторинг” ЕАД и „•••”, по силата на който ОТП Факторинг е цедирала вземането си по изпълнителното дело на ••• и конституирането му като взискател по делото, с искане да бъде насрочена дата за опис на движими вещи, като не е конкретизирано срещу кого от длъжниците следва да се приложи.

По изпълнителното дело са извършвани валидни изпълнителни действия и плащания от длъжника П.Н.П. до 28.01.2015г.

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

По реда на ГПК, заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, поради което разпоредбата на чл. 439, ал.2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда. В този смисъл е и съдебната практика. Срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника и заповедта се стабилизира.

Едно от вземанията, за които е издадена заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист, е за главницата по договор за кредит, чиято погасителна давност е петгодишна, съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС. В този смисъл според Решение № 28 по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ІІІ-то Г.О., Решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І-во Т.О., договорът за кредит има за предмет възмездно предоставяне на определена сума за определен срок.

Следващото от самостоятелните вземания е за лихви, които са периодични и се погасяват с кратката 3 - годишна погасителна давност. Давността за лихвите може да бъде с по - дългия 5 - годишен срок само в хипотезата на чл.117, ал.2 ЗЗД - ако вземането бъде съдебно признато със съдебно решение. В тази насока съдът не споделя възраженията на ответника, че влязлата в сила заповед за изпълнение установява вземането със сила на пресъдено нещо и е приложима петгодишната погасителна давност.

В случая заповедта за незабавно изпълнение не е била оспорена от ищеца, не е провеждано производство по реда на чл. 422 ГПК спрямо него, поради което съдът приема, че процесните вземания от изпълнителния лист от 10.06.2009 г. не са установени със съдебно решение и затова погасителната давност за главницата по договора е пет години, а за процесните задължения за лихва - 3 години.

Съгласно задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. В същото тълкувателно решение е посочено, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но според закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, поради т. нар. "перемпция", която настъпва по силата на закона с изтичане на двугодишния срок от последното извършено валидно изпълнително действие, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване с изтичането на срока. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.

В конкретния случай се установи, че след 28.01.2015г. взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, поради което се налага извод, че изпълнителното производство по отношение на длъжника Д. П. е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С прекратяване на изпълнителното дело при действието на задължителните разяснения дадени в Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд е започнала да тече нова давност за вземането. В периода от датата на влизане в сила на процесната заповед за изпълнение поради неподаването на възражение от ищеца и при установената перемпция на воденото срещу него изпълнително производство, настъпила на 28.01.2015г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, до изтичането на петгодишния период по чл. 117, ал. 2 ГПК на 2 6.06.2020г. не е прекъсвана давността по отношение на вземането срещу длъжника Д. П., поради което предявеният от нея отрицателен установителен иск е основателен.

Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. Изпълнителното производство спрямо длъжника Д. П. е било висящо към 26.06.2015г., на която дата е постановено ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното, до 26.06.2015г. давността по отношение на сумите, дължими от Д. П. е била спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано изпълнително производство. Давността е продължила да тече след 26.06.2015г.

В периода от 26.06.2015г. до изтичането на петгодишния период по чл. 117, ал. 2 ГПК на 26.06.2020г., не е установено прекъсване на давността по отношение на вземанията срещу Д. П., поради което и предявените отрицателни установителни искове са основателни. Давността за вземането, която е започнала да тече на 26.06.2015г., е изтекла на 26.06.2020г.

По отношение на възражението на ответника за извършени изпълнителни действия по отношение на длъжника П.Н.П., затова, че на 07.10.2015г. е подадена молба за налагане на запор върху трудовото му възнаграждение и на 12.10.2015г. ЧСИ е изпратил същото за налагане на запор, съдът намира, че това изпълнително действие не прекъсва срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК спрямо другия солидарен длъжник Д. П.. Извършените на 07.10.2015г. изпълнителни действия по отношение на солидарния длъжник П.П. не прекъсват давността по отношение на ищеца, поради което възражението е неоснователно.

На основание чл.126 от ЗЗД предприемането на принудителни действия по реда на изпълнението по ГПК спрямо един длъжник при наличие на множество солидарни длъжници, не води до прекъсване на давността и спирането й спрямо останалите, спрямо които не са предприети принудителни действия. Кредиторът има самостоятелно право да удовлетворява правния си интерес, насочвайки принудителните си действия по ГПК само спрямо един или всички от солидарните длъжници. Предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не е предвидено като законово основание за неприлагане на срока по чл.433, ал.1, т.8 ГПК спрямо останалите длъжници.

Съдът намира, че в периода от 26.06.2015г. до изтичане на петгодишния период по чл. 117, ал.2 от ГПК на 26.06.2020г. не е установено прекъсване на давността по отношение на вземанията срещу ищеца Д. П., поради което и предявените отрицателни установителни искове са основателни.

Позоваването на изтекла в полза на длъжника погасителна давност препятства възможността да взискателя да търси принудително удовлетворяване на съществуващото за него материално право. Претенцията, че вземането е погасено по давност е основателна, поради което следва да се уважи исковата претенция по чл.439 от ГПК.

Тъй като ищецът е освободен от внасяне на държавни такси, на основание чл. 78, ал.6 от ГПК, дължимата държавна такса в размер на 347.29 лв. следва да бъде заплатена от ответното дружество.

За пълномощника на ищцата – адв. Р. Р. следва да бъде определено възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА в размер на 1168, 23 лв.

Така мотивиран, съдът