Решение № 28 от 18.4.2022 г. на Административен съд - Силистра по дело № 174/2021 г.

Производството е по реда на чл. 215, вр. чл. 156, ал. 7 от Закона за устройство на територията. Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, приема за установено следното: С процесната Заповед е отменено Разрешение за строеж (PC) № 30/21.07.2021 г., издадено от Главния архитект на Община Тутракан за строеж: „Фотоволтаична електрическа централа за собствени нужди /ФЕЦ - СН/ с мощност 80kWp “ находящ се в поземлен имот (ПИ) с идентификатор № 69078.15.14 по КК и КР на с. Старо село, община Тутракан, област Силистра, местност „Под лозята“ в землището на с. Старо село, община Тутракан. Издателят на отмененото разрешение за строеж Главен архитект на Общин Тутракан, е квалифицирал процесният строеж като VI категория по чл. 137, ал. 1, т. 6 от ЗУТ и чл. 12 от Наредба №1/2003г. за номенклатурата на видовете строежи. В тази връзка е преценил, че хипотезата не изисква одобряване на инвестиционен проект, респ. по-късното въвеждане в експлоатация на обекта /чл. 147, ал. 1, т. 14 от ЗУТ/. Контролният орган – ДНСК, обратно на приетото от издателя на акта, е счел, че не е налице хипотезата на чл. 147, ал. 1, т. 14 от ЗУТ, тъй като застрояваната теретория не е урбанизирана, а земеделска земя, за която няма одобрен ОУП, респ. няма одобрен и ПУП. В тази връзка категирята на строежа е III, предполагаща одобряване на инвестиционен проект. Заповедта на Началника на РДНСК е оспорена от заинтересовано лице – инвеститор, участник в административното производство, чиито правен интерес пряко се свързва с последиците от оспорения акт. Следователно същата е допустима и подлежи на разглеждане по същество. По делото ням спор по фактите. Разрешението е издадено за строеж на „Фотоволтаична електрическа централа за собствени нужди /ФЕЦ - СН/ с мощност 80kWp, подлежащ на изграждане в земеделска земя, към същестуваща сграда; за процесния поземлен имот, респ. за територията, в която се намира ПИ, няма одобрен ОУП и ПУП. Спорът е правен и се свежда до преценка за категорията на строежа, която е обусловена от характера на застрояваната територия – урбанизирана или не. По делото е приета съдебно-техническа експертиза, която определя територията като урбанизирана, а категорията на строежа – VI. Относно материалната законосъобразност на оспорения акт-отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК: Съществува разлика между понятията „урбанизирана територия“/ чл. 7 от ЗУТ/ и конкретно предназначение на поземлен имот /чл. 8 от ЗУТ/. Легалното определение на „урбанизирана територия“ се извлича от чл. 7 от ЗУТ и, според законодателя, може да бъда този вид, посочен в скобите на нормативния текст, а именно – населени места и селищни образувания. Урбанизираната територия е алтернатива на останалите посочени в нормативния текст територии – земеделска, горска, защитена, нарушена територия за възстановяване, територия, заета от води и водни обекти, територии на транспорта. В този смисъл процесната територия, която е земеделска земя, не е урбанизирана. По повод на процесния спор, настоящият състав се позовава на решение на ВАС по сходен казус, отнасящ се за имот, находящ се в същото землище на с. Старо село, община Тутракан, развил се по повод строеж на фотоволтаично съоръжение, част от което решение съдът помества за улеснение: „…В образуваното пред нея производство, комисията не е анализирала събраните данни за статута на имота. Вместо това механично е цитирала разпоредбите на чл. 7 чл. 8, т. 1 и чл. 9 ЗУТ, както и на § 1, т. 8 ДР на ЗАТДРБ и е приела, че имотът попада в урбанизирана територия. Същият подход е възприел и административният съд, което е довело до погрешно тълкуване и прилагане на материалния закон. Макар да е посочил изрично, че изцяло въприема заключението на съдебно-техническата експертиза, на практика той цялостно я е игнорирал. По същия начин е игнорирал и обясненията на експерта, дадени устно в съдебното заседание на 8.06.2016 г., че имотът няма градоустройствен статут, не попада в границите на населено място, нито в урбанизирана територия по смисъла на закона. Картата на възстановената собственост, в която е нанесен имотът, не съставлява териториално-устройствен план или подробен устройствен план. Имотът съгласно КВС представлява застроена земеделска територия, но е извън урбанизирана територия. Понятието "урбанизирана територия" е вид територия, според основното предназначение, определено с концепциите и схемите за пространствено развитие и общите устройствени планове. Тази и останалите територии са изброени в чл. 7, ал. 1 ЗУТ. В същата норма е конкретизирано, че урбанизирани територии са населените места и селищните образувания. В § 5, т. 6 ДР на ЗУТ е дадена легална дефиниция на понятието "територия на населеното място", като селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. На свой ред понятието "землище" е легално дефинирано в § 1, т. 8 от ДР на ЗАТДРБ, като съвкупност от поземлени имоти, принадлежащи към дадено населено място. Съпоставката на двете правни понятия установява, че урбанизираната територия е по-тясно понятие, тъй като включва само имотите в строителните граници на населените места. Землището на свой ред е по-широко понятие и включва, както урбанизираните, така и останалите територии, между които и земеделските такива. Съвместното разглеждане на разпоредбите показва, че под урбанизирани територии следва да се разбират териториите в строителните граници на населените места или селищните образувания. В тях не се включват земеделските имоти, които са част от землището, но са извън територията на населеното място по смисъла на ЗУТ. Урбанизираната територия е обективно обусловена от строителните граници и не се влияе от предназначението на отделните поземлени имоти. Цитираните механично от КЕВР и административния съд разпоредби на чл. 7, 8 и 9 ЗУТ в действителност имат различен предмет - докато в чл. 7 се класифицират териториите, съобразно основното им предназначение, то в чл. 8 и чл. 9 се класифицират поземлените имоти, основно съобразно предназначението им. При това в чл. 8 са посочени тези от тях, които попадат в обхвата на подробните устройствени планове, а в чл. 9 са тези, за които няма такива планове. В последния случай предназначението на имота до влизане в сила на устройствен план, се определя от фактическото му ползване. Наистина в случая имотът се ползва за промишлена дейност - съгласно удостоверение от 19.08.2016 г. от ОСЗ, начинът му на трайно ползване е машинна промишленост. Това обаче по никакъв начин не оказва влияние върху територията, която се намира извън строителните граници на селото и не отговаря на основното изискване, да се счита за урбанизирана територия. Разпоредбата на чл. 24, т. 1 ЗЕВИ въвежда конкретно изискване към вида територия, в която се намира сградата, върху която ще се изгради ФвИЦ, а не към предвидения начин на трайно ползване на имота. След като недвижимият имот не е урегулиран, не се намира в строителните граници на селото и не може да се счита за имот, разположен в урбанизирана територия, то не е възможно да се приложи правилото на чл. 24, т. 1 ЗЕВИ. Ето защо отказът на лицензианта да издаде становище за условията и начина на присъединяване на обекта за производство на електрическа енергия е законосъобразен и жалбата срещу него е била неоснователна. Решението на КЕВР да задължи "Е.-П. М." АД да издаде такова становище е незаконосъобразно и е подлежало на отмяна. Като го е приел за законосъобразно, административният съд е постановил неправилно решение, поради неправилно тълкуване на материалния закон и необсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната цялост и взаимна връзка.“ - Решение № 2957 от 8.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5756/2017 г., IV о., докладчик съдията Аделина Ковачева. Относно заключението на приетата по делото експертиза – съдът възприема възраженията на процесуалния представител на ответника, че в процесния случай няма развила се административна процедура за околовръстен полигон, който да е основание за включване на имота в урбанизирана територия. А фактическото използване на ПИ за цели, различни от типичните за земеделска земя, само по себе си не е равнозначно на урбанизиране. Проверка за отменителни основания по чл. 146, т. 1-3 от АПК: Обжалваната заповед е издадена от материално и териториално компетентен орган, в условията на надлежно делегиране – началник на РДНСК – Силистра, който е оправомощен от Началника на ДНСК съгласно приложените по делото Заповеди № РД-13-171 от 13.06.2019, Заповед № РД-13-055 от 25.03.2021 г., Заповед № РД-13-178 от 27.07.2021, Заповед № РД-13-148 от 02.07.2021 г. /л. 68 – л. 77 / на Началника на ДНСК. Изпълнени са изискванията за писмена форма и съдържание на заповедта, в която са посочени фактическите и правните основания за издаването й в достатъчна степен, позволяваща упражняването на контрол за материална законосъобразност. Цитираните факти и обстоятелства в оспорената заповед, ведно със съдържащите се в преписката документи, обезпечават възможността на адресата да възприеме адекватно съдържанието на властническото волеизявление и да защити правата си. Не се твърдят и не се констатират допуснати в административното производство съществени процесуални нарушения. Извършена е проверка по чл. 156, ал. 2 от ЗУТ, обективирана в протокол, отговарящ на изискванията по чл. 156, ал. 4 от ЗУТ. В обобщение, съдът, въз основа на изложените по-горе съображения, намира, че оспорването е неоснователно и следва да се отхвърли, тъй като процесният строеж от III категория, предполага издаване на разрешение за строеж въз основа и на инвестиционен проект, какъвто по преписката не е представен и не е изискван. В този смисъл отменителната заповед на Началника на РДНСК се явява правилна и законосъобразна, поради което същата следва да остане в сила. При този изход на делото в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира длъжностното лице, издало акт – ДНСК следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. По гореизложените съображения и на основание чл. 172 от АПК, съдът