Решение № 929 от 19.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2108/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 20201197/21.10.2021г. по гр.д. № 31436 по описа за 2020г. на Софийски районен съд, 127-ми състав е признато за установено на основание на чл. 108 от ЗС по отношение на В. Г. А., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. София, ж.к. •••••••. ••••••• че В. В. Б., ЕГН •••••••••• с адрес: гр. София, ж.к. ••••••• е собственик на куче, порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката”, като В. Г. А., ЕГН •••••••••• е осъден да предаде на В. В. Б., ЕГН •••••••••• владението върху куче, порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката” и В. Г. А., ЕГН •••••••••• е осъден да заплати на В. В. Б., ЕГН •••••••••• на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 400лв., представляващи съдебни разноски по делото. С Решение № 20077610/02.02.2023г. по гр.д. № 31436 по описа за 2020г. н а Софийски районен съд, 127-ми състав е отхвърлена молба вх. № 25017264/01.03.2022г. на В. Г. А., ЕГН •••••••••• по чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение изразяваща се в неизписВ. на номера на паспорта на домашния любимец- куче. порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката”. Срещу така постановеното Решение от 21.10.2021г. е депозирана въззивна жалба вх.№ 25164424/15.11.2021г. по регистъра на СРС от ответника по исковете В. Г. А., ЕГН •••••••••• в частта в която исковете са уважени. Изложил е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон, необосновано. Посочил е, че неправилно било прието от СРС че по договора за дарение ищцата придобила лично кучето. Свидетелят Д. посочил, че при огледите на кучето и при предаВ.то му били и двете страни по делото, те заедно избрали и получили кучето, отвели го в дома на въззивника и там то било отглеждано от двете страни до раздялата им. В паспорта на кучето като негови собственици били посочени и двете страни по делото. От есента на 2018г. индивидуален собственик на кучето бил въззивникът. Показанията на св. Д., заявил че подарил кучето само на ищеца, не следвало да се кредитират, защото той бил пристрастен и необективен, колега бил на ищеца. Същевременно следвало да се кредитират показанията на св. Замфирова, като обективни. Този свидетел посочил, че кучето било отглеждано от въззивника в неговия дом, свидетелят му помагала със съвети и литература, грижела се за кучето, докато въззивникът отсъствал от дома си, никога не била виждала ищцата да се грижи за кучето, дори когато страните били двойка. Книжата по прокурорската преписка не подкрепяли твърденията на ищеца. В случая писмен договор за придобиВ.то на кучето не съществувал, поради което и при съобразяВ.то на разпоредбата на чл. 3 от Наредбата за придобиВ., притежание и отглеждане на домашни любимци на територията на СО, изводите на съда че със свидетелски показания може да се докаже придобиВ.то на животното били неправилни. Такива били недопустими съгласно чл. 164, ал.1, т.1 от ГПК. Твърденията на св. Д., че имало уговорка да дари кучето на ищеца когато то било на 10 дни били за обещание за дарение, но то не провеждало ефект съгласно чл. 226, ал.1 от ЗЗД. Едва с предаВ.то на кучето, когато то било на 1 месец, се бил сключил договор за дарение, а това предаВ. било направено по-късно и то и на двете страни. Така двете страни били придобили кучето и това била и причината и двамата да бъдат посочени като негови собственици в паспорта му. Паспортът имал значение не само за ветеринарни нужди, но и удостоверявал собствеността – аргумент от чл. 174, ал.1 и чл. 51, ал. 5 и ал. 4 от Закона за ветеринарномедицинската дейност. Съгласно чл. 11б е чл. 1а от Наредба № 6/08.10.2013г. за изискванията към средствата за официална идентификация на животните и използВ.то им, условията, реда и контрола по събиране, въвеждане и поддържане и използВ. на информацията в Интегрираната информационна система на БАБХ, идентификационни паспорти се издавали на домашните любимци за официалната им идентификация. Така разписаната нормативна уредба доказвала че паспортът е официален удостоверителен документ, отразяващ собствениците на животното пи другите изискуеми от наредбата данни. Регистрите на БАБХ са вторично отбелязВ., там се записвали само по един собственик, и обстоятелството, че в тях е посочена само ищцата като собственик на кучето не обосновавала извод, че такъв не е въззивникът. В паспорта на кучето собственици били посочени и двете страни, както и телефонният номер на въззивника, така доказано било че кучето е съсобственост на страните и иска по чл. 108 от ЗС бил неоснователен, защото той го владеел на правно основание, този иск бил и недопустим между съсобственици. Неправилно СРС не обсъдил електронната кореспонденция между страните. Същата съдържала признание на ищеца, че оставя кучето за отглеждане от въззивника, че кучето е колкото негово, толкова и нейно, че доброволно е оставила кучето за постоянно отглеждане от въззивника. След раздялата на страните ищцата се била грижила за кучето рядко и спорадично, поведението й не било на собственик, никога не го била задържала и прибрала при себе си, искала само от време на време да го вижда. Всички разходи за кучето от 21.09.2017г. до 15.12.2018г. били плащани от въззивника, което се установявало от извлеченията от банковата му карта, протоколи за медицински услуги. По делото било установено, че при придобиВ.то на кучето то било съсобствено между страните на основание на договора за дарение с Д., а след това след раздялата на страните през септември 2018г. ищцата била дарила на въззивника своята ½ идеална част от кучето на, като сама е предоставила на въззивника цялото държане, владение и отглеждане, грижи за същото на въззивника. Иск по чл. 108 от ЗС между съсобственици бил недопустим. Претендирал е разноски. Въззиваемият - ищец В. В. Б., ЕГН •••••••••• е оспорил жалбата. Навел е твърдения, че решението било правилно в обжалваната част. Договорът за дарение бил каузална сделка, при която за разлика от останалите такива мотивите и подбудите за сключВ.то й съвпадали с основанието й. В случая дарението било на куче и за него нямало изискВ. за форма. ПредаВ.то на кучето прехвърляло собствеността върху него. В случая дарителят предал на надарения кучето и така ищцата го придобила. Разпоредбата на чл. 3 от сочената от въззивника Наредба на СО била подзаконов нормативен акт и не можело да въвежда изисквания, които не били поставени в закона, още повече че тя имала действие само на територията на СО. В регистрите на БАБХ само ищцата била посочена като собственик на кучето. Невярно и противоречащо на логиката било твърдението на въззивника, че в тези регистри се записвал само един от собствениците. При промяна на собствеността новият собственик е длъжен да заяви промяната, но в случая въззивникът не бил предприел такива действия. Това доказвало, че въззивникът не се счита за собственик на кучето. Противоречиви били твърденията в жалбата, защото от една страна се твърдяло че няма дарение, а от друга страна – че то било в полза и на двете страни. Правилно било прието от СРС, че мотивът и подбудата за дарението било същото да е в полза на ищеца, присъствието на въззивника при предаВ.то не променяло същото. Въззивникът признавал, че кучето живее при него, поради което и правилно бил уважен иска и в осъдителната му част. Претендирала е разноски. Срещу така постановеното Решение от 02.02.2023г. е депозирана въззивна жалба вх.№ 25164424/15.11.2021г. по регистъра на СРС от ответника по исковете В. Г. А., ЕГН ••••••••••. Изложил е съображения, че решението е неправилно. Посочил е, че паспортът на кучето е официален идентификационен документ за същото и част от индивидуализацията на същото, следвало да бъде посочено в диспозитива на решението. Претендирал е разноски. Въззиваемият - ищец В. В. Б., ЕГН •••••••••• е оспорил жалбата. Навел е твърдения, че решението било правилно в обжалваната част. Оплакванията в жалбата касаели съществото на спора, а не решението по чл. 247 от ГПК Мотивите на СРС в решението по чл. 247 от ГПК изцяло кореспондирали с тези по основното решение, нямало допусната грешка, нямало неяснота за предмета на делото. Претендирала е разноски. Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2013421/16.07.2020г. на В. В. Б., ЕГН •••••••••• срещу В. Г. А., ЕГН •••••••••• с която е поискала от съда на основание на чл. 108 от ЗС вр. с чл. 225 от ЗЗД да признае за устантовено че е собственик на основание на договор за дарение от февруари 2017г на куче, порода лабрадор”, женски пол, кафяво на цвят, на име Л. с отличителен белег „бял цвят на вътрешната част на козината на опашката” и да осъди ответника да й предаде владението върху него. Посочила е, че придобила кучето на основание на сключен с Д. Д., за кучето бил издаден паспорт за домашен любимец № •••••••, сочещ нея като собственик, като на кучето бил поставен и инжектируем чип с № 100223000015314 на 12.04.2017г., тогава била извършена и ваксинация на кучето, в регистъра на БАБХ били записани тези данни. Кучето след придобиВ.то му отглеждала в дома на ответника, с когото тогава живеели заедно на семейни начала в ап. 4 в ж.к. •••••••, гр. София, така било до раздялата им през септември 2018г., като предимно тя плащала разходите за кучето. След раздялата с ответника напуснала жилището му, като нямала възможност да вземе и кучето и временно предала на ответника фактическата власт върху същото. До началото на 2020г. съвместно с ответника с грижели за кучето, като то оставало и в нейния апартамент, водела го на лекар, разхождала го и го хранела. От началото на 2020г. ответникът отказал да й предоставя фактическа власт върху кучето и контакт с него, опитвала се с телефонни разговори и съобщения през прпиложението „Месинджър“ да го прикани да й предостави животното, изпратила му и нотариална покана за същото, но безрезултатно. Претендирала е разноски. Ответникът В. Г. А., ЕГН •••••••••• в предоставения срок за отговор е оспорила иска. Навел е твърдения, че ищцата не е собственик на кучето, единствен и изключителен собственик на същото бил ответникът. През февруари 2017г. кучето било придобито от ищеца и от ответника по договор за дарение, сключен с колегата на ищеца Д. Д.. Дарственият акт бил в полза и на двамата и тогава всеки от страните придобил по ½ ид.ч. от кучето. След раздялата на страните през септември 2018г. с ищцата постигнали договорка кучето да остане собственост само на ответника – договор за дарение на собствената към него момент на ищеца ½ ид.ч. от кучето. В паспорта на кучето като негови собственици били посочени и двете страни и така съгласно чл. 3, ал.1 от наредба за придобиВ. притежаВ. и отглеждане на домашни любимци на територия на СО. Доказателство, че от есента на 2018г. само той бил собственик били квитанциите в периода 2017-2010г. за платени такси за кучето. В справката и регистъра на БАХ можело да се посочи само един собственик на кучето и това била причината в тях да фигурира само ищеца. Поредността на записванията на собствениците на кучето в паспорта обяснявало защо в регистъра е посочен първият посочен в паспорта собственик на кучето, който в случая бил ищец. Действително той владеел кучето, но за същото имал основание като него собственик. Той се бил грижил за кучето през целия период, включително и докато живеели заедно с ищеца. След раздялата на страните в много редки случаи давал възможност на ищеца да се грижи за кучето за 1-2 дни, като тогава ищцата получавала храна за кучето. През цялото време кучето живеело в неговия дом, а ищец поради характера й на работа на представител на Витаслим” не можела фактически да се грижи за кучето. Претендирал е разноски. По делото е приета справка от интегрирана информационна система на Българска агенция по безопасност на храните към Министерство на земеделието, храните и горите /БАБХ при МЗХ/, съгласно която към 28.03.2020г. В. В. Б. е собственик на куче с паспорт на домашен любимец № •••••••, на което е поставен инжектируем транспордер № 100223000015314. Приет е лист за електронна регистрация на кучета, съгласно който на 12.04.2017г. е поставен чип на куче Л., женски пол, порода лабрадор, кафяв цвят, родено на ••••••• по паспорт № •••••••, издаден на 03.03.2017г., собственик на което е В. В. Б., ваксинация е направена на 12.04.2017г. Приета е нотариална покана, удостоверяванията по която са направени от нотариус М.Ш., рег. № 042 на нот.К, констативен протокол, съгласно които на 19.06.2020г. чрез залеправен на уведомление на адрес в гр. София, ж.к. •••••••, вх. А, ап. 4 В. А. е получил покана от В. Б., с която същата е посочила, че е индивидуален собственик на куче Л. с паспорт № ••••••• и поставен инжектируем транспордер № 100223000015314 и кани В. А. да й предаде кучето на 22.06.2020г. в 14, 00чв кантората на нотариус Ш., което му била предоставила временно за полагане на грижи за същото, в посочения ден, час и място В. А. не се е явил. По делото е приет паспорт № ••••••• издаден на 03.03.2017г. от ветеринарен лекар д-р М. Г. за куче Л., лабрадор, женски пол, родено на •••••••, кафяв цвят, на което е поставен чип транспордер № 100223000015314 на 12.04.2017г., съгласно който собственици на същото са В. Б. и В. А., за двамата е посочен адрес гр. София, ж.к. •••••••, ап. 4 и телефонен номер •••••••, в паспорта не са положени подписи за собственизците, такъв е положен само от ветеринарния лекар. Прието е извлечение от транзакции по кредитни и дебитни карти, съгласно които в периода от 15.12.2020г. до 10.08.2018г. със същите са правени плащания в полза на Zoo Grup Stefanov OOD, Veterinaren Cent, Petshop Lyulin, Bomed OOD, Zoomagazin.Eu, ZooPlus AG. Приета е приходна квитанция от 08.04.2020г. издадена от СО, район •••••••, сочещи платени такси за куче за периода 2017г-2020г. от В. А.. Приет е протокол от 07.05.2019г., фискален бон, издадени от Ветеринарна клиника Бомед” съгласно който на куче Л., лабрадор, женски пол, родено през 2017г., с чип е извършен преглед и изследвания, в този протокол е посочено името на В. А., като за същото е платена сумата от 108, 10лв. № 100223000015314. Приети са извлечения от разговори с текстови съобщения между страните, съгласно които в периода от 10.102018г. до10.06.2019г. кучето Л. е пребивавало през работните дни при В. А., а един -два пъти месечно за съботи и недели - при В. Б., за което страните са имали съгласие, Вне А. е подготвял храна за кучето, като е давал и указания на В. Б. за прием на лекарства от кучето, резултати от изследванията и медицински прегледи. Съгласно съобщенията на 12.09.2019г. при уговаряне на вземане на кучето от ищеца, което в този момент е било лекувано от ветеринар за заболяВ. на ушите, ответникът е посочил, че кучето е негово и ищцата може да я вижда само когато на него му е удобно и ако иска да я вижда, да идва на поляната за разходки на кучета, че не е обслужващ персонал, който й гледа детето. На това ищцата е посочила, че кучето е колкото нейно, толкова и на ответника, че за нея е мъчително да не вижда кучето със седмици и че се е съобразявала с с ответника. След тези съобщения в периода от 26.06.2019г. до 20.03.2020г. страните са разменяли съобщения със съдържание съпоставимо с това преди 12.09.2019г., като са уговаряли кога ищцата да вземе кучето. Приет е препис от книжа по пр. пр. № 18893/ 2020г. по описа на СРП, съгласно която същата е образувана по жалба от 02.04.2020г. на В. Б. срещу В. А., сочеща, че до септември 2018г. с ответника живеели заедно и се грижели за нейното куче Л. с паспорт № ••••••• и поставен инжектируем транспордер № 100223000015314, след прекратяВ. на взаимоотношенията им двамата решили отговорността за отглеждането на кучето да бъде споделена и една година нямало проблем. В периода от 20.01.2020г. до 02.04.2020г. А. многократно й отказвал да й предаде доброволно кучето, дори само да го види по различни причини, включително и поради оставяне на кучето за развъждане при 3-ти лица, за което само била уведомена, но не било искано съгласието й. Поискала е да предприемат необходимите действия, за да й бъде върнато кучето. В обяснения по преписката ищцата е посочила, че кучето й било подарено от колега във фирмата-Д. Д., тя се била грижела за кучето. В обяснения по преписката ответникът е посочил, че кучето придобили с ищцата заедно и двамата били посочени в паспорта му като собственици; националната агенция само ищцата фигурирала като собственик, защото се записвало само един собственик, той полагал грижи за кучето от първия ден, в който е придобито, неговият телефон бил записан в паспорта, до момента той полагал грижи за кучето, плаща лечението и данъците, поради което не смятал че трябва да го предоставя на трети лица, включително и на ищеца. С постановление от 10.06.2020г. на СРП потвърдено с постановление от 06.11.2020г. на СГП е отказано да се образува досъдебно производство по жалбата на ищеца поради това че се касае за спро за собственост, не са налице данни за осъществени престъпления. Разпитан по делото св. Д. П. Д. е заявил, че от 2016г. идо момента с ищцата са колеги във фирма „Витаслим”, той имал женски лабрадор и през февруари-март 2017г. подарил на ищцата женско кученце - лабрадор Л., което било дете на неговото куче. Когато кучето на свидетеля родило малки кученца, поканил ищцата да дойде да си избере едно, тогава кученцата били на 10 дни, ищцата дошла заедно с ответника и избрала едно куче. След като минал един месец свидетелят лично дал на ищеца кучето. Не знаел кой е кръстил кучето. Кучето подарил на В., знаел че тогава тя има връзка с ответника, но свидетелят никога не бил имал отношения с него, ищцата казвала, че се грижат за кучето и го разхождат. След като страните се разделили свидетелят не бил виждал кучето. В. искала кучето, но В. не й го давал след като се разделили, първоначално й го давал за петък, събота, неделя. Разпитан по делото св. А.Ц.З. е заявила, че познава ответника от 2011г., а ищеца – от 2013г., работели заедно в една и съща фирма, като през 2014г. всички напуснали тази фирма. Заявила е, че с ответника освен че били колеги, били и приятели, през 2017г. двете страни си взели куче Л., което отглеждали в апартамента на ответника в гр. София, ж.к. •••••••, бл. •••••••. Свидетелят имала във времето много кучета и помагала на ответника с разходки на кучето, преди да вземе кучето ответникът се консултирал със свидетеля за плюсове и минуси да вземе куче, ответникът не се колебал да вземе домашен любимец. Когато В. взел кучето, той живеел с В., свидетелят виждала В. да разхожда кучето, а през май 2018г. свидетелят се преместила да живее в същия блок в съседен вход, често ходела на гости у В., препоръчала му ветеринарна клиника и литература за кучето. Не знаела как е придобито кучето. В. не бил изразявал желание да подари кучето на друг, В. искала до го изведат от къщата, защото кучето правило бели, когато страните се разделили кучето останало при В. и само него свидетелят виждала да разхожда кучето. Сега В. си имал приятелка и дете и свидетелят виждала и тях да се грижат за кучето. Работата на В. изисквала пътуВ. и командировки и в такива случаи, които били редки, свидетелят се грижела за кучето. Гледала кучето и докато страните били заедно, когато и двамата пътували. В. и изпратил кучето и по-късно кучето било при него. С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от права страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо. Районният съд се е произнесъл по исковете така, както са предавяни при съобразяВ. на твърденията за факти и търсената защита. По правилността на решението в обжалваната част: Предявените искове са с правно основание чл. 108 от ЗС вр. с чл. 225 от ЗЗД-иск за предаВ. на владение върху собствено куче, придобито на основание на договор за дарение от февруари 2017г. При така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на кучето на основанието посочено в исковата молба – договор за дарение от февруари 2017г., че ответникът упражнява фактическата власт върху кучето. В тежест на ответника при така депозирания отговор е да установи по делото, че е собственик на кучето, придобито от него по договор за дарение от февруари 2017г. – за ½ ид.ч. от кучето, по договор за дарение от есента на 2018г. за другата ½ ид.ч. от кучето. По делото не се спори, че през февруари 2017г. собственик на кучето е бил Д. П. Д., както и ответникът упражнява фактическата власт върху кучето. Твърденията за тези факти на страните са идентични, с въззивната жалба не са въведени оплаквания срещу изводите на районния съд за тези обстоятелства, при обосноваВ.то им районният съд не е допуснал нарушение на императивна правна норма. Спорен въпрос по делото е принадлежността на правото на собственост върху кучето след февруари 2017г. и към момента. По делото не се спори, че през февруари 2017г. Д. Д. е дарил процесното куче. Спорен въпрос по делото е дали това дарение е било в полза само на ищеца или е било в полза и на двете страни по делото. В случая договорът за дарение е за движима вещ, той е неформален, не е установено кучето да е било на стойност към него момент над 5 000лв., поради което и съдът приема, че няма пречки този договор да се доказва със свидетелски показания. ИздаВ.то на паспорт на кучето на 03.03.2017г. сочещ собствениците му не е пречка за същото. Този паспорт не носи подписи на страните, поради което и опровергаВ. на съдържанието на паспорта като официален документ не попада в хипотезите на чл. 164 от ГПК. Отделно, в частта за записванията за собственици на кучето този паспорт удостоверява само изявления пред ветеринарния лекар, направени от лицето, представило му кучето за преглед и за издаВ. на паспорт, но не е правен извод на лице, на което е делегирано такова прамомощие от държавата за принадлежността на правото на собственост върху кучето. Така съдът приема, че няма пречка да се установи с всички допустими по ГПК доказателствени средства принадлежността на правото на собственост върху кучето, като в случая такива са и свидетелските показания. Този извод следва при съобразяВ. на разпоредбите на чл. 174 от Закона за ветеринарномедицинската дейност /ЗВД/, на чл.4 от Наредба на СОС за придобиВ. и притежание, отглеждане на домашни любимци на територията на СО /Наредба на СОС/, на т. 12 и на т. 15 от ДР на Наредба № 61/09.05.2006г. за условията и реда за официална идентификация на животните, за които не са предвидени изисквания в Регламент на ЕС, Наредба № 61/2006г/, както и на чл. 1 и на чл. 2 от Наредба № 6/08.10.2013г. за изискванията към средствата за официална идентификация на животните и използВ.то им, условията, реда и контрола по събиране, въвеждане, поддържане и използВ. на информация в интегрирана информационна система на Българска агенция по безопасност на храните /Наредба № 6/2013г/ в приложимите им за случая редакции към издаВ.то на паспорта - 03.03.2017г. Към този момент „средство за идентификация" е всяко средство, чрез което индивидуално и уникално се идентифицира животното и служи за обратното му проследяВ. или предлагане на пазара – т. 15 от ДР на Наредба № 61/2006. Такива към 03.03.2017г. са само ушна марка и електронни средства за идентификация: електронна ушна марка и инжектируем транспондер - аргумент от чл. 2, ал.2 от Наредба № 6/2013г. Данните в регистъра на БАБХ не са пречка за събиране на гласни доказателства за установяВ. основанието на придобиВ. на кучето и собственика му. Това е така, защото тези данни съгласно чл. 51 и чл. 174 от ЗВД се подават от ветеринарния лекар, съставил паспорта на кучето. Тоест данните в този регистър са вторични – въз основа на издадения паспорт на кучето, който в частта за собствениците му е издаден по декЛ.ция на лицето, представило пред ветеринарния лекар кучето. Следва да се посочи, че едва с въведената с измененията от ДВ бр.5/2018г. разпоредба на чл 1а от Наредба № 6/2013г. паспортът е включен сред средствата за официална идентификация на животните. Тази разпоредба не е била в сила към момента на издаВ. на паспорта на кучето на 03.03.2017г. и доводите на въззивника основани на същата съдът приема за неоснователни. Инжектируемият транспордер е бил средството за идентификация за кучето към 2017г., съгласно чл. 2 и чл. 11 от Наредба № 6/2013г., но той не е съдържа данни за собствениците на кучето. Изводът на съда, че към момента на издаВ.то на паспорта на 03.03.02017г. вписаният в паспорта собственик на кучето е бил само въз основа на данните на явилия се пред ветеринарния лекар, се подкрепя и от разпоредбата на т. 12 от ДР на Наредба № 61/2006г., съгласно която „собственик на животните е всяко ФЛ/ЮЛ, на чиито грижи е поверено и което е отговорно за тях постоянно или временно, включително и по време на траспорта. Така разписаната нормативна улредба обосновава извод, че към март 2017г. за нуждите на наредбата собственик е този, който се грижи за кучето без значение дали е придобил същото на годно правно основание. Съдът приема за установено по делото че през февруари 2017г. по договора за дарение на кучето с дарител Д. Д. надарена е била само ищцата. За този извод съдът кредитира изцяло показанията на св. Д. Д. като резултат от личните му впечатления, логични и последователни неопровергани от останалите събрани по делото доказателства. Свидетелят Д. е дарителят по договора от февруари 2017г., волята му по този договор е релевантна при определяне на съдържанието на този договор. Действително, договора за дарение е двустранна сделка и релевантна е и волята на надарения, който следва да приеме подареното. В случая не е установено да има съглашение между страните по договора за дарение надарен да бъде и ответникът В. А.. Свидетелят Д. е посочил, че кучето го избрала В. Б., дал кучето лично на В. Б., на нея той се съгласил да го подари. Действително, св. Д. е посочил, че при избора на кучето заедно с ищеца е бил и В. А., че тогава страните живеели заедно. Това обаче не е от естество да установи, че надарен е бил и В. А. наред с В. Б., каквито са твърденията на ответника по исковете. Свидетелят Д. е посочил, че с В. А. няма никакви отношения, което при съобразяВ. на спецификата на договора за дарение и че по делото не е спорно, че страна по договора за дарение е била В. Б. /спорно е дали страна е бил и В. А./, то житейски неоправдано е да се приеме, че надарен е и ответникът, който за дарителя е бил непознато лице. Няма основание да не се кредитират показанията на този свидетел, независимо че същият е заявил, че е колега с ищеца. Събраните по делото доказателства не опровергават негоите показания, същевременно същите са последователни и категорични, подробни в частта за време, участници в събития и последователността на осъществяВ.то им. Установените по делото грижи, полагани за кучето от В. А. още от 2017г. и до момента, не са от естество да променят този извод на съда. Грижи за кучето може да се полагат не само от собственика му, но и от трети лица поради различни причин. Само по себе си полагането на тези грижи не води до извод, че кучето е било собственост и на В. А.. Вярно е, че полагането на грижи за кучето може да е индиция за отношението към кучето, включително и за такива като от собственик. В случая обаче, с оглед на установените отношения между страните към февруари 2017г. и до есента на 2018г. / съвместно съжителство на семейни начала/ съдът приема, че съпричастността при избора на кучето и грижите на ответника за кучето са били следствие на тези отношения, както и на интереса към кучето от В. А. /в този смисъл са показанията на св. Замфирова/, а не от придобито от него право на собственост върху кучето. Съставянето на паспорт за кучето, сочещо ответника като едни от собствениците на кучето, не доказват правото му на собственост. За характера на паспорта на кучето като документ съдът изложи съображения по-горе, Така съдът приема, че този паспорт не доказва придобиВ. на кучето от ответника А. по договор за дарение от февруари 2017г. ПодаВ.то на декЛ.ция за кучето по чл. 115 – 118 от Закона за местните данъци и такси също не доказва, че кучето е било собственост на ответника, защото основанието за декларирането на кучето не е обвързано с представянето на доказателства за собствеността му. Плащането на данъците за кучето не е доказателство за собственост на кучето. Съдът приема за установено по делото, че през есента на 2018г. ответникът по исковете е придобил от ищеца по договор за дарение ½ ид.ч. от кучето. Приетата по делото неоспорена от страните кореспонденция с текстови съобщения установява, че след раздялата на страните по тяхно съглашение кучето е останало да живее при В. А. и основно той е полагал грижи за него, включително и за издръжката му, като на 12.09.2019г. ищцата е посочила, че кучето е колкото нейно, толкова и на ответника, през цялото време ищцата е вземала кучето само след предварителна уговорка и съгласие с ответника. Изявлението на ищеца от 12.09.2019г. обсъдено в съвкупност с установените по делото от свидетелските показания на св. Замфирова, че В. А. е бил този, който ежедневно се е грижел за кучето, както и с неговите изявления с текстово съобщение от 12.09.2019г., че кучето е негово, обосновават извод, че при раздялата на страните ищцата е подарила на ответника ½ от кучето, и тогава той е придобил тази ½ ид.ч. от него. Кореспонденцията по месинджър между страните не е оспорена и доказва, че ищцата е вземала кучето при себе си спорадично и при възможност, за по няколко дни в месеца само след предварително съгласие с ответника, че той е отричал да е гледач на кучето, а се е заявил като негов собственик, на което ищцата е посочила, че собственици са двамата. При така установеното извънпроцесуално поведение на страните съдът приема за установено по делото, че кучето е съсобствено между страните при равни квоти. С оглед гореизложеното съдът приема за установено по делото че страните са съсобственици на кучето при равни квоти. В случая по делото е установено, че ответникът по исковете упражнява фактическата власт върху кучето. Процесуалното му поведение по делото – отричане на правата на ищеца, обосновават извод, че е осъществена и последната предпоставка от хипотезата на чл.08 от ЗС в частта за ½ ид.ч. от кучето. Искът по чл. 108 от ЗС е основателен тогава, когато ответникът упражнява фактическа власт върху цялата съсобствена вещ и не допуска ищеца също да упражнява фактическа власт съобразно правата му. Той е основатален и тогава, когато владението на ищеца не е отнето напълно, но е нарушено поради надхвърляне правата на ответника, доколкото основанието да се владее един имот е обусловено от обема на притежаваното право. Няма пречка при установяВ. на съсобственост на вещта, както и че ответникът владее същата, надхвърляйки правата си в съсобствеността, да се уважи иска по чл. 108 от ЗС за притежавата от ищеца идеална част от вещта, какъвто е случая. /В този смисъл Тълкувателно решение № 3/05.01.2022г. по тълк.д. № 3/2020г. на ОСГК на ВКС/. С оглед гореизложеното съдът приема, че решението на СРС в частта, в която е уважил иска за ½ ид.ч. е неправилно и следва да се отмени като иск в тази част следва да се отхвърли. В останалата част решението на СРС е правилно и като такова следва да се потвърди. По жалбата срещу Решение по чл. 247 от ГПК: Съдът приема, че решението е неправилно. В случая с исковата молба са посочени както номер на паспорт, така и номер на чип. Това към момента съгласно действащите разпоредби на чл. 1а Наредба № 6/2013г. са средства за идентификация на кучето. Районният съд е формирал извод за куче с посочените в исковата молба номер на паспорт и № на транспордер, последният обозначава кучето еднозначно, поради което и съдът приема, че номер на паспорта следва да бъде посочен в диспозитива на решението и непосочВ.то е допусната очевидна фактическа грешка. За този извод съдът съобрази действащата към момента разпоредба на чл. 1а от Наредба № 6/2013г., съгласно която паспортът е включен сред с редствата за официална идентификация на животните По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото съдът приема, че отговоронстта за разноски следва да се подстави в тежест на страните съобразно уважената част от исковете. Така решението в частта, с която в тежест на ищеца са поставени разноски от 200лв. следва да се отмени. За производство пред СГС на ищеца се следват разноски за възнаграждение за адвокат от 175лв. З производство пред СРС на ответника по исковете следва да се присъдят разноски в размер на 200лв. възнаграждение за адвокат. Представените доказателства сочат уговаряне на размер на същото от 600лв., но възражението на ищеца за прекомерност е основателно, като сложността на делото и материалния интерес от същото обосновават извод, че припадащото се такова следва да се определи от основа от 400лв. За производство пред СГС на ответника по исковете се следват разноски за държавна такса от 12, 50лв., той не е претендирал разноски за адвокат за дело пред СГС и такива не му се следват. Така мотивиран, Софийският градски съд