Решение № 761 от 8.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3477/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение от 26.10.2021 г. по гр.д. № 54864/2019 г. по описа на СРС, 46-ти състав, е признато за установено по предявени от „А.П.“ ООД искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79, ал.1 вр. чл.17 ЗЧОД вр. чл.258 ЗЗД във вр, чл. 266 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, че ответникът „Н.С.“ ЕАД дължи на „А.П.“ ООД сумата от 6722, 64 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по Договор за охрана със сигнално- охранителна техника № Д-53-73-171 от 27.10.2017 г./задължение по фактура № 14625/04.04.2018 г./, ведно със законната лихва от 18.07.2018 г. до изплащане на вземането; сумата от 2175, 38 лв. -неустойка за забава /от която 1503.12 лева- за периода от 02.02.2018 г. до 22.02.2018 г. върху вземане от 15 031.20 лева по фактура от 17.01.2018 г. и 672.26 лева - за периода, от 20.04.2018 г. до 10.05.2018 г. върху вземане от 6722.64 лева по фактура от 04.04.2018 г./, по отношение на които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 08.12.2018 г. по ч.гр.д. №46987/2018 г. на СРС. С Решението районният съд е разпределил отговорността за разноски, като е възложил същите в тежест на ответника по исковете. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника по исковете „Н.С.“ ЕАД, депозирана чрез процесуален представител. Оспорват се правните изводи на районния съд относно приемането на извършената услуга от ищеца, изразяваща се в осъществяване на охрана чрез сигнално охранителна техника /СОТ/ за периода 22.01.2018 г.- 28.01.2018 г., чрез осчетоводяване на фактура № 14625/04.04.2018 г. на стойност 6722, 64 лева. Поддържа, че ищецът по делото не е доказал при условията на пълно и главно доказване извършване на работата и приемането от възложителя, поради което без значение било осчетоводяването на фактурата. Посочва, че последната не била издадена и в съответствие на сключения между страните договор – липсвало приемо-предавателен протокол за периода 22.01.2018 г.-28.01.2018 г.. По тези съображения намира решението за неправилно, поради което моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба. Оспорват се доводите и възраженията, изложени от въззивника. Излага подробни съображения за правилност на атакуваното решение, поради което моли то да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена служебна проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: По иск чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 17 ЗЧОД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД: Във въззивното производство не е спорно между страните, че същите са валидно обвързани от сключен между тях договор за охрана със сигнално-охранителна техника № Д- 53-73-171 от 27.10.2017 г., съгласно който страните са уговорили изпълнителят и въззиваем в настоящото производство да осъществява услуги по охрана чрез сигнално охранителна техника (СОТ), съгласно Закона за частната охранителна дейност на клонове на „Н.С.“ ЕАД, посочени в чл. 1 от договора, и прилежащите към тях обекти, които са изрично изброени в Приложение №1 към договора. Съгласно сключения между страните договор е уговорена цена на месечна база в размер на 166.84 лева без ДДС за всеки обект, като е посочено, че конкретната дължима стойност ще се определя ежемесечно въз основа на броя охранявани обекти и при съставяне на приемо-предавателни протоколи между страните. Посочено е, че договорът влиза в сила на 28.10.2017 г. и действа до сключването на нов договор за възлагане на обществена поръчка по ЗОП, за което изпълнителят ще бъде уведомен предварително в 10-дневен срок или до достигане на стойност от 70 000 лева без ДДС за извършени услуги по договора. Неоснователни са наведените във въззивната жалба възражения, че въззиваемият не е доказал при условията на пълно и главно доказване да е предоставил услугата, за която страните са се договорили за периода 22.01.2018 г. до 28.01.2018 г.. По делото са приети 12 на брой приемо-предавателни протоколи, всички съставени на 01.02.2018 г. и касаещи приемане на изпълнението към договор за охрана чрез сигнално-охранителна техника /СОТ/ на обекти на „Н.С.“ ЕАД в следните клонове – клон „Видин“, клон „Горна Тунджа“, клон „Долен Дунав“, клон „Марица“, клон „Мизия“, клон „София клон“, клон „Среден Дунав“, клон „Средна Тунджа“, клон „Струма Места“, клон „Тополница“, клон „Шумен“, клон „Черно море“. Всеки един от посочените клонове фигурира в изрично посочените в чл. 1, ал. 1 от сключения между страните договор, по отношение на които е налице валидно облигационно отношение за осъществяване на охранителна дейност от страна на въззиваемия. Така посочените приемо-предавателни протоколи са подписани и с положени печати, както от представител на въззиваемия в качеството му на изпълнител, така и от представител на въззивника в качеството му на възложител в съответствие с чл. 4, ал. 2 от сключения между страните договор. Съгласно посочената разпоредба протоколите за приемане на извършената работа по клонове се подписва от представител на възложителя. Изрични възражения по повод извършената услуга по охранителна дейност в съответните обекти не са обективирани в протоколите. Оспорването на въззивника, направено още с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба, че по делото няма представени приемо-предвателни протоколи за периода 22.01.2018 г.-28.01.2018 г.. както и че така обсъдените по-горе приемо-предавателни протоколи, касаят месец февруари 2018 г., поради което са неотносими към предмета на делото, е изцяло неоснователно и неотговарящо на съдържанието на приетите по делото писмени доказателства. Същите не са оспорени с оглед тяхното съдържание и авторство, поради което въззивният съд приема, че с така подписаните от представители и на двете страни по делото приемо-предавателни протоколи при условията на пълно и главно доказване се установява, че за периода 01.01.2018 г. до 28.01.2018 г., част от който е и исковият период – 22.01.2018 г. до 28.01.2018 г., въззиваемият е осъществявал охранителна дейност на съответните клонове на въззивника, което изпълнение е надлежно прието от въззивника. На следващо място, неоснователни са възраженията на въззивника касаещи съставянето и осчетоводяването на фактура № 14625/04.04.2018 г.. Видно от приетата по делото фактура № 14625 от 04.04.2018 г. в нея са фактурирани извършени услуги по договор № Д-53-73-171/27.10.2017 г. за периода 22.01.2018 г.-28.01.2018 г.. Неоформянето на фактурата съобразно договореното между страните, вкл. липсата на задължителни реквизити по смисъла на ЗСч не е основание за отричане на възникналите права и задължения в процесния случай. Договорните отношения между страните се установяват въз основа на сключения между тях договор за охрана, а за осъществената услуга са съставени по-горе описаните приемо-предавалтени протоколи. За приемането на работата е относима и константната и непротиворечива практика на ВКС, според която ако възложителят е отразил в счетоводните регистри на търговското дружество издадените от изпълнителя фактури и е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори ако не е подписан двустранен приемо-предавателен протокол. Дори и издадената фактура да е останала неподписана за „получател“ от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако е отразена в счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. /В този смисъл Решение № 178 от 13.10.2017 г. по т. д. № 638/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение № 71 от 08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/. В процесния случай не само че са приети подписани от двете страни приемо-предавателни протоколи, но по категоричен начин се установява и че процесните фактури са осчетоводени от въззивника и за тях е ползван данъчен кредит. По делото е прието заключение на ССчЕ, което въззивният съд цени като компетентно изготвено и даващо обосновани, точни и пълни отговорни на поставените му въпроси. От същото се установява, че фактурата с № 14625 от 04.04.2018 г. на стойност 6 722, 64 лева е осчетоводена в счетоводството на „Н.С.“ ЕАД, като е кредитирана сметка 401 - „Доставчици" - „А.П.“ ООД със цялата стойност на фактурата и е дебитирани сметка 602 - „Разходи за външни услуги“ с данъчната основа на процесната фактура и сметка 4531 - „Начислен данък на покупките“ с начисления във фактурата ДДС. Фактура № 14625/04.04.2018 г. е отразена на ред 19 в дневника на покупките за м.април 2018 г. към месечната справка-декларация по ЗДДС, подадена в НАП от „Н.С.“ ЕАД с вх.№ 2900- 1034460/11.05.2018 г. Фактурата е декларирана като доставка с право на пълен данъчен кредит, поради което ответното дружество е ползвало това право в размер на 1 120, 44 лв.. Следователно въззивникът е осчетоводил своевременно процесната фактура и е ползвал данъчен кредит, което според непротиворечивата практика на ВКС представлява извънсъдебно признание за възникналото задължение, независимо дали фактурата съдържа всички реквизити съгласно ЗСч или не. С оглед гореизложеното неоснователни се явяват възраженията, изложени във въззивната жалба. По делото по категоричен начин се установява, че въззиваемият е осъществил услугите по охрана чрез СОТ, за което са съставени приемо-предвателни протоколи, подписани без възражения по осъществените услуги от представители на възложителя и въззивник в настоящото производство. Периодът, за който са приети приемо- предавателните протоколи, покрива и процесния. Работата е приета без възражения, поради което за въззивника е възникнало задължението да заплати за осъществената от въззиваемия работа. Ето защо, правилно районният съд е уважил исковете, като е приел за установено, че въззивникът дължи на въззиваемия сумата от 6722, 64 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по Договор за охрана със сигнално-охранителна техника № Д-53-73-171 от 27.10.2017 г./задължение по фактура № 14625/04.04.2018 г./. С оглед основателността на главната претенция основателна се явява и претенцията за законна лихва от дата на подаване на исковата молба. По иска с правно основание чл. 92 ЗЗД: Въззиваемият ищец е претендирал признаване за установено дължима неустойка по фактура № 14204/17.01.2018 г. в размер на 1503.12 лева за периода от 02.02.2018 г. до 22.02.2018 г. върху сумата от 15 031.20 лева и по фактура № 14625/04.04.2018 г. в размер на 672.26 лева - за периода, от 20.04.2018 г. до 10.05.2018 г. върху сумата от 6722.64 лева. Съгласно чл. 12 от сключения между страните договор при просрочване изпълнението на задълженията по договора неизправната страна дължи неустойка в размер на 0, 5 % от цената за съответния месец за всеки ден забава, но не повече от 10 % от общата месечна цена. Договореният между страните срок за плащане е 15 дни след получаване на издадената от изпълнителя фактура от възложителя. Съгласно приетото заключение на изготвената по делото съдебносчетоводна експертиза въззивникът е осчетоводил всяка една фактура – фактурата № 14204/17.01.2018 г. е осчетоводена през месец февруари 2018 г., а фактура № 14625/04.04.2018 г. - през месец април 2018 г.. Експертът е установил, че въззивникът по фактура № 14204 /17.01.2018 г. е извършил частично плащане в периода 29.03.2018 г.-27.12.2018 г., като сумата от 15 031.20 лева, върху която се търси неустойка за забавено плащане е платена както следва: 10 000 лева на 20.09.2018 г. и 5031.20 лева на 27.12.2018 г.. С оглед уговорения срок на плащане – 15 дена от получаване на фактурите, момента на осчетоводяването и дата на двете плащания 20.09.2018 г. и 27.12.2018 г., което е извършено след депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /18.07. 2018 г./, то правилен е изводът, че въззивникът е изпаднал в забава. Размерът на претендираната неустойка съответства на максимално предвидения по договора – 10 % от общото неплатено в срок месечно възнаграждение. Задължението по фактура № 14625/04.04.2018 г. не е платено, а с оглед основателността на исковата претенция касателно дължимостта му, то правилен се явява изводът за дължимост на неустойка в договорения между страните размер. Други възражения касателно правилността на решението касателно иска по чл. 92 ЗЗД не се релевирани, поради което и с оглед ограничената въззивна проверка на решението съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК настоящият съдебен състав приема за правилен акта на първата инстанция и в тази част. Предвид съвпадение на крайните изводи на двете инстанции по същество решението на СРС подлежи на потвърждаване, а въззивната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемият, който своевременно е направил искане в тази насока, но не е представил доказателства за сторени такива, поради което не му се дължат. Предвид на изложеното, съдът