Решение № 100 от 28.4.2025 г. на Окръжен съд - Сливен по дело № 104/2025 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Х., пълномощник на „Енерджи лайф трейд“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр.П., ул. „Ген. Д Николаев“, № 27, ап.1, против решение № 23/15.01.2025г. по гр.д. № 4809/2023 г. на РС – С., с което е бил отхвърлен предявения от жалбоподателя против „Водоснабдяване и Канализация – С.“ ООД със седалище и адрес на управление гр.С., ул. „Шести септември“, № 27 иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3487/2023г. на СлРС. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати деловодни разноски в размер на 2255.00лв. Решението е обжалвано като неправилно, необосновано, постановено при несъобразяване със събраните по делото доказателства и при неправилно прилагане на материалния и процесуален закон. Жалбоподателят посочва, че от събраните по делото доказателства се било установило, че ищецът е предоставил стока на ответника, която била приета от последния, за което бил подписан приемо-предавателен протокол. В него била отразена фактурата, във връзка с която е била предадена стоката, но фактурата не била осчетоводена в ответното дружество. Този протокол не бил оспорен от ответника и служел за доказателство за отношенията между страните. Освен това за предаването на стоката били събрани и гласни доказателствени средства. Приемо-предавателният протокол бил подписан от служител на склада на ответника и който бил търговски помощник по смисъла на чл. 31 от ТЗ. Въззивникът твърди още, че издадената за доставената стока фактура била осчетоводена при ищеца и е бил начислен дължимият ДДС, фактурата била отбелязана в дневника за продажбите и справката-декларация по ЗДДС на ищеца, като не било направено оспорване на редовността на воденото от него счетоводство. Във въззивната жалба се твърди, че в случая е бил сключен договор за търговска продажба. Стоката не била оспорена в дневния 14 дневен срок по чл. 303а от ТЗ за недостатъци, същата не била върната. Тя била ползвана и съхранявана от ответника като по този начин той бил потвърдил получаването и. Цената на стоката била определена в неоспорената фактура. Тъй като тя била осчетоводена от ищеца и била вписана в дневниците на НАП (ДДС), ставало ясно и кога тя била изготвена. От друга страна неосчетоводяването на фактурата от ответника не можело да означава липса на сключена търговска сделка. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго решение, с което предявеният установителен иск да бъде уважен. Страната не е направила доказателствени искания. Няма искане за присъждане на разноски към този момент на производството. В срока по чл.263 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв.П.- пълномощник на „Водоснабдяване и канализация – С.“ ООД, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Страната посочва, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че служителят, за който се посочва, че е подписал приемо – предавателния протокол никога не е било упълномощено лице, което да представлява работодателя си. Дори да се приемело, че той е търговски помощник – то той можел да извършва търговски сделки обвързващи работодателя му само ако работи на общодостъпно място за търговия и то за сделките, които обикновено се извършват там, обстоятелство което не било налице в случая. По отношение представената по делото фактура въззиваемата страна посочва, че същата не я обвързва. Тя не била подписана от неин представител, не била отразена в счетоводството и, описаните в нея стоки не били заприходени. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено и на страната да бъдат присъдени разноски. Страните не са направили нови процесуални или доказателствени искания. В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, н е се явява представител. Процесуалният му представител адв.Х. в писмено становище до съда заявява, че поддържа въззивната жалба. Моли тя да бъде уважена. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. В с.з за въззиваемото дружество, редовно призовано, с е явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и иска да се потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.Претендира деловодни разноски – заплатено адвокатско възнаграждение. Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства. Установената и възприета от РС – С. фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него. Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна. Предявеният главен установителен иск има за предмет съществуването на парично задължение на ответника към ищеца, с размер и основание, които следва да са идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищецът-въззивник сочи като облигационен източник на притезанието търговска сделка – договор за продажба на движими вещи /ел. материали и оборудване/. Законът не предвижда задължителна писмена форма за валидност на този вид договори, поради което фактът на сключването им може да се доказва с всички годни и допустими доказателствени средства. В случая ищецът представя приемо-предавателен протокол, в който са описани по вид, количество и цена стоките и е описана по номер и дата издадена от него фактура и твърди, че вещите са предадени на ответника. Протоколът е подписан за „приел“ от служител в склада на ответното дружество. Липсват данни той да е бил надлежно упълномощаван от търговеца да сключва сделки от негово име и за негова сметка, а длъжността му не предполага това по смисъла на чл. 30 ал. 2 от ТЗ, тъй като складът не представлява „общодостъпно място за търговия“, в което обичайно се извършват сделки. По делото е извършена съдебно – почеркова експертиза, която е целяла установяването на авторството на подписа положен в приемо – предавателния протокол за „приел“. В хода на извършване на експертизата е било установено, че представеният по делото протокол от 04.12.2020г. (на стр.8) е фотокопие и по него не може да се извърши експертиза за авторството на положения подпис. Оригиналният протокол така и не е бил представен нито на ВЛ, нито по делото. По този начин твърденията на ищеца/въззивник, че служител на ответника е получил за негова сметка описаните в протокола материали остава недоказано. Тези твърдения на страната не се подкрепят и от показанията на разпитания по делото свидетел – Гърлянов, който е зет на управителя на фирмата ищец. В случая показанията му следва да се преценят и с оглед негова евентуална заинтересованост от изхода на делото, но те са толкова общи и неконкретни, че дори тази преценка е излишна. Свидетелят сочи, че понякога е съпровождал Ангел Ангелов, че е пренасял доставяни материали, но за конкретната дата и за конкретните материали, чиято себестойност се претендира няма никакви конкретни твърдения. Що се отнася до значението на издадената от ищцовото дружество фактура – тя също не може да послужи в конкретния случай за косвено доказателство за възникване на търговско облигационно правоотношение, доколкото тя не носи подписа на представител на ответника, не е представяна в неговото счетоводство, не е осчетоводена или описана в търговската му документация, а вещите не са заприходени. Не може да се приеме и наличието на „трайни търговски отношения“ между двете дружества, тъй като според заключението на вещото лице в кратък период преди и след издаването на процесната фактура ищецът е издал още няколко такива и никоя от тях не фигурира в счетоводната документация на ответния търговец, няма направени плащания и не са отбелязвани в годишните справки-декларации. Също така не може да намери проявление и презумпцията на чл. 301 от ТЗ относно валидиране на действия, извършени без представителна власт от страна на търговеца, тъй като както вече бе посочено – няма данни тази фактура въобще да е била предавана в счетоводството, за да може да се приеме, че търговецът е узнал за доставянето на стоката. Доколкото няма представена писмена заявка или по друг начин да е доказано желанието на ответника да закупи конкретните вещи, само фактът на тяхното получаване от негов служител, без това да е доведено до знанието на управителя или друго упълномощено лице, не е достатъчен да се приеме, че е сключен търговски договор за продажба. С оглед консенсуалния характер на същия, е необходимо да се докаже по несъмнен начин съвпадането на двете насрещни воли относно съществените елементи на съглашението, каквото доказване в случая не е успешно проведено. Предвид изложените съобпажения, съдът намира, че не може да се приеме, че е възникнало договорно търговско правоотношение, което да може да бъде годен облигационен източник на права и задължения. Това от своя страна означава, че търсените суми, чийто произход се свързва именно с договор за търговска продажба на движими вещи, не се дължат на договорно основание. Реалното предаване на стока може да породи права за ищеца на недоговорно основание, с извъндоговорен източник на облигационното задължение, но в това производство, доколкото исковете му се основават на търговски договор, те не следва да бъдат уважавани. Поради това искът за признаване за установена дължимостта на продажната цена на описаните във фактура № 0000000004 от 04.12.2020г. в размер на 15974.52лв. е неоснователен и следва да се отхвърли. Неоснователността на главната претенция обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на акцесорната претенция за заплащане на 4 631.43лв. обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 04.12.2020г. до окончателното изплащане. Неоснователно е и искането за присъждане на разноските по заповедното производство. Така, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват и основания за отмяна на обжалвания съдебен акт. Жалбата следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено, включително в частта за разноските за първоинстанционното производство. С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия. По делото са били предявени два иска. Първият е за главница в размер на 15974.52лв. Минималното адвокатско възнаграждение дължимо според Наредба №182004г. МРАВ, чл.7, ал.2, т.3 е в размер на 1837.70лв. Вторият иск е за присъждане на мораторна лихва в размер на 4631.43лв. Минималното адвокатско възнаграждение дължимо според Наредба №182004г. МРАВ, чл.7, ал.2, т.2 е в размер на 763.14лв. Така дължимото минимално адвокатско възнаграждение е в размер на 2200.84лв. Въззиваемата страна е претендирала заплатено възнаграждение за адвокат за въззивна инстанция в размер на 2255.00лв., което е почти минималния възможен размер. Съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение не следва да бъде редуцирано. Процесуалният представител на страната – адв.П. своевременно е предприел всички действия за осъществяване на пълно и всеобхватно процесуално представителство като своевременно е изложил отговор на въззивната жалба и е взел участие в проведеното открито съдебно заседание. Отговорът на въззивната жалба не е бил докладван своевременно на съда, поради което той беше докладван в с.з., но страната е предприела своевременно необходимите процесуални действия. Предвид изложените по – горе мотиви, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна адвокатско възнаграждение за настоящата фаза на производството в размер на 2255.00лв. По тези съображения, съдът