Решение № 59 от 4.3.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 509/2024 г.

Производството е по подадена въззивна жалба от Мюсюлманско изповедание гр. София против Решение № 260003/ 26.07.2024 г. по гр. д. № 147/ 2023 г. по описа на ОС – Ловеч, с което са отхвърлени предявените от него искове против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Община Ловеч и Министерство на културата, за признаване за установено, че Мюсюлманско изповедание е собственик на поземлен имот с адм. адрес гр. Ловеч, ул. Тодор Стратиев № 2, с площ 1 067 кв.м., заедно с построената в него масивна сграда „Дели хамам“ със застроена площ 366 кв.м. и за осъждане на ответника Община Ловеч да предаде владението върху имота. Жалбоподателят счита решението за неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, материалноправна незаконосъобразност и необоснованост. Изразява несъгласие с изводите на съда, че не е доказано, от една страна, правоприемството между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманска вероизповедна община /МВО/, а от друга, че процесният имот е придобит от него. По въпроса за правоприемството в доклада си съдът не му указал, че не сочи доказателства за този факт, нито впоследствие, при обезсилване на решението на СГС по ф.д. № 1659/ 2003 г., допълнил доклада си с оглед новонастъпилото обстоятелство. Същевременно поддържа, че не следва да установява по исков ред правоприемството си от сочения субект, за който не се спори, че е съществувал до 1949 г., защото удостоверението по смисъла на § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ, било достатъчно за легитимирането му като правоприемник. Правен интерес от оспорването истинността на този официален свидетелстващ документ имало само друго законно регистрирано вероизповедание. Позовава се на практика на ВКС по въпроса. Анализира норми на законодателството в миналото, за да обоснове становището си, че съгласно Берлинския договор правата на собственост на мюсюлманските духовни фондации – вакъфите – се запазват, че с владетелски указ е одобрен уставът на МВО от 1919 г., с който се признава, че вакъфите принадлежат на мюсюлманската вероизповедна общност и от който момент е налице владение по силата на нормативен акт. Счита, че доколкото се позовава на отрицателен факт – че Държавата не е придобила имота, то именно последната следвало да докаже придобивното си основание, в който смисъл било Решение № 28/ 23.10.2022 г. по гр.д. № 2357/ 2021 г. на 2-ро г.о. на ВКС. Тя не доказала качеството си на собственик, като било недопустимо публичноправните субекти да придобиват по давност. Поддържа, че имотът е отнет от МВО не по предвидения в закона ред, при което са налице законовите предпоставки за реституирането му. Счита, че промяната на площта на имота вследствие на регулационни мероприятия е без правно значение за правото му на собственост, защото реституционното действие на закона се разпростира до размера към момента на отчуждаването, незаконното отнемане, одържавяването. По отношение промени в сградата сочи, че наличието на такива не съставляват релевирано от закона основание за недопустимост на реституцията, като отделно от това, по делото нямало данни, нито дори твърдения за извършени благоустройствени или други мероприятия преди влизане в сила на ЗВСВОНИ – 24.02.1992 г. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и съдът да уважи исковите претенции. В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещните страни Държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, Община Ловеч и Министерство на културата са депозирали отговори със становище за неоснователност на въззивната жалба. Правилно съдът приел, че по делото не са доказани релевантните за изхода на правния спор обстоятелства, че МВО – Ловеч е била собственик на процесния имот вкл. по давностно владение и че Мюсюлманското изповедание гр. София е негов правоприемник, в лицето на когото имотът е реституиран на основание ЗВСОНИ. Молят решението да бъде потвърдено. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбите оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното: Мюсюлманско изповедание гр. София е юридическо лице, вписано в регистъра на вероизповеданията при СГС с Решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/ 2003 г. Съгласно удостоверение № 02-18-382/ 07.08.2003 г., издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ на основание § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, религиозната институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., а именно: съществувалите в периода до 1919 г. при действието на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на княз Фердинанд; съществувалите в периода от 1919 г. до 22.11.1945 г. при действието на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърдени с Указ № 12 на цар Борис III; съществувалите в периода от 23.11.1945 г. до 21.05.1951 г. при действието на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от министъра на външните работи и вероизповеданията. Въз основа на това удостоверение Мюсюлманско изповедание гр. София е поискало вписване в регистъра на вероизповеданията при СГС на правоприемството по отношение на мюсюлмански вероизповедни общини /МВО/ в страната, за чието съществуване в миналото е представило съхранявани в Държавен архив списъци. Видно от Списък от 1927 г. на МВО в страната, разпределени по мюфтийства и околии, не е посочено съществуването на МВО – гр. Ловеч, а в област Плевен, Ловченска околия са посочени само две села – Александрово и Острец. Видно от Списък на МВО в България от м.03.1936 г. – л.10, сочен да е изготвен от Министерство на външните работи и изповеданията, е съществувала МВО – гр. Ловеч. Видно от Списък на мюфтийствата в НРБ през 1948 г., сочен да е изготвен от Главно мюфтийство – Фонд „Духовенство и вакъфи“ – София, в рамките на Плевенското мюфтийство е съществувала МВО – гр. Ловеч. СГС е извършил вписване на заявеното обстоятелство, но впоследствие решението му е обезсилено с решение на САС, недопуснато до касация, по съображения, че вписването на правоприемство на регистрираното вероизповедание по отношение на юридическите лица по § 4, ал.1 ПЗР на ЗВ, не може да стане по реда на охранителното регистърно производство, а се основава на влязло в сила решение, постановено в исково производство по спор относно това правоприемство между две регистрирани вероизповедания. По делото става ясно, че по такъв спор между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание е имало висящо съдебно производство, но то е било прекратено и липсва влязъл в сила акт, с който спорът да е бил разрешен в полза на едното или другото вероизповедание. Предмет на предявения от Мюсюлманско изповедание ревандикационен иск е сградата на старата градска баня „Дели Хамам“ в архитектурно-историческия резерват „Вароша“ в гр. Ловеч и поземленият имот, върху който тя е построена. Съгласно научния труд на проф. Л. М. „Османски обществени бани по българските земи (XV– XX век)“, датирането на банята е в границите на целия XVI век, каквото било виждането и на нидерландския историк М. К., изследвал османската архитектура на Балканите. Първото историческо сведение за „Дели хамам“ в Ловеч било на османския пътешественик от средата на XVII век Евлия Челеби, който в своите пътеписи посочвал, че това е „извънредно приятна и стара сграда“ и е вакъф на Араб джамия в Галата, Истанбул. Първоначално тази джамия била готическа църква от XIII век, но през последните години от управлението на султан Мехмед II Фатих, т.е. няколко години преди 1481 г., тя била превърната в джамия, наречена Араб джамия, съществуваща и към настоящия момент. Проф. М. се позовава на изследванията на турския учен Семави Ейидже, който обяснявал, че през XVI и XVII век обикновено върху вакъфска собственост на джамиите масовото се строяли хамами като надежден източник на приходи за вакъфите, на които принадлежат, за разходи по поддържането на джамиите, на принадлежащите към тях сгради и съоръжения и на самите бани. Хамамите били обществени сгради, тъй като са ползвани от цялото население на съответните селища независимо от неговата етнична, религиозна, класова и полова принадлежност. По делото е установено, че веднага след Освобождението „Дели Хамам“ е отдавана под наем от Окръжния съвет – Ловеч: копие на ведомост от 1878 г. и „прошение“ от наемателя П. М. от м.08.1901 г. установяват, че общината е определяла и получавала наемната цена за ползването. По исторически данни тя е последният турски хамам, използван като хигиенна баня в България – някъде до 80-те години на XX век. Банята е обявена за паметник на културата с категория „национално значение“ на 25.11.1999 г., като още през 1964 г. нарочна комисия, назначена от Комитета по култура, е взела решение за декларирането й като паметник на културата и тя включена в списък от 1971 г. на декларираните архитектурно-строителни паметници на културата. Целият имот е актуван като публична държавна собственост с последователни АДС. Първият АДС е № 967/ 23.04.1973 г. В него e посочено, че банята е построена през 1880 г., т.е. след Освобождението, което както бе посочено по- горе, не отговаря на обективната истина. Липсва отразяване в графа „на какво основание се одържавява имотът и от коя дата се счита за държавен“, но в титулната част е отразено, че АДС се съставя на основание чл.6 ЗС, съгласно която разпоредба в редакцията към 1973 г. държавни стават и имотите, които нямат друг собственик. Имотът е предоставен за ползване на СП „Комунални услуги“ Ловеч. Вторият АДС е № 25/ 17.03.1997 г., сочи имота като изключителна държавна собственост на основание чл.18, ал.1 от Конституцията вр. чл.69 ЗДС, предоставен за стопанисване и управление на Община Ловеч. Впоследствие са издадени актове за публична държавна собственост № 467/ 18.10.2002 г. и № 2425/ 27.03.2009 г. С Решение № 193/ 25.03.2011 г. на МС имотът е предоставен безвъзмездно за управление на Община Ловеч и на 21.04.2011 г. той е предаден на същата с протокол – том II, л.205 по делото. Видно от протокола, сградата е била в много лошо състояние, изоставена, без поддръжка, с частично запазено покритие от плочи по покрива, растителност по покрива, пукнатини и течове по стените, изцяло паднала външна мазилка. Въз основа на одобрен инвестиционен проект през 2014 г. са приключили реставрационни дейности по сградата и към настоящия момент тя е виртуален музей на водата. Вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза е проследило хронологично процесния имот по действалите регулационни планове на гр. Ловеч и е дало заключение, че от първия план от 1904 г. до настоящия в площта на имота, върху който е построена банята, е настъпила промяна. Първоначално имот № 440 в кв. 165 е посочен с площ 689 кв.м, впоследствие към него е присъединена част от имот № 441, който е бил отчужден от общината за нова улична регулация – имотът е станал № 2608 в кв. 225 с площ 998 кв.м по плана от 1957 г. По кадастралния план от 1971 г. към имот № 2608 е придадено общинско място с площ около 63 кв.м, намиращо се между имот № 2607 и крайречна улица, и площта на целия имот е станала 1061 кв.м. По действащия застроителен и регулационен план от 1984 г. имотът е № 2720 в кв.225 и с идентификатор 43952.515.256 по кадастралната карта на града, отреден за баня и трафопост. При изяснената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: За уважаването на предявения от Мюсюлманското изповедание иск по чл.108 ЗС вр. §5 ПЗР на Закона за вероизповеданията /ЗВ/ вр. чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, в доказателствена тежест на същото е да установи следните обстоятелства: че е правоприемник на МВО – Ловеч; че МВО – Ловеч е било собственик на процесния имот на основанията, посочени в исковата молба: притежаван е по верска норма от мюсюлманската общност като вакъф, отреден за богоугодна или благотворителна дейност, или евентуално е придобит чрез добросъвестно, респ. недобростъвестно давностно владение за периода от 1898 г. до 1944 г.; че са налице предпоставките на §5 ПЗР на ЗВ вр. ЗВСОНИ за реституирането на имота – процесният имот е отнет от МВО – Ловеч не по установения законов ред в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г. и към датата на влизане в сила на ЗВ – 02.01.2003 г. е в партимониума на Държавата или Община Ловеч и съществува реално в размерите, в които е бил отнет. Съгласно §5, ал.2 ПЗР на ЗВ реституцията настъпва с влизането в сила на ЗВ, при което е несъстоятелно виждането на жалбоподателя, че реституцията настъпва с влизането в сила на ЗВСОНИ на 24.02.1992 г., на основание чл.3, ал.2 от закона. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционният съд е приел за недоказано наличието на правоприемство от негова страна спрямо съществувалите в периода до 1949 г. МВО и в частност на МВО – Ловеч. Тъкмо напротив, ОС – Ловеч е счел, че при липса на решение по § 4 ЗВ, установяващо правоприемство, този юридически факт е установим в настоящия процес с всички допустими доказателства и след анализ на действалата в миналото нормативна уредба и устави на вероизповеданието е формирал правния извод, че Мюсюлманско изповедание гр. София е правоприемник на всички съществували през различните периоди поделения на вероизповеданието – самостоятелни правни субекти, в това число и на МВО – Ловеч /стр.15, 2-ри абзац от решението/. Настоящата инстанция изцяло споделя този извод, а не поддържаната от ответниците по иска /вкл. в отговорите на въззивната жалба/ теза за липса на правоприемство. Тяхното становище е базирано на изхода на производството пред САС и ВКС по повод жалба срещу Решение от 04.06.2013 г. на СГС, постановено в регистърно производство по ф.д. № 1659/ 2003 г. Решенията на САС и ВКС не отричат качеството правоприемник на Мюсюлманско изповедание гр. София спрямо съществувалите в миналото поделения на вероизповеданието, а единствено изясняват въпроса за естеството на производството, в рамките на което се установява наличието на такова правоприемство – не в охранителното регистърно производство, а по исков ред при спор между регистрирани вероизповедания за това кое от тях се явява правоприемник на съществувалите организации. В случая ищецът разполага с надлежен официален документ – удостоверение, издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ на основание § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, което го легитимира като религиозната институция – правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално- благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г. Спор относно правоприемството е допустим само между регистрирани вероизповедания, които единствено имат правен интерес от установяване на този факт и само на последните е непротивопоставимо издаденото удостоверение по § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, а в процеса те следва да докажат правоприемството с всички допустими доказателствени средства. Както бе посочено по-горе, макар в хода на настоящото производство да е имало висящ спор относно правоприемството между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание, този спор не е бил разрешен в полза на едното или другото вероизповедание с влязло в сила решение и съответно в регистъра на вероизповеданията липсва вписване на правоприемство, което да е обвързващо както за съда, така и за всяко трето лице. Издаденото удостоверение по § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ изцяло съответства на извода, който се налага при анализ на правната уредба в периода от Освобождението на Княжество България през 1878 г. до приемането на сега действащия Закон за вероизповеданията /обн. ДВ. бр.120 от 29.12.2002 г. /, относима към правоприемството на правните субекти, осъществяващи функциите на мюсюлманска религиозна институция. Установява се, че Мюсюлманското изповедание в нито един момент не е прекратявало съществуването си като юридическо лице. В отделни периоди неговите местни поделения също са имали статут на юридически лица, като с прекратяването им техните права и задължения са преминавали в патримониума на изповеданието, към което структурно и организационно са принадлежали. Последно утвърденият устав на мюсюлманското вероизповедание от 2011 г. не предвижда негови местни формирования да имат качеството на юридически лица, при което то се явява правоприемник на всички съществували като персонифицирани образувания негови поделения. Съгласно изготвения от МВнРВ списък, МВО – Ловеч е съществувала към 1936 г. при действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г., продължила е да съществува и при действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г., видно от представения списък на мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ /разпределени по мюфтийства и околии/, изготвен от Главно мюфтийство – Фонд „Духовенство и вакъфи“ – гр. София през 1948 г., в който МВО – гр. Ловеч е посочена в рамките на Плевенското мюфтийство. С оглед на това, Мюсюлманското изповедание е правоприемник на МВО – Ловеч. По отношение правото на собственост върху процесния недвижим имот съдът намира за недоказано негов титуляр към 09.09.1944 г. да е била МВО – Ловеч. Неоснователно се поддържа от жалбоподателя, че предвид оспорването от него на правото на собственост на Държавата, в процеса тя трябва да докаже правата си, в който смисъл се позовава на Решение № 28/ 23.10.2022 г. по гр.д. № 2357/ 2021 г. на 2- ро г.о. на ВКС. Цитираното решение е неотносимо към настоящия казус. По това дело е разгледан отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК и в съответствие с принципите на ГПК за разпределението на доказателствената тежест в процеса и трайната съдебна практика съдът е посочил, че по такъв иск ответникът следва да установи основанието, което го легитимира като собственик без да е ограничен от отразеното в АОС придобивно основание. В случая съдът е сезиран с ревандикационен иск, който включва установяване на правото на собственост върху процесния имот и ищецът носи доказателствената тежест да установи, че е титуляр на това право на заявените от него с исковата му молба основания. За качеството на МВО – Ловеч на собственик ищецът се позовава на характеристиката на процесния имот – вакъфска недвижима собственост. Вакъфът е институт на шериатското право, подчинен на неговите норми и поради това след Освобождението не се урежда от националното законодателство на изграждащата се като светска, правова и източноправославна държава и съответно за него липсва легална дефиниция. Според историците – османисти /„Поземлената собственост в българските земи през XIX век“ доц. Ф. М. 1970 г., „Вакъфите в България“ – сборник изследователски текстове, представени на научната конференция в рамките на проект на СУ „Св. Климент Охридски“ – „Съдбата на вакъфските имоти в България в условията на прехода от имперско към национално държавно управление“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ 2020 г., съставители проф. В. Я., М. К., д-р Г. Б./ вакъфът представлява недвижимо и движимо имущество или приходите от тях, които със специален едностранен акт в писмена форма – вакъфнаме/ вакфие са извадени от гражданския оборот и са посветени от учредителя – благодетел за вечни времена на някаква богоугодна или благотворителна конкретно посочена в акта цел – строителство и издръжка на мюсюлманските молитвени, образователни и благотворителни заведения или обекти на градската инфраструктура като пътища, мостове, бани, чешми, пазари, милостиня за бедни и пр. В зависимост от правното положение на имота преди вакфирането му се различават истински вакъфи и неистински – „квазивакъфи“. Истински са тези вакъфи, които са учредени от благодетели върху имот, тяхна пълна /изключителна/ собственост – мюлк, с който те имат право свободно да се разпореждат. При квазивакъфите се касае до държавни /мирийски/ земи, които султанът като владетел на държавата можел да посвети за вакъф или да упълномощи частни лица да сторят това и в този случай държавата остава тируляр на правото на собственост върху тях, но притежава само гола собственост, а фактическата власт и ползването принадлежат на вакъфа. Съгласно каноничното право вакъфът е институт на вещното право, при което следва да се подчинява на гражданските закони, уреждащи тази материя. Въпреки че по делото липсва учредителен акт, с които конкретен субект учредява вакъф и урежда условията му, настоящата инстанция намира, че следва да се приеме за установено от публично достъпните исторически сведения и научни изследвания, че Дели хамам действително е бил имот със статут на вакъф към Освобождението на България. Поради липсата на вакъфнамето обаче не може да се установи дали се касае до истински вакъф или до квазивакъф, като във втория случай имотът като собствен на Османската империя автоматично е станал собственост на българската държавата по силата на нейния суверенитет, който унищожава всички права на територията й, които са произтичали от суверенитета на другата държава. Според съда по-вероятно е Дели хамам да е бил неистински вакъф, тъй като е учреден през XVI век, при спахийската военно-ленна система, отменена едва през 1834 г., когато поземлената собственост е принадлежала на държавата. Дори да е бил истински вакъф, липсва законова основа да се приеме, че след възстановяването на българската държава имотът е станал собственост на мюсюлманската религиозна общност на гр. Ловеч, получила впоследствие с Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Борис III, обн. в ДВ бр.63/ 26.06.1919 г., статут на юридическо лице като МВО. Не може да бъде споделена тезата на жалбоподателя, че собствеността върху съществуващите в страната вакъфи е преминала върху настоятелствата по силата на същия Устав. Никъде в него, нито в отменените с него „Временни правила за духовно управление на мюсюлманите“ от 1895 г., не се съдържа изрична разпоредба, че новоучредените МВО са собственици на всички съществуващи към този момент вакъфи. Няма и международен договор, който да предвижда подобна последица или да урежда статута на съществуващите на територията на Княжество България и Източна Румелия вакъфски имоти по ред, различен от предвидения в гражданските закони на новата държава. /По идентичен начин, с признаването с Екзархийския устав от 1883 г. правосубектността на Българската православна църква не е уреден нормативно въпросът за притежаваните от нея от старо време имущества и удостоверяването на вещни й права върху недвижими имоти е подчинено на общите правила, важащи за всички правни субекти в държавата/. Във „Временни правила за духовно управление на мюсюлманите“ от 1895 г. на местните настоятелства се предава управлението на вакъфските имущества – чл.14. В Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България в глава VIII, посветена на вакъфите, също е регламентирано само управлението и стопанисването на вакъфите от настоятелствата на МВО, а контролът върху управлението им е възложен на създадено при Главното мюфтийство отделение „За духовенството и вакъфите“, което се занимава с всички въпроси, свързани с вакъфите, следи за изпълнението на службата според вакъфнаметата, надзирава правилната употреба на приходите от вакъфските имоти и дава мнение на Главното мюфтийство за всичко, което трябва да се направи по вакъфите. Предвидено е засилено участие на Държавата чрез МВнР и вероизповеданията по въпросите, свързани с вакъфите. Извод, че всички съществуващи на територията на страната вакъфи са собственост на МВО не може да бъде изведен от § 8 на Устава, съгласно който МВО може да притежава, за да подкрепя джамиите и училищата, движими и недвижими имущества, да приема дарения и завещания. Тази норма единствено признава правото на вероизповедната община на общо основание да придобива и притежава имущества, които да служат за финансова издръжка на джамии и училища. Такъв извод не следва и от § 168 на Устава. Предвидената нарочна процедура за отнемането на вакъфските имоти от техните управители – мютевелии и предаването им на настоятелствата не е обусловена от промяна в правото на собственост, а е свързана с възлагането на настоятелствата на управлението на тези имоти и установяване на фактическа власт върху тях. В конкретния случай следва да се има предвид и обстоятелството, че според историческите източници Дели хамам е бил вакъфска собственост на джамия извън границите на Княжество България, вкл. след съединението му с Източна Румелия и приходите от този имот са имали бенефициер извън страната и не са ползвани от местната религиозна общност. Частната собственост е защитена както от международното, така и от вътрешното право и не може да бъде отнета от носителя на правото на основания, непредвидени в закон. Процесният имот не е придобит от МВО – Ловеч и по деривативен способ – чрез упражнявано непрекъснато давностно владение в сроковете по чл.29 или чл.34 от Закона за давността от 1897 г. (отм.). По делото не са ангажирани никакви доказателства, установяващи в някакъв момент след 1878 г. процесният имот да се е намирал във фактическа власт на управител на вакъф, настоятелството на МВО – Ловеч или друг орган на вероизповеданието и въобще да са релевирани претенции за него от религиозната общност било в страната, било от субекти в Османската империя, респ. Република Турция – напр. бивши мютевелии. Напротив, доказателствата сочат, че непосредствено след Освобождението фактическа власт върху него е започнала да упражнява Община Ловеч, която е управлявала, стопанисвала и ползвала имота по предназначението му и няма данни това състояние да е променяно до 09.09.1944 г., т.е. в продължение на 66 г. Дали Община Ловеч е упражнявала владението за себе си или за сметка на Държавата е ирелевантно за казуса. Липсва нормативен акт, действал в рамките на този времеви диапазон, който да забранява придобиването на вакъфски имот от правни субекти чрез давностно владение. Такава забрана не е предвидена и в § VII, раздел I I на Съглашение по мюфтийския въпрос – част от Съглашението за уреждане на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписано на 19.04.1919 г., с което българската държава е поела задължение да бди за доброто съхранение на вакъфските имоти в България и да не ги разрушава или отчуждава, освен по надлежна нужда и съгласно действащите закони и правилници. В същия смисъл е Определение № 2950/ 12.06.2024 г. по гр. д. № 3440/2023 г., I г. о. на ВКС. След като не е доказано процесният имот да е принадлежал на МВО – Ловеч към 09.09.1944 г. и съответно да е отнет от нея, не е настъпила по право реституция на този имот в патримониума на правоприемника Мюсюлманското изповедание на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ съгласно препращащата норма на §5 от ПЗР на ЗВ. Следва да се посочи, че дори и да беше установено, че МВО – Ловеч е била титуляр на правото на собственост върху имота към 1944 г., той не би могъл да бъде върнат реално, а щеше да намери приложение нормата на чл.2, ал.1 ЗОСОИ за обезщетяване на бившия собственик. Процесната сграда е част от културното наследство на Република България като материална ценност с историческа и архитектурна стойност от национално значение, попада в архитектурен резерват, обявен с Разпореждане на МС № 364/ 24.09.1968 г., т.е. изключителна държавна собственост съгласно чл.18, ал.1 КРБ, обявена е за паметник на културата по реда на Закона за паметниците на културата и музеите /отм./. Държавните имоти, обявени по установения ред за паметници на културата от световно или национално значение, както и тези, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване, са публична държавна собственост съгласно чл.2, ал.2 ЗДС, приет 1996 г. Този характер на имота към 02.01.2003 г., отразен в издадените АДС, е пречка за неговото възстановяване по реда на ЗВСОНИ. В т. 9 на Решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/97 г. е разяснено, че реституиране на публична собственост е забранено от ЗВСОНИ, защото реституцията преструктурира собствеността от държавна в собственост на други недържавни физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост, без да се засяга публичната държавна собственост, която обслужва определени конституционно установени обществени интереси и е защитена от Конституцията. Това тълкуване на КС е намерило законодателен израз в приетите по-късно с § 14 и § 15 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ /ДВ, бр.17/ 06.03.2009 г./ идентични разпоредби на чл.7, ал.4 ЗДС и ЗОС, според които не подлежи на възстановяване собствеността върху имоти публична държавна и публична общинска собственост. След като е установено, че към момента на влизане в сила на ЗВ отчужденият имот е заварен като публична общинска собственост собствеността върху имота не се възстановена по силата на § 5 от ПЗР на ЗВ. В този смисъл са Решение № 25/ 27.02. 2015 г. по гр.д. № 5326/ 2014 г., Решение № 184 / 3.08.2012 г. по гр. д. № 1319/2010 г., Решение № 881/ 22.12.2010 г. по гр. д. № 1202/2009 г. – всички на I г. о. на ВКС. По изложените съображения предявеният от Мюсюлманско изповедание гр. София иск е неоснователен и като е достигнал до същия правен извод ОС – Ловеч е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора пред въззивния съд Мюсюлманско изповедание гр. София следва да бъде осъдено да заплати на Държавата чрез Областен управител – Ловеч, на Община Ловеч и на Министерство на културата по 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК. Водим от горното, съдът