Решение № 5460 от 9.12.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 1219/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на В. Е. И., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: с. ••••, общ. ••••, ул. „••••“ № ••, чрез адв. Д. Г. от АК - •••, срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК 202255877, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна” № 16, бл. Парк Лейн Офис Център, ет. 8, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., сключен между страните, предвиждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на удостоверение от Централния регистър на длъжниците (ЦРД) към Камарата на частните съдебни изпълнители, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрани. В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., по силата на който на ищеца била отпусната сумата от 5000, 00 лв., при фиксиран лихвен процент – 48, 92 %, годишен процент на разходите – 64, 00 %, при 24 месечен срок за погасяване, като общата дължима сума, възлизала на 8082, 30 лв. Сочи се, че договорът бил разпръснат на отделни приложения и анекси, като в Приложение № 5 било описано, че кредитополучателят декларира, че е запознат и се съгласява, че преди сключване на договор за кредит и регулярно по време на действието на самия договор за кредит кредитодателят има право да оценява кредитоспособността му и тази на неговите поръчители въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, предоставена от кредитополучателя, включително при необходимост да получава информация от Централния кредитен регистър, от Националния осигурителен институт, Националната агенция по приходите, ГД „ГРАО”, Централния регистър на длъжниците /ЦРД/ към Камарата на частните съдебни изпълнители или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на кредитополучателите; че страните се съгласяват и споразумяват, че на дата 28.01.2025 г. кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитодателя Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители, съгласно което да се установи дали срещу кредитополучателя има или няма образувани изпълнителни дела, както и че кредитополучателят е длъжен регулярно на всяко 28-мо число на месеца по време на срока на кредита да предоставя ново такова удостоверение. Съгласно чл. 4 от същото Приложение № 5, в случай че кредитополучателят не осигури и не представи в срок удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители в сроковете съгласно Приложение № 5, кредитодателят имал правото да начисли неустойка в размер на 250, 00 лв. за всяко отделно неизпълнение. В случая договорът за кредит бил сключен за срок от 24 месеца, като при непредоставяне на въпросното удостоверение кредиторът би начислил 24х250, 00 лв. или общо 6000, 00 лв. под формата на неустойка. По този начин в действителност общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 8082, 30 лв., а в пъти по-голяма – сума в размер на 16082, 30 лв. Ищецът излага съображения за нищожност на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № ••••, уреждащ начисляване на неустойка при непредставяне на Удостоверение от ЦРД. Въпросното вземане, което кредиторът е наименувал „неустойка“ заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - изпращане на удостоверение от ЦРД на всеки месец. В случая това вземане било допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Очевидно било, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Нещо повече, от неосигуряването на удостоверение от ЦРД всеки месец, кредиторът не можело да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят бил определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция. На следващо място, ищецът твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения легитимният кредиторов интерес бил да оцени кредитоспособността преди отпускането на заема. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без да е извършил оценка на кредитоспособността, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено удостоверение за липса на изпълнителни дела. При наличието на така въведеното задължение за представяне на удостоверение следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на удостоверение, не е определено като предварително условие за сключване на договора. Счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено удостоверение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречила на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Предвид съдържанието на Договора ищецът счита, че може да се направи обоснован извод, че Договорйт е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе. Нещо повече, дори в самото Приложение № 5 кредиторът си бил оставил възможност сам да прави справки в ЦРД за кредитополучателите си, но въпреки това възложил задължението на тях, като при неизпълнението му налагал неустойка в размер по-голяма от заетата сума. Ищецът счита, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на удостоверение от ЦРД следва да се счита за нищожна поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. По гореизложените съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Ангажира доказателства. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД, в който излага съображения за неоснователност на предявения иск. Твърди, че действително между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 5000, 00 лв. Оспорва твърденията на ищеца, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г. е недействителна. Сочи, че чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да представи удостоверение, издадено от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители за липса или наличие на образувани изпълнителни дела срещу него. Годишният процент на разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по Договора за кредит, а нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си по Договора. Посоченият ГПР по Договора за кредит бил в размер на 64, 00 % и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Също така в процесния Договор за кредит изрично било посочено, че неустойката се дължи само, ако кредитополучателят не представи въпросното удостоверение. Неустойката не представлявала допълнително оскъпяване по кредита, а имала за цел да дисциплинира кредитополучателя, да осуети бъдещо неизпълнение от негова страна и да защити правата на кредитора. Твърди, че дружеството не може да се снабди с въпросното удостоверение, издадено от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители, тъй като същото се издава лично на съответното физическо лице. Въпросният документ бил важна предпоставка за оценка кредитоспособността на клиента не само преди сключване на самия договор за кредит, а и през цялото време на действащото кредитно правоотношение. Наличието на образувани изпълнителни дела към момента на предоставяне на кредита, а и впоследствие, било важна индикация за поведението на клиента и неговата финансова възможност да изпълнява точно и надлежно задълженията си по заплащане на вноските по кредита. Процесният кредит бил необезпечен, а профилът на клиента бил сравнително по-високо рисков, имайки предвид, че вече бил усвоил 5 кредита от три кредитни институции и 7 кредита от шест финансови институции. Всичко това формирало по-високата кредитна задлъжнялост на клиента, която обуславяла по-висока степен на предпазливост от страна на дружеството, включително с допълнителни проверки по време на кредитното правоотношение. Допълнителен аргумент за това, че неустойката не се явявала скрито оскъпяване бил фактът, че кредитополучателят сравнително лесно и без значителни допълнителни разходи можел да се снабди с въпросното удостоверение. Процедурата по издаване на документа от регистъра на КЧСИ можела да бъде инициирана по електронен път и самото удостоверение можело да бъде получено от кантората на всеки частен съдебен изпълнител. Следователно дружеството не било заложило непостижими цели или изисквания, които да представляват обективно препятствие по изпълнение на задълженията на клиента и да обуславят сигурното начисляване на неустойка. Когато клиентът предоставил въпросното удостоверение, той нямал да бъде в неизпълнение на задълженията си, респективно това нямало да влече негативни последици по начисляване на неустойка. Ответникът бил предоставил достатъчно време на кредитополучателя да се снабди с такова удостоверение - 25 дни, считано от датата на сключване на договора за кредит. Неизпълнението за представяне на описаното в Договора удостоверение от ЦРД към КЧСИ се явявало неизпълнение на установено между страните задължение. Кредитополучателят знаел и бил информиран по отношение на изискванията за представяне на въпросното удостоверение още преди сключване на договора за кредит, с оглед на което е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател. Счита, че въпросната неустойка и нейният размер е съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката. Намира, че условията на сключения между страните потребителски кредит, ведно с погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното право и водят до законосъобразни правни последици, като не са в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. Клаузата за неустойка в процесното приложение към Договора за кредит била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по отношение на нейното съдържание. Твърди, че неустойката, като размер и вреди, които обезщетява, е индивидуално договорена между страните и това я прави равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създава равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот. Още преди подписване на договора за потребителки кредит, кредитополучателят бил наясно с всички условия по кредитните отношения, като сам избрал параметрите и условията на договорите. Предвид това клаузите се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител, същите са ясно и точно описани и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както при сключване на процесните отношения, така и преди това. При така формулираните клаузи и от съдържанието на Договора ставало ясно, че още към момента на сключването им потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Излага, че потребителят е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. Следователно ищецът не само е могъл да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искал това, но след избирането им е разполагал с няколко възможности да се откаже от сключването на договора - преди отпускането на кредита, както и след отпускането му. Възразява изцяло срещу тълкуването на ищеца на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК, в който смисъл размерът на законната лихва е максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Въпросната неустойка за непредоставено удостоверение следвало да се отличава от забавата за плащане на паричните задължения, поради което ограничението за максималната неустойка в размер на законната лихва за забавени парични задължения не следвало да се прилага по аналогия. Твърди, че ограничението за размера на обезщетението по чл. 33, ал. 2 ЗПК се прилага единствено при забава за парични плащания, но не и по отношение на размера на обезщетението за неизпълнение на други задължения на кредитополучателя, предвидени в Договора за кредит. С оглед на горепосоченото счита, че оспорената клауза в процесния Договор за потребителски кредит е изцяло действителна и са спазени всички законови условия. По гореизложените съображения ответното дружество моли съда да постанови решение, с което да бъде отхвърлен предявения срещу него установителен иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски. В срока за отговор на исковата молба е предявен от „Ай Ти Еф Груп” АД срещу В. Е. И. насрещен осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника В. Е. И. да заплати на ищеца „Ай Ти Еф Груп” АД сумата в общ размер на 5415, 01 лв., от която: сумата в размер на 673, 54 лв., представляваща сбор от първите две изцяло падежирали вноски по Договор за кредит № •••• от 03.01.2025 г., съгласно погасителния план към него и сумата от 4741, 47 лв., представляваща предсрочно изискуемата главница по Договор за кредит № •••• от 03.01.2025 г., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 05.03.2025 г. до окончателното плащане на вземането. Ищецът по насрещните искове, твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., по силата на който на ответника била предоставена сумата от 5000, 00 лв., при годишна лихва за ползване на кредита – 48, 92 % и ГПР – 64, 00 %. Кредитът следвало да бъде върнат на 24 месечни вноски с общ срок за погасяване от 04.01.2025 г. до 03.01.2027 г. Твърди, че ответникът не извършил никакви плащания по договора. Излага, че съгласно чл. 11, б. а) от Общите условия на „Ай Ти Еф Груп” АД, приложими в отношенията между страните в настоящото производство, в случай на неизпълнение на задължения от страна на кредитополучателя към кредитора, последният имал право да обяви задълженията на кредитополучателя за незабавно и предсрочно изискуеми. От страна на кредитополучателя било налице неизпълнение на задълженията към кредитора „Ай Ти Еф Груп” АД, тъй като въпреки настъпването на падеж на погасителни вноски по процесния Договор, кредитополучателят не е заплатил изискуемите суми към кредитодателя. На основание чл. 11, б. а) от Общите Условия на „Ай Ти Еф Груп” АД, с настоящата насрещна искова молба дружеството обявява Договор за потребителски кредит № •••• за предсрочно изискуем, поради неизпълнение на задълженията на В. Е. И.. Моли предсрочната изискуемост да се счита обявена на длъжника в деня на уведомяване за настоящата насрещна искова молба от съда. По гореизложените съображения „Ай Ти Еф Груп” АД моли за уважаване на насрещната осъдителна искова претенция. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск е подал отговор на исковата молба, с който счита предявения иск за неоснователен. По същество твърди, че насрещната претенция на договорно основание е неоснователна, предвид недействителността на процесния Договор за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Счита, че процесният Договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в Договора, обаче не съответствали на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая и без да се ползват специални знания било видно, че доколкото предоставената главница по Договора е в размер на 5000, 00 лв., а срокът за връщането й е на 24 месеца, то общата дължима сума от потребителя по Договора, в случай на непредоставяне на Удостоверение от ЦРД, в размер от 16 082, 30 лв. не съответствала на посочените размери на лихвения процент /48.92 %/ и на годишния процент на разходите /64, 00 %/. При това положение била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК предвиждаща, че ГПР по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът бил в пъти над допустимото. Действително съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнасяла за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приемело обратното, означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит била налице именно такава хипотеза, тъй като било уговорено задължение за потребителя да учреди удостоверение и неустойка за неизпълнението му, които не били взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, то в процесния договор бил налице явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посочения в Договора размер на ГПР не съответствал на действителния. Счита, че Договорът за кредит е недействителен, на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Неустойката водела до скрито оскъпяване на кредита, което следвало да бъде отразено в ГПР, но това в случая не било сторено. ГПР бил неточно посочен в Договора, което на самостоятелно основание влечало недействителността на договора за кредит. В открито съдебно заседание ищецът В. И., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. По делото е постъпила писмена молба от пълномощника на ищеца – адв. Д. Г., с която поддържа исковата молба и моли предявения иск за прогласяване нищожността на процесната клауза за неустойка да бъде уважен. Във връзка с предявения насрещен иск моли съда да приеме, че процесният договор за кредит е недействителен, поради неточно посочване в него на размера на ГПР. Претендира разноски. В открито съдебно заседание ответникът „Ай Ти Еф Груп“ АД, редовно призован, не изпраща представител. Депозира писмена молба, с която поддържа отговора на исковата молба и насрещната искова молба. Моли за отхвърляне на предявения срещу него иск и за уважаване на насрещния иск. Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са установителен иск с правна квалификация чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и насрещен осъдителен иск с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК. Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между В. Е. И. и „Ай Ти Еф Груп“ АД е сключен Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., по силата на който на В. Е. И. била предоставена сумата от 5000, 00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент – 48, 92 % и посочен годишен процент на разходите – 64, 00 %, който следвало да бъде върнат на 24 месечни вноски, с краен срок на погасяване на кредита - 03.01.2027 г. Сключването на процесния договор се установява от представения Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., по силата на който „Ай Ти Еф Груп“ АД е кредитодател, а ищецът по първоначално предявения иск В. Е. И. кредитополучател. В договора не са описани конкретните му параметри, като за тези съществени обстоятелства се препраща към негови приложения. Видно от представеното Приложение № 1 към Договора, предоставената в заем сума е в размер на 5000, 00 лв., при годишен лихвен процент от 48, 92 % и ГПР от 64, 00 %. Заетата сума подлежи на връщане на 24 равни погасителни вноски, всяка в размер на 336, 77 лв., в срок до 03.01.2027 г. Посочено е, че общата дължима сума при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита е в размер на 8082, 48 лв. Отбелязано е, ч е при определянето на ГПР са взети предвид следните допускания: кредитополучателят усвоява цялата сума по кредита и ползва кредита за целия срок на същия, като погасява всяка вноска, включваща главница и лихва, на съответния падеж и изпълнява точно и в срок задълженията си. Съгласно чл. 2 от Приложение № 5 към Договора страните са постигнали съгласие на дата 28.01.2025 г. кредитополучателят да предостави на кредитодателя Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители, съгласно което да се установи дали срещу кредитополучателя има или няма образувани изпълнителни дела, както и че кредитополучателят е длъжен регулярно на всяко 28-мо число на месеца по време на срока на кредита да предоставя ново такова удостоверение. Съгласно чл. 4 от Приложение № 5 към Договора, ако кредитополучателят не осигури и не представи удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители в сроковете съгласно Приложение № 5 към Договора, кредитодателят има правото да начисли неустойка в размер на 250, 00 лв. за всяко отделно неизпълнение. По делото не е спорно, а от представеното платежно нареждане (л. 50 гръб от делото) се установява, че сумата по кредита в размер на 5000, 00 лв. е усвоена от ищеца по първоначалния иск В. Е. И.. По отношение на иска, предявен от ищеца В. Е. И. против ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на удостоверение от ЦРД към КЧСИ: По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение на кредитора за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на неустойката са обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Съдът намира, че уговорената в процесния Договор за кредит неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне след сключване на Договора, а именно на 28.01.2025 г. от страна на кредитополучателя на кредитора на Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители, съгласно което да се установи дали срещу кредитополучателя има или няма образувани изпълнителни дела, както и при неизпълнение на договорното задължение от страна на кредитополучателя да предоставя впоследствие ново такова удостоверение регулярно на всяко 28-мо число на месеца по време на целия срок на кредита, е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност, поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД), както и че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, при съобразяване на примерно посочени критерии, като: 1) естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2) дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; 3) вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4) съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители на конкретна дата -28.01.2025 г., а след това регулярно на всяко 28-мо число на месеца по време на срока на Договора за кредит. В разглеждания казус неустойката обезпечава изпълнението на задължението по Договора за ежемесечно предоставяне на Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители и същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва по кредита съобразно погасителния план. Неустойката е изначално дължима и не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора. Същата се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски по кредита. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на задълженията по Договора за кредит. От неизпълнението на задължението за предоставяне на Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители е условие, от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. Уговарянето на неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на Удостоверение от ЦРД към Камарата на частните съдебни изпълнители, съдът намира за установено в противоречие с добрите нрави. Това задължение всъщност представлява скрито, под формата на неустойка, допълнително възнаграждение за кредитора. В случая неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на Договора. Пряката и непосредствена цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до увеличаване на подлежащата на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя. Процесната клауза за неустойка нарушава съществено принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговските правоотношения и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението. В случая с процесната неустоечна клауза кредиторът си е гарантирал допълнителен доход, като е поставил в тежест на потребителя задължение по практическо обследване на кредитоспособността на последния, което трябва да извърши самия кредитор и то преди отпускане на кредита. Ето защо, съдът счита, че неустоечната клауза на чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на Удостоверение от ЦРД, е нищожна, поради противоречието й с добрите нрани. По насрещния осъдителен иск: Безспорно е по делото, че между ищеца по насрещните искове „Ай Ти Еф Груп“ АД и ответника по насрещните искове В. Е. И. е сключен Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г. с горепосочените параметри. Не е спорно по делото, че ищецът по насрещния иск „Ай Ти Еф Груп“ АД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Ответникът по насрещния иск В. Е. И. е физическо лице, което при сключване на Договора за кредит е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че същият е усвоил изцяло заемната сума от 5000, 00 лв. Сключеният между ищеца В. И. и ответника „Ай Ти Еф Груп“ АД Договор за потребителски кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В процесния договор за кредит не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази норма е императивна и предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В процесния казус посочената в Договора (в Приложение № 1 към него) стойност на ГПР не отговаря на реално прилаганата от кредитора, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които ищецът ще трябва да направи заради предвидената чл. 4 от Приложение № 5 към Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г. неустойка при неизпълнение на уговореното задължение за предоставяне на Удостоверение от ЦРД ежемесечно за целия срок на договора за кредит. Обстоятелството, че така предвидената неустойка не е включена в размера на ГПР по кредита се установява от съдържанието на чл. 9 от Приложение № 1 към Договора, а и се признава изрично от „Ай Ти Еф Груп“ АД в депозираната от ответното дружество молба от 01.12.2025 г. по делото. Безспорно е между страните (предвид становищата им в депозираните по делото молби от 27.11.2025 г. и 01.12.2025 г.) и това, че в размера на ГПР по Договора не е включена и договорената в Приложение № 4 към Договора такса в размер на 150, 00 лв. за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита - разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. това са все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на самата финансова услуга. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредит - разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. Следователно налице е нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК от страна на „Ай Ти Еф Груп“ АД. В действителност уговорената такса не се дължи за предоставяне на каквато и да било услуга, а за разглеждане на подаденото искане чрез извършване на оценка на кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 и сл. ЗПК, която дейност законът възлага като преддоговорно задължение на кредитора и за чието извършване законът не урежда събиране на допълнителна такса извън възнаграждението на кредитора по договора за кредит. Чрез заплащането на 150, 00 лв. за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредита се цели единствено неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя. Това несъмнено води до нарушаване на принципа за добросъвестност при сключване на договорите, което е в нарушение и на добрите нрави. Съдът намира, че допълнителните плащания за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредита и за неустойка при непредоставяне на удостоверение от ЦРД следва да бъдат включени в ГПР, което в случая не е сторено. С включването на тези плащания в размера на ГПР, то същият несъмнено ще надхвърли нормативно допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочването в Договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР по кредитното правоотношение представлява заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Като не е оповестил действителен ГПР в Договора за кредит кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. Поради констатираното съществено нарушение на изискуемото съдържание на Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, процесният договор за кредит следва да бъде обявен за недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Следователно при установена в хода на исковото производство по чл. 79 от ЗЗД недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 от ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г.о. Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о.). В случая е безспорно между страните, а и от ангажираните писмени доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № •••• от 03.01.2025 г., по силата на който „Ай Ти Еф Груп“ АД е предоставило на В. Е. И. сумата от 5000, 00 лв., която е изцяло усвоена от В. Е. И.. В насрещната искова молба се твърди, че В. Е. И. не е извършвал никакви плащания по процесния Договор за кредит. Ответникът по насрещната искова претенция В. Е. И., от своя страна, не твърди и не ангажира доказателства по делото да е върнал заемната сума в размер на 5000, 00 лв. на кредитодателя „Ай Ти Еф Груп“ АД. Предвид гореизложеното съдът намира, че насрещната осъдителна претенция следва да бъде уважена на основание чл. 23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредита – в случая 5000, 00 лв. За разликата над 5000, 00 лв. до 5415, 01 лв., равняваща се на 415, 01 лв. насрещната осъдителна искова претенция следва да бъде отхвърлена (673, 54 + 4741, 47=5415, 01, 5415, 01- 5000, 00 =415, 01). Като законна последица от уважаване на иска за главница в размер на 5000, 00 лв. (чистата стойност на кредита) следва да бъде присъдена и законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 05.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане изрично е направено в насрещната искова молба. По разноските: При този изход на правния спор по предявените искове, право на разноски имат ищецът по първоначалния иск В. Е. И. и ищецът по насрещния иск „Ай Ти Еф Груп“ АД. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца по първоначалния иск В. Е. И. следва да бъдат присъдени сторените от него разноски в размер на 240, 00 лв. за заплатена държавна такса по предявения от него срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД установителен иск. В производството по делото ищецът В. Е. И. е представляван, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. Д. Г. от АК – Ловеч, видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 12). Ответното дружество своевременно е релевирало възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът, като съобрази обстоятелството, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на защитата в настоящото производство и защитавания материален интерес по делото, което е разгледано в едно съдебно заседание, намира, че в полза на адв. Д. Г. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 480, 00 лв. с начислен ДДС за осъществено процесуално представителство по предявения от В. Е. И. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД установителен иск. Съдът намира, че възнаграждението на адвоката в така посочения размер отговаря на положения от него труд по делото и е справедливо и обосновано. По-нисък размер на адвокатското възнаграждение би бил израз на обезценяване на висококвалифицирания труд на адвоката. Ищецът по насрещните искове „Ай Ти Еф Груп“ АД е претендирал разноски в общ размер на 906, 51 лв., от които: 206, 51 лв. – за заплатена държавна такса и 700, 00 лв. – за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по насрещния иск. За реалното заплащане в брой на претендираното адвокатско възнаграждение ищецът „Ай Ти Еф Груп“ АД е представил писмени доказателства - договор за правна защита и съдействие (л. 85 гръб), който в този случай има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила в брой адвокатското възнаграждение в размер на 700, 00 лв. за процесуално представителство от адв. С. У. от САК по насрещния иск. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част от насрещната осъдителна искова претенция в полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД следва да се присъди сумата в общ размер на 837, 03 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по насрещния иск също има право да м у бъдат присъдени направените в производството разноски съразмерно с отхвърлената част от насрещния иск. Както бе отбелязано по- горе, същият е представляван в производството по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, от адв. Д. Г. от АК – Ловеч. Ето защо, в полза на адв. Д. Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 44, 15 лв. с ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, съразмерно на отхвърлената част от предявената насрещна осъдителна претенция. Така в полза на адв. Д. Г. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в общ размер на 524, 15 лв. с ДДС за осъществено процесуално представителство по делото. Мотивиран от гореизложеното, съдът