Решение № 261299 от 13.4.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 15972/2019 г.

Производството в тази част подлежи на прекратяване, а по релевираните от ответника доводи за нищожност съдът следва да се произнесе в мотивите. Ответникът поддържа, че апортната сделка не е произвела правно действие на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД по съображения изцяло основани на нищожност на решението на управителния орган на дружеството-вносител „Е.“ АД от 10. 10.2016г. Твърденията са решението да е взето с 2/3 от гласовете на членовете на съвета на директорите, а не с единодушие в противоречие с чл.236, ал.3 вр. ал.2, т.2 ТЗ и предвиденото в устава на дружеството, което означава липса на съгласие. Твърди се още, че с апортната сделка е облагодетелствано свързано с изпълнителния директор на „Е.“ АД и негов акционер Я.Д. лице, а именно синът му В.Д., който е едноличен собственик на капитала и представляващ „И.Б.“ ЕООД, на което дружество с последващи решения от 20.12.2016г. и 03.05.2017г. са били прехвърлени придобитите срещу апорта дялове във „В.2.“ ООД. Това е задължавало Я.Д., като член на СД на „Е.“ АД, да предупреди за своята заинтересованост по поставения за разглеждане въпрос и да не участва при вземането на решението, което не е било направено. Във връзка с това се поддържа нищожност поради допуснато нарушение на чл.238, ал.4 ТЗ вр. чл.17 от устава на дружеството. Тези пороци според ответника покриват и основанията по чл.26, ал.1 ЗЗД-противоречие със закона, неговото заобикаляне и накърняване на добрите нрави. В чл.236 ТЗ са регламентирани особени правила за сключване на определени сделки, които по начало са от компетентността на общото събрание на АД и могат да бъдат сключени само по негово решение. Такива са сделките за разпореждане с активи, чиято обща стойност през текущата година надхвърля половината от стойността на активите на дружеството съгласно последния заверен годишен финансов отчет /чл.236, ал.2, т.2 ТЗ/. Разпоредбата на ал.3 позволява чрез предвиждане в устава на дружеството извършването на сделките да става по решение на съвета на директорите, съответно на управителния съвет, в който случай решението следва да е взето с единодушие. Съгласно чл.236, ал.4 ТЗ сделка, сключена в нарушение на ал.1-3 е действителна, а лицето, което я е сключило, отговаря пред дружеството за причинените вреди. Противно на доводите на ответника нормата на чл.236, ал.4 ТЗ не регламентира оборима презумпция, а фикция признаваща действителността на сделка, когато е сключена в нарушение на посочените правила. Целта е гарантиране сигурността в гражданския и търговски оборот и защита интересите на третите лица, придобили права от сключената сделка. На тях са непротивопоставими възражения за нарушения по чл.236, ал.1-3 ТЗ, защото касаят и имат значение само за вътрешните отношения в дружеството. Ако от това е претърпяло вреди законът му предоставя правото да търси отговорност от лицето или лицата сключили сделката, в тази част от членове на управителен орган-чл.240 ТЗ. Ищецът е именно такова трето лице, придобило право на собственост върху процесния недвижим имот в резултат на апортирането в капитала му от „Е.“ АД при спазване изискванията на чл.72 и чл.73 ТЗ. Той няма отношение към вътрешните за дружеството-вносител въпроси от кой орган, при какви условия и с какво мнозинство следва да е взето решението и не би могъл да търпи неблагоприятните последици от твърденията за допуснати нарушения на особените правила по чл.236 ТЗ, поради което приложение намира разпоредбата на чл.236, ал.4 ТЗ. Наред с това, според установената съдебна практика въз основа разрешенията дадени с ТР № 3/15.11.2013г. по тълк.д.№ 3/2013г., ОСГТК на ВКС, не е нищожна поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД сделка на разпореждане с недвижим имот, сключена от представляващия търговско дружество без решение на общото събрание или друг негов орган. Вписаният в търговския регистър представител изразява волята на юридическото лице пред третите лица и разполага с представителна власт в границите на неговата правоспособност, поради което действията му обвързват дружеството. Нищожност на посоченото правно основание би била налице само когато органният представител не е изразил воля за сключване на сделката, какъвто не е настоящия случай. Видно от представения дружествен договор волеизявлението за апорт за собственика „Е.“ АД е направено от изпълнителния директор и председател на съвета на директорите Я.Д., вписан в търговския регистър като представляващ, чиято валидност ответникът не е оспорил. За пълнота следва се посочи, че по наведените възражения касаещи решението на СД от 10. 10.2016г. и последващите по прехвърляне на дружествени дялове на „И.Б.“ ЕООД вече е налице произнасяне с влязлото в сила решение 2439/10.12.2018г. по т.д.№ 674/2018г. по описа на СГС, ТО, VI-16 състав, по повод предявените от ответника „Л.К.“ АД искове за вреди по чл.240а ТЗ вр. чл.240, ал.2 ТЗ против двама от членовете на СД на „Е.“ АД, гласували за апорта. В мотивите на същото са изложени подробни съображения за съответствие на взетите решения със закона и устава и липса на допуснати нарушения на чл.236 ТЗ и чл.238, ал.4 ТЗ. Ищецът не е бил страна в това исково производство и постановеното решение не му е противопоставимо, но следва да бъде зачетено от настоящия съд на основание чл.297 ГПК. Формираният от съда правен извод изключва основателността на възраженията за нищожност не само по чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, а и по чл.26, ал.1 ЗЗД. При горното апортната сделка е действителна и легитимира ищеца като собственик на процесния имот, поради което е налице първата предпоставка на чл.108 ЗС. Налице е и втората предпоставка при липсата на спор ответникът да ползва имота от 2009г. въз основа сключен неформален договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД и оттогава се намира в негова фактическа власт. Заемното правоотношение по чл.243 ЗЗД е възникнало по силата на постигнато съгласие, обективирано в приемо-предавателни протоколи от 2009г., като ищецът поддържа, че заемодател е „Е.“ АД, а ответникът твърди да е физическото лице и акционер в дружеството Я.Д.. И двете страни се позовават на тези протоколи, но те не са представени по делото и за съда остава неизвестно тяхното съдържание. Същевременно в проведеното между страните предходно исково производство /т.д.№ 3398/2017г. на СГС/ по искове на „В.2.“ ООД против „Л.К.“ АД с правно основание чл.249, ал.2 ЗЗД за връщане на офис № 7 и процесния офис № 6 ответникът е заявил, че договорът за заем за послужване е сключен с „Е.“ АД и заплаща на това дружество обикновените разноски свързани с ползването. Посочените протоколи са били представени като доказателства по развилото се исково производство по гр.д. № 11359/2019г. на СГС, I-23 състав, срещу ответника по осъдителни искове на заложния кредитор В.С. С. и процесуален субституент на „Е.“ АД за заплащане на обезщетения по чл.59 ЗЗД за лишаване от право на ползване на същите тези офиси в периода 01. 01.2016г.-22.11.2016г. И трите съдебни инстанции по този спор-СГС, САС и ВКС са приели, че договорът за заем за послужване е сключен между „Е.“ АД и „Л.К.“АД, което впрочем е поддържал и ответникът. Решенията по тези предходни дела обвързват ответното дружество и доколкото въпросът за облигационното правоотношение по чл.243 ЗЗД е бил включен в предмета им, без да е оспорил страна по него да е праводателят на ищеца, а признал това обстоятелство, то няма основание по предявения понастоящем ревандикационен иск да се приеме, че заемодател е не „Е.“ АД, а физическото лице и акционер в него Я.Д.. Такъв извод съвсем не следва от представения протокол от заседание на СД на „Е.“ АД от 15.12.2017г. /стр.183/ или от отправената до ответника нотариална покана рег.№ 894/18.04.2019г. /стр.54-55/. Тези документи не съдържат твърдяното от ответника извънсъдебно признание на Я.Д., че е страна по договора, а съдържат негови изявления като член на СД в първия случай и в качеството на представляващ „Е.“ АД във втория. Събраните по делото доказателства установяват по безспорен начин, че договорът за заем за послужване е бил прекратен с връчването на посочената нотариална покана от 18.04.2019г. на ответника на 25.04.2019г. чрез неговия изпълнителен директор. Нещо повече, с решението на ВКС от 25.03.2022г. по т.д.№ 633/2020г. на ВКС, с което е било отменено решението на САС по в.т.д.№ 2313/2019г. потвърждаващо това на СГС по гр.д.№ 11359/2017г. по исковете на заложния кредитор Венелин Стойков с правно основание чл.59 ЗЗД е било прието, че този договор е прекратен още през 2015г. като последица от изявлението на това лице след овластяването му от собственика на имота тогава и заемодател „Е.“ АД. Следователно упражняваната от ответното дружество фактическа власт върху процесния офис № 6 е без правно основание, предпоставящо уважаване на иска по чл.108 ЗС. Основателна е и претенцията по чл.59 ЗЗД. Въпреки прекратяването на договора ответникът не е предал на собственика имота и е продължил да го ползва, поради което дължи заплащането на обезщетение. Вещото лице по приетата по делото и неоспорена от страните СТЕ дава заключение, че средната пазарна месечна наемна стойност на имота е в размер на 4490лв., а за исковия период 01.06.2019г.-30.11.2019г. възлиза общо на сумата 26 940лв. Ищецът претендира обезщетение за ползването от 26 755.75лв., поради което и в съответствие с диспозитивното начало в процеса искът следва да се уважи в този размер. С оглед изхода на делото по исковете с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените разноски от 12 704.60лв., както и разноските за платено адвокатско възнаграждение за защита във връзка с предявения инцидентен установителен иск по чл.212 ГПК от 7265.44лв. на основание чл.78, ал.4 ГПК. Водим от горното съдът