РЕШЕНИЕ

град София, 29. 05. 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II – Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: Татяна Димитрова Членове: 1. Петър Сантиров 2. младши съдия Любомир Игнатов при участието на съдебния секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. дело № 4542 по описа на Софийския градски съд за 2020 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Прозиводството е по чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство Б.Й.Д. с ЕГН ••••••••••, адрес •••, съдебен адрес •••, сграда на АПК, ет. 2 (въззивница-ответница), действуващ а чрез упълномощения процесуален представител адвокат М.С.. Въззивната жалба е насочена срещу протоколно решение, постановено в открито съдебно заседание на 04. 0 3. 2020 г. по гр. дело № 70940 по описа на Софийския районен съд, 62 - р и състав, за 201 9 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение е отхвърлил изцяло предявения иск за установяване на съществуването на задължение за заплащането на сумата в размер на 200 лева, представляваща сторени разходи за адвокатско възнаграждение в изпълнително производство.

Въззивницата-ищца оспорва обжалваното решение с доводи, че то е неоснователно, незаконосъобразно и некореспондиращо със събраните по делото доказателства. Твърди, че ответникът е встъпил в изпълнителното производство след цедирането на вземанията по изпълнителния лист, издаден срещу третото лице И.Д.. След встъпването си в изпълнителното производство той предприел действия по принудително изпълнение, като поискал и да бъдат конституирани наследниците на И.Д., един от които била и въззивницата-ищца. След получаването на поканата за доброволно изпълнение въззивницата-ищца трябвало да организира защитата си, във връзка с което сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева. Съдът, издал заповедта за незабавно изпълнение, я обезсилил и прекратил заповедното производство, след което въззивницата-ищца поискала прекратяване и на съответното изпълнително производство. Макар и да прекратил изпълнителното производство, съдебният изпълнител отказал да ѝ присъди сумата в размер на 200 лева, тъй като тя следвало да я претендира от взискателя по съдебен ред. Твърди, че тъкмо ответникът следва да отговаря за сторените от нея разноски, защото именно по негово искане въззивницата-ищца е била конституирана като длъжница в изпълнителното производство. Намира, че преди да поиска конституирането ѝ в това качество, ответникът е трябвало да извърши проверка дали е налице вписан отказ от наследство. Допълва, че са били образувани две поредни изпълнителни производства, първото от които е било прекратено на основание чл. 433, т. 8 ГПК. Оспорва решаващите мотиви на първата инстанция, че не е доказано въззивницата-ищца действително да е сторила разноските поради липса на номер на кочан, номер на договор и дата на съставяне на пълномощното. Изтъква, че в приложеното изпълнително дело се намират оригиналите на договора и пълномощното, представени с молба от 21. 03. 2019 г. до съдебния изпълнител, което удостоверявало датата на съставянето им. Заявява, че договорът удостоверявал извършеното плащане и имал характера на разписка за посочената в него като заплатена сума, във връзка с което се позовава на Тълкувателно решение № 6 от 2013 г. по тълк. дело № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на номер на кочан и номер на пълномощно не можело да го направи нередовно, още по-малко не можело да се твърди, че поради тези обстоятелства не се доказвало заплащането на сумата. Позовава се на съдебна практика. Иска от въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски. С отделно писмено изявление претендира разноски и оспорва разноските на насрещната страна.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство “ М. ” АД, ЕИК 201127485, с едалище, адрес на управление ••• (въззиваем-ответник), действуващ чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт В.М.. Намира въззивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение – за постановено при пълно и точно изясняване на фактическата и правна обстановка по делото. Твърди, че първоинстанционният съд е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, като е направил правилен извод за недължимостта на претендираните от ищцата парични суми. Правилно първостепенният съд преценил, че ищцата не е доказала действителното заплащане на разноски в изпълнителното производство. Излага доводи, че приложеният по изпълнителното дело договор за правна помощ и съдействие бил без дата, сериен номер и номер на кочан. Не бил представен и друг документ, например данъчна декларация, от който да се установява, че адвокатът реално е получил предвиденото в договора за правна защита и съдействие възнаграждение. Намира, че за да бъде приет като валидно доказателство, един договор за правна защита и съдействие трябвало да съдържа всичките си необходими реквизити и обозначителни знаци, защото в противен случай същият не бил съставен по съответния ред и не бил изряден. На следващо място изтъква, че изпълнителният лист срещу наследодателя можел да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници освен ако те установели, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис. Съдебният изпълнител имал задължение да определи срок по чл. 51 ЗН, ако наследникът не е приел наследството. Достига до извода, че не е имал възможността да узнае към датата на подаването на молбата за образуването на изпълнителното дело за вписания отказ от наследството на починалия длъжник, подаден от ищцата, както и че конституирането ѝ като страна в изпълнителното производство не било противоправно. Поддържа, че след представянето на отказа от наследство бил предприел незабавно всички необходими действия за ненакърняване на правна сфера на ищцата, като изпратил изрична молба до съдебния изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство, придружено с искане за възстановяване на постъпили от принудително изпълнение спрямо ищцата суми. С чит а, че изпълнителното производство е било образувано при спазване на законовите изисквания, както и че ищцата не е претърпяла вреди вследствие на него. Ако въззивният съд приеме обаче, че е налице деликтна отговорност, то изтъква, че дейността на процесуалния представител на ищцата се свеждала единствено до подаването на молба за прекратяване на изпълнителното дело и че адекватният размер на адвокатското възнаграждение в такъв случай възлизал на 30 лева, като се позовава на съдебна практика. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в изпълнителното производство. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски по настоящото дело. Прави евентуално искане ищцата да бъде задължена да посочи платежна сметка, както и евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с разноските ѝ за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

След като прецени доводите на страните и данните по делото, Софийският градски съд направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересована страна, действуваща чрез надлежно упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря и на останалите формални изисквания на чл. 260 ГПК, поради което е редовна и допустима.

Независимо от доводите на страните въззивният съд следва да подложи обжалваното решение и на проверка за валидност и допустимост (чл. 269, изр. първо ГПК). Законът не урежда пороците на съдебните актове, които обуславят тяхната нищожност. Според правната теория и съдебната практика съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена/електронна форма или е неподписано, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост и е невъзможно да бъде изведена дори със способите на тълкуването (решение № 668, постановено на 15. 11. 2010 г. по гр. дело № 1790 по описа на ВКС, I г. о., за 2009 г., и цитираната в него съдебна практика). В дадения случай об ж а лваното решение е произнесено в откритото съдебно заседание на първата инстанция и се съдържа в протокола от него, при което трябва да бъде прието, че предписаната от закона писмена форма е спазена. Мотивите към обжалваното решение са твърде лаконични и повърхностни и не отговарят на изискванията за мотиви към съдебни актове, установени в тълкувателната и казуалната съдебна практика. Т е съдържат твърде кратко обсъждане на само едно от доказателствата по делото. Затова следва да се приеме, че е налице липса на мотиви. С тези негодни мотиви първостепенният съд е пропуснал да обсъди повечето от доводите на страните и по този начин е нарушил съдопроизводствените правила. Друго допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение е пропускът да бъде дадена точната правна квалификация на предявения иск и съответно на нея да бъде разпределена доказателствената тежест между страните. Тези процесуални нарушения на първостепенния съд съществено са ограничили правото на защита на всяка една от страните. Въпреки това според разбирането на настоящия съдебен състав те все пак не опорочават обжалвания съдебен акт до степен на нищожност или на недопустимост, които да обусловят връщането на делото за разглеждане от друг съдебен състав на първоинстанционния съд от етапа на изготвянето на доклад по делото. Това е така, защото липсата на мотиви, съответно излагането на формални или схематични мотиви към решението, стига то да е разбираемо, не обуславя нищожността му (решение № 248, постановено на 11. 06. 2012 г. по гр. дело № 572 по описа на ВКС, IV г. о., за 2011 г.; решение № 355, постановено на 03. 10. 2012 г. по гр. дело № 35 по описа на ВКС, I г. о., за 2012 г.; решение № 134, постановено на 30. 12. 2013 г. по гр. дело № 34 по описа на ВКС, II т. о., за 2013 г.). Съгласно действащия ГПК въззивният съд е инстанция по фактите, която разрешава повдигнатия правен спор по същество. Въпреки обсъдените съществени процесуални нарушения първата инстанция все пак е уважила доказателствените искания на страните, съответно по делото все пак са били събрани доказателства относно правнорелевантните факти, които позволяват на въззивния съд да осъществи пълноценно решаващите си правомощия. Поради тези съображения обжалваното решение все пак трябва да се приеме за валидно и допустимо. Констатираните от въззивния съд процесуални нарушения следва да бъдат отчетени при проверката на правилността му.

Във връзка с правилността на обжалваното решение и предвид доводите на страните в първоинстанционното и въззивното производство въззивният съд приема следното.

Исковата молба съдържа фактически твърдения, че въззивницата-ищца е била конституирана като длъжник в изпълнително производство по искане на въззиваемия-ответник, първоначално образувано срещу нейния наследодател, въпреки че била направила отказ от наследство. В рамките на това изпълнително производство тя сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, които съдебният изпълнител отказал да ѝ възстанови при прекратяването на изпълнителното производство, тъй като процесуалният закон не предвижда възможност да бъдат събирани разноски на длъжника в изпълнителното производство. Тези фактически твърдения на въззивницата-ищца сочат на претърпени имуществени вреди вследствие на материално незаконосъобразно изпълнително производство. Следователно претендираната от нея парична сума в размер на 200 лева съставлява обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на деликт на ответника. Но ответникът е юридическо лице. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от Постановление на Пленума на ВС № 7 от 1959 г., юридическите лица могат да носят гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, но не и деликтна отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Ето защо правното основание на предявения иск е чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

В тежест на въззивницата-ищца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е направила отказ от наследство преди да бъде конституирана като длъжница в съответното изпълнително производство, че служители на въззиваемия-ответник въпреки това противоправно при или по повод на изпълнението на службата си са поискали тя да бъде конституирана като длъжница в съответното изпълнително производство на мястото на първоначалния длъжник (като е правноирелевантно кои тъкмо са въпросните служители – Решение № 27 от 1982 г. по гр. дело № 126 от 1981 г. на ОСГК на ВС), че е уговорила и заплатила разноски за адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство в размер на 200 лева, както и наличието на пряка причинна връзка между виновното поведение на съответните служители на ответника и заплащането на съответното адвокатско възнаграждение. При установяване на горните обстоятелства в доказателствена тежест на въззиваемия-ответник е да установи липсата на вина у служителите си (чл. 45, ал. 2 ЗЗД).

От събраните по делото доказателства въззивният съд приема за установена следната фактическа обстановка.

На 13. 10. 2014 г. Козлодуйският районен съд издал изпълнителен лист въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 418 ГПК в полза на „Райфайзенбанк“ ЕАД срещу И.Д.Д., син на въззивницата-ищца, за заплащането на главница и лихви във връзка с договор за потребителски кредит от 2011 г. И.Д.Д., който бил неженен и без низходящи, починал на 21. 04. 2015 г. След това на 04. 05. 2015 г. въззивницата-ищца се отказала от наследството на И.Д.Д. (гр. дело № 520 по описа на Козлодуйския районен съд за 2015 г.), като отказът бил вписан в съответната книга на Козлодуйския районен съд. На 23. 08. 2018 г. „Райфайзенбанк“ ЕАД сключило договор за цесия с въззиваемия-ответник, по силата на който му прехвърлило освен всичко друго и паричните притезания по така издадения изпълнителен лист. „Райфайзенбанк“ ЕАД уведомило въззивницата-ищца за цесията по пощата, като пощенският плик бил получен на 13. 11. 2018 г. на постоянния ѝ адрес от З.М.Д., нейна свекърва. След това на 03. 12. 2018 г. въззиваемият-ответник подал чрез свой служител молба за образуване на изпълнително производство. Макар и в титулната част на молбата той да посочил, че тя е насочена срещу починалия длъжник И.Д.Д., в текста на молбата въззиваемият-ответник изрично заявил, че с оглед настъпилата му смърт иска на основание чл. 426 ГПК съдебният изпълнител да конституира въззивницата-ищца като длъжница и да образува изпълнително дело срещу нея като негов наследник, както и да бъде наложен запор върху пенсията ѝ и върху вземанията ѝ по банкови сметки. Въз основа на тази молба било образувано изп. дело № 20189000401282 по описа на частния съдебен изпълнител Ц.Д., рег. номер 900, ареал на действие Врачанския окръжен съд. На 16. 01. 2019 г. съдебният изпълнител изпратил покана за доброволно изпълнение на въззивницата-ищца, а след изпращането на запорно съобщение с писмо от 29. 01. 2019 г. „Банка ДСК“ АД потвърдило, че е наложило запор върху вземанията на въззивницата-ищца върху една спестовна сметка и две разплащателни сметки, по които постъпвала пенсия над установения размер на минималната работна заплата. Пощенската пратка за връчване на поканата за доброволно изпълнение била върната с отбелязване, че въззивницата-ищца е „в чужбина“. Въпреки това на 27. 03. 2019 г. въззивницата-ищца подала молба чрез адв. С. до частния съдебен изпълнител, с която заявила, че поканата за доброволно изпълнение е била получена, както и че се е отказала от наследството на покойния си син. Поискала изпълнителното производство да бъде прекратено, а получената по делото вследствие на наложения запор сума да бъде възстановена по същата банкова сметка •••. Приложила в подкрепа на твърденията си съдебно удостоверение за направения отказ от наследство. Поискала от съдебния изпълнител освен това да „присъди“ направените в изпълнителното производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. Към тази молба бил приложен и договор за правна защита и съдействие, според данните от който въззивницата-ищца уговорила и реално заплатила в брой в полза на адв. С. възнаграждение в размер на 200 лева във връзка с процесуално представителство по същото изпълнително дело. Съдебният изпълнител изпратил препис от молбата и нейните приложения на въззиваемия-ответник на 02. 04. 2019 г. На следващия ден въззивницата-ищца представила препис от определение № 238 от 29. 03. 2019 г. по ч. гр. дело № 1156 по описа на Козлодуйския районен съд, с което било постановено спиране на незабавното изпълнение. Съдебният изпълнител уведомил „Банка ДСК“ АД за спирането на изпълнението, така че наложеният запор да спре да се изпълнява, като писмото било получено от банката на 08. 04. 2019 г. На същата дата пред съдебния изпълнител постъпило и становище от въззиваемия-ответник, с което той помолил изпълнителното дело да бъде прекратено поради „липса на длъжник, спрямо когото да се насочи принудителното изпълнение“. Помолил освен това да бъдат вдигнати наложените запори и в случай че въз основа на тях са били събрани парични суми, то тези парични суми да бъдат възстановени на въззивницата-ищца. Поискал обаче да бъде оставено без уважение искането на въззивницата-ищца за присъждането на разноски, като се позовал на нормата на чл. 79 ГПК. С две постановления от 22. 07. 2019 г. съдебният изпълнител прекратил изпълнителното производство и оставил без уважение искането на въззивницата-ищца за присъждането на разноски в размер на 200 лева. Постановлението за прекратяване влязло в сила на 31. 07. 2019 г., след което запорите били вдигнати служебно. Що се отнася до постановлението относно искането за разноски, то било връчено на въззивницата-ищца чрез адв. С. на 25. 07. 2019 г. и няма данни да е било обжалвано.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд направи следните изводи.

Незаконосъобразността на изпълнителното производство може да бъде процесуална или материална. При процесуално незаконосъобразното изпълнително производство съдебният изпълнител осъществява процесуални действия в нарушения на правилата на процесуалния закон, уреждащи начина на протичане на изпълнителното производство (например пристъпване към принудително изпълнение без да е била надлежно връчена поканата за доброволно изпълнение; насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество на длъжника). Длъжникът може да се защищава срещу процесуално незаконосъобразното изпълнително производство чрез обжалването на незаконосъобразните действия на съдебния изпълнител, ако те попадат в кръга на действията, очертан в чл. 435, ал. 2 ГПК. Другият способ за защита на длъжника срещу процесуално незаконосъобразното изпълнително производство е чрез предявяването на иск за обезщетение на причинените от съдебния изпълнител вреди по чл. 441, ал. 1 ГПК или чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Изпълнителното производство е материално незаконосъобразно, когато самото материално притезание, за което е бил издаден изпълнителният лист, не съществува или е съществувало, но е било погасено (например поради изтичането на погасителната давност след издаването на изпълнителния лист). В такъв случай съдебният изпълнител е обвързан от обективните и субективните предели на изпълнителния лист и не може да откаже инициирането на изпълнителното производство въз основа на него, щом е бил сезиран. Затова и предприетите от него изпълнителни действия формално юридически са правомерни от гледна точка на процесуалния закон, стига изискванията му да не са нарушени, но самото образуване на изпълнителното производство противоречи на материалния закон. В подобни случаи съдебният изпълнител не носи отговорност спрямо длъжника за вредите, причинени от материално незаконосъобразното изпълнително производство. Длъжникът следва да се защищава срещу материално незаконосъобразното изпълнително производство било като поиска прекратяването му, представяйки надлежни доказателства за някое от съответните основания по чл. 433, ал. 1 ГПК, било като предяви отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Разбира се, длъжникът разполага и с възможността да претендира обезщетение за причинените от материално незаконосъобразното изпълнително производство вреди, но не от съдебния изпълнител, а от взискателя, като предяви иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, съответно иск по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

В разглеждания случай става въпрос именно за материално незаконосъобразно изпълнително производство. Материалната незаконосъобразност произтича от обстоятелството, че въззивницата-ищца се е била отказала от наследството на длъжника (в материалноправния смисъл на понятието) още преди образуването на изпълнителното производство. Всяко материално притезателно право се характеризира със страните по него - титуляря на правото и длъжника. Щом като въззивницата-ищца се е отказала от наследството на длъжника още на 04. 05. 2015 г. от наследството, то към момента на образуването на изпълнителното производство на 03. 12. 2018 г. въззиваемият-ответник всъщност не е разполагам с материално притезателно право, насочено срещу нея. При това положение подаването на молбата за образуване на изпълнително производство срещу въззивницата-ищца чрез Д.Г.З., служителка на въззиваемия-ответник, е действие, което обективно противоречи на материалния закон.

Сторените от въззивницата-ищца разноски за адвокатско възнаграждение не могат да бъдат „присъдени“ в рамките на самото изпълнително производство, както правилно е приел съдебният изпълнител. Това е така, защото процесуалният закон предвижда възможност в изпълнителното производство да бъдат събиране само разноските, сторени от взискателя, не и тези, сторени от длъжника – чл. 79 ГПК. Няма процесуален ред за присъждането на разноските, сторени от длъжника, в рамките на самото изпълнително производство. От друга страна, тези сторени от въззивницата-ищца разноски съставляват имуществена вреда, претърпяна вследствие на материално незаконосъобразното изпълнително производство. Ако служителката на въззиваемия-ответник не беше поискала образуването на изпълнителното производство срещу въззивницата-ищца, последната нямаше да сключи договор за правна защита и съдействие с адв. С. и нямаше да заплати сумата в размер на 200 лева. Действително, в настоящия исков процес адв. С. предоставя на същата страна безвъзмездна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗАдв (близки). Наличието на основание за предоставянето на безвъзмездна правна помощ обаче не означава, че страните по договора трябва винаги се уговарят по този начин. Няма пречка въпреки наличието на основание за предоставянето на безвъзмездна правна помощ страните все пак да уговорят заплащането на адвокатско възнаграждение.

Лаконичните мотиви на първостепенния съд, че имуществените вреди не са установени с надлежни доказателства, са неправилни. Според тълкувателната практика, която е задължителна, сторените разноски за адвокатско възнаграждение се доказват чрез съответния договор за правна защита и съдействие и направеното в него отбелязване за заплащането на уговорената парична сума по съответния начин – т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 2013 г. по тълк. дело № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. В дадения случай представеният в изпълнителното производство договор за правна защита и съдействие съдържа обозначение на конкретното изпълнително дело, във връзка с което е бил сключен, уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, начин на заплащането в брой и отбелязване, че сумата е била заплатена в брой, при което той доказва претърпените имуществени вреди. „Нито законът, нито съдебната практика поставят условие договорът за правна помощ, сключен с адвокат, да е на бланка от кочан, издаден от АК под страх от нищожност или като недостатък на форма за доказване“ – определение № 735, постановено на 20. 11. 2014 г. по ч. т. дело № 3002 по описа на ВКС, II т. о., за 2014 г. По същата логика не е необходимо и да е посочен номер на договора за правна помощ и съдействие, нито номера на кочана. Що се отнася до датата на сключването на договора, дори и страните да бяха посочили такава, то тя не би се считала за достоверна дата, която да може да бъде противопоставена на трети лица, които не са сключвали договора (предвид възможността договорът да бъде антидатиран). Затова липсата или наличието на посочена в договора за правна защита и съдействие дата на неговото сключване нито ползува, нито вреди на въззиваемия-ответник. За пълнота следва да бъде отбелязано, че представянето на договора за правна защита и съдействие в канцеларията на съдебния изпълнител е сигурно събитие, за което е налице достоверна дата (27. 03. 2019 г.) и тъкмо тази достоверна дата би следвало при това положение да се приеме за датата на сключването на договора за правна защита и съдействие.

Във връзка с доводите на въззиваемия-ответник, че сторените от въззивницата-ищца разходи за адвокатско възнаграждение в изпълнителното производство са били прекомерни, поради което следва да бъдат редуцирани в размер на 30 лева вместо претендираните 200 лева, въззивният съд приема следното. Както вече беше изяснено, в рамките на изпълнителното производство съдебният изпълнител може да приеме само разноските за адвокатско възнаграждение на взискателя. Липсва процесуален ред, въз основа на който съдебният изпълнител би могъл да приеме разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от длъжника. Затова и липсва процесуална възможност заявителят да направи възражение за прекомерност по отношение на разноските за адвокатско възнаграждение в рамките на изпълнителното производство.

По сходен начин стоят нещата и с разходите за адвокатско възнаграждение, сторени от обвиняемия в наказателното производство. Затова с Тълкувателно решение № 1 от 2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС се прие, че в рамките на последващото производство по иска за обезщетение на така претърпените имуществени вреди по ЗОДОВ съдът следва да провери дали е налице пряка причинна връзка между повдигането на незаконното обвинение от Прокуратурата и пълния размер на сторените разходи за адвокатска защита. Ако уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. Тези разяснения трябва да се приложат по аналогия и към разглеждания случай. Това означава, че съдът, който разглежда иска по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД или по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, трябва да провери дали размерът на разходите за адвокатско възнаграждение надвишават съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение при подаването на молба за прекратяването на материално незаконосъобразното изпълнително производство.

В разглеждания случай молбата за прекратяването на материално незаконосъобразното изпълнително производство е подадена на 27. 03. 2019 г. Съгласно действувалата към този момент редакция на чл. 10 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения заплатените от въззивницата-ищца разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева не надхвърлят разумния и обичаен размер. Те са в пределите на нормативно установения минимум. Затова съответните доводи на въззиваемия-ответник са неоснователни.

Вината на служителите на въззиваемия-ответник се предполага до доказване на противното съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Действително, от представените доказателства по приобщения препис от изпълнителното делосе установява, че служителите на въззиваемия-ответник незабавно са поискали прекратяването на изпълнителното дело след връчването на преписа от удостоверението за отказ от наследство. Вината на служителите на въззиваемия-ответник обаче трябва да се преценява във връзка с неправомерното поведение – отправянето на молба за образуване на изпълнително дело срещу въззиваемата-ищца, макар и тя да е нямала задължения по изпълнителния лист. Тази тяхна презюмирана вина трябва да бъде оборена при условията на пълно обратно доказване. В разглеждания случай според разбирането на настоящия съдебен състав събраните по делото доказателства не оборват с необходимата категоричност презюмираната вина на служителите на въззиваемия-ответник. Съображенията за това са следните. Отказите от наследство се вписват в особената книга на районния съд по местооткриването на наследството. Съгласно чл. 49 ПАС тази особена книга се води от деловодството на съда. ПАС не съдържа каквито и да било особени ограничения за достъпа до данните от тази книга. При това положение следва да се приеме, че справки от нея могат да бъдат правени по същия начин, по който могат да бъдат правени и справките по делата на съда. Това означава, че данни за отказа от наследството могат да бъдат получени както от отреклия се, така и от другите наследници, които имат правен интерес да извършат подобна проверка, защото отказът уголемява техните дялове от наследството, стига да докажат този правен интерес като представят доказателства за качеството си на наследници. По силата на същата логика трябва да бъде призната и възможността на кредиторите на наследството също да правят справки в особената книга, водена по чл. 49 ПАС. Кредиторите на наследството имат правен интерес да проучат кои наследници са се отказали от наследството, за да преценят от кои други наследници да търсят изпълнение на задълженията и в какъв обем. Наличието на този правен интерес те могат да докажат пред администрацията на съда, като представят преписи от изпълнителния лист за задълженията на наследодателя и удостоверението за неговите наследници. В дадения случай, макар и служителите на въззиваемия-ответник да са разполагали както с изпълнителния лист, издаден срещу наследодателя на въззивницата-ищца, така и с удостоверението за наследници (които приложили към молбата за образуването на изпълнителното дело срещу въззивницата-ищца), те са пропуснали да поискат справка от особената книга по чл. 49 ПАС на Козлодуйския районен съд дали е налице отказ от наследството, направен от въззивницата-ищца. Те са могли да направят такава справка, но не са го сторили. При това положение въззивният съд приема, че презумпцията за вина не е оборена. Нещата щяха да стоят другояче дори и само ако по делото имаше данни, че служителите на въззиваемия-ответник поне се бяха опитали да извършат подобна справка преди образуването на изпълнителното производство, но администрацията на съда им я беше отказала. Тогава също можеше да се приеме, че вината им е изключена. Но по делото няма данни те дори и да са направили опит да получат съответната справка, въпреки че са знаели за смъртта на първоначалния длъжник и за кръга на наследниците му по закон. При това положение съдът е длъжен да приеме, че при завеждането на изпълнителното производство срещу въззивницата-ищца служителите на въззиваемия-ответник са действували виновно, като вината им се изразява в професионална непредпазливост.

Поради всички изложени съображения въззивният съд приема предявения по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителен иск за основателен и доказан по размер. Предвид различието в крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение трябва да бъде отменено и на негово място да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен.

Разноски. При този изход на делото въззивният съд трябва да присъди в полза на въззивницата-ищца всички сторени разноски.

В заповедното производство заявителката е сторила разноски за държавна такса в размер на 25 лева. Адв. С. ѝ е предоставял безвъзмездна правна помощ. Заповедният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение за безвъзмездна правна помощ на 300 лева, която сума обаче присъдил в полза на заявителката, а не в полза на адвоката съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Доколкото нито една от страните не е обжалвала заповедта за изпълнение в частта за разноските, то тя следва да бъде приета за влязла в сила в съответната част. Съдът вече не може да присъди по различен начин разноските за заповедното производство.

В първоинстанционното исково производство ищцата е сторила разноски за довнесена държавна такса в размер на още 25 лева. Адв. С. отново ѝ е предоставял безвъзмездна правна помощ, при което в негова полза следва да бъде присъдено минимално адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева с оглед на действалата към съответния момент редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Във въззивното производство въззивницата е сторила разноски за държавна такса в размер на 25 лева. Не е представен нов договор за правна защита и съдействие, а представеният договор за безвъзмездна правна помощ в първоинстанционното исково производство, съгласно изричния му текст, се отнася само до процесуалното представителство пред районния съд в производството по делото пред една инстанция. При това положение разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство не следва да бъдат присъждани.

Мотивиран от всичко изложено, съдът