РЕШЕНИЕ

№ 99

гр. Дряново, 20.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Е. Дишева при участието на секретаря Кремена Димитрова като разгледа докладваното от Е. Дишева Гражданско дело № 20224220100193 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид следното:

В исковата молба на Т. Д. Д. от с. •••, общ. Горна Оряховица, ул. •••, чрез пълномощник адв. Д. М. М., гр. София, ж. к. •••, срещу „Мъни плюс мениджмънт“ АД, ЕИК •••, седалище и адрес на управление гр. София, ул. •••, представлявано от А. Л. Й. и Р. Й. Д., се излага че на 02.12.2020 г. страните сключили договор за паричен заем № М0000003328, като се договорили отпуснатият заем в размер на 8200 лв. да бъде погасен на 72 бр. месечни погасителни вноски. Годишният лихвен процент бил в размер на 41 %, а ГПР в размер на 49, 73 %. Твърди се, че ищцата изплатила цялата сума, съставляваща главницата по договора.

В чл. 18 ал. 2 т. 7 страните уговорили, че потребителят се задължава в срок до 3 дни след сключване на договора да предостави на кредитора „документ за доходите“, с подпис и печат на издалите го лица и/или компетентните органи, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на потребителя в представеното искане за отпускане на кредит, използвани за преценка кредитоспособността му. Кредиторът може да откаже да приеме представения документ, в случай, че не отговаря на изискванията на дружеството. Съгласно чл. 18 ал. 2 т. 8 от договора за неизпълнение на ангажимента за предоставяне на документ, кредитополучателят дължи сума в размер на 2952 лв., която неустойка се заплащала разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. В клаузата по договора било записано, че потребителят се съгласява, че посочената сума се заплаща, за да може кредиторът да наеме човек, който да следи за точното ичпълнение на задълженията по договора: да следи за извършените плащания, д а провежда телефонни разговори с потребителя, на които, съгласно договора, потребителя бил длъжен да отговаря, посещения в дома на потребителя и други действия в полза на кредитора.

Наведени са твърдения, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Нарушено било изискването процесният договор да бъде написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. На ищцата не било предоставено копие от Общите условия, което било нарушение на императивните правила, установени със ЗПК, както и договорът не бил подписан на всяка страница.

Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, който бил посочен единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, послужили за изчисляването му. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР и кои компоненти били включени в него, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по заема, но не ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора.

Описаните в съдържанието на договора такси и разходи, в това число възнаградителна лихва и неустойка за наемане на служител, водели до различен размер на ГПР от посочения. В случай, че в ГПР бъде включена неустойката по чл. 18 от Договора, то същият би бил в размер на 61 %, а ГЛП 48, 5 %. Поради изложеното счита, че размерът на ГПР е грешно посочен в договора, като действителният такъв е над предвидения в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В случая на длъжника се вменявало задължение да представи документ, касаещ имущественото му състояние, едва след като кредитът бил отпуснат. Ако не сторел това се начислявала неустойка, т. е. дългът му нараствал и опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Кредиторът следвало да изиска този документ преди сключване на договора и в случай, че прецени, че длъжникът не е отговаря на определени изисквания да откаже да сключи договора.

Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите обезщетителна и санкционна функция и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване, поради което била нищожна. Нещо повече, като вреди за кредитора били посочени: „човек, който да посети дома“, „човек, който да се обажда на длъжника, който длъжник е длъжен да отговаря на обажданията.“ Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.

Претендираната неустойка се явявала уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на ГПР. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – непредставен документ, от което обаче не произтичали вреди и неустойката възмездявала „нищо“. Кредиторът комбинирал няколко неравноправни клаузи - такса посещение в дома, такса телефонен разговор и др. в една и събирал такса за непредставяне на документ, който следвало да изиска преди отпускане на кредита. Кредиторът начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Твърди се, че нито една от страните нямала реално намерение документът да бъде предоставен. Счита, че ако кредиторът действително е имал за цел да получи документа, е могъл да отложи даването на кредит или становището си по отпускането му, каквато била обичайната практика при предоставяне на кредити.

Дори да се приемело, че страните допускали възможността потребителят да предостави изискания документ, служител на ответника да го приеме за годен и неустойката да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Дори и при непредоставяне на документа, договорът продължавало да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Кредиторът посочвал, че непредоставянето на „документа“ ще доведе до вреди, изразяващи се, освен в „посещение до дома и телефонни обаждания", до наемане на лице, което да следи за срочното плащане на вноски, обслужване на кредит и т.н. Тоест кредиторът събирал такса за обслужване и управление на кредита. Съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тази клауза не била индивидуално уговорена и била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

В пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответникът не включил в ГПР разходите за заплащане на неустойка, която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, плащала се периодично и трябвало да бъде част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно описан, действителният такъв щял да възлиза многократно над допустимия, а не както бил посочен в договора. Налице било нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тьй като търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните. На основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни. Грешното посочване на размера на ГПР следвало да се приравни на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла па чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл решение от 15.03.2012 г. по дело С2-453/10 на СЕС.

На следващо място се твърди, че договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Определеният от кредитодателя размер на възнаградителна лихва, в който се включвала начислената неустойка, бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност на целия договор по аргумент на чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК.

За срок от 72 месеца ищцата следвало да заплати сума в размер 25 179, 92 лв., при предоставена сума в размер на 8 200 лв., тоест кредиторът генерирал печалба в размер на 16 979, 92 лв. Налице била разлика между посочената в процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане и тази, която ищцата реално следвало да върне.

Липсвали каквито и да било условия за прилагането на ГЛП и базата, върху която се начислявал – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване за общия размер на дължимата възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на потребителя и била основание за недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следвало на ясен и достъпен език да е описано визираното в законовата норма на чл. 11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити водела до недействителност на договора на специалните основания по чл. 22 ЗПК, последица от което било връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. Неизпълнението на задължението на кредитодателя да предостави на потребителя изискуемата информация, водело до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора. Клаузите в процесния договор не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му. Налице били явно неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации. В чл. 19.4 от Договора била уговорена още една нищожна неустойка. В случай на неизпълнение по договора, ищцата следвало да плати нова неустойка в размер на 100 лв., за да може кредиторът да проведе консултация с юрисконсулт, на когото плащал заплата. Съгласно чл. 23 от ЗПК „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита". Дори да се приеме, че процесният договор бил валиден и действителен, то отделни клаузи от него били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Това била клаузата, с която на ищцата била наложена процесната неустойка Поради изложеното счита, че е налице правен интерес за ищцата от предявяване на настоящия иск срещу ответното дружество на основание чл. 22 от ЗПК.

Предявен е главен иск с правно основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК да се прогласи недействителността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № М0000003328/02.12.2020 г. В условията на евентуалност да се признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 18.2.8 от Договор за потребителски кредит № М0000003328/02.12.2020 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответното дружество, чрез пълномощник адв. М. И. Й. от САК, съдебен адрес гр. София. бул. •••, е депозирало отговор, с който счита предявените искове за допустими, но неоснователни и недоказани.

Не се спори, че страните са сключили процесния договор за кредит № М0000003328/02.12.2020 г., като неправилно в отговора е посочен договор № М0000005423/15.06.2021 г., по силата на който на ищеца е предоставен потребителски кредит в размер на 8 200 лв., усвоен по банкова сметка, от които 8093, 14 лв. за погасяване на съществуващи задължения на ищеца към трети лица, описани в чл. 7, б. „а“ от договора и 106, 86 лв. за текущи нужди. Лихвеният процент бил 41%, а ГПР 49, 73%. Съгласно чл. 11.4 от договора общият размер на задължението, което потребителят се задължил да върне за срока на договора било в размер на 22 227, 92 лв., от които: 8 200 лв. предоставен кредит и сумата от 14 027, 92 лв. - договорена възнаградителна лихва, съобразно посочения в чл. 11.5 от договора погасителен план за срок от 72 месеца, като падежът на последната месечна погасителна вноска бил на 10.12.2026 г. Съгласно чл. 19.2 от договора, при просрочие на дължима погасителна вноска потребителят дължи законната лихва върху цялата просрочена сума за целия период на просрочието.

Твърди се, че клаузите на договора били индивидуално уговорени, доколкото договорът не бил сключен при Общи условия. Преди сключването му страните водили преговори относно съществените условия на кредита, за което на потребителя бил предоставен стандартен европейски формуляр /СЕФ/ и същият имал възможност да направи информиран избор преди да сключи процесния договор.

Неоснователни били твърденията на ищеца за недействителност на договора поради противоречието му с чл. 12, ал. 1 ЗПК. Процесният договор за кредит бил сключен в изискуемата от закона писмена форма, с шрифт на текстовата част в размер не по-малък от 12, подписан от страните в два екземпляра. Екземпляр от договора бил предоставен на потребителя, за което свидетелствало и представеното от ищеца копие от договора към исковата молба. Процесният договор за кредит не бил сключен при Общи условия, поради което възраженията на ищеца, че не бил получил екземпляр от тях били неоснователни и необосновани, доколкото такива общи условия нямало.

Неоснователно било и възражението, че в договора не било посочено ясно и точно при какви допускания е изчислен ГПР по кредита. В чл. 10 освен размера на ГПР по кредита, формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, били посочени и взетите предвид допускания, че договорът ще запази обвързващата си сила между страните за целия уговорен срок, както и че всяка стана ще изпълнява точно и без забава задълженията си по него.

Неоснователно било и възражението за нарушение на чл. 11. ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, поради това, че договорената в чл. 18.2, т. 8 неустойка не е била включена като разход при изчисляване на ГПР по кредита. Неустойката била уговорена за неизпълнение на поето от кредитополучателя задължение и то при отлагателно условие и представлявала разход при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК. Към момента на сключване на договора неустойката не била начислена и ГПР, изчислен към момента на сключване на договора, не включвал в себе си като компонент неустойката по чл. 18.2. т. 8. В случая не били ангажирани доказателства, че такава неустойка е била начислена по процесния договор, съответно - платена от ищеца.

В договора бил посочен годишен фиксиран лихвен процент по кредита и условията за прилагането му, поради което липсвало задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Договорът съдържал необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, като нямало изискване за посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска - каква част от нея е за погасяване на главница и каква част за лихва. От договора ясно се виждало какъв бил размерът на възнаградителната лихва, както и размерът на всяка вноска и включените в нея компоненти, което било достатъчно да обоснове липса на нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото в договора се съдържали всички реквизити, посочени в тази разпоредба.

В случай, че договорната клауза за неустойка бъде призната за нищожна, то нищожността на отделната клауза не влече недействителност на целия договор за кредит и в случая не била приложима санкцията на чл. 22 ЗПК и да се дължи само чистата стойност на кредита. Дори и да се приеме, че неустойката е следвало да бъде включена в ГПР, това не водело до нищожност на целия договор, на всички лихви и разходи по договора. Надвишаването на нормативно установения праг на ГПР на основание чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК водело до нищожност единствено и само на клаузите, надвишаващи максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19. ал. 4 ЗПК, а не и до нищожност на цялото съглашение.

С оглед гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове. Претендират се разноски. В случай, че се постанови решение в полза на ищцата, ако тя претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и същото да бъде намалено до предвидения минимум.

След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, а и от представените в тази насока писмени доказателства се установява, че на 02.12.2020 г. Между „Мъни Плюс Мениджмънт“ ООД /чийто правоприемник е ответникът/ и ищцата е сключен договор за потребителски кредит № М0000003328, по силата на който й е предоставен кредит в размер на 8200 лв., който следва да бъде върнат на 72 бр. месечни погасителни вноски, като първата е в размер на 392, 58 лв., а останалите в размер на 307, 54 лв., при годишен лихвен процент от 41 % и посочен годишен процент на разходите от 49, 73 %. Общата сума, дължима от потребителя е 22227, 92 лв., от които лихва за периода на договора в размер на 14027, 92 лв. Съгласно погасителния план първото плащане е с падеж 10.01.2021 година, а последното на 10.12.2026 г. Съгласно чл. 18.2., т. 7 потребителят се задължава, в срок от 3 работни дни след сключване на договора, да предостави на кредитора оригинален документ, наричан “документ за доходите“, с подпис и печат на издалите го лица и/или компетентни органи, удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от страна на потребителя в представеното искане за потребителски кредит, които са използвани при оценката на кредитоспособността. Документът за доходите може да представлява служебна бележка, данъчна декларация с входящ номер, сключен активен договор или друг документ, но не е ограничен до изброените и се представя от страна на потребителя в търговския обект на кредитора, в който е сключен договора за потребителски кредит. Кредиторът има право да откаже приемането на представения документ за доходите, ако не удостоверява всички декларирани доходи от потребителя в искането за потребителски кредит. Съгласно чл. 18.2., т. 8 страните са се съгласили, че неизпълнението на горното задължение на потребителя ще причини на кредитора вреди, изразяващи се в извършването на допълнителни разходи, свързани с обезпечаването на риска от просрочие по погасителните вноски, които потребителят следва да заплати в договорените размери. Потребителят декларира, че е предварително уведомен от страна на кредитора и изрично се съгласява, че неизпълнението на задължението по чл. 18.2., т. 7 ще принуди кредитора да обезпечи заплащането на всички дължими погасителни вноски, чрез заплащането на разходи, свързани с възлагане на обслужване на всички плащания по този договор на трето физическо или юридическо лице – изпълнител/инкасатор на задължения/кредитен консултант/, което да следи лично за точното изпълнение на задълженията на потребителя по този договор, като включително извършва следните фактически и правни действия: следи за падежите на съответните плащания, провежда телефонни разговори с потребителя, посещава потребителя в неговия дом или друго договорено между страните място, с цел събиране на дължимите суми и последващото им отчитане в офис на кредитора или директно по банкова сметка на последния, извършва всички други необходими дейности във връзка с точното изпълнение на задълженията на потребителя по договора. Потребителят се съгласява, че кредиторът ще извършва допълнителните разходи поради неговото неизпълнение през целия срок на този договор, макар и отделни парични вноски да бъдат заплатени лично от страна на потребителя на определения падеж директно в търговския обект на кредитора или по негова банкова сметка. В случай, че потребителят в определения срок не изпълни задължението си по чл. 18.2., т. 7, същият дължи на кредитора заплащане на обезщетение в общ размер на 2952 лева, които потребителят ще заплати на равни части, ведно с дължимите погасителни вноски по кредита, съгласно погасителния план.

От представения погасителен план е видно, че сумата от 2952 лв. се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска, като се прибавя сумата от 41 лв. Така размерът на първата е 433, 58 лв., а останалите 348, 54 лв., като като общо дължимата сума е в размер на 25179, 92 лв.

Съгласно заключението на изслушаната по делото СТЕ, изготвено от вещо лице В. Т. И., което е обективно и компетентно дадено и не е оспорено от страните, всички печатни текстове в процесния договор за паричен заем, с изключение на думите "за кредитора" и "потребител" на страници 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 9 са отпечатани с несерифен шрифт "Calibri" с размер 13 пункта. Думите "за кредитора" и "потребител" в долната част на страници 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 9 са отпечатани с главни букви със серифен шрифт "Times New Roman" с размер 10, 5 пункта. Всички печатни текстове в стандартния европейски формуляр към договора са отпечатани със серифен шрифт "Times New Roman" с размер 12, 5 пункта.

Съгласно заключението на първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице Е. Д., годишният процент на разходите по договора за потребителски кредит е 50, 44 %, без като разход по кредита да е включена уговорената в чл. 18.2, т. 8 от договора сума за разходи. Ако тази сума се включи като разход по кредита, то годишният процент на разходите по договора за потребителски кредит ще бъде 60, 96 %.

При изслушването на вещото лице и от отговорите на поставените от ответното дружество въпроси, става ясно, че и в двата варианта при изчисление на ГПР по кредита е използвана формулата, съгласно приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит. В първия вариант като разход по кредита е включена единствено договорната лихва.

Ответното дружество представи справка от интернет калкулатор за изчисляване на ГПР, видно от която при въвеждане на параметрите на кредита: размер 8200 лв., срок 72 месеца и фиксиран лихвен годишен процент от 41 %, ГПР е 49, 65 %.

Вещото лице обясни, че разликата в изчисленията идва от това, че първата погасителна вноска е в размер от 392, 58 лв., тоест в размер по-голям от всички следващи погасителни вноски, които са в размер на 307, 54 лв. В представената справка от интернет калкулатор, изчислението на ГПР е извършено, като са заложени равни анюитетни вноски, а в случая не е така. Освен това има разлика между изчисления с интернет калкулатор ГПР от 49, 65 %, който е по-малък от посочения в договора ГПР - 49, 73 %, тъй като при някои интернет калкулатори се приемат годишни периоди от 360 дни, а при други от 365 дни, като в случая не е ясно на каква годишна база е направено изчислението за ГПР с интернет калкулатора.

Във връзка с оспорване на заключението от ответното дружество беше допуснато изслушване на повторна съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на въпроса: Какъв е размерът на годишния процент на разходите по процесния договор за паричен заем без като разход да е включена уговорената в чл. 18, ал. 2, т. 8 сума в размер на 2952 лв.

Съгласно заключението на повторната експертиза, изготвено от вещото лице В. В., годишния процент на разходите по процесния договор за паричен заем, без като разход да е включена уговорената в чл. 18. 2, т. 8 сума от 2952.00 лв. е в размер на 47.9255 % ГПР е изчислен от вещото лице чрез интернет калкулатор, като са въведени следните параметри: размер на кредита 8200 лв., срок за издължаване 72 месеца, лихвен процент 41.00 %, промоционални условия - промоционален период от 1 месец и други такси - сумата от 85, 04 лв., представляваща 1.04 % от стойността на кредита - начислена законна лихва за периода от датата на усвояване на кредита 02.12.2020 г. до датата на първата погасителна вноска 10.01.2021 г. От изслушването на вещото лице В. става ясно, че първата вноска е по-голяма, тъй като договорът е сключен на 02.12.2020 г., а вноските по кредита са от 10.01.2021 г. За периода от 02.12.2020 г. до 10.01.2021 г. кредиторът начислил лихва в размер на 85, 04 лв., представляваща 1.04 % от стойността на кредита, и я прибавил към дължимата лихва от 279, 18 лв. по първата вноска. Според вещото лице, макар да не го пишело в договора, периода от 02.12.2020 г. до 10.01.2021 г. бил промоционален, но за него била начислена лихва, известна при сключване на договора и трябвало да се вземе предвид като разход. В последствие вещото лице заявява, че лихва за периода от 02.12.2020 г. до 10.01.2021 г. не била уговяряна в договора, но била начислена в размер на 85, 04 лв. и добавена към първата вноска, поради което при изчислението на ГПР с интернет калкулатор, задал като параметри промоционален период от 1 месец, а начислената лихва за периода от 02.12.2020 г. до 10.01.2021 г. в размер на 85, 04 лв., въвел като “друга такса“ в размер на 1.04 % от стойността на кредита. Според вещото лице при изчисления от него ГПР от 47.9255 %, размерът на първата вноска следва да е 113, 89 лв., а останалите по 304, 29 лв., общо дължимата сума следва да е 21803, 76 лв., от които главница от 8200 лв., лихва от 13518, 48 лв плюс “таксата“ от 85, 28 лв., като не може да обясни на какво се дължи разликата от посочения в погасителния план размер на първата вноска от 392, 58 лв., на останалите от 307, 54 лв., както и на дължимата обща сума и лихва. От изслушването на вещото лице В. В. става ясно, че при изчисляване на ГПР не е използвал формулата съгласно приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, а е използвал електронен калкулатор, като според него е задал параметрите по договора. На практика вещото лице не можа да посочи какъв е действителният ГПР по процесния договор, заключението очевидно е некомпетентно изготвено и необосновано, поради което съдът не го кредитира с доверие.

Съдът кредитира с доверие, като правилно и обосновано, заключението на първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице Е. Д., тъй като при изчисляването на ГПР вещото е лице е използвало формулата съгласно приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПП, взело е предвид и размера на вноските по погасителния план и по-високия размер на първата вноска, на база на които е изчислен действителният ГПР по процесния договор от 50, 44 %, без като разход по кредита да е включена уговорената в чл. 18.2, т. 8 от договора сума за разходи и ГПР от 60, 96 %, ако сумата се включи като разход.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правна страна:

Предявен е главен иск с правно основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК да се прогласи недействителността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № М0000003328/02.12.2020 г. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Неоснователно е твърдението на ищеца за недействителност на договора поради нарушение на 10, ал. 1 от ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. В случая договорът е сключен в писмена форма, подписан на всяка страница.

От заключението на изслушаната по делото СТЕ, се установява, че всички печатни текстове в процесния договор за паричен заем са отпечатани с шрифт "Calibri" с размер 13 пункта, като думите "за кредитора" и "потребител", след които са положени подписите на страните в долната част на страници 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и 9, са отпечатани с главни букви със серифен шрифт "Times New Roman" с размер 10, 5 пункта.

Всички печатни текстове в стандартния европейски формуляр към договора са отпечатани със серифен шрифт "Times New Roman" с размер 12, 5 пункта.

Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът му предоставя своевременно необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр, както и общите условия, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на информацията и на общите условия се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.

От цитираните разпоредби се налага извод, че макар предоставянето на стандартен европейски формуляр да е задължително, същият не е елемент от договора, който се сключва в последствие. Изискванията спрямо СЕФ са уредени отделно в чл. 5, ал. 4 ЗПК, поради което обстоятелството, че същият е отпечатан с различен шрифт от този на договора, не обуславя недействителността на последния на това основание, доколкото изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК гарантира информацията на клаузите на договора да е представена четливо, както и да се препятства използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на договора да бъде пропусната от потребителя при сключването му. Неоснователно е и твърдението, че на ищцата не било предоставено копие от Общите условия, доколкото в договора не е посочено че е сключен при такива.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В договора е посочен годишен процент на разходите от 49, 73 %., т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и посоченият размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, който съгласно заключението на първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, ако като разход по кредита не е включена уговорената в чл. 18.2, т. 8 от договора сума, ГПР ще е в размер 50, 44 %, който не съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На следващо място уговореното в чл. 18.2., т. 8 от договора обезщетение в общ размер на 2952 лв., представлява разходи за описани действия, които кредиторът ще извърши и които потребителят ще му заплати на равни части, ведно с дължимите погасителни вноски по кредита, съгласно погасителния план, поради което съдът намира, че уговорената в чл. 18.2., т. 8 сума от 2952 лв., отговаря на поставените от ЗПК изисквания за разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и следва да се включи в общия разход по кредита и при изчисляването на ГПР. В този случай, съгласно заключението на първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, размерът на годишния процент на разходите по договора за потребителски кредит възлиза на 60, 96 % и противоречи на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

По изложените съображения договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Съгласно решение на СЕС по дело С-714/22/, когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Неточният размер на ГПР води до недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което предявеният главен иск е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед уважаването на главния иск не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск да с е признае за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 18.2.8 от Договор за потребителски кредит № М0000003328/02.12.2020 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

Относно разноските:

При този изход на делото, направеното от ищцата искане и представения списък на разноските, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да й се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 1057, 00 лв. и 450 лв. – депозит за вещи лица.

С допълнителна молба процесуалният представител на ищцата е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 3200 лв. с ДДС за първия иск и 800 лв. с ДДС за евентуалния иск, за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата безплатна правна помощ на ищцата, като материално затруднено лице, което се установява и от представения по делото договор за правна защита и съдействие. Цитираната норма дава възможност адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица, а съгласно ал. 2 съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 от същия закон и осъжда другата страна да го заплати.

Съгласно установената практика на ВКС, когато между страните са предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. В случая е уважен предявеният главен иск за прогласяване на недействителността на процесния договор, с цена 22227, 92 лв. и адвокатското възнаграждение следва да се определи в предвидения в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минимален размер от 2400, 51 лв. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ЗДДС адвокати, ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Следователно, размерите на минималните възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в случая - процесуално представителство пред съд. В този смисъл и Определение № 266/18.04.2019 г. по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т.о. на ВКС. По делото са представени доказателства за регистрация по ЗДДС, поради което крайният размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 2880, 61 лв. с включен ДДС. Поради изложеното ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ БУЛСТАТ •••, с адрес на упражняване на дейността гр. София, бул. •••, представлявано от управителя Д. М. М., адвокатско възнаграждение в размер от 2880, 61 лв. с ДДС.

Водим от горното, съдът