Решение № 305 от 30.5.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 172/2024 г.

Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК. Предмет на подадената от името на Р. Д. З., с ЕГН: •••••••••• от гр.Русе чрез пълномощника му – адвокат К. К. от АК Русе, въззивна жалба е Решение № 783/11.12.2023 г. по гр.д. № 1623/2022 г. на ГОРС, с което е отхвърлен предявеният от него срещу „Т.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр.Русе, ул.“...“ № 4, ет.2, с ЕИК..., представлявано от управителя Т.Т.Ч., иск по чл.109 от ЗС за премахване на намиращата се в североизточната част на УПИ IV-11, в кв.260 по ПУП на гр.Русе, ул.“...“ № 4 постройка, използвана като гараж за леки автомобили, заснета по кадастралната карта с идентификатор... и..., с молба за отмяната му, уважаване на иска и присъждане на разноските по производството. Изложени са оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалваното решение като постановено при неточна преценка и пренебрегване /необсъждане/ на всички значими за изхода на спора обстоятелства, установени със събраните по делото доказателства/ писмени, гласни и две съдебно – технически експертизи /, подкрепящи основанието на иска: ищецът е придобил право да ползва незастроената част от държавната / общинската/ земя, върху която се намира жилищната сграда и постройката, използвана за гараж, предоставено му по силата на чл.130, ал.4 от ЗТСУ/отм./, чл.15, ал.3 от ЗС /отм/ и ограничено от съществуването й; тази постройка поради близостта си до жилищната сграда /1, 64 м./ отнема проникването на светлина частично от изток в жилището му на първия етаж; въпреки издаденото удостоверение за търпимост постройката не е търпим строеж по смисъла на закона. Насрещната страна чрез пълномощника си адвокат В. К. от ВТАК оспорва жалбата по съображения за пълно съответствие на решението с доказателствата и материалния закон. Моли да бъде потвърдено, с присъждане на разноските по въззивното производство. Съдът след като разгледа жалбата, обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи: Ищецът твърди, че по силата на наследяване по закон на майка си и покупко- продажба, оформена с нотариален акт № 195, том XXV, н.д. № 8629/1995 г. на нотриус при Русенски районен съд е собственик на недвижим имот в жилищна сграда - блок „Н.“, с адрес: гр. Русе, ул. „...“ №4, построена преди 1996 г., въз основа на отстъпено при действието на отменения чл.15, ал.3 от ЗС право на строеж върху държавна/ тогава/ земя- парцел IV-11, в кв. 260 по ПУП/ съгласно Решение № 5/19.11.1965 г. на ИК на ОНС Русе/, представляващ апартамент Б на първи етаж с изложение: северно, южно и източно, заедно с избено помещение, таванско помещение № 4, както и на 12, 03 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж, а ответното дружество по силата на нотариален акт за покупко-продажба № 129, том 8, рег.№ 8080, н.д. № 1127/2005 г. на нотариус вписан в регистъра на НК под № 304 е собственик на апартамент, намиращ се на втори етаж от сградата. В североизточната част на поземления имот някога е била изградена при условията на чл.120 от ППТСУ/ отм./ временна постройка, която е следвало да бъде премахната след завършване на строителството, но вместо това ответникът я ползва понастоящем като гараж за леки коли. Съществуването и използването й с посоченото предназначение му ограничава правото да ползва незастроената част от имота, а поради близостта й до жилищната сграда, достъпът до югоизточната част на незастроения терен е сериозно ограничен. Освен това поради нейната височина и разположението й на много малко разстояние от жилищната сграда, постройката засенчва жилището му от изток и препятства проникването на светлина в него/ прави го по- тъмно и неприветливо/. Предвид горетвърдяното моли съда да постанови решение, с което за осъди ответника да премахне въпросната постройка с присъждане на направените по производството разноски. Ответникът оспорва по основание предявения иск с възражения, основани на обстоятелствата, че а/ нито ищецът, нито неговата майка и наследодател, закупила жилището през 1995 г. са го обитавали някога; б/ постройката, заснета по КККР на Русе като сграда с идентификатор... – с предназначение гараж е изградена с лека метална конструкция от Т.Т.Ч./ управителят на дружеството/ преди 1987 г. с лични средства и труд върху положена бетонова настилка; в/ нейната търпимост е предмет на признание с удостоверение на главния архитект на Община Русе от 06.08. 2018 г. / познато на всички етажни собственици/ и няма временен характер; г/ не засенчва прозореца на източната стая на жилището на ищеца / предвид денивелацията на терена, такова засенчване би могло да се получи от намиращата се в съседния имот жилищна сграда /, нито пречи за преминаване между нея и жилищната сграда. Моли да бъде отхвърлен като неоснователен с присъждане на направените по производството разноски. Предявен е иск, чиято законова правна квалификация се извежда от нормата на чл.109 от Закона за собствеността. Придобивните юридически факти на правото на собственост на страните върху жилищата, намиращи се в посочената жилищна сграда/ блок/, построена върху държавна земя, както и обстоятелствата на съществуването на постройката в североизточната част на поземления имот, изпълняваща предназначението на гараж, издаденото за нея удостоверение за търпимост са безспорни и установени с представените писмени доказателства, обясненията на страните, констатациите на вещите лица по изслушаните и приети по делото две съдебно- технически експертизи и свидетелски показания. Правният спор по смислената си същина обобщено се заключава във въпроса: разположението на постройката създава ли неудобствата, които ищецът твърди да са налице, т.е. да влияе отрицателно на пълноценното упражняване на правото му на собственост върху жилището, съставляващи основанието на предявения иск за защитата му/ чл.127, ал.1, т.4, чл.131, ал.2, т.4 от ГПК/ или не? С други думи от гледище обективния правопорядък съществуването й засяга ли негов оправдано защитим интерес да иска премахването й? Отговорът е отрицателен. Основание като общо понятие на гражданското право е настъпил прост или сложен юридически факт, оправдаващ, позволяващ, ограничаващ, забраняващ, преустановяващ или отнемащ / според предвидената значимост на своя характер / по силата на изрична законова правна норма, конституционно и/или законово прогласено или подразбираемо възприето правно начало, договорна или еднолична свободна воля на правни субекти, възможността за някакво човешко поведение / действие, бездействие/ с определени правни последици, реалното му осъществяване или пък задължаващ проява на дадено човешко поведение. Неоснователно нарушение на правото на собственост, наречено пречене за упражняването му / без отнемане на владението/- годно за успешна защита с иск по чл.109 от ЗС, ще има тогава, когато дадено лице, което не е негов притежател или е конкурентен / на друго лице съсобственик/ съпритежател, по някакъв начин с поведение на действие или бездействие пряко или косвено засяга / смущава правомощието ползване от сложното му структурно съдържание на неговия притежател или друг съпритежател. Засягането/ преченето/ трябва да не е допустимо с нарочен нормативен акт по смисъла на чл.53 от ЗС, издаден с цел ограничаване на пълната свобода на упражняване на правото на собственост в името на обществения интерес и да е при начална липса на правомерен юридически факт, оправдаващ, позволяващ на въпросното лице да го извършва, или макар и такъв юридически факт да е съществувал, вече не съществува, като тъкмо поради отпадането му от действителността е породено това засягане. То може да се изрази в реално въздействие върху вещта- обект на правото на собственост, довело до неблагоприятна промяна в състоянието й, до ограничаване/ стесняване на обема на ползвателната власт на носителя му, намаляване на ползвателната й стойност, отнемане на възможността за увеличаване на имуществото, или в поддържане на обективно състояние, което от самото начало създава, или макар и преди да не е създавало, вече създава неудобства и неблагоприятни/ вредни/ последици от посочените, без промяна и накърнение в/ на физическото й битие. Неудобствата/ пречките трябва да са по-големи от обикновените, т.е. от нормално търпимите- аргумент от чл.50 от ЗС. Макар и разпоредбата да се отнася за действия в собствен имот, влияещи върху съседен, от нея може да се изведе общ правен принцип за допустимото неблагоприятно посегателство на човешкото поведение или резултат от него върху чужд или отчасти чужд имот. Засягането/ преченето/ може да се състои /и често се състои/ в създадено фактическо положение, намиращо се в несъответствие с/ нарушение на конкретни строителни или санитарно- хигиенни норми, повелително установени за строежите с оглед осигуряване на достъпност, спокойствие и възможност за пълноценно ползване по предназначение на заварените/ от тях/ налични в същия поземлен имот обекти на правото на собственост, както и на обекти на правото на собственост в съседен поземлен имот без опасност от увреждания и за опазване на живота и здравето на носителите му и на всички други хора въобще/ вж. чл.169, ал.1, т.2, т.3, т.4, т.5 от ЗУТ/, имащи такова преценено от законодателя важно благоустройствено естество, че нарушението им неминуемо предполага засягането / преченето, защото ако първото не бе годно да причини второто, нямаше да бъде предвидена нуждата от приемането и стриктното, нетърпящо отклонение, спазване на тези норми. При възникнал спор относно приложението на правилото на чл.109 от ЗС, правно логическата очевидност показва, че в тежест на доказване на ищеца е да установи не само съществуването на сочения обект и/ или поведение на ответника, който/ което твърди, че му пречи по някакъв начин да упражнява правото си на собственост и съответно съдът ще прецени дали представлява или не неправомерен юридически факт, а и реално произтичащо от него неблагоприятно въздействие, каквото излага в исковата молба/ ТР. № 4/06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС /, докато в тежест на ответника е да установи / докаже/, че то се основава на правомерен юридически факт. Когато обаче преченето да се упражнява правото на собственост се основава на твърдение за нарушение на строителни или санитарно хигиенни норми с указаното по- горе благоустройствено и осигуряващо естество, ищецът не е нужно да доказва и реално произтичащо от нарушението им неблагоприятно въздействие, защото то / нарушението / е логически немислимо да няма връзка с преченето, съвпадащо по характер с неблагоприятно въздействие от същия абстрактно предвиден от законодателя и заложен в идейната основа на нормите, тип. Следва обаче да се отбележи, че никой ищец- собственик, освен своя правомерен / т.е. защитен от закона/ частен интерес не разполага с правото посредством предявяване на иск по чл.109 от ЗС да брани вместо бездействащата администрация / общинска или държавна / интересите на други лица във връзка с нарушения на строителни и/ или санитарно- хигиенни норми. Според заключенията на вещите лица инженер Росица Господинова и архитект Лъчезар Лалев и приложената по делото скица на СГКК от 15.06.2018 г. жилищните обекти на страните попадат в сграда с идентификатор..., разположена в ПИ с идентификатор..., а постройката – гараж, находяща се в североизточната му част, чието премахване се търси според смисъла на изложеното в исковата молба е заснета по кадастралната карта като сграда с идентификатор... с площ от 29 кв.м, т.е. предназначението й показва, че попада в категорията допълващо застрояване по терминологията на сега действащата нормативна уредба/ чл.20, ал.3, вр. с ал.1 от ЗУТ/. Изградена без отстъпено право на строеж и строителни книжа в държавна / тогава/ земя неизвестно точно кога / съгласно показанията на незаинтересованият от изхода на спора свидетел Ж. Ж. постройката е била там още през 1982 г., а според показанията на сина на ищеца и на свидетеля К. С. – бивш наемател на жилището/ също без съмнение за заинтересованост по смисъла на чл.172 от ГПК/, през периода 1996 г. – 1998 г. такава постройка не е имало /, но несъмнено преди влизане в сила на ЗУТ / 31.03.2001 г./ и използвана във времето само като гараж/ при липса на твърдения и доказателства за противното / и без никакви доказателства в подкрепа на твърдението да е имала временен по смисъла на чл.120 от ППЗТСУ характер, постройката, ако би се приело, че изграждането й е станало до 07.04.1987 г. е била допустим строеж съгласно действалите по него време правила на чл. 92, т.3 и чл. 111 от Наредба № 5 за правила и норми по териториалното и селищно устройство от 1977 г. – отм. / гаражите не са предмет на застроително – регулационния план, а на така наречените квартално – застроителни разработки- чл. 96 от Наредба № 5/1977 г. / при липса на данни за противоречие с някакви други правила и нормативи с изключение на констатацията за неспазване на установеното с правилото на чл. 97, т.1 от тази наредба повелително изискване за разположение на разстояние на- малко на 3 метра от вътрешната регулационна линия към съседния имот от север / заключението на вещите лица/. С оглед преценката дали са изпълнени всички предпоставки за административна търпимост на строежа по смисъла на параграф 16, ал.1 от ПР на ЗУТ/ поради направеното от ищеца оспорване на верността на извода за търпимост на обекта по действащите план за регулация и работен устройствен план от 2008 г. – предмет на удостоверение № 48/ 06.08.2018 г. на главния архитект на Община Русе и писмо № 94 В- 365-1#2/ 12.04.2019 г. на кмета на общината / обаче следва да се приеме, че неспазването на горното правило по време на изграждането на гаража е преодоляно в положителен за тази преценка смисъл, тъй-като местоположението му на имотната граница / вътрешната регулационна линия/ покрива хипотезата на чл. 42, ал.2, изр.2-ро, пр.2-ро от ЗУТ и следователно вече е допустимо/ позволено/ поради факта, че по силата на заповед № РД 01-386/ 11.02.2008 г. на кмета на Община Русе е одобрен проект за изменение на плана за регулация и застрояване и работен устройствен план на квартал 260, съгласно които въпросната сграда с идентификатор... по КККР и долепената до нея сграда с идентификатор... / също с предназначение –гараж/ са показани като налични и ситуирани/ предвидени със свързано на калкан разположение по страничните регулационни линии към съществуващо и бъдещо застрояване в съседните УПИ III- 1379 и ПИ- 1378. При това положение на нещата спорната търпимост не може да бъде съдебно отречена, защото намира приложното си поле в нормата на параграф 16, ал.1, изр.1-во, предложение/ алтернатива/ 2/ втора/ на ПЗР на ЗУТ, а ако би се приело, че постройката се е появила след 07.04.1987 г., то тогава търпимостта й се извежда от нормата на параграф 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ / обн.ДВ. бр.82 /2012 г./ Изграждането й без отстъпено право на строеж върху държавната/ общинската/ земя не е обстоятелство относимо към понятието търпимост на строежа, не е уредено / и е нелогично да бъде уредено/ като отрицателна предпоставка, изключваща възможността да бъде третиран като такъв от административноправна гледна точка - липсата му сама по себе си не е нарушение на благоустройствените правила и нормативи. Липсата на строителни книжа е първата и основна предпоставка за тази възможност, защото ако имаше такива, нямаше законодателно да се поставя въпроса за търпимост. Дори и да не бе осъществена хипотезата на чл. 42, ал.2, изр.2-ро, пр.2-ро от ЗУТ, неспазването на изискването за минимално разстояние до регулационната линия е факт, нямащ каквато и да било причинна връзка с обстоятелствата, представени в исковата молба като основание на предявения иск, т.е. с твърдените от ищеца видове неблагоприятни въздействия върху упражняването на правото му на собственост. Следователно с оглед неговия конкретен интерес по делото, този факт не е неоснователно поддържано противоправно състояние с вредоносни последици. Това е така, защото разглежданото изискване за минимално разстояние е въведено за зачитане на благоустройствения интерес на собственика на съседния имот. Съществуването на постройката не ограничава ищеца да упражнява в пълен обем правото му на „суперфициарна собственост“ върху земята по чл.130, ал.4 от ЗТСУ/отм./, чл.15, ал.3 от ЗС-отм. / понастоящем общинска собственост/, включващо правото на ползване на незастроената й част/ както заявява/, тъй-като посочените разпоредби отдавна не са част от законодателството и следователно такова право не съществува, за да се обсъжда съдържанието му, дали му принадлежи и до какъв реален обем. Той като собственик на жилищен обект в сградата на основно застрояване, заедно с останалите етажни собственици притежават единствено правото/ чл.64 от ЗС/ да ползват чуждата земя, върху която е построена доколкото това е необходимо за използването по предназначение на обектите в нея и общите й части / т.е. сградата като цяло/, т.е. да преминават без никакво затруднение, за да влязат в нея, където е основния й вход. Постройката с предназначение на гараж 3 е разположена на средно разстояние от 1, 65 метра от жилищната сграда, има неправилна форма, височина от 2, 97 метра откъм лицето, едноскатен покрив, наклонен към имотната граница на североизток, металната й конструкция отзад е захваната за каменен зид / заключението на вещото лице Лалев/. По отменената и действащата нормативна благоустройствена уредба няма изрично правило, въвеждащо задължително минимално разстояние между сградите на основното и допълващото застрояване. Следователно от тази стриктна правна гледна точка разположението на гаража спрямо жилищната сграда не може да търпи упрек за неправомерност като факт, представляващ неоснователно/ противоправно/ поддържано състояние по смисъла на чл.109 от ЗС. Стига, разбира се, близост между сградите подобна на конкретната да не създава някакви обществено нетърпими неудобства по- големи от обикновените, въздействащи на нормалното упражняване на правото на собственост, влизащи в косвено / идейно / противоречие с други норми, но тук на такива ищецът не се позовава. Твърдението на ищеца, че поради близостта на постройката до жилищната сграда, достъпът му осъществяван между тях до югоизточната част на незастроения терен бил сериозно ограничен е нелогично, голословно и опровергано от заключенията на съдебно- техническите експертизи: до тази част на терена има достъп от две места: единият е откъм западната част, а другият - през втория вход към парцела откъм югоизточната част. Нелогично е, защото както бе отбелязано по- горе, с иска по чл.109 от ЗС се брани нормалното упражняване на правото на собственост, а не някакво друго право, което е извън необходимия обхват за улесняване на това упражняване. В случая разстоянието между гаража и жилищната сграда не създава никакви доказани пречки на ищеца да преминава без затруднение през това пространство и да влиза в нея, откъдето е предвидено да се влиза / входа с подход от северозапад /. Твърдението, че постройката засенчва жилището му от изток и препятства проникването на светлина в него/ прави го по- тъмно и неприветливо/ не намира опора в доказателствата и се опровергава от заключението на вещото лице архитект. Тя се намира приблизително успоредно на североизточната фасада на жилищната сграда, където на първия етаж принадлежащото на ищеца жилище има прозорец със същото изложение, чиято височина на долния му ръб е на 2, 06 м. над прилежащия терен. Макар и да има известно припокриване на прозореца с фронта на постройката –гараж / около 90-95 см. и 1, 35-1, 42 м2/, строго погледнато няма практически значимо физическо засенчване / в смисъл на създадена недостъпност за проникване на слънчеви лъчи през прозореца/, още повече, че тя е разположена в преобладаващо северна посока спрямо жилищната сграда, а по начало слънцето изгрява от изток с изключение на някой периоди в средата на лятото, когато изгряването би могло да се ориентира и малко откъм североизток. Практически значимо физическо засенчване върху прозореца на жилището на ищеца на североизточната фасада на сградата има, но то произтича от дадеността на двуетажната жилищна сграда/ с височина на югозападната й фасада от около 9, 7 метра и при съществуваща между двата поземлени имота денивелация от 1, 25метра до 2 метра- наклон на терена на югозапад / с идентификатор..., разположена в съседния североизточен имот... по югозападната му граница в несъответствие с нормативното благоустройствено изискване за спазване на минимално разстояние между сградите на основно застрояване в съседни имоти от 11 метра / в случая е около 5, 6 метра /. По изложените съображения предявеният иск подлежи на отхвърляне като неоснователен и недоказан и съответно правораздавателния резултат на решението на първоинстанционния съд – потвърден. При този изход на спора, ищецът дължи на ответника сумата от 500 лева, представляваща направени по въззивното производство разноски във вид на заплатено адвокатско възнаграждение и следва да бъде осъден да му я заплати, тъй-като вторият е упражнил това свое право – чл.78, ал.3 от ГПК. Предвид гореизложеното, съдът