Решение № 2444 от 14.3.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 1021/2024 г.

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). С искова молба вх. № 8381/15.05.2024г. ищец Н. Х. О. е заявил претенция за обезщетение в размер на 25 000 лева ведно със законна лихва за забава върху главницата считано от датата на подаването на исковата молба – 30.07.2024г. до окончателното й изплащане поради нарушение на чл. 3 ЗИНЗС за периода му на престой в Затвора - Пловдив от 03.04.2015г. до 31.07.2023г. с твърдение за бездействия на затворническата администрация при ответник Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при Министерство на правосъдието, което се изразява в: Според ищеца бездействието на затворническата администрация – Затвора – гр. Пловдив е довело до нечовешкото му и унизително третиране, което е накърнило човешкото му достойнство, довело е до отчаяние и страдание. Унизителното и недостойно отношение е довело и до възникването на заплаха за здравето поради липсата на спазването на елементарни изисквания за стандарта на живот. Ищецът в резултат на бездействието на затворническата администрация – Затвора – гр. Пловдив е изпитвал негативни психически състояния – страх, стрес, безсъние, отчаяние, нервност, депресия, тревожност, агресия; Ангажират се доказателства. Претендират се разноски. Ответник ГДИН чрез юрк. Тр.Ч. оспорва предявения иск. Посочва, че ищецът е търпял наказание лишаване от свобода за периода от 03.04.2015г. до 08.02.2024г.; Поддържа се, че в затвора на ищеца е осигуряван достъп до тоалетна и течаща вода като се отрича да е преживян психически и физически дискомфорт, възмущение, както и се отрича да е налице нечовешко и унизително третиране на лишения от свобода. Заявява се възражение за погасителна давност. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата претенция, като я счита за погасена по давност. Административен съд – Пловдив, II отд., XXX състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното. Исковете са предявени от надлежна страна, тъй като по делото не е спорно обстоятелството, че ищецът е постъпил в Затвора – Пловдив на 03.04.2015г. от ОЗСА Кърждали, което се потвърждава от справка изготвена от Г. А. – инспектор СДВР; Исковете са предявени и против надлежен ответник, доколкото съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в град София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби. В случая се претендира обезщетение за извършени нарушения от специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода Затвора-Пловдив, а съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация в затвор следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което има, както процесуална, така и материално-правна легитимация да отговаря по предявения иск. По делото след проведено съдебно дирене и изрично изискани от съда писмени доказателства не се установи в коя стая на приемно отделение е бил настанен ищеца, при какви битови условия и с колко други лишени от свобода е пребивавал до разпределението си във втора група на 08.04.2015г. Така за периода от 03.04.2015г. до 01.01.2022г. за ищеца не е доказано в кое помещение е пребивавал и с какъв брой лишени от свобода, тъй като по твърдения на ответника тези данни се съхраняват за период от 3 години. Въпреки обстоятелството, че ответникът няма задължение да съхранява справката за броя лишени от свобода по спални помещения същият не е освободен от задължението да предостави информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, което е възможно да бъде сторено и с други доказателствени източници / напр. свидетелски показания/, а в случай на неизпълнение на това задължение съдът може да приеме за доказани съответните факти. От справка изготвена от П.Унджиян - инспектор СДВР се установява, че ищецът е бил настанен на пост № 2, стая № 81 за периода от 01.01.2022г. до 31.07.2023г., което помещение е с площ от 28.98 кв.м без санитарен възел с капацитет на лишените от свобода – 7 души с площ на санитарен възел от 2.73 кв.м и 2 броя прозорци в спалното помещение с размери 0, 97x1.17м и 0, 67x1.17м. и размера на прозорец в санитарен възел от 0.15x1.20м. Спалното помещение, което ищецът е обитавал за този период е обзаведено стандартно с легло и шкаф за всеки настанен л.св.. Леглата са с размери 90x180см., шкафовете с размери 45x50см. Всяко помещение е с течаща вода и санитарен възел, като всеки л.св. има неограничен достъп до санитарен възел с постоянно течаща топла вода. Отоплява се с централно отопление. Извършвана е санитарна обработка против дървеници, хлебарки, гризачи. Предоставено на ищеца е при постъпването му в затвора дюшек, възглавница и спално бельо. Хигиената на спалните помещения е задължение на лишените от свобода. Всички прозорци са отваряеми. За периода от 01.01.2022г. до 31.07.2023г. се установява, че е нарушено изискването за минимална жилищна площ от 4 кв.м тъй като в за периода от 20.01.2022г. до 17.11.2022г. капацитет на стая № 81 от 7 души е надвишен или общо нарушението е за 302 календарни дни. По делото са приобщение Таблица № 6 за перилни, миещи, дезинфекциращи и хигиенни консумативи, работно време на медицински център – Затвора Пловдив и АИППМП „Д-р Жанета Демирева“, седмичен график на служебната пералня в затвора, медицинското досие на ищеца от които се установява, че ищецът е имал възможност да ползва пералня, получавал е перилни, миещи, дезинфекциращи препарати и хигиенни консумати като на всеки лишен от свобода за 1 месец се предоставят сапун – тоалетен за къпане и миене, обикновен сапун за пране, перилен препарат – прах за пране, препарат за миене на ръце, респ. ноторно известно е че ищецът е имал право да получава такива препарати от своите близки. От медицинското досие не се установява ищецът да има предписан диетичен режим на хранене, не се и установява да е бил със запушена вена в болница 3 дни за периода от 14.03.2021г. до 17.03.2021г.. За този период от епикриза издадена от МБАЛ Св. Каридад се установява, че ищецът е понесъл остър трансмурален инфаркт на миокарда на предна стена, като по делото няма данни да са предписани следоперативни грижа, респ. предписаните лекарства не касаят запушена вена. ГДИН сключва централен договор за ДД обработки на всички помещения в затворите и общежитията към тях. Има утвърден график, по който се извършва дезинсекция и дератизация на помещенията в Затвора - Пловдив, в подкрепа на което са приложени Протоколи за извършени услуги, Протоколи – инспекционен лист за извършена ДДД обработка съставени на съответните дати на които е била осъществена обработката, видно от които е била извършена цялостна дезинсекция на общи помещения – килии, вишки, дюшеци, кухня, стени, бани, шкафчета, коридори, без установени наличия на вредители. Обработката е механична и биоцидна като е била срещу хлебарки, бълхи, дървеници, мишки и плъхове. По делото е бил разпитан свидетеля Х. К., който си спомня, че ищецът е заминал през 2022г. в ТПО Смолян. Показанията на този свидетел са опровергани от събраните по делото писмени доказателства, а същевременно и тези показания не могат да бъдат приети безкритично, тъй като са противоречиви, защото свидетелят си спомня, за събития от 2022г., а същевременно свидетелства затова че ищецът е заминал в ТПО Смолян.Тези противоречия контрастират на останалия доказателствен материал и са достатъчни, за да се направи извод за недостоверност на този доказателствен източник. При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи. Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове. На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2). Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от ЕКПЧОС основно човешко право. Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, причинени от действия, бездействия, или обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и независимо от факта дали в съответното законодателство са били въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата. Тълкуването на разпоредбата на чл. 43, ал.2 ЗИНЗС, относима към изтърпяващите наказание лишаване от свобода в насока даденото в редица Решения на ЕСПЧ, като напр. делото „А. срещу България“, както и „Н. и др. срещу България“, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане, като например: липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член. В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС (в сила от 7.02.2017 г.) е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание, е разпределена доказателствената тежест и на страните са дадени указания за подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването. За периода от 03.04.2015г. до 15.05.2019г. е основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността съобразно чл.114 от ЗЗД започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Предявеният от ищеца иск се основава на твърдения за бездействие на администрацията към Министерство на правосъдието и по-късно ГДИН да подобри жизнените условия, в която пребивават задържаните лица. Правото на обезщетение за вреди възниква за всеки ден, прекаран от задържаните лица в неблагоприятна жизнена среда по причина проявеното от отговорните длъжностни лица незаконно бездействие. Претенцията се счита погасена по давност, ако не е предявена в петгодишен срок, считано от деня, в който е станала изискуема. Исковата молба е подадена на 15.05.2024гг., с оглед на което претенциите са погасени по давност за периода до 15.05.2019г. Каза се по-горе, че за периода от 15.05.2019г. до 01.01.2022г. по делото няма данни в кое спално помещение ищецът е бил настанен, с какъв брой лишени от свобода, /963 календарни дни/, както и се установи, че за периода от 01.01.2022г. до 31.07.2023г. е нарушено изискването за минимална жилищна площ от 4 кв.м тъй като от 20.01.2022г. до 17.11.2022г. капацитета на стая № 81 от 7 души е надвишен или общо за 302 календарни дни. Следователно, за целия исков период, който не е погасен по давност нарушението на правото на ищеца за минимална жилищна площ от 4 кв.м възлиза на 1 265 календарни дни По отношение на останалите оплаквания в исковата молба не се установяват нарушения на чл. 3 ЗИНЗС. Затвора-Пловдив се отоплява посредством централно-локално парно отопление. Проветряването е било по желание на лишените от свобода. Хигиената се осъществявала от настанените в спалното помещение л.св., за което им се осигурявали съответните прибори, които могат да закупят и от лавката на Затвора-Пловдив или да им бъдат донесени от техни близки. На всички л.св. е бил осигурен достъп до течаща топла вода по предварително изготвен график. В Затвора-Пловдив не са извършвани основни ремонти, но се извършвали текущи ремонти, своевременна смяна на течащи кранчета, отстранявали се течове, сменяли се осветителни тела и др.. При постъпване в Затвора-Пловдив на лишените от свобода се осигурява спално бельо и завивки, а при желание от страна на лишените от свобода им се осигурявало колкото комплекта са необходими, като имало възможност да получат такива и от близките си. Изпирането на личното и постелъчно бельо и ползването на пералня е било по усмотрение на лишения от свобода. Опровергаха се твърденията на ищеца липса на санитарен възел на определените и задължителни места, наличие на хлебарки, дървеници и гризачи, липса на адекватно лечение, липса на подходяща храна за здравословното му състояние, защото такава не е била предписана, липса на престой на открито, неработеща пералня и отказани следоперативни грижи По делото няма данни ищецът да е правел оплаквания за лоши битови условия, да е искал предписана му лекарствена терапия, да е имал оплаквания за невъзможност да ползва баня или за липса на престой на открито. Редовно и по план график е била извършвана дератизация и дезинсекция от оторизирани фирми затова. Във всяко спално помещение имало течаща вода и санитарен възел, до които л.св. имали неограничен достъп. Дори да се приеме, че спалните помещения са с лоши хигиенни условия, то хигиената в тях изцяло зависи от настанените л.св. Следователно от всички твърдения в исковата молба е доказана липсата на достатъчно жилищна площ за посочените по-горе периоди, които създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на ищеца, както и за уронване на човешкото му достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Тук е мястото да се посочи, че отговорността на Държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че Държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени обстоятелства, свързани с липса на достатъчно жилищна площ, при които е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително пилотното решение „Н. и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Така, съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на наказанието „Лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане икономическия стандарт на страната (за тези периоди), според настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер общо на 4 948 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на 30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба № 25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v. Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.). Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и 5, 3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за справедлив размер за исковите периоди (които са в рамките на 2020 г. – 2023 г.) би следвало да се счита такъв между 2, 00 евро и 2, 55 евро на ден при констатирано едно нарушение, съответно до 5, 00 евро на ден при констатирани повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че се установи, че за период от 1 265 дни е налице единствено установена липса на достатъчно жилищна площ в помещенията, в които е пребивавал ищецът в Затвора Пловдив, посоченият размер от 4 948 лева най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий за справедливост. При това положение исковата претенция за сумата над 4 948 лева до пълния заявени размери от 25 000 следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана; С оглед изхода на спора, на ищеца се дължи присъждане на сторените разноски за заплатена държавна такса в размер на 10 лева и адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 534, 38 лева по съразмерност на уважената част на иска на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение. Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе съдът