Решение № 875 от 24.6.2024 г. на Административен съд - Търговище по дело № 100/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл.АПК във вр.с чл. 46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/. Образувано е по жалба на Я. Н., с постоянен и настоящ адрес в [населено място] вода, общ. Антоново, обл. Търговище, [улица], действаща чрез процесуалния си пълномощник адв. С. А. от АК-Търговище, против Заповед за налагане на принудителна административна мярка/ЗНПАМ/ №363з-181/22.01.2024г., издадена от ВПД Директора на ОДМВР-Търговище, с която на основание чл.39а, ал.1, т.1 във връзка с чл.40 ал.1, т.5 и чл.44 ал.1 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка: „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България“. В жалбата се сочи, че заповедта е издадена от некомпетентен орган, доколкото решението, с което е било предоставено правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката в Р България, било издадено от директора на Дирекция „Миграция“ – София към МВР, а не от директора на ОДМВР – Търговище. Жалбоподателката счита, че административният акт не съдържа изискуемите съгласно нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити и с това не е спазено изискването за форма, а именно: липса на регистрационен номер и дата на издаване на заповедта, липса на описание на фактическа обстановка, липса на посочени обстоятелства, въз основа на които е приложена принудителна административна мярка, липса на посочени доказателствата, въз основа на които са установени фактите, бланкетно цитиране на правни норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Според същата са допуснати груби и съществени нарушения на административно производствените правила, водещи до ограничаване правото на защита, изразяващи се в това, че: при налагане на ПАМ административният орган не е събрал необходимите доказателства и не е извършил анализ на обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, вкл. не анализирал документите, събрани по преписката, образувана по заявлението за разрешаване на постоянно пребиваване; в оспорената заповед било налице позоваване на справка №ТЩ-31- 1468/14.12.2023г. на ТД на ДАНС-[населено място], но не ставало ясно дали същата касае жалбоподателката; не било налице надлежно уведомяване на жалбоподателката за започнатото срещу нея административно производство за отнемане право на постоянно пребиваване на чужденец в РБългария, тъй като до приложената хипотеза на чл. 18а ал.10 АПК се стигало едва след изчерпване на хипотезата по предходната разпоредба на чл. 18а ал.9 АПК. Визира, че административният орган не е извършвал вменените му по закон задължения в рамките на една година от разрешението за постоянно пребиваване на Я. Н. и в случай, че посоченият адрес за пребиваване на жалбоподателката в България бил фиктивен поначало, се поставял въпроса за това защо е било издадено разрешение за постоянно пребиваване. Като счита, че не са налице материалноправните основания за издаване на обжалваната заповед, жалбоподателката сочи, че е допуснато нарушение на материалния закон и органът не е действал в съответствие с целта на закона. Моли за отмяна на оспорената заповед и претендира присъждане на съдебни разноски. В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява, но се представлява от процесуалния си пълномощник адв. адв. С. А. от АК-Търговище, която поддържа жалбата и моли за уважаването ѝ. Ответникът по жалбата – Директора на ОДМВР-Търговище С. П. С. /временно преназначен на длъжността/, редовно призован, не се явява, но се представлява в съдебно заседание от надлежно упълномощения главен юрисконсулт при ОДМВР – Търговище Д. М., която оспорва жалбата и моли за отхвърлянето ѝ. Развива доводи в подкрепа на позицията си в представена писмена защита. Подчертава, че ЗНПАМ е регистрирана в деловодната система със съответен номер и дата на извеждане, като всеки един екземпляр е получен срещу подпис от страна на пълномощника на жалбоподателката, видно от намиращата се на стр. 5 от заповедта разписка. Счита, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган и възразява срещу доводите на жалбоподателя в този смисъл като пояснява, че предвид нормата на чл. 44 ал.1 от ЗЧРБ ПАМ по чл. 39 „а“ ал. 1, т.1 от ЗЧРБ се налага при наличие на основания по чл. 40 от ЗЧРБ от органите, изброени в чл. 44 от ЗЧРБ, независимо от това кой е органа, издал разрешението за пребиваване на територията на Република България по реда на чл. 23 от ЗЧРБ. Възразява срещу твърдението в жалбата за извършени целенасочени действия на административния орган, с които се нарушавали основни човешки права на чуждия гражданин, като посочва, че освен справки в АИС на МВР относно периодите на пребиваване на жалбоподателката, са направени и фактически проверки от служители на сектор „Миграция“ при ОД на МВР на адреса, посочен от чужденката като адрес за пребиваване и е установено, че същата не използва посоченото жилище. Определя като неоснователно твърдението в жалбата, че оспорващата не е уведомена за започване на административното производство по налагане на ПАМ на основание чл. 26, ал. 1 от АПК, тъй като това било сторено с връчено по реда на чл. 18а АПК съобщение с peг. №363000-38957/21.12.2023г. Счита, че материалният закон е приложен правилно в случая от действащия в условията на обвързана компетентност орган, тъй като наличните данни и доказателства сочели, че жалбоподателката не се е установила и не пребивава в РБългария, а се е установила на територията на Р. Турция. Позовава се на елементите на определението за „място на обичайно пребиваване“, регламентирано в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) №987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност и в контекста на същото сочи, че през първата година след разрешението жалбоподателката е пребивавала в РБългария общо 14 дни като през останалото време живеела в Р Турция и там били членовете на нейното семейство, и същата фактическа обстановка се наблюдавала и непосредствено след едногодишния срок от разрешението за постоянно пребиваване. През това време жалбоподателката заявила настоящия си адрес в Р. Турция, не заплащала регулярно задължителни здравни осигуровки в Р България, посещавала Р България единствено за формални процедури и гостуване, нямала членове на своето семейство по смисъла на чл.2, ал.3 от ЗЧРБ в страната, което определяло наличието на културни, семейни и социални връзки на жалбоподателката с РТурция, където живеело семейството ѝ. Ответната страна счита, че са налице всички законови предпоставки за постановяване на оспорената ЗНПАМ и че в хода на производството не са представени доказателства за възникването на непреодолими пречки пред жалбоподателката за трайното ѝ установяване на територията на Република България, поради което не е установено изискваното от закона заявено нейно желание за трайно установяване в България. Конституираната на основание чл. 16 ал.1 т.3 АПК страна в настоящото съдебно производство Окръжна прокуратура – Търговище се представлява от прокурор М. А., който счита жалбата за неоснователна и моли за отхвърлянето ѝ, тъй като действалият в условията на обвързана компетентност орган е издал оспорената ЗНПАМ при наличие на законовите предпоставки за това. С Определение №392/20.03.2024г. по настоящото дело съдът е преценил жалбата като редовна и допустима по изложените в съдебния акт съображения. Същата е подадена в законовия срок от надлежна страна – адресат на оспорената заповед, и срещу подлежащ на оспорване административен акт. След преценка на становищата на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа съвкупност: С Решение рег.№ 860898/24.11.2021 г. на директора на Дирекция „Миграция“при МВР на основание чл.25, ал.1, т.9 от Закона за чужденците в Република България е уважено заявление №134/18.10.2021г. и е разрешено на Я. Н., родена на [дата]., гражданка на РТурция право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. На 14.12.2023г. в ОДМВР – Търговище е входирана справка, изготвена от директора на ТД „Национална сигурност“ – Търговище, отнасяща се до установени признаци за извършвана незаконна дейност по подпомагане пребиваването на чужди граждани на територията на Република България. В същата са изложени данни за извършвана от двойния български и турски гражданин А. К. дейност по подпомагане на турски граждани при подготовката и подаване на документи за пребиваване в страната, както и за фиктивно, а не фактическо пребиваване на посочените адреси за това. В справката се съдържат и конкретни сведения за оказано от Кахраман съдействие на турската гражданка Я. Н., родена на [дата]. в [населено място], обл. Кърджали, която нямала никаква връзка с регион Търговище. По настоящото дело като безспорен факт е отделено обстоятелството, че регистрираните постоянен и настоящ адрес на жалбоподателката в РБългария въз основа на предоставеното ѝ право на постоянно пребиваване в страната са в [населено място] вода, общ. Антоново, [улица]. След получаване на горепосочената справка в ОДМВР – Търговище, началникът на Група „Миграция“в същата дирекция е счел, че е налице основание за откриване на административно производство по ЗЧРБ и е поискал от РУ – Омуртаг да извърши фактическа проверка относно фактическото пребиваване на Я. Н. на регистрирания адрес. С писмо peг.№363000 - 38957/21.12.2023г., адресирано до Я. Н., е направено уведомяване за това, че в резултат на извършен преглед на административното ѝ досие, извършени справки в АИС на МВР за периода от 24.11.2021 г. до 18.12.2023 г. и извършени фактически проверки на заявения от същата адрес на пребиваване е установено, че тя не изпълнява императивните изисквания на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, а именно в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не се е установила и не пребивава в Република България. В писмото е посочено, че горепосочените данни са основание за започване на административно производство за налагане на принудителна административна мярка на основание чл.39а, ал.1, т.1 и чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, а именно: „ отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“, поради което адресата се уведомява на основание чл.26, ал.1 от АПК, че срещу нея започва административно производство по налагане на принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България” на основание чл.39а, ал.1, т.1 и чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България. Пояснено е, че заповедта ще бъде издадена до 22.01.2024 г., и е указана възможността на жалбоподателката на основание чл.34, ал.1 и ал.3 от АПК в срок до 7 (седем) дни от датата връчване на уведомлението да се запознае с материалите по административната преписка, както и да представи обяснения и допълнителни документи, които да обхващат целия период на отсъствието ѝ от страната и биха довели до спиране или прекратяване на административното производство, а така също да представи доказателства, че трайно се е установила и пребивава на територията на РБългария. Видно от изготвената докладна записка УРИ №363р-569/04.01.2024г./л.48 от делото/ младши полицейски инспектори са посетили адреса в [населено място] вода, общ. Антоново, [улица] цел връчване на горепосоченото уведомително писмо на адресата Я. Н., но същата не е била установена на адреса, като на него било установено пълнолетното лице А. А. Н., на което било връчено уведомителното писмо. Към връчването на посоченото лице полицейските инспектори пристъпили след като от служебна справка/л.50 от делото/ установили, че Я. Н. има последно регистрирано влизане в РБългария на 10.09.2023г. и няма регистрирано излизане. По преписката е приложен/л.49 от делото/ и изготвения на 04.01.2024г. от МПИ М.А. протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а АПК, от който е видно, че той е връчил на 04.01.2024г. на лицето А. А. Н. срещу подпис уведомителното писмо peг.№363000 - 38957/21.12.2023г., която го е приела със задължение да уведоми чуждия гражданин. Наред с приложения способ за връчване чрез друго лице, ОДМВР – Търговище са предприели и друг начин на уведомяване на Я. Н. за започналото срещу нея административно производство по налагане на ПАМ по ЗЧРБ като са публикували съобщението по чл.26, ал.1 от АПК на интернет страницата на ОДМВР – Търговище. Видно от изготвените протоколи за поставяне и сваляне на това съобщение, подписани от тричленна комисия, съобщението е било публикувано на 05.01.2024 г., стояло е в продължение на 7 дни и е свалено на 12.01.2024г. При извършената проверка в хода на започналото административно производство са събрани на 03.01.2024г. писмените сведения на И. Г. Н. - собственик на жилището, намиращо се на адрес в [населено място] вода, общ. Антоново, [улица]. Същият заявява, че не е отдавал имота си под наем на никого, че въпросната чужденка не е пребивавала на този адрес и няма как да е притежавала ключ за това жилище, тъй като не е отсядала в него, че към момента и преди това не е имало регистриран чужд гражданин на този адрес. При същата проверка е събрана информация от НАП, че няма данни за осигуряване по КСО и ЗЗО на Я. Н. и че това лице не е извършвало плащания. Направена е справка в АИС „АРЧ“, от която следва, че Я. Н. има регистрации на конкретни дати /01/02.02.2022г.и 02.03.2022г./ в хотел „Фенерите“ в [населено място]. По преписката е приложена /л.38 от делото/ и справка за влизанията в и излизанията от Република България на жалбоподателката, показваща следното: влизане в РБ на 17.10.2021г. в 15: 56ч., излизане от РБ на 18.10.2021 г. в 21: 24ч. Влизане в РБ на 01.02.2022г. в 13: 31 ч., излизане от РБ на 03.02.2022г. в 13: 04ч. Влизане в РБ на 01.03.2022г. в 19: 05ч., излизане от РБ на 02.03.2022г. в 17: 12ч. Влизане в РБ на 12.07.2022г. в 15: 38ч., излизане от РБ на 15.07.2022г. в 14: 54ч. Влизане в РБ на 23.09.2022г. в 18: 30ч., излизане от РБ на 26.09.2022г. в 21: 45ч. Влизане в РБ на23.04.2023г. в 22: 18ч., излизане от РБ на 29.04.2023г. в 12: 52ч. Влизане в РБ на 10.09.2023г. в 17: 20ч., без данни за излизане от РБ. Всички посочени преминавания през границата са извършени през ГКПП ЛЕСОВО. След приключване на проверката началникът на Група „Миграция“ при ОДМВР – Търговище е изготвил докладна записка УРИ №363р-2423/22.01.2024г. и предложение УРИ №363р-2424/22.01.2024г.до ВПД директора на ОДМВР – Търговище, с които е предложил спрямо чужденката Я. Н. /••••••/ - родена на [дата]. в Република България, гражданство - Република Турция, с постоянен и настоящ адрес в [населено място] вода, общ.Антоново, обл.Търговище, [улица], да бъде издадена заповед, с която да й бъде наложена принудителна административна мярка на основание чл.39а, ал.1, т.1 и чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, а именно: „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16“, тъй като било установено, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната и не изпълнява разпоредбите на чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В мотивите на предложението е обсъдено, че: 1/ общият установен регистриран престой на чужденката Я. Н. на територията на Република България за периода от 24.11.2021 г. (когато на същата е разрешено постоянно пребиваване) до 19.12.2023 г. (когато е извършена справката в АИС на МВР) е 24 (двадесет и четири)дни, от които в едногодишния период след разрешението кратковременните ѝ пребивавания съставят общо 14 дни; 2/ същата не се е установила и трайно не пребивава на територията на страната в частност на заявения постоянен и настоящ за пребиваване като данните сочат, че никога не се установявала; 3/ не са установени извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на особени причини, респ. не се сочи извънредно обстоятелство по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/EO, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването Я. Н. да се установи трайно и трайно да пребивава в Р България; 4/ не са налице предпоставките, визирани в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, и няма пречка на Я. Н. да се наложи принудителна административна мярка по ЗЧРБ; 5/ чужденката продължава трайно да пребивава на територията на Република Турция и налагането на посочената ПАМ няма да засегне правото ѝ на семеен живот по смисъла на чл.8 от ЕКЗПЧОС предвид факта, че същата няма членове на своето семейство, които трайно да живеят на територията на страната, а напротив, същите са се установили и трайно пребивават в Р Турция. В тази връзка се счита, че налагането на посочената принудителна административна мярка е съобразена с принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК. Предложението е утвърдено от ВПД директора на ОДМВР – Търговище на 22.01.2024г., след което последният е издал и оспорения административен акт - Заповед за налагане на принудителна административна мярка №363з-181/22.01.2024г., с която на основание чл.39а, ал.1, т.1 във връзка с чл.40 ал.1 т.5 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ е заповядано да се наложи принудителна административна мярка „отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България” на чужденката Я. Н./••••••/, родена на [дата]. в Република България, гражданка на Република Турция ЛНЧ-•••••••, [ЕГН], като на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен срок за доброволно напускане на страната от 14 дни. В мотивите на заповедта са пренесени изцяло мотивите на направеното предложение за налагане на ПАМ. С цел уведомяване на жалбоподателката за издадената ЗНПАМ е изготвено до същата съобщение УРИ № 363000-2689/25.01.2024г./л.53 от делото/, в което освен разпореждането на заповедта е посочено, че адресата ѝ следва да се яви незабавно в група „Миграция“ при ОДМВР - Търговище, [улица]за връчване на екземпляр от горепосочената заповед и в срок от 14 дни да напусне територията на Република България, считано от датата на връчване на заповедта. В същото е посочен и срока за обжалване на издадената заповед. Видно от изготвената докладна записка УРИ №363р-3706/05.02.2024г./л.54 от делото/ младши полицейски инспектори са посетили адреса в [населено място] вода, общ. Антоново, [улица] цел връчване на горепосоченото съобщение на адресата Я. Н., но същата не е била установена на адреса, като на него било установено пълнолетното лице И. Г. Н., на когото било връчено съобщението. В докладната записка е отразено, че от служебна справка в масивите на МВР е установено, че Я. Н. има последно регистрирано влизане в РБългария на 15.01.2024г.и няма регистрирано излизане. По преписката е приложен/л.55 от делото/ и изготвения на 05.02.2024г. от МПИ М.А. протокол за връчено съобщение по реда на чл.18а АПК, от който е видно, че той е връчил на 05.02.2024г. съобщение УРИ № 363000-2689/25.01.2024г. срещу подпис на лицето И. Г. Н., който го е приел със задължение да уведоми чуждия гражданин. Наред с приложения способ за връчване чрез друго лице, ОДМВР – Търговище са предприели и друг начин на уведомяване на Я. Н. за издадената срещу нея ЗНПАМ по ЗЧРБ като са публикували съобщението на интернет страницата на ОДМВР – Търговище. Видно от изготвения протокол рег.№363р-3919/06.02.2024г.за поставяне на това съобщение, подписан от тричленна комисия, съобщението е било публикувано на 06.02.2024г. за срок от 14 дни и с отразен срок на сваляне на 20.02.2024г. В хода на съдебното дирене са представени и приети като писмени доказателства договор за наем на недвижим имот, сключен на 14.10.2021г. между И. Г. Н. като собственик на имот и А. К., действащ като пълномощник на Я. Н., родена на [дата]. в [населено място], като ползвател, и съгласно същия собственикът предоставя на ползвателя за временно ползване за срок от 2 години, считано от датата на подписване на договора своя имот: стая, кухненски бокс, сервизни помещения, като цялото жилище е с площ 90 кв.м., находящо се в [населено място] вода, общ. Антоново, [улица]. Поставената нотариална заверка на преписа на този договор датира от 14.10.2021г., което е и доказателство, че договорът е бил подписан от страните на посочената в него дата. Посоченият в договора пълномощник на ползвателката е лицето, визирано в справката на ДАНС, вследствие на която е започнало и административното производство по случая. Приета е и декларация от И. Г. Н. с поставена на 14.10.2021г. нотариална заверка на подписа му, в която същият декларира, че ще подсигури горепосоченото жилище за ползване от Я. Н.. По искане на оспорващата страна са събрани и свидетелските показания на И. Г. Н.. Свидетелят посочва, че е виждал общо два пъти жалбоподателката, от които един път след сключване на договора за наем. Пояснява, че са му обяснили, че Я. Н. иска да придобие българско гражданство и за целта следва да има жилище, в което да отсяда, поради което той се съгласил да предостави за ползване собствения си имот в [населено място] вода, тъй като той лично живеел в [населено място]. Свидетелят оставил ключа за жилището на майка си, за да го даде на жалбоподателката при идването ѝ. Същият обяснява дадените от него сведения пред полицията с това, че той лично не е бил в селото и не е знаел дали жалбоподателката е посещавала същото, но по – късно разбрал, че била идвала два пъти за кратко. Дори единствения случай, когато жалбоподателката и свидетелят се видели след подписване на договора и отишли в полицията, тя останала за неповече от три дни. Свид. Н. заявява, че не е получавал наемно заплащане от жалбоподателката, а само подаръци за децата. При посещенията си в дома му в [населено място] вода, той не заварвал оставен от жалбоподателката неин багаж там. Дадените от свидетеля показания се подкрепят в определен план от представените от ответния орган договор за наем и декларация, които са с достоверна дата, поради което се установява наличието на договор между този свидетел и жалбоподателката за ползване на неговото жилище. Показанията на свидетеля за посещенията на жалбоподателката в дома му, за плащане на наем и за липсата на оставен багаж, не противоречат на наличните по делото данни, поради което и няма пречка за кредитирането им в тяхната цялост. Въз основа на установените факти и след съвкупната преценка на събраните доказателства съобразно правомощията си по чл. 168 АПК и на основанията по чл. 146 АПК съдът прави следните правни изводи: Първото възражение на жалбоподателката касае отменителното основание по чл. 146 т.1 АПК като същата сочи некомпетентност на органа, издал оспорения административен акт. Съгласно чл. 44 ал.1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. Цитираната разпоредба не поставя условие за идентичност на органа, налагащ ПАМ по ЗЧРБ, и органа, издал решението за разрешаване на пребиваване. При това положение, независимо от факта, че решението, с което е предоставено правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката в РБългария, е издадено от директора на Дирекция „Миграция“ към МВР, директорът на ОДМВР като един от законово оправомощените органи по чл. 44 ал.1 ЗЧРБ е материално компетентен да издаде заповед за налагане на ПАМ. Още повече, че регистрираните постоянен и настоящ адреси на жалбоподателката са били именно в района на ОДМВР – Търговище, което определя и териториалната компетентност на този орган предвид възможността подчинените му служители с проверки да установят наличието на условието по чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. По делото са представени заповед №8121к-7451/15.08.2023г. на министъра на вътрешните работи и акт за встъпване в длъжност от 15.08.2023г., от които следва, че ст.комисар С. П. С. е преназначен временно на длъжността „Директор на ОДМВР – Търговище“ за срок от една година, считано от 15.08.2023г. Изложените данни показват, че към датата на издаване на оспорената заповед издалият същата орган е имал правомощията за това. Ето защо съдът намира, че липсва отменителното основание по чл. 146 т.1 АПК. Второто оплакване в жалбата е свързано с отменителното основание по чл. 146 т.2 АПК – неспазване на установената форма досежно изискуемите от чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, тъй като липсвали регистрационен номер и дата на издаване на заповедта, описание на фактическа обстановка, посочени фактически обстоятелства, въз основа на които е приложена принудителна административна мярка, посочени доказателствата, въз основа на които са установени фактите, като било налице само бланкетно цитиране на правни норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Съдът намира това оплакване за неоснователно, тъй като оспорената заповед отговаря на всички императивни изисквания за форма. Предвид съдържанието на нормата на чл. 44 ал.1 ЗЧРБ, която съответства на принципното изискване на чл. 59 ал. 2 от АПК за писмена форма на индивидуалния административен акт, оспорената заповед е издадена в предписаната от закона писмена форма като е индивидуализирана с регистрационен номер №363з-181 и е посочена датата на издаването ѝ: 22.01.2024г. Именно издаденият с тези елементи екземпляр на заповедта е подписан от лицето, на което същата е връчена. В обжалваната заповед обстойно са изложени всички установени по време на проверката фактически обстоятелства, обосновали извода на органа за наличие на правното основание по чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ. В заповедта са обсъдени и събраните при тази проверка доказателства, от които са изведени установените фактически обстоятелства. Въз основа на приетата фактическа съвкупност органът е формирал обстойни правни съображения, които е субсумирал под посоченото от него в заповедта правно основание за издаването ѝ. Оспорената заповед съдържа всички реквизити, предвидени в общата разпоредба на ч. 59 ал.2 АПК, поради което напълно отговаря на изискванията за форма и съответно не е налице отменителното основание по чл. 146 т.2 АПК. По отношение на визираното от оспорващата наличие на отменително основание по чл. 146 т.3 АПК - допуснати груби и съществени нарушения на административно производствените правила, водещи до ограничаване правото на защита, конкретно посочени в жалбата, съдът прецени следното: по преписката е приложена посочената в оспорената заповед справка от ДАНС и както бе обсъдено по – горе, същата съдържа сведения относно жалбоподателката по въпроса за нейното пребиваване в РБългария. Оплакванията на жалбоподателката, свързани с необсъждането на документите, събрани по преписката, образувана по заявлението за разрешаване на постоянно пребиваване, както и поставянето на въпроса за проверка на наличието на предпоставките за издаване на разрешение за постоянно пребиваване на Я. Н., съдът намира за неотносими към настоящия правен спор. Визираните предпоставки и документи са били релевантни към момента на произнасяне по заявлението за разрешаване на постоянно пребиваване и след като това разрешение е дадено, не е в компетентността на органа, издал ЗНПАМ, да преразглежда тези предпоставки. Фактическите обстоятелства, обосноваващи прилагане на оспорената ПАМ, възникват post factum, след издаденото вече разрешение за постоянно пребиваване, и именно те са проверени и обсъдени от органа в обжалваната заповед. В последната са обсъдени и обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. В съответствие с общото правило на чл. 26 ал.1 АПК органът е изготвил и изпратил до жалбоподателката съобщение за започване на административното производство, в което е посочил и датата, до която ще бъде издадена заповедта. Съобразно изискването на чл. 26 ал.2 АПК органът е предприел връчване по реда на чл. 18а АПК. Предвид невъзможността да бъде осъществен контакт с Я. Н. с оглед личното връчване на съобщението, вкл. и след като същата не е установена на регистрираните ѝ постоянен и настоящ адреси, органът е извършил връчване по начина, предвиден в чл. 18а ал.9 АПК, а именно: чрез връчване на лице, съгласно да получи съобщението. Изрично в изготвения за целта протокол е отразено, че съобщението се връчва на другото посочено лице със задължението му да уведоми адресата. Приложеният паралелно с това връчване начин по чл. 18а ал.10 АПК не е бил необходим и се явява допълнително положено усилие от страна на органа да връчи лично съобщението на жалбоподателката. При това положение не е било нужно да се прилага и предвидения в чл. 18а ал.9 АПК способ за връчване чрез залепяне на уведомление на адреса. Предвид изложените съображения съдът намира, че в хода на производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, поради което не е налице и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК. При преценка на всички събрани по делото доказателства и на относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон, поради следните съображения: Съгласно посочената като правно основание за издаване на оспорената заповед норма на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. В настоящия случай правото на постоянно пребиваване на жалбоподателката в Република България е било предоставено на основание чл. 25 ал.1 т.9 ЗЧРБ, съгласно който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Приложеното основание за издаване на разрешение за постоянно пребиваване не е предвидено сред изключенията в нормата на чл. 40 ал.1 т.5 от ЗЧРБ, а и по настоящото дело не са изложени твърдения и представени доказателства за наличие на тези изключващи обстоятелства по отношение на жалбоподателката. Още в основанието за разрешаване на право за постоянно пребиваване е заложено, освен изискването за обективните предпоставки относно произхода, месторождението на лице и изгубването на българското гражданство, и изискването за субективния елемент: желанието на заявителя трайно да се установи в РБългария. Това желание следва да се демонстрира чрез явно обективирани действия на лицето. В ЗЧРБ липсва легална дефиниция на понятието „трайно“ по смисъла на този закон, но общоприетият смисъл на този израз при обичайната му употреба означава продължително и дълготрайно състояние. Именно с това значение кореспондира и възприетия в чл. 40 ал.1 т.5 ЗЧРБ критерий за проверка на реализирането на заявеното желание за трайно установяване, а именно: едногодишен срок от разрешението, в който чужденецът да се е установил и да пребивава на територията на страната. Събраните в хода на административното производство и при съдебното дирене по настоящото дело доказателства, обсъдени по – горе, не установяват трайно установяване и пребиваване на жалбоподателката в България. Според писмената справка от МВР /л.38 от делото/ в едногодишния срок след датата на решението за предоставяне на право за постоянно пребиваване /24.11.2021г.- 24.11.2022г./ жалбоподателката е пребивавала в България общо в рамките на 13 дни, разделени на четири периода от по 2 до 4 дни, като при две от посещенията си същата е отседнала в хотел в [населено място], а не на регистрирания адрес за пребиваване. След едногодишния срок жалбоподателката има регистрирани влизане в страната на 23.04.2023г. и излизане на 29.04.2023г., както и влизане на 10.09.2023г.без отразени в справката данни за излизане. Пътуванията са осъществявани винаги през ГКПП Лесово, което показва, че жалбоподателката е пътувала от Турция за България и обратно. Тези кратки посещения в страната са посочени от органа като свързани с извършване на действия по приключване на процедурата във връзка с предоставеното й право на постоянно пребиваване, заплащане на такси, вписване в регистъра на населението, както и за генериране на ЕГН и издаване на български личен документ. Липсват доказателства жалбоподателката да се установила в наетото от нея жилище в [населено място] вода, общ. Антоново, да се живяла в същото, да е разположила свои вещи и багаж там, да е създала приятелски или съседски отношения с живущи там лица. Събраните доказателства установяват точно обратното – двукратно посещение на този адрес, липса на оставен багаж в жилището, неплащане на уговорения наем, единствена среща със собственика на жилището. При тези обстоятелства се явява правилна направената от органа преценка по критериите, предвидени в чл. 44 ал.2 ЗЧРБ: изключително кратката и спорадична продължителност на посещенията на жалбоподателката в България, които не попадат дори в понятието за краткосрочно пребиваване по смисъла на чл. 23 ал.1 т.1 ЗЧРБ /до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната/; същата не се явява уязвимо лице; липсата на данни за съществуването на семейни, културни и социални връзки на жалбоподателката в РБългария, като трудова заетост, кръг от съседи, колеги и приятели за ежедневно общуване, участие в местни инициативи и т.н. Ето защо е обоснован извода на органа, че съвкупността на установените обстоятелства дава основание да се счита, че чужденката не се е установила и не пребивава в страната, а продължава трайно да пребивава на територията на Република Турция. В този смисъл правилен е и другият направен в оспорения акт извод, че налагането на принудителната административна мярка „отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България“ няма да засегне правото на жалбоподателката на семеен живот по смисъла на чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, предвид факта, че чужденката няма членове на своето семейство, които трайно да живеят на територията на страната, а напротив, същите са се установили и трайно пребивават в Р Турция. В оспорената заповед е обсъдена и липсата на извънредни обстоятелства по смисъла на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО, които обективно да са възпрепятствали изпълнението на изискването Я. Н. да се установи и пребивава трайно в Р България. В този аспект следва да се посочи, че правото на постоянно пребиваване не е уредено в цитираната Директива 203/109/ЕО от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, която има за предмет само предоставяне и отменяне на статут на дългосрочно пребиваващ, който съответства на предоставяния на основание чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ статут на дългосрочно пребиваване. Разпоредбата на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО предвижда, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива като тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. Предоставеното право на постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1 от ЗЧРБ представлява именно такова нормативно предвидено в българското законодателство по-благоприятно условие по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като дава възможност на чужденец за постоянно пребиваване, а не за пребиваване до определен срок на територията на страната, и придобиването на това право не е обвързано с условие за предходно пребиваване в страната за определен период, а с други обективни и субективни обстоятелства. Предвид дадената в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО възможност, България като държава-членка на ЕС е въвела в законодателството си възможността за предоставяне и предпоставките за отнемане на статута на постоянно пребиваващ. Ето защо в хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ при отнемане право на постоянно пребиваване не подлежи на обсъждане изключението по чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО. При направения анализ на установените фактически обстоятелства през призмата на относимите правни норми се явява правилен и законосъобразен и извода на органа, че наложената в случая принудителна административна мярка е съобразена с принципа на съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК, и не нарушава същия. Наложената с оспорената заповед ПАМ не засяга правото на личен и семеен живот на жалбоподателката и нейните законни интереси в по - голяма степен от най – необходимото за целта, за която се издава тази заповед. С оглед на обсъденото, освен съобразяването с относимите материално правни разпоредби, оспорената заповед съответства и на целта, преследвана от закона/ЗЧРБ/ да регламентира равноправни и съобразени с обществения интерес условия и режим на пребиваване на чужденците в РБългария, и да гарантира тяхното спазване. Предвид изложеното съдът счита, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта на закона, поради което не са налице основания за отмяната му по смисъла на чл. 146 АПК и подадената срещу същия жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Относно отговорността за разноски – относно тази отговорност се прилагат правилата на чл. 143 АПК. Предвид изхода на делото – отхвърляне на жалбата, приложима в случая е разпоредбата на чл. 143 ал.3 АПК, съгласно която при отхвърляне на оспорването, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая от ответната страна липсва направена претенция за присъждане на съдебни разноски по делото, поради което и след като не е сезиран с такава съдът няма правомощие за служебно произнасяне и присъждане на разноски. По изложените съображения и на основание чл. 172 ал.2 предл.посл. АПК във вр.с чл. 46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България съдът