РЕШЕНИЕ

№ 1764 04. 1 1. 2013г., гр. Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивски окръжен съд Гражданска колегия ХХІІ-ри гр. състав На петнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в публично заседание в следния състав:

Председател: Пенка Стоева Секретар: С.К. като разгледа докладваното от съдия Пенка Стоева гражданско дело №3905 по описа за две хиляди и дванадесета година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Съединени са обективно кумулативно и пасивно субективно иск по чл.108 от ЗС и иск по чл.124, ал.1 от ГПК, във връзка с пар.5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията.

Ищецът Пловдивска епархия /митрополия/, гр.Пловдив, ул.”Станислав Доспевски” №14-16, е предявил искове срещу ответниците Община Пловдив- гр.Пловдив, пл.Стефан Стамболов”№1, ЕИК 000471504 и „Торгоекспрес” ООД, гр.Пловдив, бул. ”Шести септември” №159, ет.7, ап.71, ЕИК 825375860, с които моли съда: да признае за установено по отношение на ответната Община Пловдив, че той е собственик по силата на настъпила по закон реституция на бивш имот пл.№12, с площ от 395кв.м., при граници на имот пл.№12: на запад- улица ••• на север- имот пл.№13; на изток- имот пл.№12 от кв.10 по плана на СГЧ- Пловдив, одобрен със Заповед №2632/19.05.1955г., попадащ изцяло в УПИ ХІІ- Базар и подход църква от кв.10 по действащ регулационен план на гр.Пловдив и съставляващ част от поземлен имот пл.№911 от кв.10 по плана на СГЧ- Пловдив, одобрен със Заповед №ОА-1927/29.12.00г., целият застроен и незастроен с площ от 765кв.м., който поземлен имот е сега съответен на поземлен имот с идентификатор №56784.519.781 по кадастрална карта на гр.Пловдив, район •••, одобрена със заповед №РД-18-48/03.06.09г. на ИД на АГКК /вж. изменение по отношение на този ответник, допуснато в с.з. от 15.10.13г./; като го признае за собственик по силата на настъпила по закон реституция на бивш имот пл.№12, с площ от 395кв.м., при граници на имот пл.№12: на запад- улица •••; на север- имот пл.№13; на изток- имот пл.№12 от кв.10 по плана на СГЧ- Пловдив, одобрен със Заповед №2632/19.05.1955г., попадащ изцяло в УПИ ХІІ- Базар и подход църква от кв.10 по действащ регулационен план на гр.Пловдив и съставляващ част от поземлен имот пл.№911 от кв.10 по плана на СГЧ- Пловдив, одобрен със Заповед №ОА-1927/29.12.00г., целият застроен и незастроен с площ от 765кв.м., който поземлен имот е сега съответен на поземлен имот с идентификатор №56784.519.781 по кадастрална карта на гр.Пловдив, район •••, одобрена със заповед №РД-18-48/03.06.09г. на ИД на АГКК, да осъди ответника „Торгоекспрес” ООД- гр.Пловдив, който владее същия имот без основание, да му предаде неговото владение.

Основал е исковете си на твърденията, че: разполага с н.а. за собственост на имота под №87/15.06.37г.; през 1966г. имотът е бил отчужден на основание чл.39 от ЗПИНМ и пар.100 от ППЗПИНМ за построяване на битов комбинат, което мероприятие не е реализирано, като в тази връзка е актуван с акт №8083/67г., а понастоящем- с АОС №629/05.04.01г.; имотът отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ за формиране на самостоятелен УПИ; съгласно пар.5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, собствеността му върху същия е възстановена по силата на закона, доколкото са налице предвидените в цитираната норма предпоставки- имотът да е собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл.61 от ТЗ и да съществува реално до размерите, в които е отчужден; с платежни нареждания от 04.06.08г. и от 23.11.09г. Пловдивска епархия е възстановила на Община Пловдив съответно сумите от 4104.70лв. и 264.56лв., с което изцяло е върнала полученото по повод отчуждаването обезщетение от 4369.26лв.

Във връзка с оставяне на исковата молба без движение и дадени му с разпореждане /определение/ №26/03.01.13г. по т.2.4 и т.2.5 указания от съда за отстраняване на нейни нередовности /вж.стр.15/, с молба вх.№3752/07.02.13г. /стр.19-20/, приложена от съда като неразделна част от исковата молба с определение №426/08.02.13г. /стр.41/, е заявил, че ответникът „Торгоекспрес” ООД оспорва претендираното от него право на собственост, доколкото и сам е бил претендент за установяване в негова полза на същото право в съдебно производство, проведено срещу ответната Община Пловдив по гр.дело №53/03г. на ПРС, както и като ползва фактически целия спорен имот, чрез владението на разположени /изградени върху него временни постройки, но като свои и земята, за която по посоченото дело е искал да бъде призната като включена в капитала му. В с.з. от 15.10.13г., в което е предприел изменение на иска срещу ответника Община Пловдив е посочил, че макар и да не владее имота, този ответник оспорва правото му на собственост със самия факт, че го е актувал като общински.

По същество пледира за уважаване и на двата иска по съображения, изложени с писмена защита вх.29071/21.10.13г., и за присъждане на разноски по представен от в с.з. от 15.10.13г. техен списък и доказателства към същия /стр.190, стр.191-192/.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответната Община Пловдив е подала отговор на исковата молба с вх.№7766/18.03.13г. /стр.57-59/, с който, като са разгледани подробно предпоставките за настъпване на реституция по право по силата на пар.5, ал.1 от Закона за вероизповеданията, е отречено настъпване на нейния ефект по отношение на спорния имот в полза на ищеца, поради липса на една от тях, а именно- имотът не съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Затова е заявила, че тя е негов собственик на основание надлежно проведена отчуждителна процедура, както и че теренът му е зает от сгради, които се ползват от другия ответник по делото. Затова моли съда да постанови решение, с което да отхвърли иска срещу Община Пловдив като неоснователен и недоказан.

Не пледира по същество и не претендира разноски.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът „Торгоекспрес” ООД е подал отговор на исковата молба с вх.№7758/18.03.13г. /стр.54-56/, с който е взел становище за недопустимост на предявения срещу него иск, с доводите, че:

Макар да е провел срещу ответната Община Пловдив иск за признаване за установено, че той е собственик на имот №911, кв.10 по плана на СГЧ- гр.Пловдив, в който попада изцяло и имотът, предмет на спора, неговият иск е бил отхвърлен с влязло в сила на 19.05.11г. решение в производството по гр.дело №53/03г. на ПРС, с което, по аргумент от противното може да се смята, че това право е признато на Община Пловдив, която освен това е съставила за него АОС. При така наличното съдебно решение, не може да се говори за никакво своене на имота от негова страна, а тъй като не осъществява върху същия и владение- то производството срещу него следва да бъде прекратено, защото, макар и върху терена да има изградени постройки, които той притежава по силата на приватизационни договори, сключени с АП, правото на собственост върху тях не е предмет на спора, а на него му е все едно кой е собственик на този терен и конкретно- ответната Община или ищецът по делото, тъй като на никой от тях, в качеството си на собственик на постройките, които валидно е придобил, той не дължи нито наем, нито друга някаква облигация.

Било налице определение №571/06.03.12г. на АС- гр.Пловдив по адм.дело №171/10г., с което било прекратено образуваното от Пловдивската Епархия /Митрополия/ производство по жалба срещу мълчалив отказ на ••• на Община Пловдив за отмяна на заповед за отчуждаване на църковен имот, което правело искът неоснователен, поради липсата на реституционен акт /заповед/, касаещ имота, което отнемало правото на ищеца да води иск по чл.108 от ЗС, тъй като той бил предназначен за защита срещу лица, за които се твърди да владеят или държат вещта без основание, а очевидно не може да се твърди, че Община Пловдив, при липса на реституционна преписка за възстановяване правото на собственост в полза на ищеца, притежава правото на собственост върху имота без основание или при отпаднало основание, а той самият нямал претенции върху правото на собственост за имота.

Горните съображения за недопустимост поддържа и с писмена защита вх.№29067/21.10.13г., като ги изтъква и под формата на доводи, обосноваващи неоснователност на предявените искове по същество, поради което моли съда да ги отхвърли, като му присъди и разноските в производството.

Съдът, като взе предвид събраните в производството доказателства намери, че предявените пред него искове са допустими, а разгледани по същество са неоснователни и следва да се отхвърлят, тъй като ищецът не установи да са налични в пълнота предпоставките, при които може да му се признае, че правото на собственост върху отчужденият от него имот му е било възстановено по силата на реституция, основана на пар.5 от ПЗР на ЗВ.

До гоните изводи съдът стигна, воден от следните съображения:

І. По допустимостта.

Доколкото с писмената си защита ответникът „Торгоекспрес” ООД отново повдига въпроса за допустимостта на предявените по делото искове, макар и да не развива в тази насока съображения, различни от вече изложените с отговора му на исковата молба, съдът счита, че е длъжен да отговори на доводите му и с това решение, защото макар и да поддържа изцяло мотивите на определение №878/19.03.13г. /стр.61-63/, с които е оставил без уважение възражението на този ответник за недопустимост на исковете, в хода на процеса е взел ново становище по подновеното от част от страните искане за прилагане по делото на адм.дело №171/10г. на АС- Пловдив и на гр.дело №263/05г. на ПРС, като е приложил същите по настоящото дело, а съображенията на „Торгоекспрес” ООД се черпят от производствата, предмет на сочените дела.

От изисканите по настоящото дело и приложени адм.дело №171/10г. на Административен съд-гр.Пловдив и гр.дело №263/05г. на ПРС, се установи, както следва:

Адм.дело №171/10г. на АС- гр.Пловдив е било образувано на 21.01.10г. по жалба вх.№10СГ29/15.01.2010г. на Пловдивска митрополия /стр.3 от адм. дело/ срещу мълчалив отказ на ••• на Община Пловдив да се произнесе по молба вх.№09-РЗК-961/04.12.2009г. /стр.204 от адм. дело/, с която Пловдивска митрополия иска от административния орган на основание чл.31, ал.1 от ЗОС да отмени отчуждаването, осъществено по отношение на бивш неин имот пл.№12 по плана на кв.10 на гр.Пловдив, отчужден по ЗПИНМ през 1966г., да се издаде заповед за отписването му от актовите книги на общинските имоти и да се разпореди предаване на владението му в нейна полза. По подадена от „Торгоекспрес” ООД на 30.06.10г. молба /стр.260-261 от адм. дело/, в с.з. от 28.09.10г. /стр.288-299 от адм. дело/ същият е конституиран като заинтересувана страна в административното производство, а последното е спряно до решаване на в.гр.дело №3373/05г. на ПОС, по съображения за преюдициален характер на спора, воден по него, за административното дело. Определението на АС- Пловдив за спиране на производството по адм.дело №171/10г. е отменено от ВАС- Іотд. с окончателно определение №12899/02.11.10г. по адм.дело №13556/10г. С определение в с.з. от 20.11.10г. /стр.310-311/ съдът е заличил „Торгоекспрес” ООД като заинтересувано лице, като определението му в тази връзка е потвърдено с окончателно определение №1238/26.01.11г. по адм.дело №993/11г. на ВАС-ІVотд. С взето в з.з. определение №571/06.03.2012г. /стр.350-351/, АС- Пловдив е прекратил образуваното пред него производство по адм.дело №171/10г. като недопустимо, с мотивите, че по своето естество, молбата за отмяна на отчуждаването на имота, с която Пловдивска митрополия е сезирала административния орган, е искане по реда на чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, което е подадено след изтичане на установения с цитираната норма за това преклузивен срок, включително след възстановяването на този срок с пар.2 от ПЗР на ЗОСОИ, поради което, по тази молба административният орган не е имал задължение да се произнесе, тъй че да е налице и негов мълчалив отказ, като годен предмет на обжалване. Това определение е потвърдено с окончателно определение №7735/31.05.12г. по адм.дело №6506/12г. на ВАС-ІVотд.

Доводите на отв.”Торгоекспрес” ООД за недопустимост на производството и по двата иска- установителен и ревандикационен, които са предмет на делото, черпени от проведеното и приключило производство по адм.дело №171/10г., се свеждат до това, че доколкото реституционен акт /заповед/ за имота липсва, както сочи прекратителното определение по административното дело, то не може да се твърди, че Община Пловдив притежава без правно основание или с отпаднало основание правото на собственост върху имота, нито за този имот може да се проведе ревандикационен иск срещу дружеството, тъй като то няма претенции да е собственик на земята, а искът по чл.108 от ЗС е иск на носителя на вещното право на собственост срещу трети лица, които без никакво правно основание владеят или държат вещта, тъй че да бъдат осъдени да предадат владението и.

От тях личи, освен че са такива за надлежната материална легитимация на страните по спора, и че ответникът има погрешно разбиране за характера на протеклото административно производство, в което ищецът и ответната Община действително са взели участие като страни, но производството пред АС- Пловдив е било насочено не да реши възникнал между тях спор по претенции за собственост върху имота, предмет на делото, а отношения, свързани с вменени от закона на административния орган задължения да постанови дължим се от него индивидуален административен акт, когато бъде сезиран с искане. Точно поради тези причини, ясно изразени и с мотивите на постановените в хода на административното производство актове на ВАС по отмяна на определението на АС- Пловдив, с което производството пред него е било спряно до приключване на в.гр.д. №3373/05г. на ПОС, респективно- потвърдено е определението му за заличаване на „Торгоекспрес” ООД като заинтересувана страна в производството, претендираща също да има права върху имота, за който искането за отмяна на отчуждаването на Пловдивска митрополия до административния орган се е отнасяло, както и защото поради прекратяване на административното производство в същото не е изобщо разглеждан по същество въпроса за това дали в полза на Пловдивска митрополия са налице предпоставки за постановяване на позитивен административен акт в производство по реда на чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС за същия имот, може да се заключи, че спорът за материалното право върху имота, предмет на делото, на който ищецът твърди да е собственик по реституция, основана на пар.5 от ПЗР на ЗВ, нито е решен, нито е можело да бъде решен в това административното производство. Затова и неговото провеждане и приключване по начина, описан по-горе, не рефлектира по някакъв начин върху правото на ищеца да проведе установителен или ревандикационен иск срещу онези лица, които, съобразно твърденията, му оспорват по някакъв начин претендираното от него право на собственост, и той има правен интерес да потърси срещу това оспорване съдебна защита, съответно, които по твърденията му владеят /държат този имот без основание, препятствайки по този начин претендираните от него права на собственик.

Аргументи в подкрепа на горния извод за допустимост на съдебното производство по висящите пред този съд искове могат според съда да бъдат черпени и от казаното с Определение №508/30.12.08г. на ВКС- ІІІг.о. по ч.гр.д. №2100/08г., макар и то да е постановено по повод произнасяне по въпроса допустим ли е иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ след влизане в сила на ЗВ, че „религиозните общности разполагат с възможността да се ползват от ефекта на рестиуцията, макар и след пропускане на установените срокове за подаване на заявление до органа на поземлената собственост, ако са налице материалните предпоставки за това, предвидени в съответния реституционен закон”, Гр.дело №263/05г. на ПРС е било образувано на 01.02.05г., след като с определение в с.з. от 01.04.2004г. ПОС е прекратил заведеното пред него на 03.01.03г. гр.дело №53/03г. и е изпратил същото по правилата за родова подсъдност за разглеждане на надлежния да го разгледа ПРС /стр.138 от гр.дело №53/03г./. Делото е било образувано по предявен от „Торгоекспрес” ООД срещу Община Пловдив иск за признаване за установено, щото ищецът е собственик на имот пл.№911, кв.10 по плана на СГЧ- гр.Пловдив, основан на твърденията, че имотът е бил съставен от имоти пл.№11 и пл.№12, последният- бивша собственост на Пловдивска митрополия, отчужден на основание чл.39 от ЗПИНМ, придобит от него като правоприемник на ДСП „Централна монтажна база”, доколкото е бил включен в активите на дружеството при преобразуването му, както и по силата на извършена последваща приватизация, а ответникът неправилно го е актувал като общински през 2001г. /стр.1-2 от гр.дело №53/03г./. Този негов иск е бил отхвърлен от първоинстанционния съд с Решение №104/03.11.05г. /стр.30-32 по гр.дело №263/05г./ с мотивите, че: ДФ ”Торгоекспрес”, на която „Торгоекспрес” ООД е установено да е правоприемник, сама е била правоприемник на „Предприятие за монтаж и сервиз на търговско технологично оборудване към СК „Търговски технологии и обзавеждане”-гр.София, но не е установено правоприемство между Предприятие за монтаж и сервиз на търговско технологично оборудване и ДСО „Централна монтажна база”, в стопанисване и управление на която база ищецът е твърдял този имот да е бил предаден по силата на заповед №282/15.08.1968г. на ГНС, а оттам- и на правоприемство между ищеца и ДСП „Централна монтажна база”; със заповед №282/68г. на ГНС на ДСП „Централна монтажна база” е било предоставено само временно ползване на имота, но не и валидно право на стопанисване и оперативно управление; не са установени твърденията на ищеца спорното право да е било включено в имуществото на ДФ „Торгоекспрес”, на която е правоприемник, при образуването и /като актив на прекратеното през 1991г. предприятие по баланса му към 31.03.1991г./, нито принадлежността на това право в баланса на ДФ „Торгоекспрес” към 31.12.92г., към който препраща заповед №РД-20-03/93г. относно капитала на „Торгоекспрес” ЕООД. По жалба на „Торгоекспрес” ООД срещу постановеното от ПРС решение по гр.дело №263/05г. се е развило производство по в.гр.дело №3373/05г. на ПОС. В това производство, въз основа на молба от 07.03.08г. /стр.192 от в.гр.д. / на Пловдивска митрополия за встъпване като помагач на Община Пловдив, с интерес, обоснован от обстоятелствата, че е собственик на част от процесния имот №911, съставляваща бивш имот №12, по силата на реституция, съгласно пар.5 от ПЗР на ЗВ, както и че целият имот пл.№911 е актуван като общински, с определение в с.з. от 11.03.08г. /стр.195-196 от в.гр.дело/ съдът е допуснал встъпването и като трето лице -помагач на ответната Община Пловдив в процеса. С решение №986/28.06.10г. ПОС е оставил в сила обжалваното пред него решение на първоинстанционния съд. От мотивите на въззивното решение във връзка с допуснатите до участие в процеса като помагачи лица личи /вж. стр.5, абзац последен и стр.6, абзац първи от въззивното решение/, че съдът не е обсъждал по същество въпроса за това налице ли са предпоставките за евентуална реституция на част от имота в полза на Пловдивската митрополия, тъй като е счел, че този въпрос не е бил надлежно въведен като предмет на спора, висящ пред него. По същината на спора въззивният съд е обосновал решението си с мотивите, че и от събраните пред него допълнителни доказателства не е било установено спорният имот да е бил в активите на ищеца нито към датата на преобразуването му от държавна фирма в еднолично търговско дружество с държавно имущество, нито при последваща извършена негова приватизация, като е споделил изцяло и извода на първата инстанция за правата, предоставени по отношение на имота със заповед №282/15.08.68г. на ГНС. В производство, развило се по касационна жалба на „Торгоекспрес” ООД срещу въззивното решение, с определение №486/19.05.11г. на ВКС, ГК, Іотд. по гр.д. №1413/10г. жалбата не е допусната до касационно разглеждане, с което постановеното по гр.дело №263/05г. на ПРС съдебно решение е влязло в сила.

Видно е от писмената защита на ответника „Торгоекспрес” ООД, щото той счита, че по отношение на него искът по чл.108 от ЗС на ищеца е недопустим, тъй като в производство по гр.дело №263/05г. на ПРС, със сила на пресъдено нещо е отхвърлен предявеният от него срещу Община Пловдив иск да се признае за установено, че дружеството е собственик на имот №911 в кв.10 по плана на СГЧ- гр.Пловдив, в който попада изцяло имота, предмет на спора по настоящото дело, а по аргумент от противното следвало да се счита за признато, че собственик на този имот е Община Пловдив, която го е и актувала като общински, тъй че владение върху този имот очевидно той не би могъл да осъществява, нито да го свои, а щом това е така- то не може да бъде и ответник по ревандикационния иск, предявен срещу него, защото макар и да признава, че на спорния терен са разположени сгради, за които твърди да притежава валидно придобити права на собственост, тези сгради не са предмет на спора, а нему е безразлично кой е собственик на терена, върху който ги държи, и конкретно, дали това е ищецът или Община Пловдив.

Възражението за непререшаемост на един вече решен от съда с влязло в сила решение спор е действително съгласно нормата на чл.299, ал.2 от ГПК основание, при което съдът е длъжен да прекрати служебно заведеното повторно дело, но в конкретния случай приключилият с влязло в сила решение съдебен спор по гр.дело №263/05г. на ПРС не може да послужи като причина за прекратяване на гр.дело №3905/12г. на този съд, като повторно заведено по смисъла на цитираната норма, поради следните причини:

Силата на пресъдено нещо на постановеното в съдебния процес решение има свои обективни и субективни предели. Когато предмет на провежданото производство е предявен положителен установителен иск за собственост, какъвто е бил искът, предявен от „Торгоекспрес” ООД срещу Община Пловдив за имот пл.№911, обективните предели на решението се простират до това потвърдено ли е от съда претендираното от ищеца право на собственост върху имота или е отречено. Предмет на същото решение не съставлява въпросът кой е притежател на отреченото от съда право, претендирано от ищеца, поради което тезата на ответника „Торгоекспрес” ООД, че по аргумент от противното следвало да се счита, щото правото на собственост е в случая признато на Община Пловдив, не може да се сподели от съда. Отделно от това, силата на пресъдено нещо се разпростира по отношение на ищеца и ответника по делото. По отношение на третите лица помагачи законът говори за действие на решението и урежда същото с чл.223 от ГПК отделно от регламентацията за пределите на влязлото в сила решение-чл.298 от ГПК. Именно заради това, ако и нормата на чл.223, ал.2 от ГПК /изцяло идентична на тази на чл.179, ал.2 от ГПК -отм/ да гласи, че това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага, не лишава ищеца от интереса му и от правото му да проведе срещу Ответната Община Пловдив, на която е бил помагач в производството по гр.дело №263/05г., установителния си иск за собственост по отношение на онази част от имот №911, за която е заявил с молбата си за встъпване, че е собственик по реституция, тъй като от мотивите на постановеното от ПОС решение ясно личи, че въпроса за настъпване или не на предпоставки за реституция по отношение на него и за тази част от имота не са били изобщо обсъждани. По същия начин стои и въпроса за признатото от чл.223, ал.1 от ГПК установително действие на постановеното решение в отношенията на третото лице и насрещната страна, което в случая означава единствено, че в отношенията си с ”Торгоекспрес”, след приключване на производството по гр.дело №263/05г., Пловдивска митрополия не може да счита друго, освен че имот №911 не е собствен на „Торгоекспрес”ООД, тъй като съдът му е отрекъл това претендирано право с влязло в сила решение. Това не означава обаче, че той не би могъл да го владее или държи без основание, каквито са твърденията на ищеца по делото, с оглед на ревандикационния му иск срещу същото дружество, тъй че да се счита, че този иск е недопустим.

С това съдът намира, че е отговорил на доводите на ответника „Торгоекспрес” ООД за недопустимост на исковете, предмет на спора, и с оглед на събраните в процеса доказателства, а не само въз основа на принципните съображения, закрепени с определението по чл.140 от ГПК, но въпреки това, ги намира за неоснователни, тъй че спорът следва да се разгледа по същество.

ІІ. По основателността.

А. По въпроса за надлежната материално правна легитимация на ищеца във връзка с основанието по пар.5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /наричан по-долу само ЗВ/ и за наличието на предпоставките за реституция по пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ.

Ищецът основава правото си на собственост върху спорния имот на реституция, основа н а на нормата на пар.5 от ПЗР на З В, съгласно който се възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти /ЗВСВОНИ/, в отменения чл.21 от ЗВ, в Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността, в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и в Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл.61 от Търговския закон и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени /вж. пар.5, ал.1/. Възстановяването в случая се извършва по реда на ЗВСВОНИ с влизане в сила на този закон /вж. пар.5, ал.2 /- т.е. на ЗВ, в сила от 02.01.2003г., като изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва да тече от деня на влизането му в сила /пар.5, ал.4/. За висящите към датата на влизане на ЗВ в сила дела по спорове, отнасящи се до възстановяване на собствеността на вероизповеданията, се прилагат разпоредбите на този закон, със съответните препращания към другите реституционни закони /пар.5, ал.3/, а когато не са налице условията за възстановяване правото на собственост по ал.1-4, вероизповеданията се обезщетяват по реда на ЗОСОИ, като исканията им за обезщетяване се подават в едногодишен срок от влизане на закона в сила /пар.5, ал.5/.

Пълното възпроизвеждане на нормата на пар.5 от ПЗР на ЗВ бе извършено от съда по две съществени причини: за да се даде въз основа на тях отговор на въпроса кои са правно- релевантните предпоставки за реституция, основана на цитираната норма, за които той следва да следи в това производство, и кой е релевантният момент, към който тяхната преценка следва да бъде извършена. Необходимостта от този предварителен отговор според съда е наложителна, доколкото от доводите, развити от ищеца с писмената му защита и от фактите, за които той е събирал доказателства в процеса, може да се съди, че смята за релевантни предпоставките, уредени от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, а съдът стои в случая на становище, че правно- релевантни за преценката му по съществото на спора в частта, касаеща даване отговор на въпроса възстановено ли е правото на ищеца по силата на реституция по пар.5 от ПЗР на ЗВ, са предпоставките, очертани с нормата на ал.1 от същия параграф, към момента на влизане на този закон в сила- 02.01.03г., и конкретно: че ищецът е вероизповедание, в полза на какъвто субект може според закона да се възстанови собствеността; че имотът, за който се твърди да е възстановена собствеността на ищеца, е бил негова собственост и е бил отчужден от него; че имотът е бил отчужден от ищеца на някое от основанията, визирани с нормата на пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ; че към влизане на закона в сила този имот е бил в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или дружества; че към същия момент е съществувал реално до размерите, в които е бил отчужден. Аргументи в подкрепа на своята теза съдът черпи както от нормата на пар.5, ал.2 от ПЗР на ЗВ, която препраща по отношение на реда за реституция по този закон само към ЗВСВОНИ и сочи изрично релевантния за преценка на правото на реституция момент- неговото влизане в сила, както и от нормата на пар.5, ал.3 от ПЗР на ЗВ, която прави препратка към приложението на другите реституционни закони само за случаите на висящи към датата на влизане в сила на ЗВ дела по спорове, отнасящи се до възстановяване собствеността на вероизповеданията, отграничаваща ги нарочно по този начин в отделна хипотеза от тази на ал.1 и препращането по ал.2.

Именно през призмата на това принципно взето становище и очертани по-горе като релевантни за изхода на спора по същество предпоставки съдът ще обоснове и неоснователността на исковете на ищеца, като на останалите развити от ищеца с писмената защита съображения ще отговори само хипотетично- в случай, че се счете нещо друго по така очертаните по-горе два основни въпроса.

1. Ищецът Пловдивска митрополия е съгласно чл.13, ал.1 от Устава на БПЦ местно поделение и юридическо лице на Българската православна църква, призната от чл.10, ал.1 от ЗВ като изразител на традиционното за РБ вероизповедание „източно православие”, което, съгласно чл.21, ал.1 от ЗВ има право на свое имущество. В това си качество той е надлежно материално легитимиран да претендира възстановяване на право на собственост в своя полза по силата на пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ. По неговата материална легитимация никой от ответниците не е и повдигал спор в хода на производството.

За правна прецизност следва да се посочи, че по аргумент от чл.3, т.10 от Устава на БПЦ, Пловдивската епархия е една от частите на областта на БПЦ в пределите на РБ, макар и в оборота, правен и житейски, двете понятия „епархия” и „митрополия” да се използват често като тъждествени и /или взаимно заменяеми.

2. Събраните по делото доказателства са в подкрепа на твърденията на ищеца, че спорният имот е бил придобит през 1937г. от лице, на което е правоприемник, както и че през 1966г. този имот е бил отчужден от него по реда на ЗПИНМ, с което могат да се считат за установени и двете счетени по-горе за релевантни от съда за спорното право на собственост по твърдяното основание за реституция предпоставки- че спорният имот е бил собственост на ищеца към датата на отчуждаването му и че е бил отчужден от него на някое от основанията, визирани с нормата на пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ, конкретно „ на основания, посочени... в Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по...ЗПИНМ... ”, доколкото:

Видно от нотариален акт за продажба на недвижим имот №87, том ІV, регистър 7228, дело №829/1937г. на нотариуса при Пловдивския областен съд, на 15.06.1937г., В. Н. С. е продал на Пловдивската епархийска свещоливница едно празно дворно място от 394.70кв.м., находящо се в ••••, съставляващо по регулацията парцел 12- дванадесети от кв.10- десети /вж.стр.6-7/.

Установи се правоприемството между купувача по този нотариален акт- Пловдивска епархийска свещоливница и Пловдивската митрополия, настъпило във времето след 1937г., доколкото, съгласно чл.52, б.”г” във вр. с чл.50 от Преходните разпоредби на Устава на църковната свещоливница при Св.Синод, обн. в ДВ бр.211/1941г., целият капитал в пари и имоти на заварените от този устав епархийски свещоливници, които прекратяват с приемането му производството си и се извършва тяхната ликвидация, се предават във фондовете на съответните митрополии, и такова предаване е реално извършено в случая с акт за приемане и предаване от 05.03.1943г, точно както се твърди от ищеца с писмената му защита /вж.стр.700-706 от в.гр.д. №3373/05г. на ПОС, съдържащото се в приложеното към настоящото дело гр.дело №263/05г. на ПРС/.

От изисканата по делото от ответната Община отчуждителна преписка №119/1966г. /вж. стр.116-137/ и прието по делото заключение от 13.06.13г. /стр.159-173/ на в.л. М. К.- Т. се установи, че по силата на утвърдена със Заповед №4126 от 2 7 /17/.07.1954г. и влязла в сила регулация на кв.10 по плана на ІІ-ІV гр.част на гр.Пловдив, за нуждите на ГНС, за строеж на „Битов комбинат”, на основание чл.39 от ЗПИНМ /отм/ и пар.100 от ППЗПИНМ /отм/, от Пловдивска митрополия е бил отчужден имот №12, намиращ се на ••••, състоящ се от 395кв.м. застроено и незастроено дворно място - с паянтова едноетажна сграда 188куб.м.- магазин и склад, и ограда /вж. протокол на стр.149, писмо на стр.150 и акт- протокол от 07.01.1967г. на стр.151/, отреден с отчуждаването за п.VІ- битов комбинат, като е взето решение собственикът на имота да бъде обезщетен парично /вж. решение на стр.118/. Определеното първоначално обезщетение от 4104.70лв., както и допълнителното определено такова от 264.56лв. /вж. стр.121, стр.122, стр.125, стр.126, стр.132-136, стр.141, стр.142, стр.150-152/ са били изплатени на собственика и имотът е бил завзет /вж. предварителен протокол опис от 18.02.1967г. на стр.149/. На посоченото основание-чл.39 от ЗПИНМ и по водената преписка /досие/ №417-5374-стара, имотът е бил актуван като държавна собственост с Акт №8083/25.01.1967г. /стр.140/ и първоначално предоставен за ползване на СП „Жилфонд”, считано от 21.12.1966г., като е било разпоредено събаряне на сградата, находяща се в него при отчуждаването /вж. акт №8083, каре 7 на стр.140, писмо №99/12.01.1967г. на стр.150, писмо на стр.152/, в лицето на което предприятие е осъществено завземането /вж. протокол на стр.149/. Впоследствие, въз основа Заповед №282/15.08.1968г. на Председателя на ГНС, отдадена по повод искане на ДСП „Централна монтажна база”, тъй като отреждането за „Битов комбинат” не е получило съгласуване от Института по паметниците на културата и археологическия музей, имотът е бил определен за построяване на подвижен сглобяем сервиз за домашни хладилници и нафтови печки и предоставен безвъзмездно за ползване на „Централна монтажна база”-Пловдив, на която е предаден от СП „Жилфонд” като празно дворно място, считано от 28.08.1968г., с отразяване на смяната на ползвателя в съставения за имота акт за държавна собственост /вж.стр.143-147, стр.139, а заповед №282 -на стр.97, том 1 от приложеното адм.дело №171/10г./.

Отчуждаванията по ЗПИНМ са измежду посочените в чл.1 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността основания за реституция, в случай, че са били извършени до 21 април 1990 г., когато се касае до отчуждения на застроени недвижими имоти, и именно такъв е разглежданият случай, в който отчужденият имот е бил застроен с паянтова сграда и отчуждението е било извършено преди визираната в чл.1 дата 21.04.1990г.- с КРП от 1954г., отчуждителното действие на който е настъпило към 1967г., когато имотът е бил и завзет.

Има тук място с оглед препращането от пар.5, ал.2 от ПЗР на ЗВ и довода на ищеца с писмената му защита, че дори правоприемството между него и Пловдивската епархийска свещоливница да не бе установено в процеса, то надлежната му материална легитимация по претенцията за реституция би могла да бъде обоснована изцяло и само от установяване на обстоятелството, че имотът е бил отчужден от Пловдивска митрополия, в собственост на която е бил намерен към датата на провеждане на отчуждителното производство, доколкото е основан на изричната норма на чл.3, ал.1 от ЗВСВОНИ, съответно приложима с препращането по пар.5, ал.2 от ПЗР на ЗВ.

При обосноваване наличието на разглежданите в този пункт предпоставки по пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ съдът намира за необходимо да отговори и по същество на довода на ответника „Торгоекспрес” ООД с писмената му защита, обсъден вече поради възраженията му за недопустимост, че доколкото липсвал реституционен акт –заповед, касаещ процесния имот, а и с определение №571/06.03.12г. АС- Пловдив бил прекратил производството по образуваното пред него адм.дело №171/10г. по жалба на Пловдивска епархия срещу мълчалив отказ на ••• на Община Пловдив за отмяна на заповед за отчуждаване на църковен имот, по повод подадената пред него молба вх.№09-РЗК-961/04.12.09г., то искът на ищеца е и неоснователен., Този довод не може да бъде споделен от съда, защото противоречи пряко на пар.5, ал.2 от ПЗР на ЗВ, от който ясно личи, че възстановяването на правото на собственост в случая се извършва по силата на закона. Действително в пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ е използвана от законодателя техника на препращане, чрез посочването, че с този закон се възстановява собствеността „на вероизповеданията върху одържавени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в ЗВСВОНИ, в отменения чл.21 от Закона за изповеданията, в З акона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността....”, но това не означава, че уредената от ЗВ реституция, в случаите, когато се касае до възстановяване на собствеността върху имоти, отчуждени по ЗПИНМ, е реституция по З акона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, Закона за плановото изграждане на населените места, Закона за благоустройство на населените места, Закона за държавните имоти и Закона за собствеността, към реда за реализиране на която по чл.4 от който закон може да се отнесе казаното от този ответник в писмената му защита. Подобна грешка е изключена и при прочит на пълния текст на пар.5, ал.2 от ПЗР на ЗВ, видно от който, за реда на възстановяване, ЗВ препраща изрично към ЗВСВОНИ. Естеството на реституцията по ЗВ, като реституция по право, е признато и от съдебната практика както по граждански, така и по административни дела, която, макар и по различни поводи, е изразила едно и също становище за характера и на реституция ex lege /вж. в тази насока Опр.№404/08.12.08г. по ч.гр.д. №1922/08г.-ІVг.о. на ВКС; Опр.№634/30.12.08г. по ч.гр.д. №2102/08г. на Іг.о. на ВКС; Реш.№1426/09.02.07г. по адм.дело №7268/06г. на ВАС- ІІІо; Опр.№10943/22.10.08г. по адм.дело №12165/08г.-ВАС-ІІІо./, разграничавайки същевременно ясно и реституцията по ЗВСВОНИ, като такава по право, от реституцията по ЗВСВНОИ по З ТСУ, З ПИНМ, З БНМ, З ДИ и ЗС, като такава, изискваща издаването на акт на административен орган /вж. напр. Реш. №432/27.05.10г. по гр.дело №1208/09г. на ВКС- І г.о./.

Ето защо и доколкото и от двете приложени към настоящото дело дела се установи, че произнасяне по предпоставките за реституция на спорния имот в полза на ищеца не е налично нито от административния орган, нито от съда във връзка с производство по чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, нито е било обсъждано от гражданския съд в хипотезата на пар.5 от ПЗР на ЗВ по повод встъпването на ищеца като помагач на Община Пловдив в производството по в.гр.д. №3373/05г. на ПОС, то безспорно липсва каквато и да пречка в това производство да се разглежда повдигнатия от ищеца спор за материалното право, което претендира, като се обсъдят именно в него въпросите за наличието или липсата на изискуемите се от закона предпоставки за настъпване на реституцията, призната на вероизповеданията от пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ, на която ищецът се позовава, като иска да се установи правото му на собственост по отношение на първия ответник и да се отстрани от осъществяваното без основание владение или държане на признатия за негов по реституция имот втория ответник.

3. Налична е и изискуемата се от закона предпоставка към датата на влизането му в сила имотът, предмет на спора, да е в собственост на някой от изброените в нормата на пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ правни субекти, като се установи, към посочената дата той да е актуван като частна общинска собственост, при наличие на изискуемите се за това законови предпоставки.

Към датата на влизане в сила на ЗВ, 02.01.2003г., бивш имот пл.№12 от кв.10 по плана на гр.Пловдив е част от дворно място от 765кв.м., съставляващо имот пл.№911, кв.10 по плана на СГЧ- гр.Пловдив, одобрен със Заповед №ОА-1927/29.12.2000г., за част от който е отреден парцел ХІІ- Базар и подход църква, а останалата част е включена в парцел Х-909, а по кадастрална карта на гр.Пловдив, одобрена със Заповед №РД-18-48/03.06.2009г.- част от ПИ с идентификатор 56784.579.781, актуван с акт за частна общинска собственост №629/05.04.2001г., на основание чл.2, ал.1, т.4 от ЗОС във вр. с пар.7 от ПЗР на ЗМСМА /вж. АЧОС-стр.138 и заключение на в.л. Т. на стр.159-173/. Съгласно нормата на чл.2, ал., т.4 от ЗОС в ред. бр.26/00г., действала при съставяне на АЧОС №629/05.04.01г., общинска собственост са парцелите и имотите, придобити чрез отчуждителни производства до 01.06.1996 г., предназначени за жилищно строителство, обществени и благоустройствени мероприятия на общините, а съгласно пар.7, ал.1, т.3 и ал.2 от ПЗР на ЗМСМА, с влизане в сила на този закон преминават в собственост на общините и държавните имоти, съставляващи незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици, и с изключение на онези, които са включени в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Към влизане в сила на ЗОС, се установи също тъй от материалите по приложената отчуждителна преписка №119/1966г. и приетите по делото заключения на в.л. Т. и в.л. К., че за имота, собственост на Пловдивска митрополия във вида му, описан вече по-горе с това решение, е била проведена надлежна отчуждителна процедура по чл.39 от ЗПИНМ и той е бил завзет с изплащане на обезщетението, определено за собственика, поради което е станал държавна собственост с оглед отчуждителното действие на КРП от 1954г., че е бил завзет с изплащане на обезщетението, което се е следвало, тъй че правилно за него е бил съставен и АДС №8083/25.01.1967г. /стр.140/, а впоследствие, правилно и на описаните в съставения от Община Пловдив АЧОС №629/05.04.01г. основания, може да се счита, че е станал по силата на цитираните норми частна общинска собственост, като част от актувания с АЧОС имот №911, в който, заедно с имот пл.№11 стар, е бил включен с одобрения през 1971г. КРП.

4. По последната предвидена от пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ правно- релевантна предпоставка, имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, въведена като единствено спорна с подадения от ответната Община Пловдив отговор на исковата молба, съдът намери, че възражението на този ответник е основателно и че по делото не се установи тази положителна правно- релевантна за настъпване ефекта на реституцията по пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ предпоставка да е била налична към 02.01.03г., тъй че на ищеца да се признае претендираното от него право на собственост върху стар имот пл.№12, поради следните съображения:

От фактическа страна по делото е установено категорично /вж. заключението на в.л. Т., включително скиците, както и бележки по допуснати фактически грешки, съгласно определение в с.з. от 25.06.13г./, че при отчуждаването му, стар имот №12, ведно с имоти пл.№№9, 10 и 11 и части от имоти пл.№№7 и 8, е бил отреден с КРП за парцел V І-битов комбинат. С КРП от 1971г., от отчуждените по плана от 1954г. имоти със стари №№11 и 12, е бил образуван нов имот с пл.№911, който, заедно с имоти №№909 и 910, е бил отреден за парцел V І-ОСП Булгарплод, преотреден с КРП от 1993г. за п. V І-Обществено застрояване. С КРП от 2000г. имот пл.№911 и част от имот пл.№909 са били отредени за п.ХІІ-Базар и подход църква, за имот пл.№910 е извършено отреждане за п.ХІ-610, а за останалата част от имот пл.№909- за п.Х-909. Именно по този план е съставен АЧОС №629/05.04.01г. С КК от 2009г., имот с пл.№911 по предходен план е записан с идентификатор 56784.519.781 /вж. и скица на поземлен имот №13738/26.04.13г. на стр.72/. Стар имот пл.№12 не е заснет като самостоятелен по действащата кадастрална карта на гр.Пловдив. Проектиран върху действащата КК в старите си граници, очертан в комбинирана скица №8 с буквите АБВГДЕЖЗИА и защрихован в червено, част от него с площ от около 371кв.м., попада в ПИ с идентификатор 56784.519.781, а част, с площ от около 16кв.м., попада в ПИ с идентификатор 56784.519.1023-улица / при приложена дворищна регулация по плана от 1954г. и улична регулация по плана от 1955г./, които части, съгласно означенията в скицата, могат да бъдат съответно описани като затворени по буквите ВГДЕЖЗИВ и АБВИА, като отстоянието между точките В и И дава дължина от 15м., како в това отношение текстовото описание в заключението е в състояние да остави погрешно впечатление при несъпоставянето му с графичния материал от комбинираната скица, тъй като говори за целия стар имот пл.№12 описан по очертания с всички букви от А до А, в които включва и двете коментирани части- и попадащата под реализираната улична регулация и тази, стояща върху терена на сегашния ПИ 56784.519.781 /бивш №911/. Част с площ от около 124кв.м. от изградената в ПИ 56784.519.781 и заснета с одобрената КК от 2009г. на самата улична регулационна линия масивна сграда с идентификатор 56784.519.781.1, попада в частта от 371кв.м. от стар имот пл.№12, проектирана върху ПИ 56784.519.781.

При тези фактически данни, и като взе предвид задължителната за него съдебна практика, съгласно ТР №1/17.05.95г. по гр.дело №3/94г. на ОСГК на ВС на РБ в частта, касаеща онази предпоставка за реституция, отнасяща се пряко до обекта на реституцията, съдът намери, че за спорния имот не може да се признае, че съществува реално до размерите, в които е отчужден, защото както цитираната задължителна практика, така и останалата обилна такава в областта на приложение на реституционното законодателство стои на становището, което и този състав споделя, че целта на закона е да възстанови имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост в правния мир, а стар имот пл.№12, за който ищецът претендира да е възстановена собствеността му по силата на реституция, е загубил своето самостоятелно съществуване като такъв обект с одобряване на плана от 1971г., когато от него и от имот пл.№11 стар е бил образуван нов имот с пл.№911, идентичен на ПИ 56784.519.781 по действащата КК. В това отношение съдът не споделя доводите на ищеца с писмената му защита, че да се изключи възможността за реституция само по това съображение, означава да се отрече обществения и смисъл и цел, тъй като по този начин всяка една Община би могла, за да избегне реституцията на отчуждени имоти, да предприеме с тях съответни градоустройствени промени. Тези доводи са отречени директно от логиката на самата законова уредба, изследваща предпоставките за реституция по право към датата на влизане на реституционния закон в сила, което означава да бъдат съобразени само онези предприети за имотите градоустройствени промени преди тази дата, които Общините не биха могли да извършат, за да избегнат реституцията, тъй като законът, уреждащ нейните предпоставки по този начин, не е бил още наличен, та те да заобиколят или престъпят неговата цел и така да обезсмислят прилагането му.

Ако горното съображение на съда, което е достатъчно основание да се счете коментираната в този пункт предпоставка за липсваща в случая, не бъде споделено, то отделно от него следва да се вземат предвид и съображенията, че имот стар пл.№12, записан при отчуждаването му с площ от 395кв.м., не съществува реално в размерите, в които е бил отчужден и затова, защото:

Част от него с площ от 16кв.м. попада понастоящем в ПИ 56784.519.1023-улица, при приложена улична регулация, която част, доколкото улиците в града са част от линейната негова техническа инфраструктура по смисъла на пар.5, т.31 от ДР на ЗУТ, служеща за трайно задоволяване на обществени потребности, и като так и ва- публична общинска собственост, съгласно чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС в ред. му с бр.96/99г., действаща към влизане в сила на ЗВ-02.01.03г., не подлежи на реституция /вж. за забраната да се реституира публична държавна собственост напр. Реш.№491/30.06.09г. по гр.дело №1499/08г. на ВКС-ІІІг.о., а за забраната да се реституира публична общинска собственост на чл.7, ал.4 от ЗОС, макар и същата да е изрично формулирана едва в редакцията с ДВ бр.17/2009г., и за приложението и преди тази дата, черпено директно от Конституцията на РБ - Реш.№183/05.08.10г. по гр.дело №609/10г. на ВКС- Іг.о./;

Различно е състоянието на имота освен откъм разделянето му на две части, една от които е попаднала под приложена улична регулация, а дрега- останала част от друг новообразуван имот, и откъм застрояването към датата на отчуждаване и към датата на влизане на закона за реституция в сила, като:

При отчуждаването му този имот е бил с площ от 395кв., застроен с паянтова сграда - склад от 188куб.м. Същата е била съборена преди предаване на имота за ползване на ДСП „Централна монтажна база” през 1968г., тъй като имотът и е предаден празен. П о всички планове, с читано от 1971, откогато имот стар пл.№12 не съществува като самостоятел е н, а като част от образуван ия нов имот с пл.№911, идентичен понастоящем на ПИ 56784.519.781, в новообразувания имот са заснети като новоизградени три съвсем различни от паянтовия склад при отчуждаването сгради- една масивна с площ от 216кв.м. и две полумасивни, съответно с площ от 16кв.м. и 20кв.м., от които полумасивната сграда с площ от 20кв.м., разположена на •••, не съществува при огледа на място. От цялостното застрояване на новообразувания имот, 124кв.м. от площта на масивната сграда с обща площ от 216кв.м., попадат върху частта от 371кв.м. от терена на стария имот пл.№12, при проектирането му върху терена на образувания през 1971г. нов имот №911.

Изтъкваното от ищеца с писмената му защита тук съображение за това, че съгласно заключението на в.л. Т. тази /масивната/ постройка е с временен характер, не се намира от съда за правно значимо в случая, доколкото от една страна няма пряко отношение към извода му за това съществува ли реално имота в размерите, в които е бил отчужден, отнасящ се до изследване еднаквостта по отношение застрояването в имота, когато се касае до отчуждени застроени имоти и състоянието, в което те са заварени от влизане в сила на реституционния закон, а от друга, защото макар подобно изявление от това вещо лице да е действително направено в с.з. от 25.06.13г., видна е неговата необоснованост. В.л. е заявило, че отразената на комбинираната скица №8 сграда 01 е с „ временен статут като конструкция ”, очевидно водено от записа на стр. последна от текстовата част в заключението си, че „ сградата изглежда като метална конструкция, облечена и разделена с панели ”. Или, то освен че не е изследвало нарочно въпроса за това как точно е изградена сградата конструктивно, нанесена в кадастъра като „масивна”, а е закрепило само предположението си, че тя изглежда ла по някакъв начин, очевидно е нямало предвид и правния смисъл на понятието строежи с временен характер или смисъла, който устройственият закон влага в понятието „временни строежи” /вж. раздел VІІІ- Временни строежи от гл.ІІІ- Устройство на териториите и ПИ от част І- Основи на устройството на територията на ЗУТ/, за което конструкцията на сградата е ирелевантна, нито е имало предвид процедурите по получаване на траен статут на същите по пар.17 от ПЗР на ЗУТ, защото само е отговорило, че не е изследвало въпроса за актуалния устройствен статут на същата сграда.

И накрая, съдът не може да сподели и доводите на ищеца с писмената му защита, изложени в подкрепа на твърдението му, че имотът съществува реално до размерите, в които е бил отчужден, свързани с твърдението му, че той отговаря на изискването на чл.19 от ЗУТ да бъде обособен като самостоятелен имот, с оглед приетото по делото заключение на в.л. Т.. Акцентът върху това обстоятелство ни връща отново към въпроса, по който съдът вече взе становище по-горе, релевантните по ЗВ предпоставки за реституцията същите ли са, както когато следва да се прецени основанието за реституция по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, тъй като именно неговите чл.1, ал.2 и чл.1, ал.3 са свързани с въпросите за това, когато сградите в един отчужден застроен имот са били съборени и то е заварено празно при влизане в сила на този закон, отговаря ли дворното място на изискванията за образуване на самостоятелен парцел при спазване на съответните правила, норми и нормативи, респективно- когато отчуждените сгради са останали с временен режим, има ли по застроителния и регулационен план възможност те да бъдат включени в режима на бъдещото застрояване и дворното място отговаря ли на изискванията за образуване на самостоятелен парцел при спазване на съответните правила, норми и нормативи, тъй че обсъждането тук е само хипотетично /ако се счете, че именно те са приложими/, доколкото съдът намери, че не са.

От пръв прочит на цитираните разпоредби е ясно, че установеното по делото от фактическа страна, не отговаря на никоя от тези две хипотези, тъй като паянтовата сграда, която е била налична в имот пл.№12 стар при отчуждаването му от ищеца, не е останала върху терена като такава с временен режим, а е била съборена, като при влизане в сила на ЗВ дворното място е заварено не празно, а застроено с нови сгради- конкретно- с попадаща върху неговия терен част от масивна сграда с площ от 124кв.м. По този начин, от частта на имот пл.№12-стар от 371 кв.м., стояща извън 16кв.м., попаднали под уличната регулация, свободна и незаета от сградата, изградена в нов имот пл.№911, е останала част от 247кв.м., която не отговаря на изискванията на чл.19, ал.1, т.1 от ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване в градовете те да имат повърхност от най- малко 300кв.м., нито би могла да отговори на задължителното изискване на чл.14, ал.4 от ЗУТ във вр. с чл.19, ал.1, т.1 от ЗУТ, да има задължително лице /изход / към улица от най- малко 14м., тъй като, макар и разстоянието от буква В до буква И по скица 8 от заключението на в.л. Т. да е посочено като такова от 15м., видно е от същата скица, че то е почти изцяло заето по лицето към улица ••• от разположената на уличната регулация част от масивната сграда с идентификатор 56784.519.781.1- т.е. останалата част, защрихована в червено, очертаваща стар имот пл.№12, остава на практика без излаз на тази улица, нито има такъв по кое да е друго свое очертание на скицата, тъй като от всички други страни граничи с различни други ПИ /782, 783/ или останалата част от имот 56784.519.781, в който попада. Отделен е въпрос ът, доколко тук именно цитираните норми, на които ищецът се позовава, са приложими, тъй като въпросът за какво застрояване е предназначен имот пл.№911, отреден по плана от 2000г. за п.ХІІ-Базар и подход църква, не е бил изобщо изследван от вещото лице Т. със заключението и, а то директно е дало отговор за съответствие с изискванията на чл.19 от ЗУТ, с оглед на тъй формулирания въпрос на ищеца.

Извън очертаните като приложими според съда в случая правно релевантни предпоставки за реституция по пар.5, ал.1 от ПЗР на ЗВ са:

Фактът за връщане на полученото от собственика на отчуждения имот обезщетение в размер от 4369.26лв., съставляващо изискване, закрепено от нормата на чл.6, ал.1 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС във връзка с момента на настъпване на реституционния ефект в производствата по чл.4 от същия закон, установен категорично с приетата по делото експертиза на в.л. К. /стр.185-188/ и с двете преводни нареждани на стр.9 и 10;

Обстоятелството реализирано ли е мероприятието, за което имотът е бил отчужден, като самостоятелно и стоящо извън вече направената преценка за предпоставката дали имотът е заварен от реституцията да съществува реално в размерите, в които е бил отчужден, във връзка с което с писмената защита на ищеца е изведен извода /вж.стр.3, б.”г”/, че правото, което претендира, следва да му бъде признато и затова, защото, както това е установено с приетото по делото заключение на в.л. Т., мероприятието, за което имотът е бил отчужден, не е реализирано.

Извън това правно съображение следва да се каже, че действително, с приетото по делото заключение на в.л. Т. /вж.стр.161, т.2/ е закрепено становището и, че мероприятието, за което имотът е бил отчужден, не е изпълнено през годините, както и че не е бил използван по предназначението, за което е бил отчуждаван, но то е в противоречие с последващия текст на нейното заключение, от което личи, че в хода на годините за имотите, отредени с плана от 1954г. за п.VІ-Битов комбинат, съответно- за новообразувания имот пл.№911, в който сега почти изцяло попада стар имот с пл.№12, е имало преотреждания, като с това по плана от 2000г., предхождащо датата на влизане на ЗВ в сила, преотреждането е такова за Базар и подход църква, и намерената от вещото лице застроена в имота масивна сграда е заета именно като търговски обект- магазини с витрини към улицата.

И накрая, дали мероприятието, за което имотът е отчужден, е било реализирано, е правно- релевантна предпоставка да се иска отмяна на отчуждаването по реда на чл.4 от ЗВСВНОИ по З ТСУ, З ПИНМ, З БНМ, З ДИ и ЗС когато се касае до случаи в хипотезата на чл.1, ал.1 от този закон, в които са били отчуждени застроени недвижими имоти и сградите в тях съществуват към деня на влизане на този закон в сила, а по делото, както със заключението на в.л. Т., така и със събраните писмени доказателства /вж. приложената отчуждителна преписка №119/66г./ се установи, че макар и при отчуждаването му от Пловдивска митрополия и завземането му, бивш имот №12 да е бил застроен с паянтов склад, този склад е бил разрушен още преди предаването на имота за временно ползване през 1968г. на ДСП „Централна монтажна база” за построяване на подвижен сглобяем сервиз за хладилници и печки и е предаден от СП „Жилфонд” на споменатата база като празно дворно място, както и че още през същата 1968г. е издадено строително разрешение и дадена строителна линия за строеж на временен подвижен сглобяем сервиз, съответно, от 1971г. – т.е. хипотезата на чл.1, ал.1 е в случая неприложима.

П ри така намерено по-горе за установено относно наличие на предпоставките за реституция, отричащо претендираното от ищеца право на собственост по реституция върху описаната от него с исковата молба част от имот, съдът намира, че както предявеният от него срещу Община Пловдив установителен иск за собственост, така и ревандикационният му иск срещу втория ответник следва да се отхвърлят, и без да се подлагат на коментар останалите релевантни за иска по чл.108 от ЗС факти / в случая- твърденията на ответника „Торгоекспрес”ООД, че има годно основание да държи построените в имот пл.№911 две сгради/, защото той първо предполага и изисква претендентът да установи правото си на собственост върху спорния имот, което ищецът не успя да докаже в производството. Ето защо не коментира и приложените от отв.”Торгоекспрес” ООД с отговора му писмени доказателства, както и процесуалното му поведение по повод дадените му указания по чл.146, ал.2 от ГПК още с проекта за доклад по делото, съответно- има ли в таза насока някакво действие между страните постановеното по гр.дело №263/05г. на ПРС влязло в сила решение.

В частта за разноските.

Ищецът и ответникът „Торгоекспрес” ООД са претендирали присъждане на разноски в процеса, като ищецът е представил и техен списък /стр.190-192/.

С оглед изхода на спора, както и на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, разноски не се следват на ищеца и се следват на ответника по ревандикационния иск.

Ответникът „Торгоекспрес” ООД установи в процеса направата на разноски в размер на заплатен на адв.И. хонорар от 800лв. /стр.53/, които следва да се поставят в тежест на ищеца.

Воден от изложените мотиви, съдът