Решение № 1002 от 28.3.2025 г. на Административен съд - Русе по дело № 166/2025 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. чл.38 от ЗДС. Образувано е по жалба на „Дръстър“ АД, със седалище в гр.Русе, чрез процесуалния му представител, против решение № 60/06.02.2025 г. на Министерския съвет на Република България за отчуждаване на имоти и части от имоти - частна собственост, за държавна нужда, за изграждане на обект "Автомагистрала "Русе-Велико Търново", участъци "Русе-Бяла" и обход на град Бяла от км 0+500 до км 76+040 на територията на област Русе, в землищата на община Иваново, община Две могили и община Борово, съгласно подробен устройствен план – парцеларен план, одобрен с влязла в сила заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, намиращи се в землищата на с.Божичен, с.Иваново и с.Тръстеник, община Иваново, гр. Две могили, община Две могили и с.Екзарх Йосиф, община Борово, в частта относно определената в приложението по т.1 от същото решение стойност на паричното обезщетение за отчуждената част от недвижим имот, собственост на жалбоподателя, находящ се в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], местността „Мешето“, целият с площ от 11, 452 дка, която част представлява поземлен имот с [идентификатор], с площ от 2, 125 дка и определен размер на обезщетението от 1594 лева. В жалбата и в хода на устните състезания жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, развива оплаквания за незаконосъобразност на административния акт в оспорената му част. Твърди, че при отчуждаването била нарушена процедурата по чл.42а – чл.42и от ЗДС, доколкото не била изследвана възможността определеното му обезщетение да не бъде парично, а да се изразява в предоставянето на имот – частна държавна собственост от държавния поземлен фонд. В условията на евентуалност поддържа, че обезщетението за отчуждената част от имота не отговаря на условията за равностойно парично обезщетение по смисъла на чл.32, ал.2 от ЗДС. Счита същото занижено и несъответстващо на пазарната цена на имота, в нарушение на чл.17, ал.5 от Конституцията на Република България и чл.1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), в светлината на тълкуването на последната разпоредба, дадено с решение от 14.05.2020 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото К. и други срещу България (жалби № № 66581/12 и 25054/15). Възразява, че с административния акт, в оспорената му част, не е постигнат справедлив баланс между обществения интерес, от една страна, и индивидуалното му право на собственост, от друга. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на Министерския съвет в оспорената част като върне преписката на този орган със задължителни указания относно спазване на процедурата по чл.42а – чл.42и от ЗДС, а в условията на евентуалност - да измени същото решение в оспорената част като увеличи размера на определеното обезщетение съобразно заключението на вещото лице във варианта, при който то е изчислено въз основа на капитализираната рента при годишно рентно плащане в размер на 80 лв./дка според представените договори за наем на земеделска земя за стопанските 2023/2024 г. и 2024/2025 г., респ. според средното годишно плащане на декар за землището на с.Божичен за стопанската 2024/2025 г. в размер на 52 лв./дка, определено в протокола на ОД „Земеделие“ гр.Русе. Претендира присъждането на направените деловодни разноски, за които представя списък. Ответникът по жалбата – Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител, в представеното на основание чл.38, ал.4 от ЗДС становища с вх.№ 1181/17.03.2025 г. и вх.№ 1354/27.03.2025 г. излага подробни съображения за нейната неоснователност. Твърди, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и съдържание на акта, както и на административнопроизводствените правила. Поддържа, че е спазен и материалният закон. Възразява, че преценката дали собственикът да бъде обезщетен чрез предоставянето на имот от държавния поземлен фонд или чрез определянето на равностойно парично обезщетение се извършва при оперативна самостоятелност, което следва и от използвания в чл.42а, ал.1 от ЗДС израз „може“. Освен това счита, че тази възможност в случая е и неприложима, тъй като би се стигнало до противоречие с чл.42а, ал.2 от ЗДС - отчуждаваният имот (нива) е с площ от 2, 125 дка, т.е. по-малка от минималната площ от 3 дка, над която би било допустимо имотно обезщетяване. Сочи, че размерът на определеното парично обезщетение е основан на оценителски доклад, възложен от административния орган. Оценката била възложена с възлагателно писмо изх.№ 53-00-11437/15.09.2023 г., поради което относимият период, през който следвало да са сключени сделките, използвани като пазарни аналози, е от 15.09.2022 г. до 15.09.2023 г., в който период такива аналози не били открити, поради което обезщетението правилно било определено по реда на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Моли съда да постанови решение, с което жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Заинтересованата страна – министърът на регионалното развитие и благоустройството, чрез процесуалния си представител, е депозирал молба с вх.№ 1189/17.03.2025 г., в която изразява становище за неоснователност и недоказаност на жалбата. Счита, че решението на Министерския съвет, в обжалваната му част, е правилно и законосъобразно и моли жалбата срещу същото да бъде отхвърлена. Заинтересованата страна – министърът на финансите, чрез процесуалния си представител, е депозирал становище с вх.№ 1202/18.03.2025 г., в което също счита подадената жалба неоснователна и недоказана. Поддържа, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, е постановено при спазването на всички изисквания на закона като размерът на паричното обезщетение е определен въз основа на правилна и законосъобразна експертна оценка, отговаряща на изискванията на ЗДС. Заинтересованата страна - инвеститорът на обекта, за изграждане на който се извършва отчуждаването – Агенция „Пътна инфраструктура“, конституирана и призована по делото на основание чл.38, ал.5 от ЗДС, чрез процесуалния си представител, в съдебно заседание на 25.03.2025 г. и в представеното в същото заседание становище счита жалбата неоснователна, а решението на МС, в оспорената му част, издадено при спазване на материалния закон и административнопроизводствените правила. Възразява, че ЗДС не допуска при липса на подходящи пазарни аналози да се прилагат общите методи за оценка на недвижимите имоти, практикувани от оценителите на недвижими имоти, какъвто е и използваният в заключението на вещото лице приходен метод (метод на директната капитализация на дохода, в случая на годишното рентно плащане), тъй като при използването му не се отчитат индивидуалните характеристики на имота като категория, площ, поливност, отстояние от пазари и регулация и т.н. Сочи, че използваната от вещото лице стойност на средното годишно рентно плащане, определено по реда на § 2е от ДР на ЗСПЗЗ, са базира на осреднените стойности за всички категории земи в съответното землище и не предоставя информация за рентното плащане по отделни категории, каквото е основното изискване на чл.3, ал.1 от Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи. Поддържа, че използваният в последната разпоредба израз „годишно рентно плащане на един декар х 25“ неслучайно е поставен в скоби, тъй като той има само пояснителен характер по отношение начина на определяне на началните цени на земеделските земи и при отчуждителните процедури не може да се използва като самостоятелен способ за тяхното определяне. Възразява, че последното изменение на наредбата е направено с ДВ бр. 9 от 30.01.2024 г., в сила от 01.02.2024 г., без при това да са изменени началните цени по чл.3, ал.1, което показва, че в национален мащаб годишното рентно плащане е проверено и че началните цени, посочени в тази разпоредба, са съобразени с пазарните условия в страната. Поддържа, че в производството по изработване и одобряване на ПУП-ПП не са постъпвали искания, включително от жалбоподателя, за обезщетяване на собствениците на засегнатите имоти с имоти от държавния поземлен фонд. Солидаризира се със становището на ответника по жалбата, че преценката за вида на обезщетяването (парично или имотно) се прави от този орган при оперативна самостоятелност, а в случая мащабите на отчуждителната процедура, броят на засегнатите имоти и изискването за еднаквото третиране на техните собственици изключва възможността на всички да бъде предоставено имотно обезщетение, респ. на някои да бъде предоставено имотно, а на други парично такова. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от жалбоподателя. Според чл.34б, ал.2 от ЗДС решението на Министерския съвет по чл.34а, ал. 1 се съобщава на заинтересованите лица по реда на чл. 61 от АПК от инвеститора на обекта, т.е. от Агенция „Пътна инфраструктура“, който предоставя данните за датата на съобщаването на Министерския съвет. Разпоредбата на чл.61 от АПК от своя страна препраща към реда за съобщаване на административните актове по чл.18а от същия кодекс. По делото (на л.47 - л.48) са представени писмо с изх.№ 53-00-1656/07.02.2025 г. и обратна разписка (известие за доставяне) за връчване на пратка R PS 1040 815YTA 1. Видно от отбелязването в обратната разписка, на 24.02.2025 г. на жалбоподателя е връчено посоченото писмо от Агенция „Пътна инфраструктура“, с което той е бил уведомен за отчуждаването на имот с [идентификатор] с оспореното решение на Министерския съвет. Жалбата срещу този акт е подадена на 10.03.2025 г. чрез ССЕВ директно в съда, т.е. в преклузивния 14 – дневен срок за това по чл.38, ал.1 от ЗДС. Следва да се приеме, че жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна. Оспореното решение е издадено от компетентен орган. Според чл.34а, ал.1 от ЗДС отчуждаването на имоти и части от имоти - частна собственост, предназначени за изграждането на национални обекти, се извършва с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на финансите. Оспореното решение № 60/06.02.2025 г. на Министерския съвет е издадено от посочения колективен орган на централната изпълнителна власт. Решението е издадено в писмена форма и има задължителното съдържание по чл.34б, ал.1 от ЗДС – в него е посочена държавната нужда, за която се отчуждават имотите – за изграждане на обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ в посочените участъци, обявен за национален такъв, като в приложение към т.1 на административния акт са подробно описани отчуждаваните имоти, техният вид, местонахождение, размер, цена (размер на обезщетението) и собственици за всеки от имотите. По – конкретно в приложението по т.1 от оспореното решение за отчуждаваните имоти в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], колона „№ по ред“, процесният поземлен имот, собственост на жалбоподателя, част от който се отчуждава, е посочен под позиция № 50. Съдът не констатира при издаване на оспореното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Според чл.34, ал.1, изр.първо от ЗДС, заинтересованото ведомство прави мотивирано искане за отчуждаване до министъра на финансите и до министъра на регионалното развитие и благоустройството. Т. искане, иницииращо административното производство, е направено от председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ до МРРБ с писмо с вх.№ 90-03-1054/19.11.2024 г. С решение № 660 на МС от 2022 г. обект „Автомагистрала „Русе-Велико Търново“ е обявен за обект с национално значение по смисъла на § 5, т.62 от ДР на ЗУТ и за национален обект по смисъла на § 1 от ДР на ЗДС. За посочения национален обект е налице влязъл в сила ПУП (парцеларен план) в процесните участъци като същият бил одобрен със заповед № РД-02-15-110/10.10.2022 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството, изменена, поради допуснати очевидни фактически грешки относно номерата на имотите, посочени в регистъра на трайно засегнатите имоти в землището на с.Долна Студена, общ.Ценово, с влязла в сила заповед № РД-02-15-72/30.05.2023 г. на същия орган. Според чл.33, ал.2 от ЗДС наличието на държавна нужда, която не може да бъде задоволена по друг начин, се установява с влязъл в сила подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на обекти за задоволяване на държавни нужди, или с одобрен подробен устройствен план, който предвижда изграждане на национален обект, за който е налице влязло в сила разпореждане за допускане на предварително изпълнение, или по друг начин, предвиден в закон. Следователно с влизане на сила на ПУП – ПП посочената материална предпоставка за отчуждаването на имотите (държавната нужда и невъзможността тя да бъде задоволена по друг начин), чието наличие не се и оспорва от жалбоподателя, е категорично установена. От представените с преписката доказателства се установява, че е спазено изискването на чл.34, ал.2 от ЗДС като с искането са представени и изискуемите приложения. По – конкретно представена е, съгласно чл.34, ал.2, т.3 от ЗДС, и оценка на имотите, извършена от оценител на имоти - „Сървей груп“ ЕООД гр.София. Експертната оценка била възложена с възлагателно писмо изх.№ 53-00-11437/15.09.2023 г. (на л.72 от преписката) на председателя на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“. Няма спор, че юридическото лице, на което е възложено оценката, има качеството на „оценител на имоти“ съгласно легалната дефиниция по § 1а, т.3 от ДР на ЗДС като разполага със сертификат рег.№ 900200127/2011 г., издаден от Камарата на независимите оценители в България, с оценителска правоспособност недвижими имоти, земеделски земи и трайни насаждения. Датата на възлагането на оценката фиксира края на периода от 12 месеца (от 15.09.2022 до 15.09.2023 г.) по § 1а, т.2 от ДР на ЗДС, през който следва да са били сключени сделките, които могат да бъдат използвани като аналози при определянето на пазарните цени. Както беше посочено, искането за отчуждаване е направено с писмо с вх.№ 90-03-1054/19.11.2024 г., а оценителският доклад е от 11.11.2024 г., т.е. той е представен само осем дни преди да е направено искането за отчуждаване, поради което е актуален и отговаря на изискването по чл.34, ал.2, т.3 от ЗДС оценката на имотите да е направена не по-рано от три месеца от датата на подаване на искането за отчуждаване. След проверка по чл.34, ал.4 от ЗДС министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на финансите, на основание чл.34а, ал.1 от ЗДС, със съвместен доклад до Министерския съвет, предложили на същия орган да разгледа и приеме проект на решение за отчуждаване на имоти и части от имоти – частна собственост, за държавна нужда – за изграждане на посочения национален обект по отношение на описаните в проекта на решение участъци. Към предложението били приложени и документи по чл.34а, ал.4 от ЗДС – всички документи по преписка с вх.№ 90-03-1054/2024 г., одобрена финансова обосновка, проект на съобщение за средствата за масово осведомяване и проект на решение на МС. Започналата процедура по отчуждаване била надлежно оповестена по реда на чл.34а, ал.3 вр. ал.6 от ЗДС. С приемане на оспореното решение размерът на паричното обезщетение, определено за всеки от отчуждаваните имоти, е изцяло съобразен с оценителския доклад. Не представлява нарушение на процесуалните правила и обстоятелството, че в административното производство не била изследвана възможността за имотното обезщетяване на жалбоподателя. Разпоредбата на чл.42а, ал.2 от ЗДС изрично предвижда, че не се допуска имотно обезщетяване, когато отчуждаваният имот е с размери, по-малки от 3 дка за ниви, 2 дка за ливади, 1 дка за трайни насаждения и 1 дка за гора. В случая отчуждаваната част от имота на жалбоподателя (с начин на трайно ползване нива), представляваща имот с [идентификатор], е с площ от 2, 125 дка, т.е. по-малка от 3 дка, поради което имотно обезщетяване е недопустимо. Освен това, както обосновано поддържат ответникът по жалбата и заинтересованата страна Агенция „Пътна инфраструктура“, преценката дали обезщетението да бъде имотно или парично се прави от органа при оперативна самостоятелност, което следва от използвания в чл.42а, ал.1 от ЗДС израз „ може “ и по арг. от чл.169 от АПК не подлежи на съдебен контрол. Съдът намира обаче, че решението на Министерския съвет, в оспорената му част, противоречи на материалния закон, което обстоятелство води до неговата незаконосъобразност в тази част съгласно чл.146, т.4 от АПК и е основание за изменението му. От представеното по делото писмено доказателство – нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер], т.II, рег. № 3514, дело № 222/16.06.2017 г. на нотариус Л. Ш. с район на действие РС – Русе, се установява, че жалбоподателят е собственик на процесния имот, представляващ поземлен имот с № 009038 по картата на възстановената собственост (КВС) в землището на с.Божичен, общ.Иваново, обл.Русе, [ЕКАТТЕ], местността „Мешето“, с площ от 11, 452 дка и начин на трайно ползане нива, III категория. С одобрения ПУП-ПП имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на с.Божичен (идентичен със собствения на жалбоподателя [имот номер] по КВС) е разделен на два имота: поземлен имот с [идентификатор] и поземлен имот с [идентификатор], с площ от 2, 125 дка, само който е предмет на отчуждаване. Следователно по безспорен начин е установен идентитета между отчуждавания и притежавания от жалбоподателя недвижим имот. При преценката за съответствие на оспореното решение със закона следва да се държи сметка за йерархията на нормативните актове, която изисква при установено противоречие между норми от два нормативни акта да се прилага този от по-висока степен. В тази връзка разпоредбите на чл.15, ал.1 и ал.3 от ЗНА изрично предвиждат, че нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен като ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. От своя страна чл.5, ал.1 и ал.2 от АПК гласят, че когато постановление, правилник, наредба, инструкция или друг подзаконов нормативен акт противоречи на нормативен акт от по-висока степен, прилага се по-високият по степен акт, както и че когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, прилага се международният договор. Разпоредбата на чл.5, ал.2 от АПК е израз на правилото на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, според която конституционнна норма международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Именно такъв международен договор е и Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г., ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Смисълът на нейните разпоредби следва да се разбира в светлината на тяхното тълкуване в практиката на ЕСПЧ, независимо от това дали съответното решение е постановено по жалба срещу Република България или срещу държава-членка на Съвета на Европа и страна по Конвенцията. По отношение на решенията на ЕСПЧ по същество ( judgements англ. език; arrêts фр.език), постановени по жалби срещу Република България, намира приложение и разпоредбата на чл.46 от ЕКПЧ, озаглавена „Задължителна сила и изпълнение на решенията“, § 1 от която гласи: „ Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна “. В чл.1 от ЕКПЧ е регламентирано задължението на държавите-страни по Конвенцията да зачитат прогласените в нея права. Този текст предвижда следното: „ Βисокодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция “. Част от ЕКПЧ са и протоколите към нея.