Решение № 5302 от 19.10.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3630/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 20217563 от 30.11.2021 г., по гр.д. № 40263/2019 г. по описа на СРС, 46-ти състав, е отхвърлен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 405 от КЗ, предявен от Н. Г. Д., ЕГН ••••••••••, срещу ЗАД „ОЗК - Застраховане“ АД, ЕИК •••••••, за сумата от 693, 24 лв., представляваща застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско на МПС“ (застрахователна полица № 0020090201600302 от 17.03.2016 г.) за настъпило на 28.03.2016 г. в гр. Варна застрахователно събитие, за което е била образувана щета № 0020-090- 0405/2016 г., ведно със законната лихва от завеждане на заявлението по чл.410 ГПК на 12.12.2017 г. до окончателното изплащане на главницата, С Решението първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноски, възлагайки ги в тежест на ищцата. Недоволен от така постановеното решение е ищецът по исковете, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба. В жалбата са наведени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди се, че при условия на пълно и главно доказване са установени правнорелевантните факти за ангажиране отговорността на ответника, който незаконосъобразно е отказал да заплати застрахователно обезщетение. Посочва, че по делото не са установени предпоставките на чл. 408 от КЗ, а ограничаване на отговорността с Общите условия, изразяващо се при определени застрахователни събития застрахователя да изплаща единствено процент от застрахователната сума, са нищожни, позовавайки се на чл. 386 КЗ. Оспорва изводите на съда, че приложими по делото са Общите условия към застрахователния договор с доводи, че застрахованият не е бил запознат с тях. С тези аргументи моли решението на районния съд да бъде отменено, а исковите претенции да бъдат уважени в цялост. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по исковете. Изложени са подробни съображения за неоснователност на възведените с въззивната жалба твърдения и оспорвания. Излагат се доводи за правилност на първоинстанционния съдебен акт и се моли за неговото потвърждаване. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Районният съд е сезиран с искова молба, депозирана от Н. Д. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД. В същата се твърди, че на 28.03.2016 г. в гр. Варна на паркинга на НАП Н. Д. при маневра паркиране на лек автомобил марка „Субаро“, модел „Импреза“ с рег. № •••••••, одрасква лявата част на автомобила в храсти, при което са настъпили щети върху същия. Посочва, че превозното средство било застраховано при ответника чрез договор за имуществена застраховка „Каско” по клауза „Пълно Каско“, със срок на валидност от 19.03.2016 г. до 18.03.2017 г.. Твърди, че за нанесените щети е образувана щета № 0020-090- 0405/2016, по която ответникът по делото е отказал да заплати застрахователно обезщетение. Ищецът твърди, че отказът е неоснователен. Твърди, че действителната стойност на ремонта е 693, 24 лева. Ищецът претендира ответникът да бъде осъден да заплати сумата в размер на 693, 24 лева, ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В срока по чл. 131 ответникът по исковете е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание и размер. Позовава се на чл. 20 от Общите условия, като твърди, че на ищцата вече били заплатени е бил изчерпан договореният от страните лимит за обезщетяване на две отделни застрахователни събития, за които доказването е само на база уведомление от застрахования, без да се представят документите по чл.18, ал.2, т.6 ОУ. Оспорва механизма на настъпване на щетите. Позовава се на груба небрежност от страна на ищцата. Твърди, че увреждането на преден ляв калник е съществувало още сключването на предходна застрахователна полица от 2015 г.. В първоинстанционното производство за установяване на правнорелевантните факти са събрани писмени доказателства, неоспорени от страните, приета е съдебна авто- техническа експертиза. По делото е приета застрахователна полица № 0020090201600302, от която се установява, че на 17.03.2016 г. между страните е бил сключен застрахователен договор със срок на покритие от 19.03.2016 г. до 18.03.2017 г., неразделна част от който са Общите условия. В застрахователната полица е отбелязано, че застрахованата Н. Г. Д. е получила Общите условия, запозната е с тях и ги приема. По делото е прието уведомление за застрахователно събитие от 01.04.2016 г., депозирано от ищцата. В него е посочено, че на 28.03.2016 г. в гр. Варна при паркиране на паркинга на НАП е одрала автомобила в лявата му част в храсти. С уведомлението тя е декларирала верността и точността на фактите, като не е представила документи, доказващи застрахователното събитие. При застрахователя е била образувана щета № 0020-090- 0405/2016 г., като с писмо от 22.02.2017 г. той е отказал да изплати застрахователно обезщетение. По делото се установява, че въззиваемият ответник е изплатил застрахователно обезщетение за две застрахователни събития от 25.03.2016 г. и от 24.10.2016 г., за които обстоятелствата са били декларирани от въззивника ищец с подадени уведомления и без документи, удостоверяващи застрахователното събитие. Обезщетенията съответно от 1042, 92 лв., ведно със законната лихва, и от 592, 31 лв., ведно със законната лихва, са били присъдени по гр. д. № 19217/2018 г. и гр. д. № 23462/2018 г. на Софийски районен съд, което се установява от приетите като писмени доказателства по настоящото дело постановени решения по посочените граждански производства. По делото са приети платежни нареждания от 08.01.2019 г. и от 08.10.2018 г., от които се установява, че пълният размер на задълженията по горепосочените две дела (вкл. по предхождащите ги заповедни производства) са били платени. По делото е прието заключение на съдебна автотехническа експертиза, която е изчислила стойността на описаните в уведомлението и описа на МПС щети, като експертът посочва, че описаните щети могат да бъдат получени от посочени от въззивника начин. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: Предявен е иск с правно основание чл. 405 КЗ. Основателността на иска се обуславя от установяване по делото на следните правопораждащи юридически факти: 1) наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка, 2) настъпване в срока на договора на застрахователно събитие, за което застрахователя носи риск; 3) настъпилите вреди; 4) причинно-следствена връзка между застрахователното събитие и вредите; 5) размер на настъпилите вреди. При доказване на посочените правнорелевантни факти в тежест на ответника е да докаже правопогасяващи или правоизключващи вземането на ищеца факти – в конкретния случай наличието на основания, изключващи отговорността на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение. Категорично по делото се установява, че между страните е налице валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка, в която насока страните не спорят. Неоснователно се твърди във въззивната жалба, че въззивникът ищец по делото не е бил запознат с Общите условия. По делото е приета застрахователната полица, която е подписана лично от ищцата. В същата тя е декларирала, че е получила Общите условия, запозната е с тях и ги приема. Въззивникът ищец не е оспорил сключения застрахователен договор в тази му част. Поради това въззивният съд приема, че въззивникът в съответствие с чл. 348, ал. 1 от КЗ е бил запознат с Общите условия, поради което същите представляват неразделна част от застрахователния договор. Обемът на застрахователната отговорност при имущественото застраховане, каквото е застраховка „Автокаско“ се определя по правилата на КЗ и съдържание на конкретен договор. Страните са свободни да уговарят, както основания за носене на отговорност, така и основания за освобождаване от отговорност. Разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД изрично императивно указва, че договорът има силата на закон, за тези които са го сключили. Общите условия съгласно чл. 348, ал. 1 от КЗ са неразделна част от застрахователния договор, поради което посочената разпоредба се отнася и до тях. В процесния случай в чл.20, изр.2 от Общите условия по застраховка „Каско“ на МПС е предвидено застрахователят да приеме до две застрахователни събития през срока на застраховката, за които доказването е само на база уведомлението на застрахования. По този начин страните са договорили, че отговорността на застрахователя е за не повече от две застрахователни събития, за които не са представени оригинални документи, доказващи застрахователното събитие, и за които няма нормативно задължение компетентните органи да посещават мястото на събитието - чл.20, изр.2 вр. изр.1 и чл.6, т.6.1 ОУ. Следователно уговорената клауза в общите условия предвижда, че застрахователят приема за изплащане до две заведени щети, за които застрахованият не е представил доказателства, че е настъпило застрахователно събитие. Една от изискуемите предпоставки за заплащане на застрахователно обезщетение е именно установяването на настъпване на застрахователното събитие, за което застрахованият е уведомил застрахователя чрез депозиране на уведомление. Поради това допустимо е да бъде уговорено между страните изплащането на обезщетение при липса на доказателства за застрахователното събитие да бъде ограничено до конкретен брой щети. Последното е израз на свободната воля на страните при сключване на договора, които могат свободно да определят неговото съдържание, а след сключването му същият има силата на закон спрямо тях по силата на чл. 20а ЗЗД. В действителност, както твърди въззивникът, страните при уговаряне на клаузите, касаещи обема на застрахователната отговорност и отказа на застрахователя да изплати обезщетение, са ограничени от разпоредбата на чл. 408 от КЗ. Посочената разпоредба обаче предвижда отказ на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение, в случаите когато застрахователят приема, че е налице застрахователно събитие, но при различни предпоставки има право да откаже да изплати застрахователно обезщетение. В процесния казус предвиденият отказ за плащане в чл. 20, изр. 2 от Общите условия касае случаите, при които не е доказано настъпването на застрахователно събитие – не са представени документи за начина и механизма на настъпване на щетите, т.е. двете хипотези са различни. Ето защо, неприложима е разпоредбата на чл. 408 от КЗ, а доводите на въззивника в тази насока са неоснователни. При тези съображения въззивният съд споделя правните изводи на първата инстанция, че приложение в процесния случай следва да намери чл. 20, изр 2 от Общите условия към застрахователния договор. По делото безспорно се установява, че застрахователят е изплатил обезщетение по две заведени щети, образувани само въз основа на уведомление и без представени доказателства. Следователно в изпълнение на договорните си задължения той вече двукратно е извършил плащане на застрахователно обезщетение, като по този начин е достигнал лимита на отговорността си за настъпили застрахователни събития, заявени и доказани при условията на чл.20, изр.2 ОУ. В допълнение на горното и във връзка с наведените от въззивника доводи, въззивният съд намира, че в процесния случай въззивникът ищец в хода на съдебното производство не е доказал всички правнорелевантни факти и по-конкретно механизма на настъпване на застрахователното събитие, описано в уведомлението за щета на МПС от 01.04.2016 г. - при паркиране на лекия автомобил на паркинг на НАП-гр. Варна одраскал автомобила в „подстригани храсти“, което е в негова тежест съгласно правилата на чл. 154 ГПК. Въззивникът ищец не е ангажирал доказателства за установяване на тези факти, извън уведомлението за щета, депозирано пред застрахователя. По делото е приет опис на щетите и е изготвено заключение на САТЕ, които в своята съвкупност не установяват механизма на настъпване на щетите. Това е така, тъй като експертът като изходни данни е използвал единствено представените от ищеца писмени документи, а именно уведомлението, поради и което изводът, че щетите могат да бъдат нанесени по описания от ищеца механизъм не е равнозначен, че те са настъпили по този начин. Други доказателства, които да подкрепят изводът, че щетите са настъпили при паркиране на автомобила на паркинг на НАП в гр. Варна, не са събрани. Не следва да бъде и подминат установеният по делото факт, че една от декларираните щети в уведомлението съгласно експертното заключение и описа на автомобила при сключване на застрахователната полица е била налична към този момент, т.е. фигурирала е като увреда при сключване на договора между страните. При тази доказателствена съвкупност въззивният съд приема, че по делото са налице единствено твърдения на ищеца, обективирани в уведомлението, което не установяват при условия на пълно и главно доказване механизма на настъпване на застрахователното събитие, което от своя страна води до недоказаност на фактическия състав на чл. 405 КЗ. При така приетото от въззивния съд крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което решението на районния съд следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемия, който своевременно е поискал присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. С оглед правната и фактическа сложност на делото, както и предвид процесуалните действия на представителя на въззиваемия, въззивният съд намира, че следва да определи юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК вр. чл. 25 от НЗПП в размер на 100 лева. Предвид на изложеното, съдът