Решение № 1365 от 24.10.2024 г. на Административен съд - Кърджали по дело № 216/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК във вр. с чл. 226, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 232 от ЗМВР. Депозирана е жалба от В. С. М. от [населено място], действащ чрез адв. А. И., против Заповед № 8121К-8945/27.05.2024 г., издадена от министъра на вътрешните работи на Република България, с която е прекратено служебното правоотношение на ••• В. С. М. – •••– МВР, поради отказ на служителя да заеме друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР. Счита, че оспорената заповед е незаконосъобразна, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. Излага съображения, че ••• М. е изпълнявал длъжността „•••“ на Областна дирекция на МВР - Кърджали до 20.06.2022 г. Със Заповед № 8121К-5484/21.06.2022 г. той е бил преназначен на длъжност „•••“, която длъжност е изпълнявал до 09.08.2022 г. Със Заповед № 8121К-8109/09.08.2022 г. бил временно преназначен на длъжност „•••“ в „•••“. Със Заповед № 8121К-11903, временното преназначаване било прекратено, считано от 23.03.2023 г., а със Заповед № 8121К-3261/03.04.2023 г. служебното му правоотношение било прекратено. В. М. обжалвал последната посочена заповед пред Административен съд – Кърджали, който с Решение № 250/24.07.2023 г., постановено по а.д. № 172/2023 г., отменил оспорения акт като незаконосъобразен. Решението било обжалвано от министъра на вътрешните работи, при което с Решение № 4978/19.04.2024 г., постановено по а.д. № 9397/2023 г. по описа на ВАС, решението на административния съд било оставено в сила. Твърди, че след постановяване на окончателния съдебен акт, на 19.04.2024 г., жалбоподателят депозирал молба до министъра на МВР, регистрирана с вх. № 812100-8018/25.04.2024 г., с която поискал възстановяването му на работа. На 20.05.2024 г. бил е извикан в МВР, където му били предложени няколко длъжности, неподходящи за заемане от служителя с оглед тяхното ниво, мястото им в йерархията на длъжностите съгласно т. 12 от M3 № 81213-141/24.01.2017 г., специфичното им наименование, както и необходимите стаж, образование, специализацията и опит за заемането им. Всичко това мотивирало В. М. да отрази този факт в представения му Протокол с per. № 3286р-27216/20.05.2024 г. Тези действия на жалбоподателя довели и до издаването на процесната заповед, с която служебното му правоотношение било прекратено по посочените по-горе причини. Моли съда да постанови решение, с което да отмени Заповед № 8121К-8945/27.05.2024 г., издадена от министъра на вътрешните работи на Република България, с която е прекратено служебното правоотношение на ••• В. С. М. – ••••– МВР. Претендира присъждането на деловодни разноски. В съдебно заседание, лично и чрез адв. А. И., поддържа депозираната жалба и излага подробни съображения за незаконосъобразност и необоснованост на оспорената заповед. В хода на устните състезания релевира доводи, че жалбоподателя е заемал длъжността ••• със специфично наименование „•••“, като предложените му 14 вакантни ръководни длъжностни в системата на МВР били със специфично наименование „•••“ и „•••“, т.е. по-ниско поставени в йерархията на МВР ръководни длъжности спрямо неговата. Същевременно от представените от ответника в хода на делото справки, ставало ясно, че към процесните дати 25.04.2024 г. и 20.05.2024 г. в системата на МВР имало общо 54 вакантни ръководни длъжностни, от които 6 със специфично наименование „•••“, т.е. близко до заеманата от жалбоподателя длъжност. В тази връзка счита, че органът по назначаване, в нарушение на изискванията на чл. 226, ал. 5 от ЗМВР, не е предложил на служителя, чиято длъжност се съкращава, друга подходяща такава. На следващо място излага съображения, че правното основание посочено в оспорената заповед – чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, не отговаряло на фактическите обстоятелства, описани в същата, поради което се явявала издадена в противоречие с материалния закон. Представя писмена защита, в която излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си. Ответникът по жалбата – Министър на вътрешните работи на Република България, редовно призован, не се явява. От главен юрисконсулт К. Р. е постъпила молба с вх. № 2299/25.09.2024 г., с която моли съда да отхвърли жалбата като неоснователна. Представя писмена защита, в която развива подробни съображения, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма, при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с неговата цел. Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното: С Решение № 250/24.07.2023 г., постановено по а. д. № 172/2023 г. по описа на Административен съд – Кърджали/ прието като доказателство по настоящето дело /, е отменена Заповед № 8121К-3261/03.04.2023 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, е било прекратено служебното правоотношение на ••• В. С. М. – •••– МВР. Решението на административния съд е оставено в сила с Решение № 4978/19.04.2024 г. по а. д. № 9397/2023 г. на ВАС. На 25.04.2024 г. жалбоподателят е депозирал молба / УРИ 812100-8018 – л. 52 /, адресирана до министъра на вътрешните работи, с която е поискал да бъде възстановен на заеманата от него длъжност преди прекратяване на служебното му правоотношение. Видно от Протокол рег. № 3286р-27216/20.05.2024 г. за предлагане на вакантни длъжностни на държавен служител в МВР / л. 45 – л. 47 /, на В. М. са били предложени 14 ръководни длъжности в структурни звена на МВР, като в протокола изрично е посочено, че при отказ да приеме някоя от предложените му длъжности, на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР служебното му правоотношение ще бъде прекратено. Служителят, след запознаване с предложените му длъжностни, с ръкописен текст е посочил, че същите не отговарят на специфичното наименование на длъжността преди уволнението, както и че същите не са подходящи за притежаваните от него професионален стаж и образование. На 21.05.2024 г. директорът на ГД „Национална полиция“ – МВР е изготвил докладна записка / рег. № 3286р-27338 – л. 8 /, с която е предложил на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение на ••• В. С. М. – ••• при МВР да бъде прекратено, поради отказ на служителя да заеме друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Със Заповед № 8121К-8945/27.05.2024 г./ л. 7 /, издадена от министъра на вътрешните работи, на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 232 от ЗМВР и чл. 7, ал. 1, т. 5, ал. 2 и ал. 4 от Наредба № 8182з-310/17.06.2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, считано от датата на връчване на заповедта е прекратено служебното правоотношение на ••• В. С. М. – •••– МВР. В акта изрично е посочено, че служителя отказва да заеме друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР, предвид че предишната му длъжност не е вакантна. Заповедта е връчена на адресата на 29.05.2024 г. и на същата дата длъжността е била сдадена от него / Акт за сдаване на длъжност – л. 13 /. От представена и приета като доказателство по делото кадрова справка с рег. № 8121р-14377/16.07.2024 г./ л. 43 – л. 44 / се установява, че М. е назначен за пръв път на длъжност в МВР през ••• г. и от тогава до 03.04.2023 г., когато му е прекратено служебното му правоотношение със Заповед № 8121К-3261/03.04.2023 г. на министъра на вътрешните работи, е заемал различни длъжностни в ОДВМР – Кърджали, вкл. и ••• ОДМВР, в периода ••• г. – ••• г., ••• – [област] към дирекция „•••“ към ГД „•••“. Преди прекратяване на служебното му правоотношение с горецитираната заповед, В. М. е заемал длъжността •••– МВР. В справката са посочени и множество награди на държавния служител, както и наложените през годините дисциплинарни наказания. По делото е представено и прието като доказателство писмо с рег. № 3286р-38559/17.07.2024 г. на директора на ГД „Национална Полиция“ при МВР / л. 48 /, видно от което към датата на прекратяване на служебното правоотношение на В. М. (29.04.2024 г.) длъжността ••• не е била вакантна. Посочено е, че по щат на ••• - МВР към 19.04.2024 г. и 20.05.2024 г. е имало три бр. длъжности за •••, но и трите са били заети. Вакантна към 20.05.2024 г. е била длъжността ••• - МВР, като в писмото е отразено, че В. М. не отговаря на изискванията, съгласно Специфична длъжностна характеристика за посочената длъжност. В писмо на директора на ГД „Национална полиция“ – МВР / рег. № 3286р-39411 от 23.07.2024 г. – л. 54 – л.55 / е разяснено какви са специфичните наименования на предложените с протокол рег. № 3286р-27216/20.05.2024 г. вакантни длъжности за заемане от жалбоподателя, съгласно Класификатор на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 3 от ЗМВР, утвърден с МЗ № 8121з-140/24.01.2017 г., а именно: •••; •••; •••; •••; •••; •••; •••; •••. В писмото са посочени и непредложените на М. вакантни длъжности, поради това, че същият не отговаря на изискванията, утвърдени в длъжностната характеристика за съответната длъжност: ••• при ГД „Национална полиция“, за която длъжност се изисква минимален професионален стаж 8 години, от които 5 години в област или области, свързани с функциите, определени в длъжностната характеристика; ••• в ОДМВР – [област], с изискване на курс за първоначално професионално обучение за длъжност „•••“, курс за повишаване на професионална квалификация за длъжност „•••“ или професионална специализация. Отразено е също, че вакантни длъжности според чл. 7, ал. 3 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в МВР са длъжности, на които не са назначени стажанти, временно не са преназначени служители и такива, за които няма обявен конкурс. По искане на пълномощника на жалбоподателя по делото са представени и приети като доказателства справки в табличен вид за вакантните длъжности в структурите на МВР към 25.04.2024 г. и 20.05.2024 г., в т.ч. областни дирекции и СДВР, ••••• ••••• •••••( Класифициран том С-1 ) При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че процесната жалба е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и при наличен правен интерес, в предвидената от закона писмена форма, срещу административен акт, който подлежи на оспорване, т.е. на съдебен контрол за законосъобразност, поради което се явява процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК. След извършване на проверката по чл. 168 от АПК съдът намира за установено, следното: В конкретния случай оспорената заповед е издадена от компетентен орган – министъра на вътрешните работи, съобразно разпоредбата на чл. 227 от ЗМВР, предвиждаща заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на държавен служител да се издава от съответния орган по чл. 158 или 159. По силата на чл. 158, т. 1 от ЗМВР министърът на вътрешните работи или определено от него длъжностно лице от състава на министерството назначава държавните служители на висши ръководни и ръководни длъжностни. Безспорно е по делото, че към датата на издаване на оспорената заповед последната заемана от В. М. длъжност е била ••• при МВР, т.е. ръководна длъжност по смисъла на т. II, т. 1 от Приложение № 6 към Заповед № 8121з-141 от 24.01.2017 г. относно прилагането на Класификатора на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР/ л. 73 / и раздел А, т. II.2 от Приложение № 1 към Заповед № 8121з-140 от 24.01.2017 г. - Класификатор на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 ЗМВР. Оспореният акт е издаден в изискуемата писмена форма, като заповедта съдържа всички необходими реквизити, включително фактически и правни основания за издаването й. При издаване на обжалваната заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, каквито твърдения са релевирани в жалбата. В конкретния случай жалбоподателя е подал молба за възстановяване на заеманата от него длъжност преди прекратяване на служебното му правоотношение с отменената от съда заповед, която молба е депозирана в двуседмичния срок след влизане в сила на съдебното решение за отмяна на предишното прекратяване на служебното му правоотношение. С оглед обстоятелството, че заеманата от В. М. предходна длъжност не е била вакантна, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5 и ал. 4 от Наредба № 8121з-310 от 17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи, ръководителя в структурата на МВР, в щата на която е заемната длъжност, е следвало да предприеме действия за предлагане на държавния служител на друга длъжност, като предлагането на друга длъжност, съгласието или отказът на служителя да я заеме се удостоверяват писмено със съставянето на протокол с подписите, трите имена и длъжностите на двама служители. Когато в същата структура няма длъжност, ръководителя е следвало да изиска информация от другите структури на МВР за наличието на такава вакантна длъжност – чл. 7, ал. 2 от Наредбата. Видно от приложения към административната преписка Протокол рег. № 3286р-27216/20.05.2024 г., директорът на •••– МВР от формална гледна точка е спазил изискванията на цитираните по-горе разпоредби и с посочения протокол на жалбоподателя са били предложени вакантни длъжности от други структури на МВР, доколкото от приетото по дело Писмо с рег. № 3286р-38559/17.07.2024 г. / л. 48, том I / става ясно, че към 20.05.2024 г. в ГД „Национална полиция“ не е имало вакантна длъжност за •••, а единствената ръководна вакантна длъжност е била тази за •••, на която обаче М. не е отговарял на изискванията за нейното заемане. Безспорно е по делото, че жалбоподателя е отказал да приеме предложените му длъжностни, който отказ е удостоверен с положения ръкописен текст в процесния протокол. По изложените съображения съдът намира за неоснователни въведените в писмената защита доводи за незаконосъобразност на обжалваната заповед, аргументирани с твърдението за неспазване на посочения в т. 2 от Протокол рег. № 3286р-27216/20.05.2024 г. 14-дневен срок за заемане на някоя от предложените длъжности, като за прецизност следва да се отбележи, че разписаното в тази точка касае представянето в срок на конкретни документи, но при избор от страна на служителя на някоя от предложените му длъжности, а в случая такъв избор липсва, респ. налице е изричен отказ от приемане на някоя от длъжностите. Процесната Заповед № 8121К-8945/27.05.2024 г. обаче е издадена в противоречие с материалния закон и в несъответствие с неговата цел – отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. Съображенията на съда за това са следните: В конкретния случай, видно от съдържанието на заповедта, издателят и е посочил като основание за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя – чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР във вр. с чл. 232 от ЗМВР и чл. 7, ал. 1, т. 5, ал. 2 и ал. 4 от Наредба № 8182з-310/17.06.2014 г. за преназначаване на държавните служители в Министерството на вътрешните работи. Разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, в релевантната й редакция, предвижда прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител в МВР, когато служителят не заеме длъжността, на която е възстановен, в 14-дневен срок от влизането в сила на съдебното решение за отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, освен когато този срок не е спазен по уважителни причини. От анализа на цитираната норма следва изводът, че приложението на същата изисква, лицето, което е било с прекратени служебни правоотношения с МВР и е налице последваща отмяна на акта за прекратяване, да не се яви в 14-дневен срок от влизане в сила на съдебното решение в съответната структура на МВР, за заемане на длъжността, за която преди това му е било прекратено служебното правоотношение. Съдът намира за нужно да посочи, че доводът на процесуалния представител на ответника, че оспорената заповед е издадена на основание предложение второ на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗВМР, а именно „отказ на служителя на заеме длъжността, на която е възстановен“, е неоснователен, тъй като такава хипотеза в действащата редакция на нормата, обн. ДВ, бр. 97 от 2017 г., не съществува. Такъв довод би бил релевантен към предходната редакция на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР, която обаче е неотносима към настоящия случай. Настоящият съдебен състав намира, че от наличните по делото доказателства не се установява хипотезата на горепосочената разпоредба, въз основа на която е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя. В случая, с Решение № 250 от 24.07.2023 г. постановено по а. д. № 172/2023 г. по описа на АС – Кърджали, оставено в сила с Решение № 4978 от 19.04.2024 г. по а. д. № 9397/2023 г. по описа на ВАС, е отменена като незаконосъобразна заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на В. М.. На 25.04.2024 г., в рамките на предвидения в закона 14-дневен срок, М. е поискал възстановяването му на заеманата длъжност – •••– МВР, т.е. явил се е да заеме длъжността, на която преди това е било прекратено служебното му правоотношение. Такава вакантна длъжност в посочената структура на МВР обаче не е съществувала, тъй като другите три длъжности ••• по щата на ••• – МВР са били заети от други служители, а тази, която М. е заемал преди предходното му прекратяване на служебното правоотношение, е била съкратена. Предвид това, в конкретния случай е приложима разпоредбата на чл. 232 от ЗМВР, също посочена като основание за издаване на оспорената заповед. По силата на цитираната норма, при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение държавните служители в МВР се възстановяват на предишната длъжност и могат да я заемат, ако в двуседмичен срок от влизането в сила на съдебното решение се явят в съответната структура. Когато предишната длъжност не е вакантна или е съкратена, държавните служители в МВР се възстановяват на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1. С Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в МВР е определен реда за преназначаване на държавните служители по чл. 143, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР, като в настоящия случай административния орган се е позовал на чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредбата. В тази хипотеза, както бе посочено по-горе, законът изисква ръководителят на структурата на МВР, в щата на която е заеманата длъжност преди уволнението, когато предишната заемана длъжност не е вакантна или е съкратена, да предприеме действия за предлагане на държавния служител на друга длъжност. Когато в същата структура няма друга длъжност, ръководителят изисква информация от другите структури на МВР за наличието на такава вакантна длъжност. Предлагането на друга длъжност, съгласието или отказът на служителя да я заеме се удостоверяват писмено със съставянето на протокол с подписите, трите имена и длъжностите на двама служители. В случаите по ал. 1, т. 5 на държавния служител се предлага и се преназначава на длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1. По делото не е спорен факта, че на 20.05.2024 г. на М. са предложени 14 вакантни ръководни длъжности в системата на МВР, но същият е изрично е посочил, че не приема направените му предложения, като списъка с предложените длъжности и отказа на служителя да бъде преназначен някоя от тях са материализирани в Протокол рег. № 3286р-27216/20.05.2024 г. Видно от последния, жалбоподателят е аргументирал отказа си с доводите, че предложените длъжности не съответстват нито на специфичното наименование на длъжността, която е заемал преди това, нито на притежаваните от него професионален стаж и придобито образование. След като е отказал да заеме някоя от предложените му длъжности, с оспорената заповед служебното правоотношение на М. е било прекратено и в същата като фактическо основание за постановяването й е отразено: „ поради отказ на служителя да заеме друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР, предвид че предишната му длъжност не е вакантна “. На практика В. М. нито е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, нито е преназначен на някоя от 14-те предложени му длъжности или на която и да е друга ръководна длъжност. Във връзка с горното съдът намира, че в конкретния случай не е налице посоченото в заповедта правно основание, по силата на което е прекратено служебното правоотношение на ••• В. М. – чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР. Тази норма би била приложима в случай, че в 14 – дневен срок от влизане в сила на съдебното решение или административния акт, с който е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, служителят не се е явил да заеме длъжността, на която е възстановен или най-малкото, ако в 14-дневен срок от влизане в сила на решението или административния акт, не е заявил желанието си да заеме длъжността, която е заемал преди прекратяване на служебното правоотношение с отменената заповед. От доказателствата по делото категорично не се установява наличието на описаните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение на посоченото основание. В този смисъл, в настоящия случай липсва акт на органа по назначение, с който жалбоподателят да е възстановен на някоя длъжност, още по-малко на длъжността ••• на Главна дирекция „Национална полиция“ в МВР, описана в оспорената заповед. Посочената длъжност, която е била заемана от В. М. преди прекратяване на служебното му правоотношение, не е била вакантна към датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е отменена заповедта, нито към датата на депозиране на молбата от жалбоподателя за заемането й след приключване на съдебното производство. С оглед това, органът е бил фактически възпрепятстван да изпълни задължението си за възстановяване, поради което е приложима хипотезата на чл. 232 от ЗМВР. В случая обаче липсва акт за възстановяване на жалбоподателя на определена вакантна длъжност, в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР, в случая „ръководна“ такава. Налице е само предлагане на жалбоподателя да заеме вакантни длъжности, които същият не е приел, но отказът на това предложение не представлява основание за прекратяване на служебно правоотношение. Дори и да се приеме, че отмяната на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение възстановява автоматично предишното положение на служителя, т.е. че служебното правоотношение на служителя продължава да съществува след отмяната на заповедта за неговото прекратяване, то неговото прекратяване не би могло да бъде основано на хипотезата на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР. Такова основание би било евентуално визираното в чл. 226, ал. 1, т. 5 във вр. с ал. 5 от ЗМВР, каквото обаче не е посочено в процесната заповед за прекратяване на служебното правоотношение/№ 8121К-8945 от 27.05.2024 г./. Отново следва да се отбележи, че в конкретния случай длъжността, за която е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя не е била заемана от него, тъй като към момента на постановяване на заповедта – 27.05.2024 г., всички щатове /три броя/ за длъжността ••• - МВР са били заемани от други служители. С други думи, по депозираната от М. молба за възстановяване от 25.04.2024 г. липсва произнасяне от органа по назначаване, с което служебните му правоотношение да бъдат възстановени /чрез преназначаване/, като в случая е налице само предложение за заемане на някоя от длъжностите, посочени в протокола от 20.05.2024 г. За да се приложи хипотезата на чл. 226, ал. 1, т. 6 от ЗМВР е необходимо да е има издадена заповед за възстановяване /преназначаване/ и възникнало правоотношение, за да може същото да бъде прекратено на посоченото правно основание/в този смисъл е и Решение № 6865 от 05.06.2024 г. по а. д. № 1544/2024 г. на ВАС/. На следващо място, съдът счита, че в процеса не се установи и обстоятелството, че органът по назначаване е изпълнил изискванията на чл. 232 от ЗМВР, вменяващ задължението на административния орган да възстанови служителя на предишната му длъжност, а когато тя не е вакантна или е съкратена, да го възстанови на друга длъжност в рамките на съответния вид по чл. 143, ал. 1. Безспорно е по делото, че преди прекратяване на служебното правоотношение на В. С. М., извършено с отменената по съдебен ред Заповед № 8121К-3261/03.05.2023 г., същия е заемал длъжността •••– МВР, със специфичното наименование •••. Няма спор също така, че към момента на подаване на заявлението за възстановяване по чл. 232 от ЗМВР, в посочената структура на МВР е нямала друга такава вакантна длъжност и след получаването на заявлението, съдържащо искането за възстановяване на М. на предишната му длъжност, административния орган е пристъпил към действия по реда на чл. 7 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. Видно от протокола за предлагане на вакантна длъжност на държавен служител в МВР от 20.05.2024 г., на В. М. са били предложени 14 вакантни ръководни длъжности в следните структурни звена: •••, •••, •••, •••, •••; •••, •••; •••; •••, •••; •••; •••, •••; •••. От писмото на директора на ГД „Национална полиция /рег. № 3286р-39411 от 23.07.2024 г./ става ясно, че две от предложените длъжности (•••, •••) са със специфично наименование „•••“, а останалите длъжностни (•••, •••, •••, •••, •••) със специфично наименование „•••“, съобразно Класификатор на длъжностите в МВР за служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 3 от ЗМВР. В тази връзка, независимо че описаните 14 длъжности предложени на жалбоподателя са ръководни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗМВР, съдът намира, че ответникът не е изпълнил задължението си по чл. 232 от ЗМВР и чл. 7, ал. 6 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. да предложи на служителя друга длъжност от същия вид, която да е от съответната йерархия или най-малко близко до тази, заемана от В. М. преди прекратяване на служебното му правоотношение през 2023 г., както и да е съобразена с професионалната квалификация на служителя, придобитите от него професионален опит и образование. В този смисъл, от приетите по делото доказателства се установява, че към 25.04.2024 г. вакантните по смисъла на чл. 7, ал. 3 от Наредбата длъжности в структурните звена на МВР с наименование на длъжността „•••“ са били 6, а със специфично наименование „•••“ е била 1 длъжност, всички с изискване за образователна степен „магистър“, а именно: ••• / л. 228, том II /, ••• / л. 497, том II /, ••• ••• / л. 550, том II /, ••• ••• (•••) / л. 575, том II /, ••• / л. 575, том II /, ••• ••• / л. 583, стр. 2, том II / (25.04.2024 г.) и ••• ( класифициран том C-1 на делото ). Към 20.05.2024 г. вакантните длъжности са били 6, от които една със специфично наименование „•••“, а останалите – „•••“, както следва: ••• ••• / л. 238, том II /, ••• / л. 509, том II /, ••• ••• / л. 551, том II /, ••• ••• / л. 591, том II /, ••• ••• / л. 612, том II / и ••• ••• ( класифициран том С-1 ). Безспорно е, че нито една от описаните длъжности не е била предложена на В. М., като при съпоставката им с длъжностите, предложени с Протокол № 3286р-27216/20.05.2024 г. е очевидно, че горепосочените и непредложени на жалбоподателя длъжности са максимално близки до заеманата от жалбоподателя – ••• в МВР, с оглед тяхното ниво, мястото им в йерархията на длъжностите, специфичното им наименование, необходим стаж, образование и опит за заемането им. В тази връзка следва да се посочи, че съгласно т. II.1 на Раздел „Държавни служители с висше образование“ от Приложение № 6 към МЗ № 8121з-141 от 24.01.2017 г., длъжността •••, вакантна към 25.04.2024 г. и 20.05.2024 г. съгласно приложените по делото справки, се явява йерархично равностойна на длъжността •••, която М. е заемал, преди прекратяване на служебното му правоотношение през 2023 г., като съобразно Класификатора на длъжностите за държавните служители, Раздел А, т. IV.2/утвърден със Заповед № 8121з-140 от 24.01.2017 г./, същата длъжност /•••/ е със специфично наименование „•••“, с изисквания за притежание на образователна степен „магистър“ и стаж не по-малко от 10 години, респ. наименование и изисквания за заемане, идентични с предходната длъжност на жалбоподателя. В този смисъл съдът приема, че както към 25.04.2024 г., така и към 20.05.2024 г., в структурата на ••• е била налице вакантна длъжност от съответния вид по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР, съобразена с ранга на предходно заеманата такава, придобития професионален опит, квалификации и образование, поради което същата е следвало да бъде предложена за заемане от В. М.. Във връзка с горното, вакантната длъжност •••, съгласно Класификатора на длъжностите за държавните служители, Раздел А, т. III.2.2, е със специфично наименование „•••“, с изисквания за притежание на образователна степен „магистър“ и стаж не по-малко от 8 години, която също не е предложена на жалбоподателя, е значително по-близка по йерархично ниво, компетентност и изисквания до заеманата от жалбоподателя ръководна длъжност. Такава е и вакантната длъжност •••, съгласно Класификатора - Раздел А, т. IX.4, със специфично наименование „•••“, с изисквания за притежание на образователна степен „магистър“ и стаж не по-малко от 10 години. Вместо това на жалбоподателя са били предложени: 1 длъжност •••, която е със специфично наименование „•••“ с изисквания за притежание на образователна степен „бакалавър“ и стаж не по-малко от 7 години/ Класификатора на длъжностите за държавните служители, Раздел А, т. III.2.2.2./, 1 длъжност •••/Раздел А, т. III.2.2.7 от Класификатора/, която е със специфично наименование „•••“, и изискване за образователна степен „бакалавър“ и стаж от 6 години, 1 длъжност •••; длъжности за •••, ••• и •••, които са със специфично наименование „•••“ и „•••“ изискване за образователна степен „бакалавър“ и стаж, значително по-малък от притежавания от В. М.. В случая, на служителя не са предложени тези длъжности, явяващи се от съответния вид по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР, въпреки наличието на такава, което обосновава извода, че административния орган/органът по назначаване/ не е изпълнил изискването на чл. 232, изр. второ от ЗМВР, респ. и не е било налице основанието за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя и на посочената разпоредба. Съдът намира, че в случая е налице и друго самостоятелно основание за незаконосъобразност на оспорения акт, това по чл. 146, т. 5 от АПК. В тази връзка, съдът счита, че целта на закона /чл. 232 от ЗМВР/ е, когато предишната длъжност не е вакантна или заета на служителя не просто да бъде предложена друга такава длъжност по чл. 143, ал. 1 от ЗМВР – висша ръководна, ръководна, изпълнителска или младши изпълнителска, а такава, която освен да е от съответния вид и да е максимално близка до заеманата предходна такава, както с оглед реализиране в пълна степен на професионалната му квалификация, предвид стажът му в системата на МВР, образованието му, специфичното наименование на предишната длъжност и йерархичното й ниво в длъжностите в МВР, така и с оглед най-малко засягане на правата и интересите на служителя. В този смисъл съдът не възприема доводите на пълномощника на ответника, развити в представената писмена защита/ стр. 3 /, че за изпълнение на изискванията на закона е достатъчно да бъде предложена длъжност, която кореспондира на заеманата преди отмяната на заповедта, в случая „ръководна“ такава. Във връзка с горното, според съда, при издаване на оспорената заповед е допуснато нарушение на чл. 6 от АПК, уреждащ принципа на съразмерност. Както по-горе се посочи, на жалбоподателя са били предложени 14 ръководни длъжности, но с доста по-ниско йерархично ниво спрямо заеманата преди уволнението, при положение, че както към момента на депозиране на молбата за заемане на длъжността – 25.04.2024 г., така и към датата на предлагането на вакантните длъжности в МВР – 20.05.2024 г., в структурните звена на МВР са съществували множество други вакантни длъжности/гореописаните/, по-високо йерархични от предлаганите му и съответстващи в значителна по-висока степен на притежаваната от него професионална квалификация, образование, стаж в системата на МВР организационно-ръководен опит, една от които е и от същото йерархично ръководно ниво като предишната му и изцяло съответстваща на професионалния му стаж, придобита квалификация, опит и образование. Предвид изложеното съдът намира, че в случая ответникът не е упражнил правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, както и че е засегнал правата и законните интереси на В. М. в по-голяма степен от необходимото. Съвкупната преценка на действията на органа по назначаване аргументира извод за превратно упражняване на власт, тъй като направените от него предложения към служителя нямат за цел връщането му към реално и фактическо изпълнение на служебните му задължения, респ. прекратяването (повторно) на служебното правоотношение на М. с оспорената в настоящото съдебно производство заповед няма като краен резултат възстановяване на служебното правоотношение в изпълнение на влезлите в сила съдебни актове, а точно обратното. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваната Заповед № 8121К-8945/27.05.2024 г., издадена от министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 6 във вр. с чл. 232 от Закона за Министерството на вътрешните работи и чл. 7, ал. 1, т. 5, ал. 2 и ал. 4 от Наредба № 8182з-310/17.07.2014 г. за преназначаване на държавните служители в МВР, е прекратено служебното правоотношение на ••• В. С. М. – ••• - МВР, се явява незаконосъобразна и следва да бъде отменена като такава. При този изход на делото в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени деловодни разноски. В случая се претендира сумата от 1 700 лв., от които 1 000 лв., представляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.05.2024 г./ л. 37, том I от делото /. В посочения ДПЗС е отразено словесно и с цифри, че е заплатена в брой договорената сума в размер на 1 000 лв. С представения списък на разноски се претендират 700 лв., описани като допълнителен хонорар, заплатен от В. М. с банков превод на 30.05.2024 г., но по делото не са представени никакви доказателства, удостоверяващи, че такова възнаграждение е заплатено. Предвид това размерът на разноските, които следва да бъдат присъдени в полза на жалбоподателя възлизат на 1 010 лв., от които 10 лв. внесена държавна такса и 1 000 лв., произтичащи от заплатено в брой адвокатско възнаграждение. В производството не е налице надлежно заявено от пълномощника на ответника възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, поради което и независимо от обстоятелството, че заплатеното от В. М. адвокатско възнаграждение е в размер, надвишаващ посочения в нормата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/750 лв./, разноски от такъв характер следва да бъдат присъдени в посочения по-горе размер. Съдът намира за необходимо да посочи, че заплатеното възнаграждение на адвокат отговаря на вида и характера на осъществените процесуални действия от страна на пълномощника и фактическата и правна сложност на делото. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът