Решение № 579 от 10.7.2025 г. на Районен съд - Хасково по дело № 3061/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са следните: Несъмнено изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна клауза в чл.8 е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й надхвърля половината от отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави. Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя – аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложените съображения, предявения иск за прогласяване нищожност на клаузата, предвидена в чл.8 в Договор за паричен заем №993911, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на •••• лева, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК, се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. В този смисъл нищожна се явява и клаузата на чл.6 от процесния договор, в която е уговорено предоставянето на обезпечението, вида и начина на неговото осигуряване от потребителя. Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, следва да се възложат същите на ответника, като бъде осъден да заплати по сметка на РС-Хасково държавна такса в размер на 50лв. и разноски за вещо лице в размер на 300лв., или общо 350лв. Тук следва да се посочи, че отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото - спорното материално право. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адв. Д. П. П. сумата от 400 лева, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера на иска и по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2 ал.2 и ал.5 ЗАдв., вр. чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Мотивиран от горното, съдът