Решение № 488 от 29.5.2024 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 142/2024 г.

производство било прекратено поради недоказаност на обвинението. Същото определение, било обжалвано от адв.В. В., като с Определение № 2 от 14.01.2022г. по ЧНД № 132/2021 г. по описа на Военен съд – Пловдив, било прието, че наказателното производство следва да се счита прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т.1 във вр. чл. 24, ал.1, т. 1, предложение 1-во от НПК, тъй като престъплението на обвиняемия не съставлявало престъпление. Последното определение било потвърдено с окончателно Определение № 38 от 01.06.2022г. по ВЧНД 36/2022г. на Военно - апелативен съд, поради което и срещу ищеца било доказано, че повдигнатото срещу ищеца обвинение е за деяние, което не съставлява престъпление. В исковата молба се твърди, че в резултат на така повдигнатото обвинение за ищеца се появили редица проблеми. Първо, честите призовки от Военна прокуратура накарали прекия му ръководител в работа да стане мнителен спрямо него, особено предвид факта, че в кориците на делото имало достатъчно данни и за неговата отговорност, но такава не била потърсена. Твърди още, че преди обвинението, не е стъпвал в съда. Като военнослужещ е бил възпитаван на „ред и дисциплина“. Спазвал всички правила в обществото и никога не е бил наказван за нищо, освен „мъмрене“ в армията. Не бил обвиняван в каквото и да е нарушение. Твърди, че образуваното производство по делото му се отразило изключително тежко. От една страна, ищецът и пострадалият М. били приятели, а той бил обвинен, че причинил слепотата му. От друга страна, бил обвинен, че не работил качествено, че не служил добре в армията, което било на практика целият негов живот, извън семейството му. Почувствал се изключително несправедливо и поради постоянното и редовно призоваване за връчване на поредното „поправено постановление за привличане“, което продължило с години.Освен това, за „независим експерт“ бил назначен не кой да е, а лицето Г. Я., когото ищецът лично упреквал, че е немарлив в работата си и с когото имал конфликти. Счита, че с предприетите срещу него действия, всъщност не била потърсена отговорност на хората, които реално били виновни за инцидента с неговия приятел и колега. От целия му причинен стрес, ищецът побелял, не можел да говори за друго, дистанцирал се дори от семейството си, защото никой не обичал да говори постоянно за едно наказателно дело, не желаел да излиза с никого. Станал мнителен и започнал да се съмнява във всичко, което правел. Почувствал се изключително унизен от всичко, в това число от обстоятелството, че делото продължило повече от три години, както и от факта, че прокуратурата не се отказала от обвинението си, въпреки указанията на съда за неразбираемост на обвинението. По повод защитата си, ищецът ангажирал адвокати, на които заплатил общо възнаграждение от 3 900 лева, от които 800 лева за адвокат П. Х. за първото привличане като обвиняем, 1 500 лева за процесуално представителство на адвокат Д. М., и 1 600 лева на адвокат Д. С., също за представителство. Счита, че причинените му от Прокуратурата душевни болки, страдания и стрес, причинени вследствие привличането му като обвиняем за деяние, което не представлявало престъпление, следва да бъдат обезщетени, като същите оценява в общ размер на 20 000 лева. Същевременно, претендира и обезщетение за вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото му в разумен срок. В тази връзка твърди, че подаденото от него заявление по глава III-а от ЗСВ е извън шестмесчения срок за това, което, съобразно Определение № 2939 от 10.10.2023 по ч.гр.д. № 4012/2023 на ВКС IV ГО, не представлява пречка за водене на настоящия иск. Според ищеца, цялото наказателно производство било неоснователно забавено: неколкократно предявяване на негодно предварително обвинение по чл. 219 НК; Двукратно внасяне на обвинителен акт, като и двата пъти съдебното производство било прекратено поради неразбираемост на обвинителния акт; Подаване на очевидно неоснователен протест срещу определение за прекратяване на съдебното производство от 19.10.2020г.; Подаване на очевидно неоснователен протест срещу определение за прекратяване на съдебното производство от 23.08.2021г.; Назначаването на господин Г. Я. за вещо лице, при положение, че лицето очевидно не само, че не разполагало със специални знания, но дори имал успех от 3.50 в дипломата си за виеше образование; Подаване на очевидно неоснователен протест срещу определение за прекратяване на съдебното производство от 19.10.2020г.; Несвоевременно прекратяване на наказателното производство - едва с постановление от 18.10.2021г. на Военно - окръжна прокуратура гр. Пловдив по ДП № 72/2018; Неоснователно връщане на преписката от Военно - апелативен съд, обективирано в определение № 26 от 18.04.2022г. по ВЧНД № 26/2022 на Военно - апелативен съд. Въз основа на изложеното по – горе, ищецът моли съда да осъди Прокуратурата на Република България да му заплати обезщетение за причинените му имуществени вреди, в размер на 3 900 лева, както и обезщетение за причинените му неимуществени вреди, в размер на 10 000 лева, като част от общата сума от 20 000 лева, които вреди произтичат от привличането му като обвиняем по досъдебно производство № 72/2018 год. по описа на Военно - окръжна прокуратура - гр. Пловдив, и сезирането на Военен съд – гр. Пловдив с обвинителен акт, обвиняващ го в деяние, което не съставлявало престъпление, както и поради нарушаването на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Претендира заплащане на законната лихва върху обезщетенията, считано от 18.10.2021г. - датата на първоначалното прекратяване на наказателното производство. Претендира за заплащане на направените по делото разноски. Моли съда, на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 36 от Закона за адвокатурата, да осъди Прокуратурата на Република България да заплати и минимално адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. Ответникът по делото - Прокуратурата на Република България, чрез Районна прокуратура Стара Загора са депозирали писмен отговор на исковата молба, в който заемат становище за допустимост, но неоснователност на предявените претенции. Навеждат доводи за липсата на доказателства, установяващи влошаване на психичното здраве и личния живот на ищеца, както и причиненият му стрес по време на воденото производство.Освен неоснователни, претенциите били силно завишени, като излагат доводи в тази насока. Твърди се, че дори при евентуална основателност на исковата молба, то при определяне размера на обезщетението, следвало да се вземе в предвид следното: наказателното производство е протекло и приключило в сравнително разумен срок; обвинението не било за тежко умишлено престъпление, а за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода до 3 години; не били налагани мерки на процесуална принуда, които да ограничават свободното предвижване на ищеца и да са му попречили да упражнява право на труд. Производството приключило още на досъдебната фаза. Оспорват и искането за присъждане на направените по делото разноски, като излагат подробни съображения. В съдебно заседание ищецът се явява лично, заедно с пълномощника си, като поддържа предявените искове. Ответната страна изпраща представител от РП – Стара Загора, който поддържа становището си в писмения отговор. Съдът, като взе предвид изложеното в исковата молба и писмения отговор на ответника, събраните доказателства по делото и изявленията на страните в съдебно заседание, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл.6 §1 от ЕКЗПЧ. По делото е представено копие на заявление по чл. 60а от Закона за съдебната власт/ЗСВ/ на ищеца Д. Д., входирано в Инспектората към ВСС под № 100/ 08.01.2024г., съдържащо оплакване за прекомерна продължителност на досъдебно производство № 72/2018г., по описа на Военно окръжна прокуратура гр. Пловдив, и искане за заплащане на сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Към настоящото дело са приложени материалите, съдържащи се в ДП № 72 – Сл/2018г., по описа на ВОП – Пловдив, с ПД № 39/2020г. на ВОП – Пловдив, НОХД № 100/2020г. по описа на ВС – Пловдив, ВЧНД № 48/2020г. по описа на ВАП – София, НОХД № 80/2021г. по описа на ВС – Пловдив, ЧНД № 132/2021г. по описа на ВС Пловдив, ВЧНД № 26/2022г. по описа на ВАС – София и ВЧНД № 36/2022г. по описа на ВАП – София. По делото е изслушан в качеството на свидетел лицето Валерий Вълов, чиито показания съдът кредитира с доверие. Същият още от 2011г. познава ищеца като весел, жизнерадостен човек. Свидетелят знае за повдигнатото обвинение спрямо ищеца по повод инцидента през м. октомври 2018г., случил се с колегата им В. М.. Твърди, че целият следствен и съдебен процес се е отразил много зле на ищеца – и финансово, и психически: „Стана затворен, мълчалив, притеснен беше за бъдещето си.“. Твърди още, че през този период ищецът е обмислял вариант за предварително напускане на работата си. По иска с правно осн. чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл.6 §1 от ЕКЗПЧ: Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ предвижда, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. На основание чл. 60а, ал. 4 ЗСВ (ДВ, бр. 50 от 2012 г.) заявленията на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, се подават в 6-месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието. В съдебната практика (Определение № 10 от 05.01.2018 г. по гр. д. № 2643/2017 г., III г. о. ВКС) последователно се приема, че когато наказателното производство е приключило след влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ и Глава трета "а" ЗСВ, съдът прилага този закон, като е длъжен да следи за процесуалното изискване (положителна предпоставка) за допустимостта на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – т. е да е изчерпана административната процедура, по която няма постигнато споразумение. Изчерпана административна процедура по смисъла на закона означава започнала и финализирана с акт по чл. 60е ЗСВ, който административен акт може да бъде позитивен (благоприятстващ) или негативен (неблагоприятстващ) за лицето, подало заявление за обезщетение. Когато министърът на правосъдието, респ. оправомощено от него лице, откаже да разгледа заявлението, било като подадено след срока по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ или поради неотстранена в указан срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда чл. 197 АПК. След като в процесния случай не се установява- липсват доказателства в тази насока, а и не се твърди от ищеца, че процедурата по чл.60а от ЗСВ е завършила, съдът приема, че предявеният иск е недопустим, поради което производството по делото в тази част следва да се прекрати. За пълнота: ирелевантно по делото се явява, че заявлението по чл. 60а от ЗСВ е подадено от ищеца извън шестмесечния срок, както се твърди в исковата молба. Преценката на съда в случая е относно наличието на абсолютната положителна предпоставка, предопределяща допустимостта на иска, а не правото на такъв иск – в каквато насока са изложените доводи на ищеца. При липсата на посочената абсолютна предпоставка – изчерпана процедура по чл. 60а от ЗСВ, искът се явява недопустим и като такъв следва да бъде оставен без разглеждане. По иска с правно осн. чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ: Предпоставките, включени във фактическия състав на правната норма по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, обуславящи основателността на исковата претенция за претендирано обезщетение са свързани с установяване на следните правно релевантни факти: повдигнато обвинение за извършено престъпление срещу ищеца, влязъл в сила акт в рамките на досъдебното производство, с който производството по отношение на ищеца е прекратено, претърпени вреди, както и пряка причинна връзка между вредите и деянието, извършено от правозащитните органи. Съгласно § 1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските закони. По отношение на неимуществените вреди трайната съдебна практика приема, че съдът дължи да отчете: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване на мярката за неотклонение "задържане под стража" и "гаранция", данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: наличието или не на увредено или влошено здравословно състояние, вкл. психическо, вследствие на незаконното обвинение; степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване, доколкото търпяните болки и страдания са произтекли от съдебни дела; съдебното минало и налични предишни осъждания с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено – икономическата конюктура в страната и др. В практиката си ВКС изрично приема, че при определяне размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконните обвинения, по които ищецът е оправдан, в случай че са повече от едно, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението (арг. от гр. дело № 871 по описа за 2018 г. на Трето ГО на ВКС). Не е спорно по делото, а и видно от писмените доказателства, на 19.11.2018г. е било образувано досъдебно производство № 72 – СЛ/2018г. по описа на Военно – окръжна прокуратура гр. Пловдив, по което се е водило разследване за престъпление по чл. 338, ал.1 НК.С Постановление по чл. 405, ал.1, т.3 НПК от 28.03.2019г. на ВОП – Пловдив, е възложено довършване на разследването от военен следовател полк. Й.. С Постановление за привличане на обвиняем от 30.10.2019г. ищецът Д. Д. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 134, ал.1, т.1, вр. чл. 128, ал.1 от НК, като по отношение на него е взета мярка за неотклонение „Подписка“. На 14.09.2020г. е повдигнат обвинителен акт, внесен във Военен съд – Пловдив, по който е образувано НОХД № 100/2020г., по описа на Военен съд – Пловдив. По същото НОХД, с протоколно определение от 19.10.2020г. /потвърдено от ВАС/, е прекратено съдебното производство и делото е върнато на ВОП – Пловдив за отстраняване на посочените процесуални нарушения. С Постановление за прекратяване на наказателното производство по ДП № 72 – Сл/19.11.2018г. по описа на ВОП – Пловдив, постановено на 18.10.2021г., ВОП – Пловдив, е прекратила досъдебното производство, водено срещу ищеца Д. Д., поради недоказаност на обвинението по престъпление по чл. 338, ал.1 от НК. Същото постановление е обжалвано, като с определение от 14.01.2022г., постановено по ЧНД № 132/2021г. по описа на Военен съд – Пловдив, е изменено обжалваното постановление относно основанията за прекратяването му, като е постановено наказателното производство да се счита за прекратено на осн. чл. 243, ал.1, т.1, вр. чл. 24, ал.1, т.1 от НПК, а именно – деянието не представлява престъпление. Със същото определение е отменена и взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение „Подписка“. Определението е потвърдено с влязло в сила на 01.06.2022г. определение, постановено по ЧНД № 36/2022г. по описа на ВАП – София. За да се квалифицира обвинението като незаконно е достатъчно впоследствие образуваното наказателно производство бъде прекратено, независимо от отделните процесуално - следствени действия, които са били извършени в съответствие със закона и правомощията на разследващите органи. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност - осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е гаранционна и обективна, което означава, че не е необхоД. вредите да са причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ. Ограничението на правната сфера на едно лице чрез висящо досъдебно производство за извършено от престъпление е законосъобразно и оправдано само доколкото соченият за извършител действително е извършил престъплението. В този случай лицето следва да понесе съответни ограничения на личната си сфера, като последица от и като санкция за извършеното от него престъпление. Когато обаче производството е прекратено поради липса на престъпление, въпросното посегателство върху личната му сфера не може да бъде считано за законосъобразно, независимо от това, че по време на наказателното производство са спазени всички изисквания на процесуалните закони. Въпросните изисквания на процесуалните закони съставляват единствено гаранция за обвиняемия, че няма да бъдат засегнати други негови права и няма да претърпи други неоправдани ограничения и вмешателства в личната си сфера. Те обаче не представляват основание за изключване на отговорността на държавата и на съответните нейни органи за вреди от това, че необосновано са приели едно лице да е извършило престъпление. С прекратяване на производството прокуратурата признава, че липсва извършено престъпление и че съответните органи на съдебната система неоснователно и незаконосъобразно са предприели наказателно преследване с посочване на ищеца като извършител. Кредитирайки събраните по делото писмени доказателства и показанията на разпитания по делото свидетел, съдът приема за установен негативния ефект от наказателното производство върху ищеца в личен план, свързани с притеснения при участие в процесуалноследствени действия, очакване на присъда, увредено психическо състояние, вследствие на незаконното обвинение, засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. Посочените неблагоприятни изживявания представляват неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата. В практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди п о чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 273/2009 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК). Ето защо, при наличие на едно прекратено спрямо ищеца наказателно производство, без съмнение за него са произтекли неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по справедливост. При това положение съдът приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за причинените вследствие на незаконосъобразните действия на правозащитните органи неимуществени вреди и в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, производството по което е било прекратено поради недоказаност на обвинението. Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя на базата на критерия на обществото за справедливост. Съгласно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Дължимото на увреденото лице справедливо обезщетение се обуславя от изживените от него негативни чувства от факта на обвинението, от влошеното му емоционално и психическо състояние и общо здравословно състояние, от периода през който е продължило наказателното преследване и от характера на престъплението по повдигнатото му обвинение, както и от наличието на наложена мярка за неотклонение, нейният вид и продължителност. В този смисъл, следва да се посочи, че незаконното обвинение срещу Д. Д. е започнало на 30.10.2019г. с привличането му като обвиняем за извършено престъпление по чл. 134, ал.1, т.1, вр. чл. 128, ал.1 от НК, наказуемо с "лишаване от свобода" до три години, и е продължило до влизане в сила на определението от 18.10.2021г. за прекратяване на наказателното производство. – т.е. до 01.06.2022г., когато е влязло в сила потвърдителното определение по ВНЧД № 36/2022г. по описа на ВАП. Следва да се има предвид, че вследствие на незаконното обвинение за период от 2 години и седем месеца, ищецът е бил с наложена мярка за неотклонение "подписка" и необхоД.стта от участието му в процесуалноследствените действия са накърнили редица лични негови права. Незаконното обвинение се е отразило в негативен аспект както на емоционалното, така и на психическото състояние на ищеца, довело е до значителни притеснения и страхове за неговото бъдеще, причинило е неудобства - включително и във взаимоотношенията му с пострадалия негов колега и приятел, накърняване на честта и достойнството му и опетняването на доброто му име в обществото. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че в случая, образуваното наказателно производство се е отразило негативно на ищеца и в професионален план, на авторитета и на репутацията му. При отчитане на всички тези критерии, съдът приема, че справедливото обезщетение за претендираните неимуществени вреди е в размер на 8 000. 00 лева, до който предявеният иск е основателен и доказан, като до претендирания размер от 10 000 лв. /претендиран частично от цялата претенция от 20 000 лв./, искът е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли. Принципно обезщетението за неимуществени вреди е дължимо ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на Постановлението за прекратяване на досъдебното производство или в случая – от 01.06.2022 г., а не от датата от която претендира ищеца-18.10.2021 г., която съвпада с деня на съставяне на прекратителното постановление. По отношение на имуществените вреди, трайната съдебна практика, обективирана и в решение № 66 от 14.6.2011 г. по гр. дело № 1725/2009 г. на ВКС, ГК, IV ГО, приема, че вредата, като засягане на правно защитимо благо, обхваща неимуществените и имуществените щети, като последните - в двете им разновидности - претърпени загуби и пропуснати ползи. Съгласно дадените задължителни разяснения с Тълкувателно решение № 1/11.12.2018 г., постановено по т. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. От приобщеното ДП № 72- Сл/2018г. по описа на ВОП – Пловдив, се установява, че на 30.10.2019г. е подписано пълномощно, по силата на което ищецът е упълномощил адв. П. Х. да го представлява в производството, срещу възнаграждението от 800 лв., платено в брой. В материалите по приложеното НОХД № 80/2021г., по описа на ВС – Пловдив, се съдържа договор за правна защита и съдействие от 18.08.2021г., по силата на който ищецът е упълномощил адв. Д. С. да го представлява и защитава по посоченото НОХД, срещу договорено възнаграждение от 1 600 лв. Същата сума е посочена в графа „ платена сума“. На същата дата 18.08.2021г. ищецът е упълномощил и адв. Д. М. за осъществяване на защитата му по същото НОХД № 80/2021г., по описа на ВС – Пловдив, срещу възнаграждение от 1500 лв., за което е посочено, че е платено в брой. Видно от протокол № 67 от проведеното на 23.08.2021г. съдебно заседание по НОХД № 80/2021г. по описа на ВС – Пловдив, ищецът е бил представляван от двамата си упълномощени представители. Съдът намира, че уговорените и платени адвокатски възнаграждения са съобразени с вида и тежестта на обвинението, както и на очакваните, във връзка с обвинението, интензитет на процесуални действия, усилия и труд при осъществяване на защитата. Поради това, предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди в общ размер от 3 900 лв. се явява основателен и доказан, и като такъв следва да бъде изцяло уважен. Върху присъдената сума дължима се явява и законната лихва, считано от 01.06.2022г. На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, във вр. чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, и с оглед изхода от делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските за дължима и внесена държавна такса, в размер на 8.50 лв. Ищецът прави искане да бъде определен адвокатски хонорар, на осн.чл. 38, ал.2, вр. чл. 38, ал.1, т. 3 от ЗА. Следва да се уважи направеното искане, като в полза на адвокат В. В. – САК, да се присъди адвокатско възнаграждение за представена безплатна адвокатска помощ на ищеца, определено от съда в размер на 700 лева. Размерът е изчислен съобразно уважената част от исковете, както е и съобразен с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, съдът