Решение № 202 от 28.3.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 139/2024 г.

Производството е по чл.25, ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ във вр. с чл. 274-279 от ГПК. Образувано е по жалба вх. № 16282/21.12.2023год., подадена от Р. Г. З. в качеството му на Председател на Сдружение „ Сдружение за защита на основни индивидуални човешки права 2023“ срещу Решение № 164/18.12.2023год., постановено по т.д. № 145/2023год. по описа на Окръжен съд- Благоевград, с което е потвърден отказ № 20230726120053/28.07.2023год. на длъжностното лице по регистрация при Агенция по вписванията, постановен по заявление № 20230726120053/26.07.2023год. за първоначална регистрация на Сдружение „ Сдружение за защита на основни индивидуални човешки права 2023“. гр.Благоевград. В жалбата се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и дискриминационно към гражданите на Р България с македонско самосъзнание и определение. незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Счита се за неправилен извода на съда, че целите на сдружението противоречат на чл.44, ал.2 от Конституцията на Р България и се поддържа и се излагат доводи за това, че поставените от сдружението цели съответстват на едно демократично общество.Твърди се, че по никакъв начин първоинстанционния съд не бил обосновал виждането си, че македонската идентичност на членовете на сдружението и упражняване на правото им на сдружаване застрашава обществения ред в държавата като се поддържа, че упражняването на това право не нарушава и правата на останалите български граждани. Счита се, че учредителите на сдружението определят дали дейността на същото е „ общественополезна „ или „ частна“ и че това не могат да сторят АВ и съдът. Поддържа се и се излагат доводи за необходимостта от защита на македонската идентичност на членовете на сдруженията и за съществуването в България на македонски етнос. По изложените съображения за се прави искане за отмяна обжалваното решение и постановяване на друго, с което да бъде указано на Агенцията по вписванията да извърши заявеното вписване. В подаден писмен отговор Агенция по вписванията е изложила доводи за неоснователност на жалбата и е направила искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. При отхвърляне на жалбата е направила искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Апелативен съд-София намира подадената жалба за процесуално допустима като депозирана в срока по чл.25, ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Със заявление образец А15, рег. №20230726120053 от 26.07.2023год. е направено искане за първоначална регистрация на сдружение с нестопанска цел „ Сдружение за защита на основни индивидуални човешки права 2023“. Към заявлението са представени: декларация по чл.13, ал.4 от Закона за търговския регистър, подадена от Р. З., съгласие и образец от подписа на Р. З., протокол от учредително събрание на Сдружение „ Сдружение за защита на основни индивидуални човешки права 2023“ от 25.07.2023год., списък на учредителите, Устав на Сдружението, както и квитанция за платена такса за регистрация. По така подаденото заявление длъжностното лице по регистрацията е постановило отказ № 20230726120053/28.07.2023год. 10726111922/27.07.2021год., с мотив, че приложения списък на учредителите не съдържа единен граждански номер на всеки един от тях, за да бъде установено тяхната идентификация и дееспособност, както и че в представения устав не се съдържат правила относно възникването и прекратяването на членството, реда за уреждане на имуществените отношения при прекратяване на членството и реда за определяне размера и начина на внасяне на имуществените вноски. Отказът е мотивиран и с посочените в Устава средства за постигане на целите на сдружението, които представляват мероприятия, присъщи на политическите партии, а организациите, извършващи политическа дейност се уреждали в друг, отделен закон. Отказът е потвърден с обжалваното в настоящото производство решение като първоинстанционния съд е споделил като правилни и законосъобразни изложените в него мотиви. В допълнение към тях е изложил доводи за това, че посочената в чл. 4, ал.1, т.2 от Устава цел -„ защита на човешките права на македонците и други етнически малцинства в България..“ е насочена срещу единството на нацията, а това е забранено от императивната норма на чл.44, ал.2 от Конституцията на Р България. Така възприетото от длъжностното лице по регистрация и ОС-Благоевград се споделя напълно от настоящата съдебна инстанция, поради което не счита за нужно да преповтаря мотивите на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Във връзка с оплакванията в жалбата следва да бъде допълнено следното: Конституцията на Р България прокламира правото на свободно сдружаване като основно конституционно защитимо право на личността, но очертава определени ограничения на свободата на сдружаване. Съгласно чл.44, ал.2 от Конституцията на Р България гражданите не могат чрез сдружаване да извършват дейност, насочена срещу суверенитета, териториалната цялост и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа и религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите; забраняват се организации, които създават тайни и военизирани структури или се стремят да постигнат целите си чрез насилие. В случая, от чл. 2, ал. 1, т.2 на представения устав на сдружението е видно, че основните му цели са защита на човешките права на македонците и други етнически малцинства в България, а между конкретните средства /дейности за тяхното постигане в чл. 2, ал. 2 са посочени съхраняване, развиване и предаване на поколенията историческата истина за македонския въпрос и работа за неговото решаване в съответствие е идеите на изграждащия се ЕС, организиране и развитие на обществена, патриотична, културно-просветна и художествено-творческа дейност, съхраняване, възстановяване и изграждане на паметници, свързани с македонското минало и наследство, работа за защита правата на македонците, организиране и изнасяне на лекции, беседи и доклади за миналото на македонския народ, организиране на регионални македонски събори, извършване на самостоятелна събирателна дейност на исторически, мемоарни и архивни материали, свързани с историята на македонците, записването, съхраняването и популяризирането на македонското фолклорно богатство, организиране митинги и демонстрации в рамките на закона за отстояване и защита правата на своите членове и на правата на македонското малцинство в България, организиране на събирането, публикуването и съхраняването на спомени, документи, др. материали, свързани със съдбата на репресираните македонци в България. Така формулираните цели и средства за тяхното осъществяване определят сдружението като защитаващо накърнени права и интереси на етническо малцинство на територията на Р България, каквото обективно не съществува като обособена и утвърдена група от хора, притежаващи религиозна, езикова, културна или друга характеристика, отличаваща ги от останалата част от населението на страната. При тези обстоятелства чрез афиширането на такова малцинство чрез организация- сдружение с нестопанска цел, предназначена да удовлетворява техни специфични потребности, по същество не се цели защита на правата им, доколкото те не са различни от тези на останалите граждани, а култивиране сред определена част от българските граждани на различно етническо самосъзнание, каквото не е било формирано по естествен исторически път, а оттам е насочено срещу единството на нацията, за което разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от Конституцията установява изрична забрана. Освен това, в устава на сдружението са формулирани и политически цели, свързани с осъществяване на дейност, присъща на политическа партия, което нормата на чл. 12, ал. 2 от Конституцията не допуска. Гореизложеното налага извод, че по отношение конкретното заявено право на сдружаване са приложими посочените по-горе конституционни ограничения и позоваването на тях не е в противоречие с чл.11, ал.2 от Конвенция за защита на правата и основните свободи. Именно в хипотеза, идентична на настоящата - необходимост за защита на правата и свободите на останалите граждани, неучастващи в сдружението, Конвенцията допуска упражняването на правото на свободно сдружаване да бъде ограничавано. В чл. 9 от Устава е посочено, че председателят на сдружението ръководи заседанията и го представлява пред държавните органи, обществените организации и международните организации, тоест на председателя на Сдружението са възложени представителни функции в противоречие с чл. 31, т.2 от ЗЮЛНЦ, според който Управителният съвет представлява сдружението, както и определя представителната власт на отделните негови членове. Видно е, че единствено УС има правомощието за определя обема на представителната власт на отделни негови членове, какъвто е и председателя. Видно от протокола от Учредителното събрание, председателят на Сдружението Р. З. е избран от учредителното събрание за член на управителния съвет. Със същото решение е избран за председател на сдружението за срок от 5 години, като са му възложени и представителни функции да представлява сдружението пред държавните органи, обществените организации и международните организации. Видно е, че цялата представителна власт е възложена на Р. З. от Учредителното събрание, а не от Управителния съвет, чийто член е той, така, както изисква чл.31, т.2 от ЗЮЛНЦ и чл. 8, ал.2, т.1 от Устава. Изложеното съставлява още едно основание за противоречие на исканото вписване с императивните законови разпоредби, извън посочените от длъжностното лице по регистрация и първоинстанционния съд. Следва да се посочи че отказът за регистрация на сдружението не е мотивиран с незаконосъобразност на предвиждането в чл. 3, ал.3 от Устава, а именно сдружението да осъществява дейност в обществена полза, поради което оплакванията в тази връзка в жалбата не следва да бъдат обсъждани. По изложените съображения обжалваното решение, с което е отказано исканото вписване да бъде потвърдено, тъй като е него е достигнато до законосъобразен резултат. Независимо от този резултат следва да се остави без уважение искането на Агенцията по вписвания за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, тъй като такова не се дължи. По този въпрос съдът споделя постоянната и непротиворечива съдебна практика, според която регистърното производство е с характер на охранително, едностранно, провежда се по общите правила на Глава 49 от ГПК и в него Агенцията по вписванията няма качеството на страна, респ. няма правото на разноски, доколкото принципът е, че отговорността за разноски възниква само при спорните съдебни производства, с оглед изхода от делото. В този смисъл е Определение № 157 от 11.04.2022год. на ВКС по ч.т.д.№ 585/22год. на ВКС. Така мотивиран, Апелативен съд –София, в настоящия си състав