Решение № 597 от 8.10.2024 г. на Районен съд - Видин по дело № 2459/2022 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 439 от ГПК, във вр. с чл. 124 от ГПК от С. С. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. В, ж.к. „Б“ № • срещу „Е. М.“ ЕООД с ЕИК ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С, район „В“, кв. „М д“, ул. „Р П К“ № •, сграда М Т, ет. •. Твърди се от ищеца, че на 05.06.2013 г. по ч.гр.д. № 1034/2013 г. по описа на РС – Видин е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 789/04.06.2013 – РЗ въз основа на която е издаден изпълнителен лист за парично вземане в полза на „Ю“ АД срещу ищеца. Сочи се, че на 18.01.2016 г. „Ю“ АД цедира вземането си срещу ищеца на ответника „Е. М.“ ЕООД, което дружество от този момент е конституирано в изпълнителното производство като взискател. Излага се, че на 14.08.2019 г. цесионерът с издадения в полза на цедента „Ю“ АД изпълнителен лист подал молба до ЧСИ В. Т.“ с рег. № 724 и с район на действие ОС – Видин, с която инициирал образуването на изпълнително производство срещу ищеца и било образувано изп.д. № 262/2019 г. Посочва, че след образуването на това дело не са предприемани изпълнителни действия, прекъсващи давността и към 14.08.2022 г. е изтекла тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Ищецът поддържа, че според него банковите кредити се характеризират с понятието „периодични плащания“ и за тях е валидна кратката три годишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Иска се да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено по отношение на „Е. М.“ ЕООД, като цесионер на „Ю“ АД, че ищецът С. С. Т. не му дължи плащане на главница и лихви по издадения изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1034/2013 г. по описа на РС – Видин поради погасяване по давност на задълженията. С молба на ищеца, подадена в съдебно заседание на 19.04.2024 г. същият е конкретизирал вземанията, за които се иска да се признае, че не се дължат, а именно иска съдът да признае за установено между страните, че С. С. Т. не дължи на „Е. М.“ ЕООД изпълнение –плащане по изпълнителен лист от 05.06.2013 г., издаден по ч.гр.д. № 1034/2013 г. по описа на РС – Видин, за сумата от 12 890.00 лева главница, договорна лихва в размер на 323.22 лева за периода 31.05.2013 г. до 30.08.2013 г., наказателна лихва в размер на 14.52 лева за периода от 20.01.2013 г. до 17.05.2013 г. и законна лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 31.04.2013 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 264.56 лева държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 617.47 лева. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Ответната страна е подала писмен отговор. Оспорва иска като неоснователен. Сочи, че са неоснователни твърденията на ищеца, че по отношение на вземането следва да се прилага предвидената в закона тригодишна давност, тъй като задълженията, произтичащи от договор за банков кредит се погасяват с предвидената в закона пет годишна давност. Излага, че е трайно установена практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Приема се в този случай, че задължението се погасява на части в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент на чл. 66 от ЗЗД. Поддържа, че всички изложени твърдения в исковата молба са голословни, без да са подкрепени с каквито и да било доказателства, както и без да е изложена подробна фактология, касаеща предприетите изпълнителни действия. Липсват каквито и да било данни – посочване на конкретните действия съответно на кои дати са предприети, с оглед на установяване на началния момент на започване на давността. По делото са събрани писмени доказателства. Съдът, като се запозна със становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност намира за установено от фактическа страна: В полза на кредитора „Ю И Е Д Б АД е издаден изпълнителен лист срещу С. С. Т. по ч.гр.д. № 1034/2013 г. по описа на РС – Видин. На основание издадения изпълнителен лист от 05.06.2013 г. кредиторът е подал молба за образуване на изпълнително дело и е образувано изп.д. № 535/2013 г. по описа на ЧСИ В. Т. с рег. № 724, с район на действие ОС – Видин. На 18.01.2016 г. бил сключен договор за прехвърляне на вземания между цедента „Ю И Е Д Б АД и цесионера „Е. М.“ ЕООД, по силата на който ответникът е придобил вземането на ищеца. Изпълнително дело № 535/2013 г. по описа на ЧСИ В. Т. е прекратено на 08.08.2019 г. с Разпореждане от ЧСИ В. Т. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК. На 14.08.2019 г. било образувано от ищеца ново изпълнително дело с процесния изпълнителен лист, а именно изп. д. № 262/2019 г. по описа на ЧСИ В. Т., което към датата на подаване на исковата молба не е прекратено. Страните не спорят относно фактическата обстановка. Спорният между страните въпрос е дали е изтекла погасителната давност за събиране на вземането и оттам дължи ли ищеца процесните суми. Ответникът се позовава на Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на ППВС № 3 /18.11.1980 г. В настоящия случай няма спор, че изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС 3/1980 г. Давността е прекъсната с образуването на изпълнително дело № 535/2013 г. на ЧСИ В. Т. на 29.07.2013 г. По силата на ППВС 3/1980 г. в същия момент давността е била и спряна, като спирането на давността следва да се счита преустановено от 26.05.2015 г. - датата на обявяване на Тълкувателно Решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно от тогава е започнал да тече петгодишния давностен срок. Видно от данните, съдържащи се в изп. д. № 353/2013 г. последното изпълнително действие спрямо ищеца С. С. Т. по изп.д. № 535/2013 г. е уведомление с вх. № 4291/11.05.2017 г. за насрочване на опис и оценка на 31.05.2017 г. на недвижим имот, собственост на длъжниците по делото – С. С. Т. и Л. А. Т.. Изпълнително дело № 535/2013 г. по описа на ЧСИ В. Т. е прекратено на 08.08.2019 г. с Разпореждане от ЧСИ В. Т. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК. На 14.08.2019 г. ответникът е подал молба до ЧСИ В. Т., с приложен процесния изпълнителен лист, върху който е отбелязано, че въз основа на него е било образувано вече изпълнително дело, което е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК и последното действие е било плащане по дълга с дата 13.12.2019 г., като е образувано изп.д. № 262/2019 г. по описа на ЧСИ В. Т.. В молбата за образуване взискателят е посочил начин за събиране на дълга, запор на банкови сметки и опис на движими вещи в дома на длъжника. Такъв е насрочен с ПДИ до длъжника С. С. Т. на 26.09.2019 г. В постановление за отказ с изх. № 10530/21.10.2020 г. по изп.д. № 262/2019 г. съдебният изпълнител е посочил, че длъжникът С. Т. е направил плащания по дълга в размер на 335.00 лева. Със запорно съобщение изх. № 711/28.01.2022 г. по изп. д. № 262/2019 г. съдебният изпълнител е наложил на ищеца по делото запор върху всички сметки. На 01.12.2022 г. е образувано настоящото производство с подадена от ищеца искова молба. От гореизложеното е видно, че давностния срок не е изтекъл. Както бе посочено по- горе, последното изпълнително действие спрямо ищеца по изп. д. № 353/2013 г. е уведомление с вх. № 4291 от 11.05.2017 г. за насрочване на опис и оценка на 31.05.2017 г. на недвижим имот, собственост на длъжниците по делото – С. С. Т. и Л. А. Т.. Преди изтичане на тригодишния давностен срок по отношение на лихвите и петгодишния давностен срок по отношение на главницата и разноските е образувано изп.д. № 262/2019 г. по описа на ЧСИ В. Т., като в молбата за образуване от 14.08.2019 г. взискателят е посочил начин за събиране на дълга, запор на банкови сметки и опис на движими вещи в дома на длъжника /способи на изпълнение/. Според ТР № 2/ 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, като именно от тогава – 14.08.2019 г. е започнал да тече нов петгодишен давностен срок по отношение на главницата и разноските и три годишен давностен срок по отношение на лихвите, вписани в изпълнителния лист. Със запорно съобщение от 28.01.2022 г. по изп.д. № 262/2019 г. съдебният изпълнител е наложил на ищеца по делото запор върху всички сметки, с което отново е прекъсната давността, като до 01.12.2022 г. – датата на подаване на исковата молба не е изтекла нито три годишната погасителна давност по отношение на лихвите, нито петгодишната погасителна давност по отношение на главницата и разноските по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Вземането за неплатена главница, както и вземането за направени разноски по изпълнителното дело се погасяват с дългата петгодишна давност. За вземанията за договорна лихва и договорена наказателна лихва върху главницата, дължими по изпълнителния лист, е приложима специалната тригодишна давност по чл. 111, б. „в” ЗЗД, която както бе посочено по-горе също не е изтекла. Въпреки, че както се посочи по-горе не е изтекла нито три годишната давност, нито пет годишната давност за прецизност следва да се отбележи, че е неоснователно твърдението на ищеца, че банковите кредити /заеми/ се характеризират с понятието „периодични плащания“ и че тези вземания се погасяват с изтичане на три годишна давност. Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС дава задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора. Върховните съдии са посочили изрично, че разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се отнася за изключение, поради което не следва да се тълкува разширително. Разпоредбата трябва да се прилага „само за такива периодични плащания, които са подобни на наемите и лихвите.“ При договора за потребителски кредит не е налице периодичност на плащанията, тъй като нито задължението на кредитодателя за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на кредитополучателя за връщането й е повтарящо се. Уговореното между страните връщане на предоставената сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части (чл. 66 ЗЗД). Т.е. кредиторът се е отказал от своето право да получи плащане точно и на падежа, като се съгласява да приеме изпълнение на части. В Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. ОСГТК на ВКС се дава задължително тълкуване по въпроса „от кога тече 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза за предсрочна изискуемост“. За да дадат отговор, върховните съдии отново в мотивите към решението са коментирали характера на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит. Изложените в тълкувателното решение мотиви могат да бъдат обобщени в смисъл, че паричното задължение, макар и разсрочено е едно – единствено. То не е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Напротив – изпълнението на части е допуснато по силата на даденото от кредитора съгласие и е в интерес на длъжника. От мотивите на Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г. ОСГТК на ВКС може да се направи извод и откога започва да тече давностния срок по отношение на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит. Давностният срок започва да тече от падежа на договора, тъй като по правило, изпълнението на задължението трябва да се извърши точно, т.е. на падежа. Изпълнение е допустимо и преди падежа със съгласие на кредитора. Кредиторът, който е предоставил на длъжника възможност да издължава престацията си на части и така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона (изпълнението да бъде точно), не може да бъде поставен в по-неблагоприятно положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на длъжника. В горното ТР се обобщава: „Трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно (плащане на цена, връщане на заем), респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 от ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното – при уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. В посочения смисъл е и граматическото тълкуване на разпоредбата, в която термините „падеж“, „главно задължение“, „иск“ се използват в единствено число. От друга страна систематическото тълкуване на чл. 66 от ЗЗД и чл. 147, ал. 1 от ЗЗД е основание за извода, че както кредиторът не е длъжен да приеме частично изпълнение, така той не е длъжен да търси по исков ред изпълнението на всяка разсрочена вноска от задължението, за да запази правата си срещу поръчителя /кредитополучателя/. Съгласно съдебната практика вземането за съдебни разноски има самостоятелен характер и не съставлява част от спорното право. Поради самостоятелния характер на вземането за разноски, законодателят е уредил специален процесуален ред за защита срещу решението в частта за разноските - чл. 248 ГПК, който не се припокрива с реда за защита срещу решението по съществото на спора /опр. по ч. тд. № 943/12 г. на ВКС, второ г. о., ТР № 6/14 г. ОСГТК, т. 1/. Вземането за съдебни разноски се урежда в процесуалния закон и не е допълнително вземане, което произтича от главното по см. на чл. 119 ЗЗД. Поради това и същото се погасява с петгодишен давностен срок. Поради това съдът намира, че след 28.01.2022 г., когато е наложен запор на всички сметки на ищеца по изп.д. № 262/2019 г. до 01.12.2022 г. – датата на подаване на исковата молба не е изтекла нито три годишната погасителна давност по отношение на лихвите, нито петгодишната погасителна давност по отношение на главницата и разноските по делото. С оглед гореизложеното искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По разноските: Ответникът не е претендирал разноски, поради което такива не следва да му се присъждат. С оглед на горното, съдът