Решение № 6895 от 13.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5577/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20538 от 12.12.2023 г., постановено по гр.д. № 69371/2022 г. на Софийски районен съд, е признато за установено на основание чл. 124, ал.1 от ГПК по отношение на С. Б. Ц. и М. Б. К., че държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 68134.8200.1053, находящ се в гр. София, район „Кремиковци”, ж.к. „Кремиковци”, с площ от 1485 кв.м., при съседи с идентификатори: 68134.8200.1054; 68134.8271.44; 68134.8200.1052; 68134.8200.1043; 68134.8200.1042 и 68134.8200.123. Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е осъдена да заплати на ищците С. Б. Ц. и М. Б. К. разноските по делото в размер на 1845 лв. Решението е обжалвано от ответника като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Въззивникът поддържа, че за да е допустим отрицателен установителен иск, е необходимо ищецът да докаже правен интерес от неговото предявяване. С оглед на това излага довод, че съдът е бил длъжен преди да пристъпи към разглеждането по същество на предявения иск, да провери дали е доказан правния интерес и съответно да мотивира извода си за това. Излага възражение, че ищците не са доказали при условията на пълно и главно доказване, че са придобили процесния имот на твърдяното от тях основание давностно владение, продължило от 10.04.1990 г. до настоящия момент. Сочи, че от показанията на разпитаните свидетели Н. и М. не се установява в процесния период имотът да е бил владян от ищците като собственици. Не ставало ясно как и на базата на кои свидетелски показания се основава извода на първоинстанционния съд, че „ищците и техните праводатели са упражнявали владение върху имота”. На следващо място в жалбата се излага оплакване, че съдът неправилно е приел, че имотът не е държавна собственост. Изтъква, че процесният незастроен урегулиран поземлен имот е преминал в собственост на държавата на основание чл. 6 от ЗС /редакция от 1951 г./, тъй като не е принадлежал на физическо лице и следователно е имал статут на безстопанствен. Това се установявало от заключението на вещото лице, според което по предходните планове няма означено отреждане на имота за частни лица, а площта му се разпределя между: УПИ VІІ – за общежития, УПИ VІІІ- за ОСЖ и задънена улица от о.т. 370 до о.т. 370а. В заключението нееднократно било посочено, че процесният имотът не е имал собственик, както и че същият заема северозападната част от изоставена нива. С оглед на това въззивникът счита, че държавата е имала основание да актува имота като частна държавна собственост - като придобит от нея по силата на закона. Изтъква се, че за периода, в който се твърди да е придобит по давност, е съществувала забрана за придобиване по давност на недвижими имоти – държавна и общинска собственост. Навежда се оплакване, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил всички факти и доказателства поотделно и в съвкупност, което е довело до необоснованост на решението. Не били обсъдени всички констатации в заключението на СТЕ, не били преценени свидетелските показания при съпоставяне с останалия доказателствен материал. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се отхвърли предявения иск. С писмения си отговор ответниците по въззивната жалба оспорват същата. Изтъкват, че твърдението им, че са придобили по давност процесния имот, и издаденият след подаването на молбата-декларация от тях акт за държавна собственост № 08084/26.10.2012 г., обосновава наличието на правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, съответно неговата допустимост. Поддържат, че противно на доводите на въззивника, в настоящия процес ищците не следва да доказват намерението си своене на имота, а само продължилото в срока по чл. 79 от ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията по чл. 69 от ЗС, като при проведено успешно доказване ответникът ще дължи доказване на собственото си право. Осъществяваното от наследодателя на ищците Б. К. необезпокоявано, непрекъснато и явно владение върху процесния имот, продължено от тях, в посочения период било установено от ангажираните от ищците гласни доказателства. Навежда се довод, че в първоинстанционното производство ответникът не е въвел възражения срещу правния интерес, свързани с разпоредбата на чл. 6, предл. 2 от ЗС, и не се е позовал на това придобивно основание за съставянето на АДС, а едва с въззивната си жалба е въвел твърдение за придобиване на имота на посоченото основание. Изтъква се, че в процесния АДС липсва конкретно придобивно основание и ответникът не е доказал в хода на процеса наличие на такова основание, годно да го направи собственик, произтичащо от някоя от разпоредбите на чл. 2, чл. 3, чл. 32 или чл. 43 от ЗДС. С оглед на това счита, че представеният АДС не е в състояние да легитимира държавата като собственик на процесния имот. Отделно от това, в преписката по актуването на имота били налице достатъчно доказателства, че имотът няма държавен характер. С оглед заключението на СТЕ, че процесният имот не е бил отразен в кадастралните планове от 1957 г., 1975 г. и 1982 г., не можело да се обоснове извод за неустановен собственик на имота. Фактът, че имотът не е бил нанесен по кадастралните планове, не означавал, че същият не е имал собственик. С оглед на това въззиваемите считат, че не е установено наличие на предпоставката на чл. 6, прдл. 2 от ЗС /в редакцията от 1951 г./. В този смисъл записването в процесния АДС като бивш собственик държавата, също било недоказано. Липсвал предходен /стар/ АДС. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: В исковата молба ищците С. Б. Ц. и М. Б. К. твърдят, че през 2011 г., в качеството си наследници на Б. Г. К., инициирали производство по извършване на обстоятелствена проверка за недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор № 68134.8200.1053 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-61/27.09.2010 г. на изп. директор на АГКК, целия с площ от 1458 кв.м., при посочени съседи. Твърдят, че след входиране на молбата-декларация на 06.01.2012 г. бил съставен акт за държавна собственост № 08084/26.10.2012 г. Наличието на съставения АДС било пречка за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Твърдят, че са придобили по давност процесния имот. Наличието на издадения след подаването от тях на молбата-декларация АДС от ответника обосновавало правния им интерес от предявяване на иск за признаване за установено, че държавата не е собственик на описания имот. Ищците оспорват съставения АДС. Изтъкват, че от съдържанието на този АДС не е видно и не се доказва откога и на какво основание имотът е станал държавен. Твърдят, че имотът не попада в територия на държавен поземлен фонд; същият е бил земеделска земя и е в регулация от 1977 г., никога не е влизал в блок на ТКЗС, не е бил отнеман физически или юридически. Правото на собственост върху него не е било загубвано през годините, съответно не е било необходимо провеждане на процедура по възстановяване, въпреки че попада в зона с изработен помощен план по чл. 13а от ППЗПСС. В регистъра към този план било записано името на наследодателя им. С уточнителна молба ищците са заявили, че са придобили правото на собственост върху процесния имот на основание наследство и давност. Твърдят, че началната дата на владението на наследодателя им е 19.04.1990 г. /отмяната на чл. 29 от ЗСГ/ и към 10.04.2000 г. същият е станал собственик. Ищците са присъединили своето владение към владението на наследодателя си след смъртта на последния през 2002 г. и смъртта на неговата съпруга през 2008 г. Към момента на съставяне на АДС № 08084/26.10.2012 г. изминал още един период от над 10 години. Имотът се владеел от ищците от 2012 г. до момента. Отправено е искане да се признае за установено, че държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не е собственик на имота, описан в АДС № 08084/26.10.2012 г., представляващ ПИ с идентификатор № 68134.8200.1053 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-61/27.09.2010 г. на изп.директор на АГКК – по отношение на ищцата С. Б. Ц. – за ½ ид. част от имота, и по отношение на М. Б. К. – за ½ ид.ч. от имота. Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК. В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния му представтел Л. Иванов, оспорва исковете. След преценка на събраните доказателства във връзка доводите на страните, съдът намира следното от фактическа и правна страна: Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК - за признаване за установено по отношение на ищците, че ответникът не е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Кремиковци”, съставляващ поземлен имот с идентификатор № 68134.8200.1053 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-61/27.09.2010 г. на ИД на АГКК, с площ от 1485 кв.м., представляващ незастроен имот за жилищни нужди. По въпроса за допустимостта на отрицателните установителни искове са приложими задължителните разяснения на ТР № 8 от 27.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. В т.1 от ТР е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му, като при липса на правен интерес производството се прекратява. В случая правният интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за собственост против държавата е обоснован с твърдението, че ищеците са придобили имота чрез осъществявано давностно владение върху него от техния наследодател с начало от 1990 г. и присъединено тяхно владение след смъртта на наследодателя им до момента на предявяване на иска. Необходимостта от отричане на правата на държавата се основава на твърдението на ищците, че издаването на акт за частна държавна собственост за имота е пречка за снабдяването им с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Следователно се релевира хипотеза, при която ищците биха могли да придобият процесния имот на оригинерно основание при отричане на правата на ответника върху него, което обуславя правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу държавата, съобразно приетото в т. 1 от ТР по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК. В такава хипотеза ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл. 79 о т ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията за анимус по чл. 69 ЗС. Доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск би било недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот /както е в настоящия случай/, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника чрез предявяване на отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот. С оглед на горното наличието на правният интерес на ищците от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост е предпоставено от установяването на материалната им легитимация на спорното право, а именно упражнявана от наследодателя им и от тях фактическа власт върху процесния имот в посочения период като основание за оригинерно придобиване на собствеността върху процесния имот. За установяване на това обстоятелство ищците са ангажирали гласни доказателства /разпитаните свидетели М. Н., Б. М. и В. Д./, както и доказателства за отправена от тях молба-декларация за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка за имота, с подаването на която те са се позовали на придобивната давност. Представили са и нотариално заверени декларации от 07.03.2011 г. от Г.Н., Е.И. и Н. Ц. – лицата, посочени като свидетели за извършване на обстоятелствената проверка по подадената молба-декларация за снабдяване с нотариален акт. Както е прието в мотивите на ТР № 8 по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК, наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат. В случая ответникът не е въвел в първоинстанционното производство никакви възражения срещу твърденията на ищците в исковата молба за упражнявана от наследодателя им и от тях фактическа власт върху процесния имот в посочения период с признаците по чл. 68 от ЗС. Ответникът не е подал отговор на исковата молба, а в първото съдебно заседание при обявяването на доклада по делото същият не е релевирал конкретно оспорване на твърденията за упражнявана фактическа власт, както и не поискал събиране на доказателства, които де се оборят твърденията на ищците и на ангажираните от последните доказателства относно това обстоятелство. При липсата на изрично оспорване от ответника на твърдените факти, от които произтича самостоятелното право на ищеца, несъществуването на което в патримониума на ответника е предмет на предявения отрицателен установителен иск, достатъчно за установяване на материалната легитимация на ищеца, а оттам и за доказване на правния му интерес от предявяване на иска, е посочването на доказателства за осъществяване на фактите, от които произтича правото му. По предявен отрицателен установителен иск установяването на фактите, от които произтича засегнатото от правния спор право на ищеца, е необходимо само с оглед доказването на правния му интерес. Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска, но не е част от предмета на претенцията /съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 8/2012 г. /. С оглед на това и предвид предмета на търсената защита с този иск /отричане правата на ответника, а не установяване съществуването на това право в патримониума на ищеца/, при липсата на конкретно оспорване от страна на ответника на съществуването на самостоятелно право на ищеца, последният не дължи да доказва при условията на пълно и главно доказване възникването на фактите, пораждащи твърдяното от него самостоятелно право. Предмет на претенцията по отрицателния установителен иск е отричаното от ищеца право на ответника. Само когато правният интерес на ищеца се основава на твърдение, че той притежава спорното право или е налице възможност да го придобие, ако отрече правата на ответника, и съответно ответникът изрично е оспорил това право в хода на процеса, тогава ищецът следва да докаже фактите, от които правото произтича. В случая, както бе посочено, оспорване на фактите, от които според твърденията в исковата молба произтича правото на собственост на ищците върху процесния имот /давностно владение/, не е направено своевременно от ответника. Ищците са ангажирали доказателства за осъществявана от наследодателя им, и след смъртта му от тях, фактическа власт върху процесния имот, които доказателства предвид липсата на възражения от страна на ответника са достатъчни, за да обусловят правния им интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че е налице правен интерес у ищците от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост. Възражения за липса на предпоставките за придобиване по давност на процесния имот от ищците - за неосъществяване на непрекъснато, явно, несъмнено и необезпокоявано владение от ищците и техния наследодател върху процесния имот- са направени от ответника за пръв път с въззивната му жалба и доколкото същият не е подал отговор на исковата молба, тези възражения не следва да се съобразяват от въззивния съд при преценката за наличието на правен интерес от предявяване на иска. При предявен отрицателен установителен иск в тежест на оспорващия иска ответник е да докаже, че е носител на правото, което се отрича. В случая, в тежест на ответника - държавата е да докаже, че е собственик на процесния недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор №68134.8200.1053 по КККР на гр. София, на конкретно придобивно основание. Според твърденията на ищците в исковата молба възникналото в тяхна полза право на собственост върху имота е оспорено от ответника чрез съставянето на акт за държавна собственост за имота № 08084/26.10.2012 г. Този АДС е бил съставен след като ищците са подали молба-декларация от 24.08.2011 г. за издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за имота. По така подадената молба-декларация е отразено удостоверяване от Столична община, че за посочения недвижим имот няма съставен стар акт за държавна собственост до 01.06.1996 г. и няма издаден акт за общинска собственост, както и че имотът не е държавна или общинска собственост. Отразено е също, че не са налице данни за отчуждаване за жилищно строителство на посочения имот, както и че същият не е деклариран в данъчната служба при общината. В представения АДС № 08084/ 26.10.2012 г. за поземлен имот с идентификатор № 68134.8200.1053 като правно основание за съставянето му е вписано: чл. 68, ал.1 и чл. 71, ал. 1 от ЗДС, във връзка с чл. 103 и чл. 104 от ППЗДС. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗДС съставените актове за държавна собственост имат официална удостоверителна сила относно правото на собственост върху актувания имот. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ППЗДС обстоятелствата, констатирани в акта за държавна собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното. Актът за държавна собственост има доказателствено значение за правото на собственост на държавата само доколкото в него е посочено конкретно годно придобивно основание, по силата на което имотът е преминал в патримониума на държавата. Доказателствената сила на акта може да бъде опровергана, защото актът няма правопораждащо действие, а правото на собственост върху актуваните с акта за държавна собственост имоти възниква с осъществяване на посоченото в тях придобивно основание. Ако в акта е посочено такова придобивно основание, при оспорване осъществяването на фактите, съставляващи удостовереното в него придобивно основание, следва да се докаже от този, който черпи права от този акт – в случая държавата. Предвид направеното от ищците оспорване на съставения АДС № 08084/26.10.2012 г., основано на възражение незаконосъобразно актуване на процесния имот, в тежест на ответника е било да установи осъществяването на удостовереното в акта придобивното основание. В процесния АДС 08084/26.10.2012 г., обаче, не е посочено конкретно годно придобивно основание за възникване на право на собственост на държавата върху актувания имот. Разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и чл. 71, ал. 1 от ЗДС, вписани в акта, установяват само задължение за съставяне от държавата на актове за държавна собственост за държавните имоти, респ. за съставяне на нови такива за тези имоти при влизането в сила на кадастралната карта с оглед вписването на данните по чл. 60 от ЗКИР. Посочената в акта разпоредба на чл. 103, ал. 1 от ППЗДС регламенентира формата за съставяне на актове за държавна собственост, а в ал. 2 на същата разпоредба е предвидено задължение за ръководителите на ведомства, придобили право на управление върху имот – държавна собственост, за който няма съставен акт, да поискат съставянето му. В посочената в акта разпоредба на чл. 104 от ППЗДС се изброяват имотите, за които се съставят актове да държавна собственост. В процесния АДС е налице само общо посочване на разпоредбата на чл. 104 от ППЗДС, но не е посочено конкретно основание за придобиване на собственост от държавата върху актувания имот. При това положение, след като в акта не е посочено конкретно придобивно основание за право на собственост на държавата върху актувания имот, този акт не се ползва с обвързваща доказателствена сила досежно съществуването на правото на собственост на държавата върху този имот. Както е прието в мотивите към ТР № 8/2012 г. на ОСГТК, при отричане от ищеца изобщо на правото на ответника по предявен отрицателен установителен иск, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Ответникът не е въвел в процеса никакви твърдения за осъществяване на конкретен придобивен способ за право на собственост на държавата върху процесния имот, с оглед на което и при липсата на посочен такъв способ в съставения АДС, следва извод за недоказаност на притежаването на право на собственост от него върху актувания имот. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че от събраните в хода на делото доказателства не се установява осъществяването на фактическия състав на каквото и да е основание за придобиване на собственост от държавата върху процесния имот. Видно е от представените писмени доказателства и от заключението на СТЕ, че процесният имот не е част от държавния горски или поземлен фонд, няма данни същият да е бил включен в ДЗС или друга селскостопанска организация, както и няма данни за същия да е била проведена процедура по отчуждаване по предвидения законов ред. Видно е също, че актът за държавна собственост № 08084/26.10.2012 г. е бил съставен след и по повод подадената от ищците молба-декларация от 24.08.2011 г. за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка за имота. За този имот няма данни да е бил съставен предходен акт за държавна собственост, а и наличието на съставен по-рано акт не е посочено в процесния АДС. Тези обстоятелства са индиция, че този акт за държавна собственост е издаден при липса на съществуващо към момента на съставянето му придобивно основание на държавата. Едва с въззивната си жалба ответникът е въвел твърдение, че актуваният имот е бил придобит от държавата по силата на чл. 6 от ЗС /в първоначалната му редакция/, доколкото не е имал собственик и е бил безстопанствен. Това възражение се основава на фактически твърдения, които не са били въведени своевременно в процеса, съответно са преклудирани, поради което заявяването му за пръв път във въззивната жалба е недопустимо и като такова не следва да се разглежда от въззивния съд. За пълнота на изложението следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ, бр. 92/1951 г./, според която държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, както и на имотите, които нямата друг собственик, е действала до 1996 г. Същевременно разпоредбата на чл. 3, ал.1, т. 5 от ЗДС, съгласно която държавна собственост са и вещите, които нямат друг собственик, е действала до 1998 г. /ДВ, бр. 124/. Към момента на актуването на имота с процесния АДС не е имало законово основание за преминаване в собственост на държавата на имотите, които нямат установен собственик, а и в АДС не е посочено такова основание за придобиване на собственост върху имота от държавата. Отделно от това следва да се има предвид, че процесният имот не е бил нанесен в кадастралните планове от 1957 г., 1975 г. и 1982 г., а за пръв път същият е идентифициран с помощния план по чл. 13а от ППЗСПЗЗ и въз основа на този помощен план същият е отразен в актуалната кадастрална карта от 2010 г., което се установява от заключението на СТЕ. След като имотът изобщо не е бил нанесен в действащите през годините кадастрални планове, не може да се приеме, че поради липсата на записвания за собственика на имота същият е бил безстопанствен, респ. без установен собственик, и държавата го е придобила по силата на отменените разпоредби на чл. 6 от ЗС и чл. 3, ал.1, т. 5 от ЗДС. Следва да се има предвид, че помощният план, който се изработва при условията на чл. 13а от ППЗСПЗЗ, има за предназначение само да се идентифицират границите на имотите, подлежащи на възстановяване, когато в кадастралния план няма данни за тези граници. Без правно значение е дали в помощния план са вписани бившите собственици на имотите, тъй като правото на собственост към момента на обобществяването на земята следва да се установи именно в производство по възстановяване. По делото няма данни имотът да е бил предмет на производство по възстановяване, нито същият да е останал след възстановяването на правата на собствениците. Следва да се има предвид, че ищците не са твърдели наследодателят им да е станал собственик на процесния имот на придобивно основание, осъществило се преди масовизацията на земите, нито че този имот е бил включен в ТКЗС или друга държавна организация. Същите се позовават на придобивна давност с начало на владение от страна на техния наследодател от 1990 г., а преди този момент е установено, че имотът не е бил нанесен в плановете на местността. С оглед на това и съобразявайки, че в съставения през 2012 г. акт за държавна собственост изобщо не е посочено основание за актуване на имота твърдяното от въззивника придобивно основание на държавата - чл. 6 от ЗС /отм./, както и липсата на издаден стар АДС, то несвоевременно направеното възражение на въззивника не е противопоставимо на ищците. С оглед на всичко гореизложено, следва да се приеме за недоказано придобиването на право на собственост върху процесния имот от държавата, доколкото съставеният АДС не удостоверява настъпването на конкретни факти, реализиращи състава на конкретен предвиден в закона придобивен способ, по силата на което имотът е бил придобит от държавата. Следователно представеният акт за частна държавна собственост не е в състояние да легитимира ответника като собственик на процесния имот. С оглед на това и при доказан от ищците правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот, този иск е основателен. Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинсатнционния съд, обжалваното решение, с което е признато за установено по предявения от С. Б. Ц. и М. Б. К. иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, че държавата не е собственик на поземлен имот с идентификатор № 68134.8200.1053, находящ се в гр. София, район „Кремиковци”, ж.к. „Кремиковци”, с площ от 1485 кв.м., следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и направеното от въззиваемите искане за разноски, въззивникът следва да бъде осъден да им заплати сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. По изложените съображения Софийски градски съд