Решение № 169 от 4.12.2023 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 305/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 е сл.ГПК и е образувано по въззивната жалба на Ж. М. Ж. от с. П., общ. Р., обл. Б., чрез процесуалния му представител адв.Н. Д. от АК - Ш., против Решение № 755 от 26.06.2023 г. по гр.д.401/2022 г. по описа на ОС Бургас, с което са отхвърлени исковете на въззивника за осъждане на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД с ЕИК 121130788, да му заплати: 70 000 лв - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от телесни увреждания, получени от ПТП на 02.09.2021 г. с т.а.марка „Ситроен“, модел „Немо“, с peг.№ • •••• ••, управляван от Х. К. Д.; 2 694, 20 лв - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за проведено лечение; законна лихва върху тези суми, считано от 25.10.2021 г. до окончателното й изплащане - на основание чл.429, ал.3 от КЗ. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в частта, в която е прието, че въззивникът единствено и само носи вина за настъпилото ПТП и за причините му увреждания. Твърди се, че неправилно съдът е приел за основателно въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, както и че неправилно е приел, че пострадалият е единствено виновен за настъпилите вреди. В тази връзка и при данните за ограничена видимост, заключението на вещото лице по приетата по делото автотехническа експертиза, че процесният удар е бил предотвратим при движение на водача със съобразената скорост от 38 км/ч., се сочи, че са неправилни и необосновани изводите на първоинстанционния съд, че скоростта на водача на т.а. не може да се приеме, като несъобразена, след като същата е била в рамките на позволената скорост. На следващо място се твърди, че съдът не се е съобразил с константната и задължителна практика на ВКС, при хипотезата на съпричиняване от пострадалото лице по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени и имуществени вреди от пострадалия, да съобрази обективното реално допринасяне от ищеца с поведението му за вредоносния резултат. По изложените съображения се оспорват като неправилни изводите на съда, че поведението на въззивника е в причинно-следствена връзка с настъпване на ПТП като се твърди, вина за произшествието и за нанесените вреди носи единствено водачът на товарния автомобил, допуснал нарушения на ЗДвП. В условия на евентуалност, ако се приеме, че поведението на пострадалия е било в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, се претендира определяне на процент на съпричиняване не по-висок от 10%. Претендира се съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените исковете. Претендират се съдебни разноски за двете инстанции, в това число адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, вр.чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно въведения материален интерес. Не са ангажирани нови доказателства. Въззиваемият ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД оспорва като неоснователна въззивната жалба с писмен отговор в законовия срок и в съдебно заседание – чрез процесуалния си представител. Твърди се, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество - правилно, като при постановяването му не са допуснати съществени процесуални нарушения. Изложени са твърдения по фактите. Сочи се, че от събраните по делото гласни доказателства се установява, че след аварийното спиране на управлявания от ищеца автобус в най-дясната част на пътното платно, ищецът е бил предупреден на няколко пъти, че следва да си сложи светлоотразителна жилетка, тъй като поради попадането им в засенчената част на пътя, нито светлоотразителният триъгълник, нито спрелият автобус, се виждат от водачите на движещите се по пътното платно МПС, но ищецът не се е съобразил с предупреждението и не е сложил жилетка. Твърди се, че от заключението на вещото лице се установява, че видимостта на пострадалия ищец спрямо другите участници в движението е била по-добра, тъй като за него слънцето е греело в тила, а автомобилите които той е трябвало да види, са в обем по-големи и са били в осветен участък от слънцето. Изложени са твърдения, че поради слънчевата светлина - ищецът не е бил видим за водачите на МПС, а самият той е имал по-добра видимост към идващите към него МПС. От друга страна се сочи, че при интензивното движение по това време по пътния участък, водачът на застрахования при ответното дружество товарен автомобил, управляван от св. Х. Д., движейки се в колона от автомобили, която започнала да намалява скоростта, също е предприела намаляване на скоростта. Твърди се, че водачката на товарния автомобил е била заслепявана от лъчи на изгряващото слънце, движила се е със скорост 62 км/ч при разрешена в пътния участък скорост от 80 км/ч; при навлизането на автомобила от осветената част на пътя към сенчестата, водачът Д. забелязала ищеца в коридора за движение на управлявания от нея автомобил, който се движел с триъгълник ръка, рязко натиснала спирачки, като намалила скоростта до 45 км/ч, но последвал удар, от който ищецът паднал на земята. Сочи се, че към момента на удара ищецът е бил навлязъл на 1, 74 м навътре в платното за движение. Посочва се, че при установеното от събраните доказателства интензивно движенето в пътния участък на ПТП, според вещото лице технически безопасната скорост на движение на застрахования автомобил към момента на навлизане в зоната с намалена видимост, при която е било технически възможно да се избегне ударът, е 38 км/ч, но като в дясната пътна лента колите са се движели при спазване на ограничението на скоростта от 80 км/ч, а в лявата лента - по- бързо, управление на МПС без да е налице предвидима опасност със скорост от 38 км/ч при допустима 80 км/ч би довело до опасност за движението и не се допуска от ЗДвП. Твърди се, че и по образуваното по случая досъдебно производство № 3388-423/ 2021 г. по описа на V РУ към ОД на МВР - Бургас /пр.пр. № 1967/ 2021г. по описа на РП - Бургас/, приключило с влязло в сила постановление за прекратяване - потвърдено с определение по ч.н.д.№ 2388/2022 г. по описа на PC - Бургас, потвърдено с определение по в.ч.н.д.№ 855/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, е прието, че макар да са налице част от обективните елементи на престъпния състав по чл.343, ал.1, б.„б“, вр.чл.342 ал.1 от НК - причинена на Ж. средна телесна повреда при управление на моторно превозно средство и възникнало пътнотранспортно произшествие, престъпление в случая не е осъществено, тъй като поведението на водача Х. Д. представлява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. При така заявените твърдения по фактите, в отговора на въззиваемия се излагат съображения, че с оглед установените пред първоинстанционния съд пътни условия, при които е възникнало процесното ПТП, съдът правилно е приел, че избраната от водачката на застрахования автомобил скорост на движение от 62 км/ч не може да се определи като несъобразена, а ищецът, движейки се в средата на лявата пътна лента за движение от двулентовото платно, при това – без светлоотразителна жилетка, не е бил предвидимо препятствие. Претендира се съдът да потвърди обжалваното решение и да присъди на въззиваемото дружество съдебни разноски. Също не са ангажирани нови доказателства. Въззивната жалба е подадена от легитимирано лице, в законовия срок, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което е допустима. С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна следното: Производството пред първоинстанционния Бургаски окръжен съд е образувано по исковата молба на въззивника Ж. М. Ж. от с. П., О. Р., област Б., за осъждане на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД да заплати на ищеца: 70 000 лв - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от телесни увреждания, получени от ПТП на 02.09.2021 г.; 2 694, 20 лв - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за проведено лечение; законна лихва върху тези суми, считано от датата на уведомяване на застрахователя - 25.10.2021 г. до окончателното й изплащане - на основание чл.429, ал.3 от КЗ; и законна лихва върху сумите за главници и лихва по чл.429, ал.3 от КЗ, начиная от датата, на която изтичат 15 работни дни съгласно чл.497, ал.1, т.1 от КЗ - 16.11.2021 г. до окончателното изплащане. Ищецът твърди, че като пешеходец е пострадал от ПТП, настъпило на 02.09.2021 г. около 7, 30 ч. на път ПП-1-9 км, 233+600, посока кв.„Сарафово“, причинено от Х. К. Д., при управление от нея на т.а. марка „Ситроен“, модел „Немо“, с peг.№ • •••• ••. Твърди, че управляваният от него автобус, с който превозвал работници „Слънчев бряг“ и „Елените“, движил се по четирилентов път, е получил внезапна повреда, която наложила аварийното му спиране в най-дясната част на пътното платно. Сочи се, че съгласно изискванията на ЗДвП и ППЗДвП ищецът се заел да обезопаси мястото около авариралия автобус и да сигнализира останалите участници в движението чрез поставяне на светлоотразителен триъгълник зад автобуса. Излага твърдения, че след като поставеният от него светлоотразителен триъгълник е бил отнесен от минаващ автомобил и водачът на този автомобил слязъл и му дал своя триъгълник, ищецът тръгнал по банкета на платното за движение, за да постави светлоотразителния триъгълник. Твърди се, че движещият се в това време т.а.„Ситроен Немо“ в дясната лента, поради несъобразена с пътните и метеорологичните условия и с натовареността на движението скорост, както и поради невнимание от страна на водача Х. Д., която не забелязала авариралия автобус и ищеца, който поставял светлоотразителния триъгълник, блъснал ищеца. Твърди се, че в резултат на това ПТП, на ищеца били причинени телесни повреди - „фрактура крурис синистри“ /фрактура на ляво коляно/, „контузио капитис“. Посочва се, че по случая е образувано ДП № 3388-423/2021 г. по описа на V РУ към ОД на МВР - Бургас за извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.„б“, вр.чл.342, ал.1 от НК за причиняване по непредпазливост на средна телесна повреда на Ж. Ж. Твърди се, че след ПТП ищецът постъпил в „УМБАЛ Бургас“ АД, отделение по Ортопедия и травматология с оплаквания от болка и затруднени движения в ляво коляно, болка в таза и невъзможна походка. Установена била палпаторна болка в медиален малеол на ляв глезен и ляво коляно медиално и латерално; ограничен обем от активни движения в ляво коляно; увреда на медиална колатерална връзка; невъзможна походка; рентгенови данни за фрактура на тибиално плато на ляв долен крайник; данни за фрактура на латералния кондил на лява тибия и вътреставно; повърхностни наранявания по ляв крак и по тилната област на главата. На 03.09.2021 г. била извършена оперативна интервенция - открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация, тибия и фибула, както и кръвна репозиция с метална остеосинтеза посредством латерална LCP плака и 4 дистални отвора. Била установена лезия на повърхностната и дълбоката част на медиалната колатерална връзка, която била зашита посредством анкър с дебелина 5, 0 мм. Дадени са препоръки за имобилизация за период от 3 седмици, изписани били антикоагулант за 20 дни и антибиотик за 7 дни. Издаден бил болничен лист за временна неработоспособност за 27 дни. Твърди се, че при обичаен ход на оздравителния процес описаните увреждания водят до трайно затруднение на движението на ляв долен крайник за период от около 4-5 месеца. При ищеца, обаче, оздравителният процес бил необичайно продължителен, с висок интензитет на търпените болки и страдания. Счита за много вероятно да настъпят усложнения с оглед сложната травма на крайника. Посочва, че в периода 02.11.2021 г. - 09.11.2021 г. ищецът постъпил в отделение за рехабилитация в Специална болница за рехабилитация „Стайков и фамилия“, тъй като имал оплаквания от болка и ограничени движения в лява колянна става, засилващи се при физически натоварвания и промени в метеорологичните условия; сутрешна скованост, намаляваща след раздвижване; затруднено изправяне от седнало положение, придружено и с болки в лява седалищна област, ляво бедро, лява подбедрица, болки при клякане и при слизане по стълби; болки в лява подбедрица и поясен отдел на гръбначния стълб. След проведена рехабилитация бил изписан с подобрение, дадени препоръки за осъществяване на физиотерапевтично лечение веднъж годишно в болнични или амбулаторни условия. Твърди, че от произшествието е претърпял и имуществени вреди, изразяващи се в направените разходи за лечение - медицински консумативи, метална остеосинтеза, разходи за закупуването на необходимите за лечението медикаменти и др. Излага твърдения, че освен претърпените физически болки (в първите седмици след инцидента болката в левия крак била с изключително висок интензитет, което налагало употребата на болкоуспокояващи), движенията на крайника били напълно ограничени, а походка - възможна единствено с помощни средства, което довело до неспособност на ищеца да се справя самостоятелно в ежедневието си в период от около 3-4 месеца, в който той се нуждаел от грижи за всяка една битова нужда в дома си, за което му помагала неговата сестра. Твърди, че необходимата му рехабилитация е много болезнена, дори и към момента изпитва силни болки, когато провежда физиотерапия за раздвижване; сочи още, че и към момента изпитва напрежение в мускулите и сухожилията на тялото си; движи се с патерици, от ползването на които се появили болки в китките и лактите на двете ръце, което оказвало допълнителен стрес, неудобства, болки, страдания и гняв, че телесното здраве на цялото му тяло нарушено и се влошавало. Твърди, че преживяното отключило проблеми със съня, започнали и проблеми с кръвното налягане. Ищецът сочи, че неминуемо ще претърпи и допълнителни оперативни интервенции - оперативно отстраняване на поставената метална остеосинтеза, което ще доведе до нови болки и страдания и допълнителен възстановителен период при ищеца. Ще останат и белези по тялото на ищеца със загрозяващ характер. На следващо място твърди, че случилото се се отразило и на психическото и емоционално му здраве, нарушен бил и социалният му живот. Твърди, че месеци след инцидента бил в болничен отпуск, като и към момента е в невъзможност да работи и да осигурява доходи за себе си и семейството си като професионален водач на МПС, което довело до изгубване на финансовата му независимост. Твърди, че е развил и посттравматично стресово разстройство - става по-затворен, излиза по-рядко и изпитва затруднения да се грижи както за себе си и за семейството си. Твърди, че към датата на ПТП е било налице валидно застрахователно правоотношение с ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за описаното МПС с peг. № • •••• ••. Твърди се, че на 25.10.2021 г. ищецът е депозирал при ответника извънсъдебна претенция по реда на чл.380 от КЗ, по която била образувана щета № 0000-1000-03-21-7676/26.10.2021 г. и по която с писмо с изх.№ 11515 от 22.12.2021 г. ответникът изискал документи от воденото наказателно производство, с които ищецът не разполага и които не са абсолютна предпоставка за произнасянето на застрахователя съгласно разпоредбата на чл.496, ал.3 от КЗ. Поради това на основание чл.496, ал.2, т.2, б.“а“ КЗ ищецът приравнява това писмо на отказ да бъде изплатено застрахователно обезщетение и твърди, че на това основание ответникът дължи както законната лихва, дължима от виновния водач /чл.429 КЗ/, така и законна лихва за собствената си забава на основание чл.497, ал.1, т.1 КЗ, тъй като не е определил и изплатил дължимото застрахователно обезщетение. Предявени са искове с правно основание чл.432, чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1, т.1 от Кодекса на застраховането. Ответникът е оспорил исковете, като в законовия срок е представил писмен отговор. На първо място е оспорен описаният от ищеца механизъм на ПТП и наличието на вина на водача на товарния автомобил. Излагат се твърдения, че поради това, че ищецът като пешеходец се движил в средата на дясна пътната лента при силно намалена видимост за водачите на МПС, без поставена светлоотразителна жилетка, не е представлявал предвидимо препятствие, а водачът на товарния автомобил - Х. Д., е управлявала автомобила със скорост от 55 км/ч, при допустима скорост в този пътен участък 80 км/ч., вината за настъпилото ПТП е изключително на ищеца. Сочи се, че предвид намаляването на зоната на видимост поради изгряващото слънце, светещо в панорамното стъкло на товарния автомобил, водачът Д.а видяла ищеца, когато той е бил на отстояние 24, 25 м при опасна зона на спиране 33, 85 м, поради което сблъсъкът бил непредотвратим. Позовава се на чл.15 НК, която намирала приложение за случаите по чл.20, ал.2 ЗДвП. Твърди, че когато водачът на пътното превозно средство е направил всичко зависещо от него и е изпълнил изискванията на закона и правилника и въпреки това са настъпили общественоопасни последици, той не следва да носи отговорност. Водачът на МПС не е могла и не е била длъжна да предвиди движението на пешеходец на пътното платно, който се движи на 1, 3 м от края на пътната лента без поставена светлоотразителна жилетка. Мястото не е било обозначено по никакъв начин, а паркираният по-горе автобус не се е виждал. Видимостта на водачите на МПС е била ограничена от слънчево заслепяване и падащите от крайпътната растителност сенки. Твърди, че поради това, че процесното ПТП е станало през време на извършваната от ищеца работа като служител на „••••••“ ЕООД с ЕИК 200059762, ПТП е трудова злополука и съгласно т.1 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк.д.№ 1/2014 г. и т.2 от ТР № 2/06.06.2012 г. по тълк.д.№ 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, изплатеното от работодателя на ищеца обезщетение по чл.200 КТ за претърпените имуществени и неимуществени вреди следва да бъде приспаднато от обезщетението по застраховката „Гражданска отговорност“. Заявено е възражение за съпричиняване с твърдението, че ищецът е действал при груба небрежност - не е бил облечен със светлоотразителна жилетка - нарушение на чл. 101 ЗДвП, бил в тъмни дрехи, поради което бил трудно видим; движил се е по пътното платно при ограничена за МПС видимост, а не по банкета - нарушение на чл.108 от ЗДвП и на чл.114 от ЗДвП; поставял е триъгълника на много по-малко отстояние от указаните в закона 30 м. – нарушение на чл.97, ал.4 от ЗДвП; спрял е авариралия автобус на място, на което не можело да бъде възприет от останалите участници в движението. Искът за неимуществени вреди е оспорен и по размер с твърдението, че претендираният размер е прекомерен с оглед вида на телесните увреждания, възстановителния период - 4 месеца, липсата на доказателства за усложнен оздравителен процес. Оспорени са твърденията на ищеца, че продължава да се придвижва с помощни средства; че в период от 3-4 месеца не е можел да се облича и храни, както и че в същия период е изпитвал ужасяващи болки. Оспорват се твърденията за установена хипотрофия на мускулите на ляво бедро; за болки, ограничени движения в лакти, седалище, поясен отдел; за загубен социален статус - че спрял да се среща с близкото си обкръжение, че се страхувал за живота си и здравето си, че имал постравматично стресово разстройство; че към настоящия момент ищецът не е възстановен и че му предстоят допълнителни медицински интервенци, тъй като поставения имплант не следва да бъде изваден от тялото на ищеца. Твърди се, че ищецът е възстановен изцяло. Заявява се още, че твърденият продължителен период на възстановяване е следствие на неправилни действия/бездействия на ищеца, включително и на стари негови увреждания, вкл. професионално заболяване (шофьор). Искът за имуществени вреди е оспорен и по основание, и по размер. По отношение на претендирания начален момент на законната лихва твърди, че ищецът не е предоставил банкова сметка нито в производство пред застрахователя, нито в исковата молба. Въвежда и твърдения, че процесното ПТП е възникнало поради неизправността на управлявания от ищеца автобус, която го е принудила да спре, за която като собственик на основание чл.50 от ЗЗД отговаря работодателят на ищеца - „••••••“ ЕООД. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове като е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че процесното ПТП е настъпило единствено по вина на пострадалия, поради което съдът приема за оборена презумпцията на чл.45, ал.2 от ЗЗД за вина на водача на застрахования автомобил за ПТП - не е установено противоправно поведението на водача на товарния автомобил, който не е нарушил задълженията си по чл.20, ал.2 от ЗДвП, поради което липсва материалноправно основание за ангажиране на отговорността на водача на застрахования автомобил, съотв.на отговорността на ответника като застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“. При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното: По делото не е спорно, а се установява и от събраните доказателства, че на 02.09.2021 г. около 07, 30 ч. на път ПП-1-9 км, 233+600, посока кв.„Сарафово“, след като управляваният от ищеца Ж. М. Ж. автобус, превозващ работници от гр.Бургас до к.к. „Слънчев бряг“ и „Елените“, аварийно бил спрян от ищеца в най-дясната част на пътното платно, ищецът излязъл от автобуса, за да обезопаси мястото около автобуса, като не е носел светлоотразителна жилетка, и бил блъснат от движещия се по същия път т.а. марка „Ситроен“, модел „Немо“, с peг. № • •••• ••, управляван от Х. К. Д. Не е спорно също и се установява от заключението на вещото лице по извършената съдебна медицинска експертиза, че вследствие на удара, на ищеца са причинени телесни повреди: контузия в тилната област на главата; фрактура на латералния кондил на левия голям пищял; лезия на медиална колатерална връзка на ляво коляно. По делото не е спорно също, че към датата на ПТП за управляваното от Х. К. Д. МПС с peг. № • •••• •• е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” при ответното дружество. Спорно по делото е, какъв е конкретният механизъм на настъпване на ПТП, могла ли е водачката на товарния автомобил Х. Д. да избегне ПТП, съотв.носи ли изобщо вина за него, допринесъл ли е ищецът за произшествието и в каква степен. На второ място е спорно какъв е интензитетът на претърпените от ищеца неимуществени вреди – болки и страдания от увреждането, период и степен на възстановяване, отражение върху психиката на ищеца и пр. Спорно на следващо място е какъв е справедливият размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди предвид обема и интензитета на понесените вреди и практиката на съдилищата за сходни случаи и в приблизително същия период. Спорно е също, изплащано ли е на ищеца обезщетение по чл. 200 КТ и следва ли с неговия размер да бъде намалено евентуално дължимото от ответника обезщетение по застраховката „Гражданска отговорност на автомобилистите“. По отношение на претендираното обезщетение за имуществени вреди е спорно дали ищецът е направил такива разходи във връзка с увреждането си от ПТП и подлежат ли на възстановяване от ответника. По отношение на претендирана законна лихва върху исканите обезщетения е спорно от кой момент се дължи такава лихва и в какъв размер, по-конкретно – дължи ли се законна лихва върху лихвата по чл.429 КЗ. Съгласно чл.477, ал.1 от КЗ обект на застраховане по тази застраховка е гражданската отговорност на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство. Съгласно чл.432, ал.1 от КЗ увреденото лице може да търси репариране на претърпените вреди от ПТП директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на причинителя на вредите за престъпване на забраната да се вреди другиму. Разпоредбата на чл.45 от ЗЗД предвижда, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД, презумпцията за вина на причинителя на деликта е оборима. Предвид становищата на страните, въззивникът-ищец Ж. Ж. има качеството на пострадало лице по смисъла на чл.478, ал.1 от КЗ, но е спорно дали има качеството на увредено лице по смисъла на чл.478, ал.2 от КЗ. От събраните по делото доказателства се установява, че на 02.09.2021 г. на описания пътен участък, при суха пътна настилка и слънчево време, управляваният от въззивника Ж. автобус, с който превозвал работници, е аварирал поради внезапна възникнала техническа неизправност, което наложило ищецът да го спре максимално в дясно, като част от автобуса останала върху пътното платно. Не е спорно, че ищецът е слязъл от автобуса, за да постави светлоотразителен триъгълник, без да облече светлоотразителна жилетка (св. Г.), придвижил се от задната част на автобуса в посока обратна на движението и поставил триъгълника. Преди да бъде ударен самия ищец, триъгълникът бил ударен два пъти от преминаващи автомобили. От показанията на св.В.Георгиев се установява, че когато той с автомобила си е ударил триъгълника, ищецът му казал, че това е втория път, когато автомобил удря триъгълника, а св. Г. го предупредил, че триъгълникът не се вижда, тъй като попада в засенчената част на пътя, както не се вижда и спреният автобус. Свидетелят Г. спрял зад автобуса, дал на ищеца своя триъгълник и го предупредил да си сложи жилетка. От заключението на вещото лице по САТЕ (т.3.3.2. от Констативно-съобразителната част) се установява, че за да постави светлоотразителния триъгълник за последен път, ищецът е изминал разстоянието от 50 м.по дължината на пътя, преди да навлезе в частта на дясната лента за движение, т.е.предприел е действия за поставяне на светлоотразителния триъгълник на разстояние, съобразено с чл.97, ал.4 ЗДвП. По същото време по същия пътен участък пътувал т.а.марка „Ситроен“, модел „Немо“ с рег.№ • •••• ••, управляван от св. Х. Д., който се движел в дясната лента, в колона от автомобили. Виждайки присветващите стопове на автомобилите пред нея, които започнали да намаляват скоростта си, св. Х. Д. също намалила скоростта, включила на трета предавка и по нейни твърдения включила аварийните светлини на автомобила. Тъй като към този момент посоката на движение на товарния автомобил е била от запад към изток и св.Д.а била заслепявана от лъчите на изгряващото слънце, преди това тя е спуснала сенника на автомобила и използвала слънчеви очила. Според заключението на САТЕ, скоростта на движение на товарния автомобил била 62 км/ч при разрешена в пътния участък скорост от 80 км/ч. Вдясно на пътното платно и на дясната лента на движение, по която се е движел товарният автомобил, покрай банкета на пътя имало храстовидна растителност и дървета, които хвърляли сянка върху дясната лента на пътното платно, по която се движел застрахованият автомобил. При навлизането на т.автомобил от осветената част на пътя към сенчестата, св. Д. забелязала в коридора за движение на управлявания от нея автомобил ищеца, който се движел с триъгълник ръка. Д. рязко натиснала спирачки, като намалила скоростта до 45 км/ч, но последвал удар, от който ищецът паднал на земята. Към момента на удара въззивникът-ищец е бил навлязъл на 1, 74 м навътре в платното за движение. Според вещото по САТЕ, технически безопасната скорост на движение на застрахования автомобил към момента на навлизане в зоната с намалена видимост, при която е било технически възможно да се избегне ударът (т.е. ищецът да остане извън зоната на спирачния път на застрахования автомобил) е била 38 км/ч. Установява се от показанията на св.Георгиев, че по това време движенето в пътния участък е било интензивно - и двете ленти в посока кв.Сарафово, като в дясната лента автомобилите са се движели при спазване на ограничението на скоростта от 80 км/ч, а в лявата лента - по-бързо. Според вещото лице св. Д. е възприела пешеходеца на разстояние 20, 4 м. от него (поради навлизането от осветената част на пътя в засенчената), а ищецът като пешеходец, движейки се с гръб към изгряващото слънце и срещу идващите срещу него автомобили, към момента на процесното ПТП е имал неограничена видимост към движещите се срещу него автомобили. Установено е, че след тестване с „Дрегер“ тестът на ищеца е отчел стойност 0, 15%о алкохол, а тестът на водачката на застрахованият автомобил е бил отрицателен. Видно от доказателствата по делото, образуваното по случая ДП № 3388- 423/2021 г. по описа на V РУ към ОД на МВР - Бургас (пр.пр.№ 1967/2021 г. по описа на РП- Бургас), е приключило с влязло в сила постановление за прекратяване - потвърдено с определение по ч.н.д.№ 2388/2022 г. по описа на РС Бургас, потвърдено с определение по в.ч.н.д.№ 855/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас. Прието е било, че макар да са налице част от обективните елементи на престъпния състав по чл. 343, ал.1, б.„б“, вр.чл.342 ал.1 от НК - причинена на пострадалия Ж. средна телесна повреда при управление на МПС и възникнало пътнотранспортно произшествие, престъпление в случая не е осъществено, тъй като поведението на водача Х. Д. представлява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Установява се от събраните доказателства (писмени, гласни и съдебно- медицинска експертиза), че в резултат на ПТП ищецът е получил: контузия в тилната област на главата, фрактура на латералния кондил на левия голям пищял, лезия на медиална колатерална връзка на ляво коляно. Вещото лице е посочило, че фрактурата в областта на лявата колянна става и увредената медиална колатерална връзка затрудняват движенията в коляното, походката и водят до нестабилност на колянната става, като тези увреждания са съпроводени със силна болка и хемартроза (сбиране на кръв в колянната става), а в резултат на хемартрозата се увеличава отокът и се засилва интензитетът на болевия синдром. Установено е също, че причина за получените увреждания е директен удар по латералната повърхност в областта на проксимална част на лявата подбедрица. Видно от доказателствата по делото, на 03.09.2021 г. ищецът е бил опериран като му е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза с LCP плака, проксимално 3 винта и дистално три вина. Увредената медиална колатерална връзка е възстановена посредством анкър с дебелина 5 мм. Според вещото лице е налице гладък постоперативен период под антикоагулантна и антибиотична защита. Вещото лице сочи, че при нормален ход подобни увреждания се възстановяват за срок от 3 до 8 месеца, като от значение са възрастта на пациента, придружаващите заболявания и наличието на остеопороза. Вещото лице по СМЕ сочи още, че непосредствено след ПТП ищецът е имал силни болки в областта на засегнатия крайник, след хоспитализацията, под въздействието на болкоуспокояващи, седатива, интензитетът на болките значително е намалял; по време на операцията ищецът не е търпял болка, а в следоперативния период в първите няколко дни е чувствал болки, които са с постепенно намаляващ интензитет, благодарение на медикаментозното обезболяване. Вещото лице сочи в заключението си, че от медицинската документация и представените амбулаторни листи се установява, ч ищецът е ползвал болнични до 05.09.2022 г., т.е.възстановявал се е около година. В заключението си посочва още, че в деня на прегледа – 20.12.2022 г. ищецът е клинично здрав, със самостоятелна походка с помощта на бастун, флексия в лява колянна става – 130 градуса, екстензия с дефицит от 5 градуса (отговор № 7); към момента има изразена хипотрофия в областта на лява бедрена мускулатура, симптом на „предно чекмедже“, което говори за увреда на предна кръстна връзка при запазени латерална и медиална колатерални връзки, която увреда води до нестабилност на колянната става (отговор № 10). Вещото лице сочи, че не е необходимо да бъде извършвана оперативна интервенция за премахване на метала. Посочва още, че подобни увреди се нуждаят от рехабилитация и физиотерапия в следоперативния период, за да може да се възстанови обемът на движение на ставата, както и мускулатурата, а за избягване на артроза е добре да се провежда балнеолечение 1-2 пъти в годината. Посочва, че през м.ноември 2021 г. ищецът провел рехабилитация в Специална болница за рехабилитация „Стайков и фамилия“ в Слънчев бряг. От представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че ищецът е заплатил 2 420 лв. за плака и анкър (които не се поемат от НЗОК), 34, 80 лв – потребителска такса; 80 лв за имобилизатор за коляно и 120 лв за антиоагулант. Видно от представените писмени доказателства, на 25.10.2021 г. ищецът е изпратил до ответното дружество претенция по чл.380, ал.1 КЗ за изплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, към която са били приложени уведомление от РП Бургас за образувано ДП, докладна записка, Констативен протокол за ПТП, протокол за оглед на произшествие и др. При така описаните към претенцията документи, съдът приема, че съгласно чл.496, ал.3 КЗ, ответникът не е имал право да изисква поисканите от него с писмо изх.№ 11515/22.12.2021 г. заверено копие от влязло в сила заключително постановление по наказателно производство, заверен препис от влязла в сила присъда, автотехническа експертиза и пр. При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи: Предявените искове по чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД са за изплащане от ответника като застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди от ищеца от станалото на 02.09.2021 г. ПТП със застраховано при ответника по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ МПС. Съгласно чл.432, ал.1 КЗ увреденият, спрямо когото застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетение пряко от застрахователя. Съгласно чл.45, ал.1 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, а според разпоредбата на ал.2 на чл.45 ЗЗД, при всички случай на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Непозволеното увреждане е сложен юридически състав, чиито елементи при условията на кумулативност следва да бъдат налице, за да бъде ангажирана отговорността както на прекия причинител, осъществил деликта, така и на обвързания с гаранционно-обезпечителната отговорност правен субект, а именно: деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, както и вина, независимо от нейната форма – умисъл или непредпазливост. Следователно основателността на иска по чл.45 ЗЗД предполага установяване в съдебното производство на тези елементи, съотнесени към конкретната фактическа обстановка, твърдяна от ищеца. От събраните по делото доказателства съдът намира, че в настоящия случай по безспорен начин се установява наличието на всички елементи от състава на непозволеното увреждане. Тъй като образуваното за станалото ПТП досъдебно производство е било прекратено и няма съдебен акт, постановен от наказателен съд, който да има последиците на влязла в сила осъдителна присъда, която да е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и вината на дееца - чл.300 от ГПК, обстоятелствата досежно механизма на станалото ПТП, съотв.наличието или липсата на вина у водача на товарния автомобил, следва да бъдат изяснени в настоящото производство посредством доказателствените средства, предвидени в ГПК. Съгласно чл.20, ал.2 от ЗДвП водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движение да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Независимо от обстоятелството, че към момента на възприемане на ищеца на пътното платно, водачката на товарния автомобил се е движела със скорост 62 км/ч при разрешена скорост на този пътен участък 80 км/ч, настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, че избраната от водачката на застрахования автомобил скорост на движение от 62 км/ч не може да се определи като несъобразена. Съдът отчита, че произшествието се е случило в светлата част на денонощието (около 7, 30 часа на 02 септември), при ясно време и суха пътна настилка, на прав участък на пътя, при интензивно движение (и в двете ленти на пътното платно в посока кв.Сарафово), при управление от св. Д. на товарния автомобил със скорост от 62 км/ч (при разрешена скорост от 80 км/ч), но въпреки това съдът намира, че тази скорост не би следвало да се приеме за съобразена скорост по смисъла на чл.20, ал.2 ЗДвП, предвид наличието на безспорно установено допълнително усложнение на пътната обстановка - ограничената към момента видимост поради ярко слънчево греене на изгряващото слънце, заслепяващо водачите в тази посока на движение, и навлизането в засенчена част от пътното платно от растителността покрай банкета, които усложнения на практика са попречили на св. Д. да възприеме своевременно (с оглед скоростта й на движение) както ищеца, находящ се на самото пътно платно, в нейната лента за движение, така и спрените по-напред автобус и лек автомобил зад него, последният – с включени аварийни светлини. Според настоящия състав, несъобразяването от страна на св. Д. с наличието на това според вещото лице - „утежняващо обстоятелство“, оборва извода на първоинстанционния съд, че в настоящото производство не се установява противоправност на поведението на водача на товарния автомобил, тъй като той не бил нарушил задълженията си по чл.20, ал.2 от ЗДвП при съобразяване на скоростта си на движение с конкретните пътни условия. Действително, в случая точно наличието на пешеходец в средата на лентата за движение (на 1, 74 м навътре от банкета), на междуградски път с интензивно движение, без поставени предупредителни знаци или видими включени аварийни светлини на спрелия автобус, трудно може да се предполага, съотв.да се определи като предвидимо препятствие, за чието избягване водачката Д. е следвало да вземе мерки при избор на подходяща скорост на движение. Св. Д. обаче е следвало да съобрази скоростта си на движение не само с влошената видимост поради наличието на заслепяване от лъчите на изгряващото срещу посоката на движение слънце, и с навлизането в засенчена част на дясната лента, по която се е движел товарния автомобил, но и с предприелите намаляване на скоростта движещи се пред нея автомобили. Самата св. Д. признава, че е намалила скоростта и дори е включила аварийни светлини, защото е видяла автомобилите пред нея да намалят скоростта си и да светват стоповете им, т.е. св. Д. е видяла, че движещите се пред нея автомобили са намалили скоростта си, което само по себе си означава, че на пътя вероятно е настъпило усложнение – появило се препятствие, внезапно спиращ или намаляващ скоростта автомобил и пр. Самата св. Д. е намалила скоростта на движение на управлявания от нея автомобил, но не достатъчно, за да избегне намиращия се на пътното платно ищец. Вещото лице по приетата САТЕ, след анализ на събраните по делото доказателства, посочва, че причините за ПТП са субективни: пешеходецът, движейки се без светлоотразителна жилетка, не се е съобразил с посоката и скоростта на движение на товарния автомобил, предприемайки навлизане на пътното платно, в лентата за движение на товарния автомобил, за да постави светлоотразителния триъгълник; и водачката на товарния автомобил, която не е съобразила скоростта си движение с конкретните условия на видимост, и която е имала техническа възможност преди да навлезе в зоната с намалена видимост да намали скоростта на управлявания от нея автомобил от 62 км/ч на 38 км/ч, при което би могла да спре и да избегне удара на пешеходеца. От своя страна, както правилно и обосновано, предвид заключението по САТЕ, е приел първоинстанционният съд, с поведението си ищецът в изключително голяма степен е допринесъл за настъпване на произшествието, грубо нарушавайки задълженията си като участник в движението, установени от ЗДвП. Тъй като част от авариралият автобус е била разположена върху пътното платно, на основание чл.101, ал.1, изр.2 от ЗДвП, ищецът е имал задължението, излизайки от превозното средство да бъде облечен със светлоотразителна жилетка, която според вещото лице, би го откроила на фона на околната среда в конкретната сенчеста част от пътя и би го направила своевременно видим за движещите се срещу него автомобили. На второ място, ищецът е нарушил и чл.108 от ЗДвП, навлизайки в качеството си на пешеходец, на пътното платно, в дясната лента за движение, по която е имало интензивно движение и се е приближавал товарният автомобил, управляван от св. Д., при положение, че в съседната лява лента движението е било също така интензивно и идващия в дясната лента за движение автомобил не би могъл да отбие в лявата лента, за да избегне ищеца. Нарушаването на това задължение от страна на ищеца е станало причина за възникването на ПТП, тъй като съгласно обясненията на вещото лице, същото не би могло да се реализира, ако ищецът бе останал в зоната на банкета. С навлизането си на пътното платно, ищецът се е превърнал в препятствие за насрещно движещия се автомобил, което поради липсата на светлоотразителна жилетка, конкретните условия на слънчевото греене е станало видимо за водача на автомобила твърде късно, предвид скоростта на товарния автомобил, несъобразена с последното обстоятелство. Съдът намира, че степента на съпричиняване на вредите от страна на ищеца, следва да се приеме като по-висока и с оглед на обстоятелството, че докато водачката на товарния автомобил за момент е имала почти нулева видимост (св.Георгиев) попадайки от заслепяване от слънчевите лъчи в сянка, ищецът, посочено и от вещото лице по САТЕ, движейки се с гръб към слънцето, е имал ненарушена видимост към движещия се срещу него товарен автомобил, поради което е бил в състояние да съобрази поведението си по обезопасяване на авариралия автобус по начин, позволяващ му да избегне произшествието. По изложените съображения съдът намира, че степента на съпричиняване на вредите от страна на ищеца като пострадал, следва да се определи на 60%, като се има предвид, че ако не бе допуснал посочените по-горе изключително груби нарушения на правилата на движение, до настъпване на ПТП изобщо не би се стигнало. Относно вида и обема на понесените от ищеца вреди съдът намира следното: Описаните по-горе, установени от представените писмени доказателства и от заключението на вещото лице по СМЕ, телесни увреждания на ищеца, сочат на нанесени средна телесна повреда фрактура на латералния кондил на левия голям пищял, лезия на медиална колатерална връзка на ляво коляно и една лека телесна повреда - контузия в тилната област на главата. Както се посочи по-горе, на 03.09.2021 г. на ищеца е извършена операция за открито наместване на фрактура с вътрешна фиксация, тибия и фибула, и след спокоен следоперативн период, на 08.09.2021 г. ищецът е изписан от лечебното заведение с препоръки за имобилизация за 3 седмици, превръзки през 5 дни, прием на антикоагулант в продължение на 20 дни и на антибиотик – в продължение на 7 дни. Според вещото лице, при обичаен възстановителен период от 3 до 8 месеца при подобно увреждане, от представените амбулаторни листи и медицинска документация се установява, че ищецът е ползвал болнични до 05.09.2022 г. т.е.възстановявал се е почти година. Също вещото лице сочи, че към момента на прегледа за нуждите на експертизата, ищецът е клинично здрав, походка самостоятелна с помощта на бастун. Съобщава за болки в лява колянна става при по-голямо физическо натоварване и при придвижване по стълби. Вещото лице е установила флексия в лява колянна става 130 градуса, екстензия с дефицит от 5 градуса, изразна хипотрофия в областта на лява бедрена мускулатура и данни за увреда на предна кръстна връзка при запазени латерална и медиална колатерални връзки, което води до нестабилност на колянната става. От показанията на св. Д., сестра на ищеца, се установява, че след изписването му от болницата след операцията, ищецът е бил затруднен да се обслужва сам, поради което при обличане, за раздвижване, за къпане и за придвижване до тоалетна в период от около 6-7 месеца са му помагали неговата сестра и нейният зет (по твърдения на ищеца в исковата молба от такава помощ се е нуждаел в период от 3-4 месеца). Същата свидетелка твърди, че ищецът е приемал болкоуспокояващи лекарства, но не посочва за какъв период от време. Твърди, че ищецът не се е възстановил физически и емоционално. Почти не излиза навън, чувства се изнервен от болките и от това, че има нужда от чужда помощ. Твърди, че след инцидента ищецът, който преди това е бил работохолик и е професионален шофьор, не може да работи тъй като от друсането при пътуване в автомобил изпитва болки. При така установените понесени от ищеца болки и страдания от телесните увреждания, и отражението им върху психиката и емоционалното състояние на въззивника, съдът намира, че обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца следва да бъде около средния размер на присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди от подобна средна телесна повреда в приблизително същия период от време. Касае се за възстановяване без настъпили усложнения, в приблизително обичайния възстановителен период, и при психическо и емоционално отражение върху пострадалия в рамките на обичайното. При присъждани обезщетения от съдилищата за нанесени средни телесни повреди периода 2019-2021 г. от 10 000 лв. (при фрактури, възстановяването от които е протекло без усложнения) до 150 000 лв. при тежки политравми и при неприключил възстановителен процес, с оглед посоченото съдът намира, че справедливият размер на обезщетението на ищеца за неимуществени вреди следва да се определи на 35 000 лв., като се отчита обема и интензитета на понесените болки и страдания, отражението върху психиката на ищеца, но и възстановяването му в период от една година. Този размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде редуциран с приетия процент на съпричиняване от ищеца на настъпване на вредите – 60%, поради което на ищеца следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 14 000 лв (40% от 35 000 лв). Относно иска за имуществени вреди съдът намира, че доколкото от събраните по делото доказателства се установява заплащането от ищеца на 2 420 лв. за плака и анкър за извършената му операция след ПТП, 34, 80 лв. – потребителска такса; 80 лв. за имобилизатор за коляно и 120 лв. за антиоагулант, общо 2 654, 80 лв., които суми са свързани с възстановяването на ищеца от нанесените му увреждания при процесното ПТП, и предвид приетия процент на съпричиняване от ищеца – 60%, искът за имуществени вреди следва да се уважи в размера от 1 061, 92 лв. Основателността на главните искове за обезщетение неимуществени и за имуществени вреди в посочените размери води до основателност и на акцесорната претенция за законна лихва върху главниците по главните искове. В чл.429, ал.2, т.2 и чл.493, ал.1, т.5 от КЗ изрично е регламентирано, че застрахователното покритие включва и лихвите за забава. Следователно застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице, което в хипотезата на деликта произтича от правилото на чл.84, ал.3 ЗЗД, но само за лихвите за забава в рамките на застрахователната сума и считано от датата на уведомяване от застрахования за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна – аргумент от чл.429, ал.3 и чл.430, ал.1, т.2 КЗ. След предявяването на претенцията по чл.498 КЗ от увреденото лице към застрахователя на деликвента по застраховка Гражданска застраховка, за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.496 КЗ. Непроизнасянето му и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение има за правни последици изпадане на застрахователя в забава – аргумент от чл.497, ал.1, т.1 и т.2 КЗ, в който случай същият дължи лихва за собствената си забава, а увреденото лице има възможност да предяви пряк иск срещу застрахователя на основание чл.498, ал.3, вр.чл.432, ал.1 КЗ. Дължимостта от застрахователя на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената му забава след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ поради липса на произнасяне и плащане на обезщетение, обаче не означава, че той дължи и законна лихва върху законната лихва по чл.429, ал.2, т.2 КЗ. Тази регламентация на законната лихва ограничава размера й за периода преди изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ в рамките на застрахователната сума за разлика от дължимата законна лихва за периода след срока за произнасяне на застрахователя – аргумент от чл.429, ал.3, изр.1 и чл.497, ал.2 КЗ, а не води до кумулиране на две лихви за забава, респ. до дължимост на лихви върху лихви (анатоцизъм). Съгласно чл.10, ал.3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на Българската народна банка, т.е. допустимо е само доколкото законът изрично го допуска и по ред и условия определени в нормативния акт. Уговарянето на лихва върху лихва е допустимо в отношенията между търговци – чл. 294, ал. 2 от ТЗ и в хипотезите на чл.143, ал.1, изр.2 от ЗЗД и чл.507 от ТЗ. В останалите случаи начисляването на лихва върху лихва е недопустимо съгласно действащото, както към момента на сключването на застрахователния договор, така и към този момент законодателство. С оглед изложеното, върху присъдените главници по исковете за имуществени и неимуществени вреди, следва да се присъди законна лихва от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице - от 25.10.2021 г. до 16.11.2021 г., тъй като тя е рамките на застрахователната сума, но след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ - 16.11.2021 г. поради липсата на основателен отказ и плащане на обезщетение от застрахователя, последният дължи законната лихва върху обезщетенията за имуществени и за неимуществени вреди за собствената си забава. Ето защо, за периода от 25.10.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението за претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размерна законната лихва се явява основателна и следва да бъде уважена. Съдът намира за неоснователно възражението на застрахователя, че не дължи лихвите от тази дата, защото претенцията не съдържа номер на банковата сметка на пострадалия. Когато застрахователят дължи лихва за собствената си забава, той не следва да търпи неблагоприятни последици от това, че кредиторът му не оказва съдействие чрез посочване на банкова сметка. Непосочването на банковата сметка възпрепятства единствено изплащането на застрахователното обезщетение, когато такова е определено от застрахователя, като само в такъв случай липсата на посочена банкова сметка може да бъде основание за забава на кредитора. В случая, обезщетение за неимуществени вреди за пострадалия Ж. изобщо не е определяно от ответното дружество, за да се приеме, че неплащането на застрахователното обезщетение от застрахователя се дължи на забава на кредитора, освобождаваща длъжника от отговорност. Ето защо настоящият състав приема, че лихва за забава по чл.429, ал.3 КЗ върху присъдените обезщетения се дължи, считано от 25.10.2021 г. Претенцията за законна лихва върху дължимата от ответника на основание чл.429, ал.3 КЗ лихва за периода от 16.11.2021 г. до окончателното й изплащане, е неоснователна. Предвид частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени както следва: искът за неимуществени вреди – до размера от 14 000 лв.; искът за имуществени вреди – до размера от 1 061, 92 лв.; искът за законна лихва – върху посочените по-горе главници за периода от 25.10.2021 г. до окончателното изплащане на сумите, като вместо това се постанови осъждане на ответника да заплати на ищеца: обезщетение за неимуществени вреди в размер на 14 000 лв., ведно законна лихва върху тази сума за периода от 25.10.2021 г. до окончателното й изплащане; обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 061, 92 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 25.10.2021 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, с която исковете са отхвърлени над посочените по-горе размери до предявените размери, както и в частта на отхвърляне на иска за законна лихва върху дължимата от ответника на основание чл.429, ал.3 КЗ лихва за периода от 16.11.2021 г. до окончателното й изплащане, поради съвпадането на изводите на двете инстанции за неоснователност на исковете в тази им част, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Предвид частичното уважаване на предявените искове, на основание чл.38, ал.2, вр.чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., ответното дружество следва да заплати на адв. Б. А. адвокатско възнаграждение в размер на общо 2 066, 20 лв. за въззивното производство (1 660 лв. за иска за неимуществени вреди и 406, 20 лв. за иска за имуществени вреди) и общо 2 066, 20 лв. за първоинстанционното производство (1 660 лв. за иска за неимуществени вреди и 406, 20 лв. за иска за имуществени вреди), съгласно предвидените в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента на подписване на двата договора да правна защита и съдействие (от 17.01.2023 г. – л.349 от пъвоинстанционното дело и от 28.09.2023 г. – л.27 от настоящото дело). С оглед частичното отхвърляне на исковете, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът дължи на ответника съдебни разноски в размер на 1200 лв. за въззивното производство от общо направени разноски съгласно представените списък по чл.80 от ГПК и договор за правна помощ 1500 лв. за адв.възнаграждение; и в размер на 1520 лв. за първоинстанционното производство от общо направени разноски в размер на 1900 лв., включващи 1500 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение и 400 лв. - възнаграждение на вещо лице. Неоснователно е възражението на въззиваемия за прекомерност на така заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като възнаграждението се присъжда на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. и е съобразено с размерите по чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд